ТРАДИЦИЯТА ЗАДЪЛЖАВА...

(2)

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

През 1935 г. българската държава избира пътя на държавния монопол върху радиоразпръскването с Постановление VI на Министерския съвет от 17 януари 1935 г., с което одобрява, на основание чл. 47 от Конституцията, Наредба-закон за радиото. Правителственото постановление, което по същество е извънпарламентарен, но напълно законен акт, се представя на царя за одобрение и на 26.01.1935 г. цар Борис Трети подписва указ № 25 за създаване на държавно радио. Редът предвижда изземването на построените от радиолюбителите предаватели и създаване на българска национална радиомрежа с радиопрограмни служби в София, Варна и Стара Загора.

Това развитие на нещата става предмет на емоционално обсъждане на събранието на 12.09.1935 г., на което присъстват както сподвижници на Радиоклуб Варна, така и на други обществени организации в града. В Държавния архив - Варна, частно постъпление (ч. п.) 233, л. 37 може да се проследи как бурните дебати водят до категоричното решение въпреки предстоящото създаване на Районна радиостанция във Варна, любителската радиостанция да се запази. На 01.03.1936 г. новоизбраният Управителен съвет (Софрони Георгиев - председател, Александър Кръстев - програмен ръководител, и щатният началник на предавателя Георги Щ. Георгиев) получава предписание за спиране на предавателя, което не изпълнява. На събрание на радиоклуба на 26.03.1936 г. се чете писмо от началника на телеграфо-пощенската станция с повторно нареждане да бъде спрян предавателят. Неподчинението се обяснява с аргумента, че държавният предавател, макар и въведен в експлоатация, още не работи редовно. Радио Варна продължава да излъчва самостоятелна програма, която известно време върви дори паралелно с програмата на държавния радиопредавател (със същото име), стартирал с редовна програма на 21.05.1936 г. Държавата срещу частната инициатива - ситуацията може да се разчете като конфронтационна, но това е така само по отношение на собствеността на предавателя и радиоразпръскването, защото по отношение на програмните цели и програмното съдържание новата радиопрограмна служба стъпва в стъпките на първопроходците и продължава логиката на поетата веднъж посока. Тази посока е важна, защото тъкмо тя определя облика на медията, респективно - и нейната същност.

Засега обаче създателите на Радио Варна не отстъпват лесно и прилагат още една стратегия за оцеляване. Те демонстрират сговорчивост и се съгласяват на известни ограничения в програмните намерения на Радио Варна, като предлагат то да продължи съществуването си, но само като местно/локално радио. Очевидно държавният предавател ще им вземе честотите в средновълновия обхват, затова те предлагат да излъчват само на къси вълни. Афишираното по този начин отстъпление всъщност не е недостатък, а предимство, защото в късовълновия обхват влизат територии далеч извън границите на България. Държавните служители прозират уловката и без повече предупреждения конфискуват предавателя през лятото на 1936 г. (ДА - Варна, ч. п. 233, л. 41). На последното си събрание на 12.11.1936 г. Радиоклуб Варна приема предложението на Александър Кръстев средствата от продажбата на останалия клубен инвентар да бъдат дарени на трапезариите за бедни (ДА - Варна, ч. п. 233, л. 43).

Едно оттегляне, по аристократически достойно...

Междувременно организацията на националната радиомрежа е набрала скорост под ръководството на Сирак Скитник (Панайот Тодоров) - изтъкнат интелектуалец, общественик, прекрасен художник, проникновен анализатор на изобразителното изкуство и един от първосъздателите на българската радиокултура. Строежът на държавната радиостанция във Варна е поръчан на дружество “Стандарт” и се следи отблизо както от София, така и от местните хроникьори. Отново най-подробните сведения черпим от в. “Черно море”. На 15.11.1935 г. той удостоверява, че е издигната 78-метровата антена, на 10.02.1936 г. съобщава за пристигането на техниката от Унгария: “...всичките машини бяха веднага обезмитени и специалната каруца, в която се намират те, бе изтеглена от четири чифта коне. Каруцата-вагон отвътре е подплатена, а тежината на машините е пет тона.” Заземяването на антената се извършва на 18.02.1936 г. под указанията на инж. Тома Николов и старши механик Турлаков, на 26 февруари пристигат специалистите от “Стандарт” и на следващия ден започва монтирането на предавателя.

Предавателят, както сочи в. “Телеграфо-пощенски преглед” от 01.06.1935 г., е разположен на около 6 км от центъра на града и се намира на разклона на шосетата Варна-Шумен и Варна-Добрич. В лявото крило на Пощенската палата е обзаведено студиото, което се свързва с предавателя, и цялостният монтаж приключва някъде към 12.03.1936 г. Пробните излъчвания на Радио Варна от 23.03.1936 г. се приемат добре не само във Варна, а и в една доста по-обширна територия - Вълчи дол в Добричко, Шумен, Попово, Свищов, Севлиево, Габрово, Созопол, Горна Оряховица, Ямбол, Тетевен, София и дори Видин. Любопитни подробности за предавателя, чиято антена всъщност е висока 80 метра, може да се научат от спомените на инж. Николай Ковачев, работил във варненските предаватели в периода 1953-1993 г. “Държавният предавател на Радио Варна започна да излъчва програми през 1936 г. Това беше предавател “Стандарт” (унгарски) със скромната излъчвателна мощност 2 kW - достатъчна по онова време за един регионален радиопредавател. Тогава ефирът беше много “чист” и сравнително малкото предаватели не се смущаваха взаимно, а може би все още международните споразумения за разпределение на радиочестотите са били спазвани. Имаше сведение от радиослушатели в Австралия, че периодически програмата на Радио Варна се е приемала там. Две-три години след монтирането на радиопредавателя имах щастието с родителите си да го посетя. Той се намираше далеч извън града, в района на зеленчуковите градини. По-късно там построиха гражданското летище, което пък наложи преместването на радиопредавателя, тъй като антената му пречеше на полетите на самолетите. В сградата, предназначена за радиопредавателя, впоследствие монтираха съоръжения, използвани от летището.

В детското ми съзнание високата 80 метра вретеновидна антена “Телефункен” изглеждаше огромна и внушителна. Много бях впечатлен и от живачния токоизправител, захранващ крайното (мощно) стъпало на предавателя. Той представляваше голяма, херметически затворена стъкленица с шест извити стъклени “рога”, към които се включваха фазите на променливото напрежение. Стъкленицата беше напълнена около 1/4 с живак. При работа светеше много ефектно със синя светлина.” (Разказ на инж. Николай Ковачев за развитието на радио- и телевизионните обекти във Варненския регион).

На 20.05.1936 г. Сирак Скитник издава разпоредба, съгласно която “да се почне редовно програмно предаване от Радио Варна на обяд и вечер. Съобразно наличността на живи изпълнители на концерти, сказки и материалите, с които студиото разполага, ще се реди системна програма от един и половина до два часа на обяд, също толкова и вечер. Програмата трябва да бъде разнообразна, жива, актуална - според дадените ви устни нареждания. Особено внимание трябва да се обърне на сказките: те непременно трябва да бъдат преглеждани от уредника, преди да бъдат допущани за четене пред микрофона. Сказките не бива да траят повече от десет минути. Трябва да бъдат написани предметно, популярно и произнасяни ясно и отчетливо. Нищо, което е в състояние да тревожи обществото, да досегне с нещо съседите ни или международните институти, не трябва да бъде допущано в тях... Програмите ще се редят седмици по-рано и веднага ще се изпращат в радиопрограмната служба - София. Добре е да се публикуват в местния печат” (ДА - Варна, ф. 581-к, оп. 1, а. е. 11, дело 29).

И така, както вече бе споменато по-горе, второто Радио Варна излиза в ефир на 21.05.1936 г. в един и същи ден с другия държавен предавател - Стара Загора. Що се отнася до указанията за публикация на програмното разписание в местния печат, те също са спазени и само 2 дни по-късно в. “Черно море” информира за 5-часовата програма на Радио Варна: “11,30 ч - Народна музика (на живо), 11,45 ч - Народна музика (плочи), 12,00 ч - Симфоничен концерт (плочи), 12,25 ч - Танцова музика (плочи) 14,00 ч - Край. След паузата: 19,30 ч - Народна музика, 19,40 ч - популярен концерт, 20,00 ч - Сказка, 20,10 ч - Музикално-образователно предаване, 21,10 ч. - Лека музика, 22,00 ч - Край.”

Начело на Радио Варна отново е изтъкнат музикант - докторът по музика и философия Коста Тодоров (21.05.1936-09.1937).

Роден през 1886 г. във Варна, той следва във Вюрцбург, Германия, след което се завръща в родния си град и известно време учителства. На д-р Коста Тодоров принадлежи историческата слава да бъде основател на Варненското симфонично дружество, както и диригент на първия симфоничен концерт в България на 02.06.1912 г. По-късно се преселва в София, където продължава да дирижира, връща се през 1936 г. като уредник на Радио Варна, а през 1938 г. става ръководител на музикалната програма на Радио София. Може да се каже, че виждането на радиолюбителите за необходимостта тъкмо високообразовани музиканти да направляват съдбините на новата електронна медия, продължава да е валидно в Радио Варна. Създава се дори известна традиция в това отношение - след Александър Кръстев и д-р Коста Тодоров директори в различни периоди стават композиторът Светослав Обретенов (два пъти) и музиковедът Йордан Каранов. Но затова отново ще стане дума по-късно, а сега трябва да споменем името на един друг първосъздател на радиото в България - Никола Колушки.

Роден през 1900 г. в София, той завършва Deutsche Schule и Втора мъжка гимназия, изявява се като актьор в театър “Ренесанс”, след което завършва и Виенското театрално училище. Заради интереса си към най-модерното техническо достижение в началото на миналия век посещава и професионален курс по радиотехника и така си набавя възможно най-добрата, при това всестранна, подготовка за работа в радиото. И наистина - оттук нататък той винаги е пръв, когато се създава нещо ново, свързано с радиото. Инициатор за сформиране на българския радиосъюз “Родно радио”, първият български радиоговорител, който присъства със снимка и биография в луксозното немско издание “Das Buch der Ansager”(”Книга на говорителите” от 1931 г.), той става през 1937 г. и първи редактор на списание “Радиопреглед”, а на 03.06.1936 г. е поканен да участва в програмното изграждане на Радио Варна. Като надничар поема разностранни задължения на програмен уредник, говорител и режисьор, от 05.04.1937 г. е назначен на щат, а от септември 1937 г. до 07.08.1941 г. Никола Колушки е началник на Радио Варна.

Все в духа на първите събития, характеризиращи израстването на една радиостанция, на 06.06.1936 г., три дни след идването на Колушки във Варна, се провежда първият конкурс за говорители. Високи изисквания към участниците предявява комисията, председателствана лично от Сирак Скитник.

В нея влизат още големият български актьор Кръстьо Сарафов, д-р Коста Тодоров, помощник-кметът Н. Пенев, директорът на Варненския театър Юрдан Черкезов, директорът на Девическата гимназия Кърмаков, началникът на Телеграфо-пощенската станция Маждраков и началникът на предавателя инж. Тома Николов. 13-те кандидати четат съобщения, белетристични и поетични текстове на - забележете! - български, немски и френски език. Конкурсът спечелва Гинка Алатова от Френската девическа гимназия, която става първата щатна говорителка на Радио Варна, назначена на 10.07.1936 г. За надничари-говорители комисията препоръчва Недялка Цанева, Петър Петров и Стефка Николова (ДА - Варна, ф. 581-к, оп. 1, а. е. 11, дело 1). В помощ на новите колеги във Варна е командирована софийската говорителка Венча Добрева, която следи, по препоръка на Сирак Скитник, “да се говори чисто, бодро, с правилни ударения и норма” (ДА - Варна, ф. 581-к, оп. 1,а. е. 11, дело 3).

Първата говорителка на Радио Варна Гинка Алатова оставя в архива (№№ 3271/3) на Музея за история на Варна сведения за първия график, както се е наричала тогава програмна схема: “От 6,30 ч до 8,00 ч, от 12,00 ч до 15,00 ч и от 18,00 ч до 24,00 ч всеки ден. По усмотрение на уредника (началника) този график можеше да се промени. Неотлъчно двете говорителки трябваше да покриват по 37 работни часа. По самото съдържание на програмата ние имахме сравнително голяма свобода. Обикновените рубрики бяха маршови песни, лека музика, оперна музика, домакински съвети, беседи и др. Често явление беше едно телефонно обаждане да стане причина да прекъснем дадена рубрика и да сложим плоча с мелодия, предпочитана от даден слушател.”

В Радио Варна работят първоначално началник (уредник) на програмата, уредник на отдел “Просвета, спорт, домакинство”, музикален уредник, говорители, техници и обслужващ персонал - общо 17 души. Постъпват нови говорители: през 1941 г. - Надежда Мерджанова и Янко Беширов, 1942 г. - Емилия Димова, 1944 г. - Белчо Белчев, 1946 г. - Атанаска Белчева, 1950 г. - Ганчо Минчев, 1956 г. - Владимир Апрелев, 1958 г. - Константина Пеева, 1962 г. - Дора Добрева, 1969 г. - Ирина Косева, и т.н.

Професията на говорител е престижна и в нея не се влиза лесно, както си спомня и Емилия Димова (говорителка в Радио Варна в периода 1942 - 1951 г.), на чийто житейски дух, правоговор и умение да отстоява позициите си както през 1944 г., така и през 2004 г., аз безкрайно се възхищавам.

“Комисията ни оценяваше по такива критерии като литературен български език без диалектизми, правилна артикулация и културно равнище. Аз се справих с предложените ми за четене текстове с лекота. Същото се получи и със скороговорките, които помня и досега. “Крал Карл открадна на кралица Клара короната”, “Кралица Клара крала кларинети” и “Ших сив ширит” заедно със “Свих сив ширит”. Трябваше да ги изговорим бързо и без грешка. По-късно много се забавлявах, когато гледах италианския филм “Зъбльото”, в който със същите скороговорки Алберто Сорди спечели конкурс за телевизионен говорител”. (Вж. Емилия Димова)

Сътрудничеството между радиостанциите от националната радиомрежа е нещо естествено и се изразява, както в транслирането на програми, изготвянето на общи предавания, така и в размяната на говорители.

За това свидетелства отново Емилия Димова: “Обичах работата си и мисля, че я вършех добре. Когато се налагаше да бъде извикана някоя говорителка от Радио Варна в Радио София, винаги командироваха мен, което означава, че оценяваха високо това, което върша. Беше ми приятно в студиото на Радио София да работя заедно с такива професионалисти като Енчо Багаров и Боби Симеонов.“

Ако високата езикова подготовка на варненските говорители тръгва от Гинка Алатова (тя открива програмата на френски и български език и преминава от единия на другия език, когато се налага), то и Емилия Димова го прави с немски, английски и руски език. Това ще установите и вие, когато прочетете нейния разказ (Вж. Емилия Димова) за евакуацията на Радио Варна в с. Игнатиево през войната и съобщенията, “...които трябваше първо да прочетем на немски и после на български език. “Аchtung! Achtung! Keine feindlichen Flugzeuge”, “Внимание! Внимание! Няма опасност от вражески самолети”. На 08.09.1944 г., когато съветските войски завземат Варна, в студиото на Радио Варна, където Емилия Димова е дежурна, “правилният” език за общуване вече е руски. ”По едно време руският офицер заповяда: ”Передавайте Москва!” Инж. Белчев и техниците се засуетиха, защото дотогава ние препредавахме само Радио София. Те очевидно не знаеха как да постъпят и се опитаха да обяснят на офицера, че никога не са правили подобно нещо и не могат да включат Радио Москва. Руснакът се ядоса и буквално изрева насреща им: “Берлин можете, а Москва не можете!” Нашите хора се изплашиха, заеха се отново с техниката и какво правиха - не знам, но - слава Богу! - успяха да включат Москва. Тогава руснаците ни оставиха и на тяхно място дойдоха да ни пазят току-що пуснати политически затворници.”

Спомена за 08.09.1944 г. е запазила и говорителката Атанаска Белчева (в Радио Варна през 1946-1951 г.), чийто съпруг Белчо Белчев е преживял историческия момент в студиото на Радио Варна, като току-що постъпил колега на Емилия Димова (Вж. Атанаска Белчева).

Най-популярният говорител на Радио Варна и негов глас от 1950 г. до 1992 г., е Ганчо Минчев, известен с неповторимия си и плътен тембър, спокойния и убедителен начин на поднасяне на текста като Българския Левитан.

От неговия разказ (вж. 98) разбираме, че “...технологията на радиопредаванията... не беше никак лесна. В говорителското студио имаше два успоредни грамофона, на които непрекъснато сменяхме плочите, съгласно назначените музикални рубрики, а тях пък редувахме с новини и отделни предавания. Трудността произтичаше от това, че трябваше да правим и музикално оформление. То ставаше пак посредством грамофонни плочи, но разделени със синьо, бяло, червено, зелено - според отделните откъси и тяхното времетраене. Пускахме плочата и на бегом се връщахме до микрофона, където прави четяхме даден текст или обявявахме съответното музикално произведение.

Самостоятелната програма на Радио Варна беше с различна продължителност в отделните периоди на развитие на радиото, за да достигне до 6 часа дневно. През другото време транслирахме Радио София. Много често се разваляше телефонната линия, по която приемахме софийските програми. Тогава настъпваше нашето време - на говорителите. В различни периоди работихме двама или трима или дори четирима говорители - две жени и двама мъже.”

В ерата на говорителите радиото разчита на тях за всичко. Говорители четат и първото музикално-образователно предаване през 1936 г., което носи авторския почерк на д-р Коста Тодоров. Трудността обаче идва от липсата на достатъчно грамофонни плочи и особено на такива с българска музика, а на нейното присъствие в програмата д-р Тодоров държи особено. Такова е и желанието на аудиторията, за което пише в. “Черно море” през юни 1935 г. Д-р Коста Тодоров се обръща за помощ към София и това става повод Сирак Скитник да дойде във Варна и на 05.06.1936 г. да даде съвместна пресконференция с д-р Коста Тодоров, на която се прави преглед на музикалния фонд на Радио Варна и се търси съдействие от гражданството. Само двадесетина дни по-късно от София изпращат 642 грамофонни плочи с музика от различни жанрове, а фирми и частни лица започват да предоставят музикални записи срещу реклама, както са го правили и за първото Радио Варна. Директорът на Градското казино подарява през 1936 г. 94 плочи срещу безплатна радиореклама в продължение на повече от два месеца: “Открива се игралното казино в гр. Варна - Царицата на Черно море. В казиното ще се играе рулетка, бакара, шмен де фер и др. Казиното ще бъде отворено през цялата година.” Градското общинско курортно стопанство пък подарява плочи с музика на народите, а Радио Варна се задължава “да бъде в услуга на курортното стопанство” с редовни съобщения за температурите на въздуха и морската вода през лятото, беседи за значението на морските курорти, вкл. и на чужди езици.”

Постепенно дискотеката, както се е наричало първото музикално хранилище на радиото (съдържа грамофонни дискове), се разширява. Двете сестри Катя и Султана Теодосиеви, завършили варненския Alliance Franaise, използват знанията си на чужди езици, за да поставят началото на музикалната картотека на Радио Варна. “Сестра ми завари около 1000 плочи в дискотеката, описа ги върху специални картони и състави по този начин първата музикална картотека на Радио Варна. Фондът постепенно нарастваше и аз продължих да прилагам същия начин при архивиране на музиката. Вписвах названието на музикалната пиеса, имената на композитора, изпълнителите, производителя и годината на излизане на плочата. Тези данни печатах на пишеща машина върху картончето два пъти - вляво на оригиналния език, и вдясно - на български език. Тази дейност не представляваше трудност за мен, тъй като и аз бях завършила френския колеж и също владеех френски, италиански, английски, гръцки и турски. В началото разполагахме предимно с френска и по-малко с немска музика и това ни създаде проблеми по време на немската окупация.” Разказът на Султана Теодосиева, работила като дискотекарка в Радио Варна от 1943 г. до 1950 г., дава още интересни свидетелства за онова нелеко време, родило добри програмни идеи и културни събития, предимно в областта на музиката.

Българският фолклор продължава да заема подобаващо място в програмното разписание на Радио Варна - в началото повече с изпълнения на живо, след това и със записи. В. “Варненски новини” от 31.08.1937 г. описва възторжено редовното присъствие в обедната програма на Радио Варна на популярната “Приморска тройка” - Пано Заимов като виртуозен цигулар, Сава Охрински - пее и свири на балалайка, и Георги Николов, който поема съпровода на различни инструменти, според случая. А сътрудникът на Радио Варна от 1952 г. досега, спортният журналист на 20-то столетие за Варна, сладкодумният разказвач на спомени Петър Герчев, ни среща в тази книга със забавния начин на общуване между Пано Заимов и неговото семейство (Вж. Петър Герчев). Още повече че леля му Славка Петрова, е била една от народните певици на Радио Варна. Да се заслужи това име, както ще видим по-нататък в изложението, не е лесно, и представлява особена гордост за солистите.

Радио Варна предава и директно от Морското казино, като включва във вечерните си предавания от 21,30 ч до 23,00 ч изпълненията на ресторантския оркестър. Все в интерес на жанровото разнообразие се канят местни и чуждестранни музиканти, пък били те и само и на курорт във Варна, да свирят на живо на пианото в Радио Варна. То е марка “Rosenkranz” и е наето срещу немалката сума от 400 лв. от Евантия Иванова. В детския спомен на Петър Герчев това пиано, “...което в никакъв случай не можах да свържа с рояла... 12-13 години по-късно в Радио Варна” е “явно много старо”, но - ще се съгласите с мен - възрастта в случая не е от значение. Както и това дали пианото или роялът са лична или наета собственост. От значение е самото присъствие на този най-достолепен музикален инструмент, който допълва творческата атмосфера в студиото на Радио Варна и се вписва неизменно в неговата 70-годишна музикална традиция. Самият Светослав Рихтер е свирил на рояла, който Радио Варна притежава и днес. (Вж. разказите на Лили Герджикова и Добринка Томова.)

В зората на радиото, както знаем, музиката е основният компонент, докато текстът почти няма значение. Постепенно обаче той започва да привлича вниманието към себе си и да измества доминиращата доскоро в ефира музика.

Ето как текстовите предавания придобиват самочувствие.

Само един ден преди началото на редовните излъчвания на Радио Варна в интервю за в. “Черно море” от 20.05.1936 г. д-р Коста Тодоров споделя с обществеността намеренията си да приобщи интелигенцията, като предостави радиотрибуната. Апелът му за съдействие получава отклик от артистите, флотската музика, лекарите, агрономите и др. социални слоеве, в резултат на което Радио Варна, вече като равностойна част от националната радиомрежа, за втори път става изразител на стремленията на варненци. Те познават удоволствието “да си имаме и ние свое радио”, както и начините да се прави такова радио. След първото музикално-образователно предаване на д-р Коста Тодоров, на 29.05.1936 г. се появява второто специализирано предаване “Селски час” и в този “часови” порядък се въвеждат в следващите години “Детски час” (1938), “Час за морето” и т.н. Нарастват минутите за борсови сведения, разширява се обхватът на темите, по които изнасят беседи различни лектори. От 16.09.1940 г. се излъчват специализирани предавания, посветени на Добруджа.

Особено внимание се обръща на морската тематика, като се установяват междуинституционални взаимоотношения с ръководството на Морския сговор. В архивите се пазят покани, с които Радио Варна кани пред микрофона морски офицери и преподаватели от Морското училище, базирано тогава недалеч от Созопол. Текстът на поканите е един и същ, сменят се само името на лектора и датата за беседата. Уточнява се още, че беседите траят от 12 до 15 минути, четат се от автора или от говорителка, а “за да се даде възможност на гостите чужденци да ги разберат, сказките ще бъдат преведени на няколко езика”. За задълбоченото съдържание, широкия кръгозор и познанията, които дава морската програмна линия на Радио Варна в периода 1936 - 1940 г., е лесно да се съди от такива заглавия като: “Бойните действия на германския подводник У-15, загинал пред Варна на 06.11.1916 г.”, “Атаката на “Хамидие” (исторически акцент), “Гребният спорт”, “Ветроходният спорт” (спортен акцент), “Морето като източник на здраве”, “Рибата като народна храна” (здравен акцент), “Прослава на свети Никола - закрилник на моряците”, “Археологическите паметници по Черноморското ни крайбрежие”, “Морето като обект на изкуството” (културен акцент) и т.н. Най-добрите сред тези материали са издържани в стилистиката на очерка или репортажа, предназначени за печатно издание, но това е закономерният исторически период в развитието на електронната медия, която в началото наричат дори “говорещ вестник”. Както обикновено, към новото се тръгва със знанието за вече познатото. Текстовете добросъвестно издирват и представят на аудиторията факти, които в голямата си част и досега са в обращение в медиите, когато става дума за същата тематика. В този смисъл те притежават историчност и познавателност, като се родеят донякъде и със съвременните изисквания за радиожурналистика. Друга отличителна черта е известна приповдигнатост и претенция за художественост, която пък ги приближава до споменатия вестникарски жанр и чрез него до художественото слово. Българското радио запазва за години напред този си характер на образователна и културна институция, която в същото време си поставя и чисто информационни цели. Приоритетът обаче е върху просветителската и културната мисия или - както неподражаемо го е изразил Петър Увалиев - “Радиото на Сирака излъчваше мечти”.

Тази мисия намира ярък израз в радиокомпозициите от слово и музика, които след време стават основна практика в съществуващите и новопоявяващите се радиостанции на национално, регионално и местно ниво. Формира се една трайна и специфична българска култура за създаване и възприемане на сложни музикално-словесни образи с художествено внушение и тя тръгва от Радио Варна.

Режисьорския подход при изграждането на новото радиопроизведение забелязва самият Александър Кръстев - първият програмен ръководител на първото Радио Варна, което пък е поредният същностен довод за приемствеността в творческото развитие на радиостанцията. Във в. “Варненски новини” от 20.12.1938 г. той оценява по достойнство “Симфония на морето”, излъчена на 13.12.1938 г. по Радио Варна: “Този ден беше тържество за радиослушателите. Невена Куманова и Иван Маждраков художествено рецитираха най-хубавите морски стихотворения от Шели, Тенисон, Ада Негри и други, съпровождани с подходяща музика от Бетовен, Вагнер, Бах, Григ и Рахманинов. Ако беше само музиката в продължение на двадесет минути, може би тя щеше да ни отегчи. В случая обаче тази музика бе одухотворена и започна да ни говори... Да, истинско тържество бе тоя ден за радиослушателите. Поздравяваме уредника на Радио Варна, който ни достави тая рядка духовна наслада.” Всъщност Александър Кръстев говори не за друго, а за правилното съотношение между текст и музика, което е в основата на всяко радиопредаване и е още по-важно за изграждането на художествената радиотворба. “Радваме се - казва още Александър Кръстев, - че Радио Варна е разбрало отегчителното въздействие на плочите с тяхната консервирана музика и вярваме, че по-често ще ни дава такава програма. Знаем, че подобни програми са съпроводени с повече средства. Надяваме се обаче, че отговорните фактори ще предвидят в бюджета достатъчно суми, нужни за провеждането на подобни живи художествени изпълнения.”

Доказателство за дългия живот на радиокомпозициите дава в тази книга и Хачо Бояджиев, който през 1947 г. сътрудничи на Радио Варна с подобно предаване, посветено на бригадирското движение. Радиото навлиза все по-сигурно в ерата на звукозаписа и радиокомпозициите, според начина на изготвянето им, все по-често се наричат монтажи, какъвто е терминът и в разказа на известния телевизионен режисьор и генерален директор на БНТ (Вж. повече: Хачо Бояджиев). Радио Варна, доколкото е все още единствената радиостанция в Северна и Североизточна България, се стреми да приобщи към себе си и други селища, където още не познават “чудото на века”. С пряко предаване от Русе през 1936 г. се отразява 50-годишнината на промишленото образование. Специални радиодни се посвещават най-напред на Шумен, после на Разград, Провадия и на други градове. Мотото на радиоденя за Бургас през 1937 г. гласи: “Бургас - Марсилия на Черно море”, а целта му, както пише в. “Вечерна бургаска поща”, е “...проагитирването на града като курортен крайморски център”. Програмите се водят от говорителите на Радио Варна пред публика от някой голям салон в съответния град, разбира се, с участието на местни артисти, певци, поети и е близо до ума, че предаванията на Радио Варна се превръщат в културни събития за тамошната общественост.

Първата говорителка на Радио Варна Гинка Алатова разказва (Архив №3271/3, Музей за история на Варна): “Често се налагаха пътувания до Разград и Бургас, където се провеждаха музикални тържества. Това ставаше през различни сезони на годината и ни създаваше допълнителни трудности, тъй като всяко пътуване бе съпроводено с носене на голяма материална част и реквизит.” Ако се върнем към споделеното също от г-жа Алатова, че първите говорителки нямат почивен ден, то и най-несъвършеният график на съвременните радиоводещи би бил за предпочитане.

В статията “Да се запознаем с Радио Варна”, излязла на 22.11.1939 г., във в. “МИР” Николай Фол - един от първите български изследователи и творци на радиодраматургия, се спира подробно върху живота на радиостанцията. “В центъра на духовния живот на Варна стоят два института - Варненският народен театър и Радиопредавател Варна.” Николай Фол посочва исторически данни за началото на радиото, както и за неговия обхват - “всички българи, които живеят по бреговете на Черно море”. Според него “Истинският живот на Радио Варна започва, когато ръководител става енергичният и сръчен г-н Н. Колушки, който продължава с ентусиазъм да работи до ден днешен и да печели нови и нови слушатели за своя микрофон. Той успява да организира предаването с местни сили така, че до софийския предавател да прибегне само няколко часа през денонощието. Като изключим новините на БТА и някои по-сериозни вечерни концерти на Радио София, цялата останала програма е само на Радио Варна. А това е огромна работа, която изисква не само трудолюбие, но и култура и изобретателност.” Именно тези качества и умения, оценени така високо от последователя на немската радиотеатрална школа, позволяват на Никола Колушки “да състави крайно занимателна програма”. И сега иде ред в статията на Фол за поредния съществен принос на Радио Варна към българската радиоистория. “Най-интересната част на варненската радиопрограма - обобщава Николай Фол - са така наречените радиопиеси, акустични представления, за които г-н Колушки е мобилизирал едва ли не целия състав на Варненския народен театър. Всички радиопиеси, за които се обявява конкурс в София, се изпълняват тук във Варна. Освен това г-н Колушки сам превежда, комбинира и съчинява пиеси и всеки 15-20 дена поднася на слушателите си по една премиера. По тоя начин са представени пред микрофона пиесите: “Крилата помощ” от Ан. Каралийчев и Матвей Вълев, “Пороят” от Матвей Вълев, “Духовете” от Оскар Уайлд, “Ревизор” от Гогол (според немска преработка на радиопредаване), “Ероика” - из живота на Бетовена (също немска преработка) и др.”

В нашата хронологична студия първата пиеса е най-важната. Според проф. Веселин Димитров (”История на радиото в България”, кн. втора, стр. 254). “Първата българска постановка на оригинална радиопиеса “Великденска вечер” под името “Крилата помощ” е направена в студиото на Радио Варна. Причините за този акт са напълно основателни. По това време Радио Варна вече има натрупан опит в радиотеатралната работа. Там работи като ръководител на програмата познатият ни вече Никола Колушки, запален, а и школуван виенски театрал.”

Ето как Радио Варна поставя началото на българския радиотеатър, което пък става повод за раждането и на първата българска радиотеатрална рецензия. Нейният автор е не друг, а младият тогава, станал по-късно световноизвестен интелектуалец, невероятният творец и поет на словото, Петър Увалиев. Публикацията във в. “Слово” от 02.01.1939 г. е озаглавена “Първа българска радиопиеса”: “Доста назад бяхме останали, докато съседите ни разпръсваха ред радиопиеси, ние не вършехме нищо в тази област. Отличното ръководство на нашите предаватели като че ли се чувстваше възпрепятствано в стремежите си да постигне нещо в тази посока, от незаинтересоваността и на писателите, и на актьорите ни. Затова особена похвала заслужават авторите на първата радиопиеса “Крилата помощ”, предадена на 26.12.1938 г. от варненското студио и артистите, които я изпълниха, и хората около редакцията на списание “Летец”, по чийто почин беше написана пиесата.” “В самия сюжет има нещо - пише още Увалиев, - което тласка въображението на слушателя да си представи това, за което му се говори: пожар избухва в една мина и спасителната команда от Перник прелита със самолети до бреговете на Черно море, за да спаси работниците, затрупани в мината. Има нещо наистина величаво в този полет и въображението може да си го представи по-внушителен от каквото и да е негово изображение, стига само да бъде добре насочвано от гласа, който излиза из високоговорителя.” За подробностите около пределно документалния подход, с който е създадена пиесата, отново се връщаме при проф. Веселин Димитров: “Макар и да не са наречени с истинските им имена, героите са документални - директорът на мини “Перник”, началникът на летище “Божурище”, реални са и географските обекти - Перник, Ямбол, Бургас, Казанлък. Съзнателно търсен от Вълев и Каралийчев или не, този похват е много “като за радио”. Той отговаря на природата на радиодокументалистиката. Никак няма да е прекалено да кажем, че с тази си документалност (вкл. с възпроизвеждането на телефонни разговори и други ефекти) тази радиопиеса може да бъде сравнена с христоматийната емисия на Орсън Уелс “Марсианците нападат Земята”, реализирана в Америка чрез радиото тъкмо по същото време.”

Този исторически паралел, направен от първоизследователя на българската радиоистория проф. Веселин Димитров, може да се интерпретира като постижение не само за Радио Варна, а за българското радио въобще. Както знаем вече, по онова време трите радиостанции - София, Варна и Стара Загора - са равнопоставени в националната радиоверига. Този, практикуван в различни варианти по света и до днес, формат за организация на радиоразпръскването предпоставя една приятна и обединяваща демократичност, която насочва общите усилия в желаната творческа посока. Трите радиостанции дори се обявяват едновременно: “Слушате Радио София, Радио Варна и Радио Стара Загора”, особено когато се излъчват общи програми, какъвто е бил случаят с радиопиесите на Радио Варна. Съществува и едно интересно изследване на Христо Неделчев, което по същество е може би първото социологическо, макар и любителско, разбира се, наблюдение върху аудиторията на радиотеатъра в България. Като студент-лесовъд Христо Неделчев описва за в. “Горска просвета” реакциите на слушателите в едно казанлъшко село, събрали се да чуят от високоговорителя на площада цитираната от Николай Фол радиопиесата “Пороят”, подготвена за Седмицата на гората от Радио Варна и излъчена за националната радиомрежа. Така радиопиесите се превръщат в един етап на подчертано творчески търсения за българското радио, утвърдил между другото такива имена като Ангел Каралийчев, Елисавета Багряна и др. А началникът на Радио Варна Никола Колушки прокарва първите съзидателни пътеки в тази област освен с адаптации и свои произведения, и като школува перото си в художествената критика. След участието си във втория национален конкурс той пише в сп. “Български радиопреглед” поредицата “Пиеса и радиопиеса”, където през 1940 г. излиза и неговата радиоверсия на Гоголевия “Ревизор”, призната също като основен принос в тази област.

Заедно с Никола Колушки твори композиторът Христо Манолов, “енергичен и влюбен в работата си”, “организира оркестър за радиото, аранжира за оркестър и певци повече от 200 народни песни, дирижира ежедневните концерти на предавателя, илюстрира пиесите, които се играят пред микрофона - дирижира и театралния оркестър”, изрежда Николай Фол в споменатата по-горе статия, от която научаваме още, че грамофонните дискове в дискотеката на Радио Варна вече са около 2000. Можем напълно да се доверим на преценката на очевидеца, че “тук, пред варненския микрофон всеки ден се говори за българската култура, за българските писатели, за българския език, защото ръководството на предавателя знае точно и ясно задачата си - да бъде пограничен страж на българщината”. Как се изпълнява тази прекрасно формулирана програмна стратегия е видно от приведените примери в програмното разписание: сказки за български писатели с рецитиране на техни произведения (всеки вторник), “Десет минути правилен български говор” с директора на Градската библиотека Д. Василев (всеки четвъртък), “Храбреци” - цикъл със спомени за бойните подвизи на герои от миналите войни, и т.н.

Все предавания, които кореспондират със заглавието на радиобиографията “Традицията задължава...”, както и със заглавието на следващата “Традицията е модерна”, защото тя - традицията - се съгражда единствено от стойности, следващи в годините и надживяващи преходността на времето. А националното самочувствие, което произтича от историята и културата и доминира в усещането за българското въобще, е основополагащата от тези стойности, валидна във всички времена. Българското впрочем, за да прозре и хареса себе си, търси съизмерване с другите, което му дава право да заеме достойното си място в европейския контекст.

Логиката на това твърдение може с най-голямо основание да бъде намерена в модерното разбиране на Радио Варна за чуждите езици в прохождащата медия. В по-раншния разказ за общественото радио на варненци се установи, че за радиопредавания на чужди езици за пръв път в България се говори именно в Радиоклуб Варна. Замисълът от 1935 г. се осъществява през 1936 г. и това е безспорен знак за приемственост в развитието на Радио Варна независимо от това кой е собственик на предавателя или кой е програмен ръководител на институцията. Нали си спомняте, че още първият конкурс за говорители през 1936 г. изисква от кандидатите да владеят чужди езици. Безспорна преднина спечелва Гинка Алатова заради умението си да борави еднакво лесно с български и френски език. От 01.07.1936 г. Радио Варна предава на 3 езика - български, френски и немски. Новините, постъпващи от БТА, се превеждат и излъчват в рубриката “Новини и съобщения”. Интересното тук е, че текстовете на чужди езици не са обособени в началото в отделен програмен отрязък, а се вплитат между основните програмни материали - доста авангардно, бих казала, дори за днешните радиопрограмни автори. Сирак Скитник също дава своите указания “сказките да бъдат давани по възможност на френски, немски, полски и чешки езици, ако са написани на грамотен и хубав чужд език” (ДА - Варна, ф. 581-к, оп. 1, а. е. 11, дело 17 и 29). Най-образованите личности на Варна четат своите сказки на френски, немски, чешки и полски език и в края на октомври 1936 г., само четири месеца след старта на чуждоезиковите предавания, броят на прочетените по Радио Варна сказки е вече 80. Съдържанието им запознава гостите с оздравителните и географските особености на Черноморското крайбрежие, с българските обичаи и традиции. Това, съгласете се, не може да не ласкае самоидентификацията на варненци като европейски курортен и културен център, който умее добре да се изразява не само на своя, а на няколко езика. Обратната връзка също не е пропусната, като чуждестранните туристи и гости споделят впечатления от пребиваването си в България. Този пръв и напълно успешен опит българското радио да проговори на чужди езици носи белега на туристическа реклама, докато през 1947 г. той придобива пропагандни нюанси. Кирил Ковачев, назначен на 02.01.1945 г. за началник на информацията в Радио Варна, разказва (Радиоархив в Музия за история на Варна): “По онова време се водеше ожесточена пропаганда по турското радио срещу нашата страна. Това наложи чрез Радио Варна да поведем контрапропаганда не само за турското население у нас, но и за самата Турция. Така през 1947 г. започна предаването на турски език, което по-късно премина към Радио София.“

Мнозина помнят още преводачката и говорителката на турски език Недялка (Надие) Петрова (тя се пенсионира като фонотекарка, предавайки съхраняването на музикалния фонд на радиото на племенницата си Валя Алексиева).

Времената на война и обществено-политически преходи пренасочват съдбите на хората и институциите в неочаквани посоки и изключения от правилото няма. Редом с началника на Радио Варна (1941-1943) застава фигурата на цензора Петър Зяпков, който парафира всички предавания и се ползва с почти неограничени пълномощия. Пропагандата в полза на българската външна политика и респективно на германските съюзници е неизбежна. Интересното е, че началник по това време е Светослав Обретенов - композитор и хоров диригент, известен като привърженик на комунистическите идеи. Светослав Обретенов (1909-1955) е роден в Провадия, учи във Варна и София, завършва Държавната музикална академия, пише вокално-инструментални пиеси, недовършената опера “Грамада”, симфоничната поема “Балканът пее хайдушка песен” и много хорови произведения, поради което се счита за създател на работническата масова песен. Къщата във Варна, където е живял творецът, все още съществува - само на стотина метра от Радио Варна. Израз на признание е и престижният национален конкурс за млади изпълнители в Провадия, който носи неговото име.

Светослав Обретенов е директор на Радио Варна от 08.08.1941 г. до 04.06.1943 г., но поради несъгласия, възникнали между него и цензора около някаква сказка, го уволняват, и то по най-неприятния член 20 от Закона за защита на държавата. Временно постът се заема от политическия коментатор на Радио София Есто Везенков, а след него началник на Радио Варна става музикалният уредник Данаил Василев (октомври 1943 - август 1944). Събитията следват с бързината на историческите сътресения. През май 1944 г. поради опасения от бомбардировки екипът е евакуиран в село Игнатиево. Разказите на дискотекарката Султана Теодосиева, говорителките Емилия Димова и Атанаска Белчева и счетоводителката (и авторка на драматургични творби) Веселина Цанкова връщат лентата на живота преди, около и след преломния 09.09.1944 г. Политическата опаковка е различна, но общите неща не са малко. От смутния дух на прехода до налагания от държавата диктат, бил той осъществяван от цензор или от т.нар. главлит - с тази, по съветски почин изфабрикувана, абревиатура се характеризира сталинският период на култа във всички български медии. А нима можеше да бъде другояче в града, който се нарича Сталин?

Султана Теодосиева: “Дадоха ни по един камион да си изнесем багажа и ни платиха квартирата. Не беше никак лесно, защото на всеки три дни трябваше да се връщам във Варна, за да зареждам музика за седмицата.” (Преди 09.09.1944 г.)

Емилия Димова: “Настанаха смутни времена. Носеха ни да четем разни неща, често написани ръкописно и нередактирани, и ние не знаехме кой стои зад тях, да ги четем ли или не. В тази бъркотия аз си позволявах да подхождам доста избирателно и по свое усмотрение четях далеч не всичко от подхвърлените ми листовки. Вече започнах да осъзнавам на каква опасност съм изложена. Та по улиците разстрелваха без съд и присъда... Сменяха началниците на радиото един след друг. От всички тях помня само Светослав Обретенов, защото Светльо ни беше и семеен приятел. Той разпореди да има денонощни дежурства, говорителките да работят само денем, а другите смени да поемат говорителите. Самият той си беше донесъл един дюшек, спеше в радиото и въобще не се прибираше вкъщи.“ (След 09.09.1944 г.)

Атанаска Белчева: “Новините се подготвяха от редакторите Тошев и Брутов, последната редакция минаваше през главлита и той следеше зорко да не сбъркаме нещо. При нас, говорителите, идваха вече редактираните и изчистени текстове, но често се налагаше да четем на prima vista.”

“Налагаше ни се много да внимаваме, особено по времето, когато Варна се наричаше Сталин. Неприятни за четене бяха репортажите за новите и непознати за нас съветски републики. Те съдържаха трудни имена и понятия, а може и преводите на Брутов да не са били толкова удачни. Четяхме ги някъде между 21,00 и 22,00 ч вечерта.” (1946 г.)

Веселина Цанкова: “Тогава новините се носеха за параф и одобрение на специална служба, разположена някъде си - тайнствена и секретна. Нищо не минаваше на живо. Всяко предаване се гледаше под лупа, да не би случайно да се допусне идейна грешка или да се издаде държавна тайна, като например колко декара жито са засети или други подобни секретности. По това време всичко беше държавна тайна, а врагът - навсякъде.” (1955 г.)

Пенко Пенков - журналист в Радио Варна от 1952 до 1986 г., знае повече подробности за тайнствения главлит, с когото директно работят само началниците и новинарите. Парафьорът е партиен функционер под прикритието на “главен литератор”, в кодиран вариант - “главлит”, както е изписано върху малкия правоъгълен печат с вездесъщата власт да разрешава или спира всички материали във вестник “Сталинско знаме” (“Народно дело”) и Радио Варна. По разбираеми причини работата във вестника е по-голяма, затова главлитът разполага там със специален кабинет, където му носят и радиоматериалите. Пенко Пенков си спомня двама главлита - Ганчо Стоянов, дошъл от съветското контраразузнаване, и генералшата, чието име той за съжаление не може да възстанови.

Възхитителното в тези най-тежки, за отделната личност и за България, периоди е, че всички ръководители на Радио Варна, останали за по-дълго време на началническия пост, се стараят, независимо от различните си политически пристрастия, да опазят радиото като “Остров на духа” - непременно прочетете разказа на Веселина Цанкова със същото емблематично заглавие.

И така - след 09.09.1944 г. Светослав Обретенов управлява отново, за много кратко време, Радио Варна, за да дойде след него Йордан Каранов. Йордан Каранов (1892-1975) - певец (баритон) с висше музикално образование, вокален педагог, музиковед, завежда музикалния отдел на Радио София, директор на Радио Варна от септември 1944 г. до март 1950 г., след това директор на Концертна дирекция, преподавател в Музикалното училище “Добри Христов” във Варна, автор на книги за историята на музикалната култура в България и във Варна. Сред тях са ”Военните духови оркестри в гр. Варна” (1972), “Първото музикално училище у нас” (1964), “Материали по история на музикалната култура на град Варна” - два тома (ръкопис в РБ “П. Славейков”), “Александър Кръстев” (1971) и др.

С този мъдър, благ и безкрайно добър човек, какъвто го помнят очевидците, са свързани два преломни момента в развитието на Радио Варна и град Варна. “По времето на Йордан Каранов Радио Варна се превърна в средище на музикалния живот в града. В дискотеката имаше пиано и беше нещо обичайно при нас да репетират различни оркестри. Радиооркестърът се разрасна и по-късно от него се създаде Варненската филхармония. (Вж. разказа на Султана Теодосиева.) “Йордан Каранов следеше всичките ми обществени изяви, отделяше време за събеседване и даване на напътствия, доизясняване на някои музикално-професионални детайли. Винаги с бащинска загриженост и висок морал, честен, почтен и безкрайно толерантен, той държеше вратите на Радио Варна широко отворени за мен, а малкият черен концертен роял винаги бе на мое разположение”, си спомня с благодарност известният композитор, тонрежисьор в Радио Варна (1965-1978) Арам Берберян-Датев. Марко Добрев, тонрежисьор в Радио Варна (1969-1972), сега директор на Националното училище по изкуствата “Добри Христов”, също намира най-хубави думи за “...приятелството ми с Йордан Каранов или Дядо Каранов, както го наричахме ние, по-младите музиканти. Познавам го някъде откъм 1960 г. Той беше добър и мъдър човек, с признати заслуги за развитието на музикалното изкуство във Варна. От него знам, че след работата си в Радио София е бил началник на Радио Варна - някъде след 09.09.1944 г. Именно той издействал преместването на студиото от пощата в сградата на входа на Морската градина.

Създавайки по-добри условия за работа на хората, той разширил и звукозаписната дейност в различни жанрове - фолклорна, оперна, симфонична, камерна музика, направил и редица други нововъведения. Каранов е един от радетелите за създаването както на Музикалното училище през 1944 г., така и на Варненската филхармония през 1946 г. Неговата музикална история на Варна и досега е един от важните източници на информация за миналото. Дядо Каранов се пенсионира като директор на Концертна дирекция.”

Към тези преживени истини добавям още имената на диригентите на сформирания през 1945 г. (ако не греша, трети поред) Симфоничен оркестър на Радио Варна - известните с приноса си към българската музикална култура Найден Найденов и Саша Попов. Именно от Симфоничния оркестър на Радио Варна през 1946 г. се обособява като самостоятелен институт Варненската държавна филхармония с диригент Руслан Райчев. През 1947 г. следва създаването на Варненската народна опера с директор и режисьор Петър Райчев и към тези щастливи събития за Варна най-пряко отношение има директорът на Радио Варна Йордан Каранов.

Какво му е струвало на Йордан Каранов да издейства от новите власти след 1944 г. преместването на Радио Варна от Телеграфо-пощенската палата в сградата на булевард “Приморски” (тогава ул. “Червеноармейска”), остава тайна за нас. Можем обаче и сме длъжни да оценим стореното от този човек, благодарение на когото няколко радиопоколения (до 1997 г.) имат възможност да работят в една от най-красивите в архитектурно отношение сгради на Варна. С разбираема емоционалност Веселина Цанкова пита в разказа си: “Как можеше... да не въздейства върху духовния финес на колектива сградата, за която споменах - величествените дъбови врати, старинните мебели, изящните фрески по стените, остъкленият купол, който пръскаше дискретна светлина” (Вж. радиобиографията).

Къщата предизвика немалко юридически и медийни вълнения, свързани с претенциите на наследниците и продажбата на имота. Историческите документи, свързани с нотариалния акт на Радио Варна, показват, че сградата на бул. “Приморски” (ул. ”Червеноармейска”) 22 е отстъпена на Радио Варна - Министерство на просветата и културата с протокол №27 от 10.12.1957 г. на ОНС - Варна, съгласно чл. 15 от Закона за държавните имоти. С писмо № 10153 от 28.12.1957 г. се удостоверява, че сградата е изплатена.

На 13.10.1961 г. Комитетът за култура издава нотариален акт на Радио Варна №3663. Важен факт от предисторията е отчуждаването на къщата, заедно с прилежащия имот с Царски указ № 77 от 08.03.1929 г. Това включва голямата едноетажна жилищна сграда на ул. “Червеноармейска” 22 с незастроена площ около нея от 1574 кв. м. Оценката възлиза на 3 303 220 лева (стар курс).

Сградата в Морската градина предлага безспорно повече удобства за екипа на радиото, който постепенно се разраства, появяват се нови идеи и нови предавания, изгражда се ново радиопоколение. Началничка на Радио Варна става Радка Добрева (юни 1950 - октомври 1955), която привнася своя дял в онзи Остров на духа, за който вече стана дума. Веселина Цанкова: “За духа, който цареше в института, допринасяха и неговите ръководители. По правило те бяха партийни функционери, но със заслуги преди 09.09.1944 г. Това им даваше самочувствие, позволяваше им да бъдат по-независими от новоизлюпените комунисти, макар че всички попадаха на шефския стол не поради творчески амбиции, а пратени, за да не се пречкат със самочувствието си в партийните комитети. Един вид - на заточение.

Първата ми началничка, така се водеше по щат ръководителят на института, бе партизанката Радка Добрева, първата съпруга на генерал, по-късно адмирал Добрев. Тя бе витален човек - нисичка, пълничка, но много подвижна, далече от сектантското мислене и поведение.”

Пенко Пенков също пази добри спомени за Радка Добрева: “През 50-те години редакциите в Радио Варна бяха така изградени, че да бъдат в подкрепа на стопанския живот. Имаше икономическа, селскостопанска, младежка, културна, хумористична, музикална и др. редакции... Тогава радиостанцията обхващаше голям район. Още не беше създадено Радио Шумен. Радио Варна предаваше за Русе, Разград, Търговище, Добрич, Силистра, Бургас... В тези големи градове имахме кореспонденти и не само в тях, но и в тогавашните околийски центрове” (Пенко Пенков).

Интересна практика по онова време е медийната подкрепа за жътвената кампания, която извиква на живот и вестника на Радио Варна за Лудогорието “Щедра земя”. “През 1955 г. на Радио Варна беше поръчано да издава вестник за МТС - Исперих, Завет и Две могили. Определени бяхме Ангел Петров и аз, а за помощник ни дадоха студента по журналистика Исак Бераха. В навечерието на жътвата пристигнахме в Исперих, където към нас се присъедини печатарят бай Петко. Директорът на Машинно-тракторната станция Боян Михнев - генерал от запаса, ни посрещна радушно и ни предостави един стар джип, с който да обикаляме района. Нарекохме вестника на Радио Варна за Лудогорието “Щедра земя” и започнахме да събираме дописници. Набрахме повече от 50 доброволни сътрудници. Вестникът се печаташе от печатната бригада “Дунав” и се разпространяваше в районите на Разград, Исперих, Кубрат и Две могили. Тиражът, доколкото си спомням, надхвърляше 3000 броя.”

Добруджа въобще е приоритет в държавната политика в началото на 50-те години и Радио Варна отразява нейното историческо залесяване с рубриките “Да превърнем в живо дело Постановлението за Добруджа”, “За селото” и др. Друга основна тема е преобразяването на Девня. В края на 1952 г., както си спомня Пенко Пенков, между Радка Добрева като началник на Радио Варна и Иван Ботев като директор на новостроящия се содов завод в Девня се сключва договор за шефство. Радиото се задължава всекидневно да документира изграждането на завода в Долината на голямата химия, според израза от онова време, както в информационните бюлетини, така и в други рубрики и отделни материали. Прави впечатление, че рубриките или предаванията се назовават доста многословно, а понякога звучат подчертано декларативно като “За благото на родината, за благото на народа” (пропагандират се стахановските школи у нас). В предаването “Говори Радио Варна” пък се включват най-различни теми според актуалните потребности. В Държавния архив - Варна, ф. 689, раздел II - 3, се пазят екземпляри от осведомителните бюлетини и предавания на Радио Варна, които свидетелстват за стремежа на радиостанцията да обхване всички страни на живота в града, региона и не само. Към споменатите по-горе добавям предаванията: “Културен живот”, “Думата на науката”, “Съветски книги за морето”, “За вас, летовници”, “Концерт за селото”, “Концерт по желание”, “За средношколците” и др. Извънредни предавания, според тогавашния термин, има много - за първенци и трудови колективи, за официални празници, за гостуване на театрални трупи от други градове.

И за да навлезем съвсем в конкретното съдържание:

На 02.03.1952 г. от 19,50 до 20,30 ч се излъчва “На морската ни граница” - запис на радиомонтаж от Борис Рикалов, изпълняват говорители и артисти, режисьор Георги Громов, лауреат на Димитровска награда.

На 13.05.1952 г. от 20,00 ч Марко Вълканов, ректор на Държавния университет - Варна, чете беседа за новата парична реформа.

На 21.10.1952 г. от 13,00 ч д-р Груйо Каназирски изнася беседа за ползата от кръводаряването.

На 29.09.1958 г. проф. Димитър Ташев коментира в предаването “Говори Радио Варна” Програмата за развитието на Камчийския край.

През 1955 г. в различни издания на предаването “Културен живот” се анализират концертът на пианиста Ото Либих, премиерата на операта “Травиата” в град Сталин, представя се Детската музикална школа в Бургас, рецензират се постановките в рамките на Прегледа на българската драма и театър, говори се за педагогическата просвета сред родителите, представя се Силистренският музей, проследява се развитието на художествената самодейност в Суворово, Тервел и Русе, коментират се книги. Жанровете варират от очерк, портрет, пътепис, репортерски разказ до радиодраматизация. Редактори и основни автори са Иван Троянски и Ангел Петров.

Ангел Петров (1952-1967) е една от най-творческите личности в Радио Варна който “...където и да отидеше... създаваше нещо свое, което се налагаше...”, както възстановява миналото синът Ивайло Петров. Ангел Петров основава не само селскостопанската, но и Хумористичната редакция на Радио Варна. Той е автор и режисьор на първото дългогодишно хумористично предаване на Радио Варна “Чичо Илия и Стрина Мария”, което - като се има предвид тогавашният езоповски период за словото - бих определила като документална социална сатира.

Предаването тръгва от конкретиката, за да стигне до театралната сатира, като се записва с актьори и ефекти по всички правила на радиопиесите. Всъщност Ангел Петров, като автор и режисьор на “Чичо Илия и Стрина Мария”, доразвива традицията - спомнете си документалната основа на първата радиопиеса, излъчена по Радио Варна “Крилата помощ”. Сега обаче е сменена гледната точка - вместо да се героизира доброто, се осмива злото. “Аз - като Чичо Илия, и Цеца Лазарова - като Стрина Мария, станахме известни защитници на истината и справедливостта”, с блага усмивка разказва актьорът Петър Велчев, сътрудник на Радио Варна от 1952 до 1957 г.

“Още след първите излъчвания двамата герои станаха любимци на слушателите от региона. Приемаха ни и като действителни хора от народа, които с присъщото хитроумие на българина се вмъкват във всички кътчета на обществения, икономическия и културния живот, като изваждат на показ грешки, нередности и злоупотреби. В Каварна, откъдето е коренът на моята съпруга, се пръсна новината, че тяхната съгражданка се е омъжила за Чичо Илия. Домашната ми пощенска кутия всеки ден се пълнеше с писма, сигнасли, оплаквания за нередности.”

Случва се тази игра с властовите авторитети да не мине безнаказано за авторите - нещо, което открай време е по-скоро закономерност, отколкото изключение. Недолюбваният от главлита Ангел Петров тъй и не свиква с редовно нашарените с червено мастило материали и в един прекрасен ден се изхитрява да предаде за параф като своя “Бялата лястовица” на Йовков. Представете си само удовлетворението на редактора, когато получава обратно “поправения” Йовков, но... да не ви отнемам удоволствието сами да прочетете какво се случва по-нататък. Само отбелязвам, че “Чичо Илия и Стрина Мария” се радват на дълъг живот в ефира, а Цеца Лазарова сменя понякога Петър Велчев с един друг известен варненски актьор и режисьор - Яким Михов. Първата в историята на българското радио “ефирна двойка” в един момент дори “се премества” в Радио София, където по-късно предава микрофона на следващите двама - Миладин и Костадин. Концепцията и стилът на предаването са същите, успехът - също.

Ангел Петров подготвя още едно хумористично предаване - “Светлините на нашия фар”, както и радиопиеси, които продължават да владеят сърцата на аудиторията. Пък и на целия радиоекип. Петър Велчев се учудва “как в ония бедни години се намираха пари за две сатирични предавания седмично, че и за радиопиеси, в които участваха и по десетина актьори. Записите се правеха трудно заради допотопната техника. Като се късаше магнетофонната лента, търпеливият и изключително трудолюбив и скромен Симеон Симеонов-Монката доизвъртяваше на ръка диска с лентата. А как се правеха записи на ефекти за радиопиеси! Със собствени превозни средства, понякога нощем, под открито небе, далеч от всякакъв шум, за да се чуят добре щурците или жабешкият хор. И още, и още... Всичко се правеше с любов, безкористно и всеотдайно, с единствената цел да стане хубаво.”

Веселина Цанкова добавя своите щрихи към радиобиографията с образа на колегата и приятеля, твореца и преводача с голям принос към варненската култура Иван Троянски.

“През Радио Варна минаха много ярки личности. Трудно е да се изброят всички. Един от журналистическите жалони бе Иван Троянски. Той бе уникален със своята работоспособност. Юрист по образование, леко монголоиден тип, Троянски бе едър набит мъж и Димитър Стойчев все му подмяташе, че се движи като трикрилен гардероб. За мен е загадка как той сам, без учител и свободно от работа време, успя да научи литовски и да стане изявен преводач, май единственият от този език у нас. Българската култура дължи основно на Троянски запознанството си със съвременната литовска литература. В радиото той разшири кръга около редакцията за хумор, сатира и забава, събра млади сътрудници, осигури им трибуна и професионална подкрепа. По-късно някои от тях станаха национално известни имена като Турхан Расиев например.

Троянски вършеше всичко интелигентно, прецизно, а излъчваните материали - скечове, епиграми, фейлетони - не винаги бяха от най-безобидните.”

Впечатляващ е широкият спектър на тематиката и жанровете, които обхваща програмата на Радио Варна, развиваща се като информационно-музикална програма, насочена към широката аудитория в познатото концептуално виждане “радио за всеки”. Още една приемственост.

От 1952 г. се въвеждат специализирани предавания за ВМС и БМФ като продължение на традиционната за Радио Варна морска програмна линия, която развива и обогатява в годините напред най-вече Николай Драганов (Лари). Името му се свързва с почти всички дълготрайни предавания на морска тема: 1960 - “За морето” (отразява и развитието на Речния флот), 1960 - “По следите на нашите кораби”, по-късно ”Нашите кораби по света” (съобщава местоположението на българските кораби в Световния океан, оттогава досега темата не слиза от ефира на Радио Варна), 1964 - “На синия фронт” (също едно от дълголетните предавания в Радио Варна, което продължава докъм края на 80-те години), 1971 - “По стапели, докове, кейове”, 1981 - “Страж на родния бряг” (за военните моряци).

Николай Драганов разбира морето и умее да пише за морските хора, за които създава великолепни портрети и очерци, а репортажите му от далечни морски рейсове вълнуват и днес с проникновеност, пестеливост и острота на възприятието. Според Веселина Цанкова тъкмо “Добрева помогна да се изградят добрите радиожурналисти Георги Великов, Николай Драганов и Иван Гочев, който по-късно стана редактор на предаванията на български език от Радио Москва. Беше ги взела буквално от студентската скамейка.”

Георги Великов тръгва в Радио Варна от длъжността куриер, за да стане репортер и прецизен редактор, автор на различни предавания и на цели спортни традиции, а в края на кариерата си, като ръководител на рекламния отдел, внася редица нови акценти в подготовката и поднасянето на рекламите. Той е от онези многопрофилни журналисти, които се справят с всяка тема, но спортът е неговата любов. От 1957 г. Радио Варна излъчва предаването “За ДОСО” (Доброволна организация за съдействие на отбраната), което следи спартакиадите, водните спортове и въобще физкултурния живот. Високосната година обаче - за Георги Великов и за Радио Варна - идва през 1963-та, когато този неуморим и в най-съвременния смисъл на понятието екипен човек дава старта на Лекоатлетическата щафетна обиколка на Радио Варна на Трети март.

Както можете да прочетете в нашия уебсайт http://www.radiovarna.com, Радио Варна има много традиции, но най-хубавата от тях е тази щафета, защото в буквалния и в преносния смисъл тя пренася спортния дух на Варна от миналото в новото столетие - вече 41 години. Традицията не е просто на Радио Варна, а на всички варненци, които вече толкова години се събират на всеки Трети март на входа на Морската градина, за да премерят силите си в първата спортна и задължително масова проява на открито за сезона - средностатистическата цифра сочи 400 състезатели. Любители и професионалисти - военнослужещи, курсанти от ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”, служители в различни предприятия и институции, студенти, ученици (тези от Спортното училище се класират в отделни категории) и ветерани си предават щафетата на традицията, превърнала се вече в един от акцентите на националния празник във Варна. Известният спортен съдия Левон Сандалджиян, отличен за съдийството си на това състезание в продължение на 32 години, е запазил свежестта на спомена за началото. Сред основателите на обиколката той посочва Георги Великов, Александър Узлов - съдия на първата щафета, Марин Статев - профсъюзен деец, и Благой Димитров от КЗ “Г. Димитров”. Интересен е фактът, че през първите две години състезанието не е само лекоатлетическо - то включва колоездене, плуване и гребане. Всеки състезател участва в своята дисциплина, а след това предава щафетата на друг състезател от друга дисциплина. От 1965 г. досега надпреварата е само лекоатлетическа и стриктно съблюдава правилата на Федерацията по лека атлетика. Трасето неизменно обикаля Радио Варна, като първоначално (преди да се изгради подлезът) минава по ул. “Червеноармейска” (дн. бул. “Приморски”) и финишира пред входа на Морската градина. Суровите атмосферни условия през 1966 г. - земята е заледена - не отказват организаторите от провеждане на състезанието. Те се обръщат за помощ към пожарникарите, които посипват с луга трасето, така че периодичността не се нарушава. Обиколката на Радио Варна на Трети март е амбициозно усилие за участниците и притегателно зрелище за варненци, което завършва, както си му е редът, с връчването на специални купи. Ако отново направите справка с нашия website, ще се запознаете с всички подробности.

Творческата атмосфера около Георги Великов в Радио Варна, пресъздава и спортният журналист на ХХ век за Варна Петър Герчев: “Георги Великов си науми и се изправи срещу предизвикателството Радио Варна да създаде свое спортно предаване. Бях от първите, които се отзоваха, не само от професионално любопитство. В неделя вечер, когато шумотевицата по пистите, басейните и стадионите заглъхваше, Георги Великов, Върбан Върбанов, братя Серафимови, Стефан Янев, аз и други сътрудници се събирахме на тавана, за да поднесем в понеделник сутринта на драгите радиослушатели най-актуалната спортна информация от страната и чужбина. Беше 1964 г. Едни слушаха чужди радиостанции, други звъняха по градовете, където имаше спортни събития с варненско участие, или на току-що прибрали се по домовете си треньори и състезатели, трети пишеха получената информация на машина. Аз имах специална задача да се свързвам с колегите си във вестник “Народен спорт” и да получавам от международния отдел или от отговорника за съответния спорт интересуващата ни информация. Звънях и на кореспонденти из страната. Никой не отказваше да ни сътрудничи, макар че хонорарите, в сравнение с тези на вестника, бяха съвсем символични. Правеха го от уважение към новото начинание, споделяха, че е чест за тях да са сътрудници на Радио Варна. Ако питате за ”вожда” на предаването “По писти, басейни, стадиони” - едно от най-старите радиопредавания за спорт в България, Георги Великов - единственият щатен радиожурналист в екипа, в късната неделна вечер той бе в стихията си. И тя се уталожваше едва когато той отнасяше подредените, многократно проверени от него страници с текста на предаването в студиото.” Предаването-ветеран “По писти, басейни, стадиони”, днес с водещ Румен Генов, е по-жизнено от всякога и това със сигурност се дължи на онзи творчески заряд, който е вложил в него при създаването му преди толкова години Георги Великов. Неуморимият и може би най-продуктивен автор на успешни предавания в Радио Варна Георги Великов става кръстник през 1969 г. и на “Черноморско утро” - едно от най-продължителните и най-адаптивни към професионалните промени в радиожурналистиката информационно-музикални предавания, звучало в ефир до средата на 90-те години. В края на тази книга “Черноморско утро” ще послужи за преход към следващата част от биографията на Радио Варна “Традицията е модерна”.

За да не забравяме, че в развитието на една институция като радиото ръководството е от особено значение, проследяваме промените след Радка Добрева. За четири месеца само началник е Христо Христов (ноември 1955 - февруари 1956), а след него Радио Варна се управлява от бившия кмет на Варна Сергей Тодоров (май 1957 - януари 1962). В спомените на Веселина Цанкова той е “...високо ерудиран, човечен, състрадателен, лежал години, десетилетия дори в затвора. Грижеше се за нас като за свои деца. Имаше и такива комунисти-идеалисти, оформени в началото на миналия век от мощната вълна на социалистическите идеи, залели интелектуална Европа.”

Сергей Тодоров е сменен от Кирил Ковачев, когото издигат от редактор в новините до поста главен редактор (февруари 1962 - март 1967). Той е от онези началници, ”демонстриращи по-голяма независимост” (отново Веселина Цанкова). Когато напуска Варна, Кирил Ковачев оглавява звукозаписното студио “Балкантон”. Мястото му заема Илия Панайотов (април 1967 - май 1973), който през 1973 г. става главен редактор на Радио-телевизионния център, а директор е Койчо Аврамов (юни 1973 - декември 1978).

Цялата справка за ръководителите на Радио Варна ще откриете ето тук.

>>>

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.