РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

Обичах работата си и мисля, че я вършех добре

Емилия Димова,
говорителка в Радио Варна, 1942-1951

Приятно ми е, че в радиото все още си спомнят за мен и съм поласкана от вниманието, което ми оказвате. За пръв път виждам новата сграда на Радио Варна и съм възхитена от прекрасните условия, в които работите, както и от модерната техника, с която разполагате. Доста по-различно беше някога, когато аз работех в Радио Варна. Студиото в пощата беше малко и оборудвано само с най-необходимата техника. Ние, говорителите, стояхме прави, когато трябваше да говорим пред микрофона. Имам дори една такава снимка. По-късно се преместихме в сградата на входа на Морската градина и там, разбира се, беше по-удобно.

С радиото се срещнах най-напред в “Детски час” - едно предаване, в което участвах с изпълнения на детски песни. Аз съм лиричен мецосопран и през целия си живот съм била близо до музиката. Обичах да се изявявам пред микрофона и затова с удоволствие се явих на обявения конкурс за говорители през 1942 г. Комисията ни оценяваше по такива критерии като литературен български език без диалектизми, правилна артикулация и културно равнище. Аз се справих с предложените ми за четене текстове с лекота. Същото се получи и със скороговорките, които помня и досега. “Крал Карл открадна на кралица Клара короната”, “Кралица Клара крала кларинети” и “Ших сив ширит” заедно със “Свих сив ширит”. Трябваше да ги изговорим бързо и без грешка. По-късно много се забавлявах, когато гледах италианския филм “Зъбльото”, в който със същите скороговорки Алберто Сорди спечели конкурс за телевизионен говорител.

Обичах работата си и мисля, че я вършех добре. Когато се налагаше да бъде извикана някоя говорителка от Радио Варна в Радио София, винаги командироваха мен, което означава, че оценяваха високо това, което върша. Беше ми приятно в студиото на Радио София да работя заедно с такива професионалисти като Енчо Багаров и Боби Симеонов. Въобще радиото ми даваше прекрасната възможност да бъда непрекъснато в допир с музиката, литературата и всички важни събития в страната. То ми даде много и много ме обогати, както много ми даде и операта - след Радио Варна спечелих конкурс за хористка във Варненската опера, където се пенсионирах. На сцената бях заедно със съпруга си Васил Димов - прекрасен музикант, водач на виолистите, един от основателите както на Софийската, така и на Варненската филхармония, преподавател в Музикалното училище във Варна. Общувахме с най-талантливите музиканти в България, с Александър Владигеров ни свързваше прекрасно приятелство. Във вилата ни на Кабакум той беше донесъл едно пиано, на което рано сутрин, още по пижама, шаржираше Лили Иванова и други певци. Събуждаше ни с импровизациите си и не ни оставяше, докато не се присъединим към него. Мъчно ми е, че си отиде толкова млад...

Но да се върна към Радио Варна. Дежурствата ни започваха рано сутринта, четяхме новини, които преди това бяха одобрени от специално политическо лице. Излъчвахме отделни оперни арии и цели опери, като освен грамофонни плочи с класическа, оперетна и танцова музика, пускахме също народни песни и хора. Не бяха рядкост изпълненията и концертите на живо - мисля, че два пъти седмично фолклорни състави свиреха в голямото студио и това се излъчваше по радиото. Модни бяха и радиопиесите, които идваха при нас да записват артисти от театъра.

Колеги ми бяха говорителите Янко Беширов, Надежда Мерджанова, Атанаска Белчева, Белчо Белчев. Белчев се казваше и един от инженерите, имахме и няколко техници - някои от тях работеха на смени в предавателя на Радио Варна, разположен в близост до летището.

По време на Втората световна война, след бомбардировките над София, които нанесоха щети и на сградата на Радио София, бе преценено, че съществува опасност и за Радио Варна. Евакуираха ни за няколко месеца в село Игнатиево. Настаниха ни в различни къщи, като радиото плащаше наема на хазяите. И досега си спомням съобщенията, които излъчвахме при затъмненията и които трябваше първо да прочетем на немски и после на български език: “Аchtung! Achtung! Keine feindlichen Flugzeuge”, “Внимание! Внимание! Няма опасност от вражески самолети”. За щастие Варна не беше бомбардирана и малко преди септември 1944 г. ние се прибрахме във Варна.

Ярък спомен за мен е датата 8 септември 1944 г., когато бях дежурна. Руските войски дойдоха от Добрич и завзеха пощата, радиото и всички комуникации. Пет-шест души нахълтаха в студиото - Радио Варна още се помещаваше на втория етаж в централната поща - и насочиха към нас шмайзерите си. Техниците очевидно се притесниха, а на мен ми беше интересно. Та какво можеха да направят на едно младо и незаинтересовано от политиката момиче... Бях доста безгрижна наистина. Сега сигурно щях повече да се замисля при подобна ситуация. По едно време руският офицер заповяда: ”Передавайте Москва!” Инж. Белчев и техниците се засуетиха, защото дотогава ние препредавахме само Радио София. Те очевидно не знаеха как да постъпят и се опитаха да обяснят на офицера, че никога не са правили подобно нещо и не могат да включат Радио Москва. Руснакът се ядоса и буквално изрева насреща им: “Берлин можете, а Москва не можете!” Нашите хора се изплашиха, заеха се отново с техниката и какво правиха - не знам, но - слава Богу! - успяха да включат Москва. Тогава руснаците ни оставиха и на тяхно място дойдоха да ни пазят току-що пуснати политически затворници. Беше един доста объркан ден. Дежурството ми приключи и аз поисках да си отида, като обясних на политическия затворник, който ни надзираваше, че ще дойде да ме смени друг говорител. Затворникът обаче не ме пусна, а когато се възмутих, че няма право да ме държи гладна, излезе веднага и ми донесе отнякъде щайга с грозде. “Ето ти, яж! - ми се сопна той. - И ще си идеш, когато аз реша!”

Настанаха смутни времена. Носеха ни да четем разни неща, често написани ръкописно и нередактирани и ние не знаехме кой стои зад тях, да ги четем ли или не. В тази бъркотия аз си позволявах да подхождам доста избирателно и по свое усмотрение четях далеч не всичко от подхвърлените ми листовки. Вече започнах да осъзнавам на каква опасност съм изложена. Та по улиците разстрелваха без съд и присъда... Сменяха началниците на радиото един след друг. От всички тях помня само Светослав Обретенов, защото Светльо ни беше и семеен приятел. Той разпореди да има денонощни дежурства, говорителките да работят само денем, а другите смени да поемат говорителите. Самият той си беше донесъл един дюшек, спеше в радиото и въобще не се прибираше вкъщи.

Преживяла съм и немалко весели моменти. Веднъж предавахме операта “Аида”, плоча на “His Masters Voice”, и вече бяхме стигнали до финалната сцена, където Аида и Радамес се прощават в гробницата. Pianissimo. Изведнъж, една минута преди края на операта, разсилният бай Янко започва да кове гвоздей в стената. Макар и от външната страна на студиото, ударите на чука отекват в ефира. Говорителят, без да забележи, че техникът отсреща ни е подал микрофон, извиква възмутено: “Бай Янко-о-о-о!” Представете си само - с този възглас завършва операта “Аида”... Как е прозвучал той на слушателите не знам, но ние се заляхме от смях. В този момент по телефона звънна директорът на радиото Йордан Каранов и разтревожен ме запита: “Емилия, мойто дете (той така ме наричаше), какъв беше тоя бай Янко в края на “Аида”? Ще ме вкараш в затвора, ей!” Едва смогнах да му разкажа какво се е случило, толкова ни развесели тази случка.

Спомням си също деня, когато обявиха национален траур заради смъртта на Васил Коларов. Научихме го рано сутринта и нямахме подходяща музика в студиото, защото дискотекарката зареждаше плочите от вечерта. Йордан Каранов реши да слезе в дискотеката и да избере някоя по-неутрална музика. В кой шкаф търси и как се обърка не знам (може би плочата не е била поставена на съответното място), но в ефира, вместо траурни, прозвучаха първите бодри тонове на “Веселата вдовица” от Лехар. Реагирахме веднага и сменихме плочата, а аз, естествено, не си спестих забележката, отправена с чувство за хумор към Каранов: “Хайде да видим сега, кой ще е виновен, ако Ви вкарат в затвора?”

Друг път, пак по време на дежурство, обявих, че ще слушаме увертюрата “Егмонт” от Бетовен. На смяна в предавателя беше техникът Пенков, който боготвореше Бетовен. Като разбрал, че ще слуша любимо произведение, той възкликнал: “О, Егмонт!” Чул го разсилният бай Стоян и помислил, че немски войник му краде прасенцето, което той си отглеждаше в двора на предавателя. Разярен и с желание за мъст, човекът се втурнал навън да търси злосторника: “Де го, бе тоя мамин син! Аз ще му дам да се разбере!” Пенков просто припаднал от смях и му беше необходимо дълго време, за да ми разкаже по телефона за несправедливото отношение на бай Стоян към Бетовеновия Егмонт.

Ето пак - каквото и да разказвам, все се връщам към музиката. Тя беше и продължава да бъде моят живот. Най-много харесвам Моцарт заради неговата жизнерадостна и красива музика. “Вълшебната флейта” бе любимият ми спектакъл, когато пеех в хора на Варненската опера. Обичам и сега Папагено - този комичен герой, лъжлив, мързелив дърдорко, но добросърдечен и нежен.

Нали знаете онази прочута ария: “Жена или девойка, е все едно за мен, ще бъдем чудна двойка, нощта ще стане ден...”

Ноември 2003
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.