РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

Радиото, което променя живота

Добринка Томова,
звукооператор в Радио Варна, 1967-1998

В Радио Варна преминаха 31 години от живота ми. Може би най-хубавите. Затова нещо в душата ми трепва всеки път, когато чуя сигнала на това радио или когато мина покрай сградата му - и старата, и новата.

Работих в Радио Варна от 1967 до 1998 г. Бях от хората “в сянка” - т.е. от тези, чиито гласове не звучаха в ефир. През годините съм била тонтехник, звукооператор, монтажист и дежурен в комутационно-разпределителна апаратна. Но макар и в техническата сфера, винаги съм имала възможност да влагам и някакъв, макар и малък, творчески елемент в работата си. Това означава да имаш чувство, мисъл, отношение към труда си, а не формално да изпълняваш задълженията си.

Работеше се с много ентусиазъм, който сега може да изглежда малко наивен. Но и времената бяха други - по-идеалистични. Отношението към живота не беше толкова материално и не всичко се измерваше с пари. Обичах много работата си. Сега си давам сметка, че това е шанс, който малцина имат в живота. Помислете си колко хора ходят на работа с досада години наред, просто защото трябва да получават заплата. В радиото беше друго - имаше емоция, атмосфера.

Попаднах в Радио Варна след завършването на Института по съобщенията в София. Най-напред три години работих в радиоуредбата на пристанището. После постъпих в Радио Варна, където след 3 десетилетия се пенсионирах. Както често се казва, времето отлетя неусетно. И макар че годините се изнизаха неочаквано бързо, те оставиха у мен една изключително пъстра мозайка от спомени. Тук ще споделя някои от тях - както по-сериозни, така и някои по-комични и любопитни. Надявам се те да са интересни, както за работещите в бранша, така и за непрофесионалистите.

Най-напред ми се иска да очертая в най-общи линии някои от техническите промени през годините, тъй като все по-малко хора ги помнят и все по-малко хора си дават сметка колко трудно се правеше радио едно време. Няма да е пресилено, ако кажа, че пред очите ми радиотехнологията се промени до неузнаваемост. Буквално се смениха епохи в техниката. Да вземем за пример звуконосителите на музиката - най-напред всичко беше на грамофонни плочи, после на магнетофонни ленти, след това на компактдискове, а сега и на компютър.

Много забележимо се промени качеството на радиосигнала, който излъчваме. Първоначално програмата ни се излъчваше само на средни вълни 388 m, 774 kHz. В този диапазон по принцип има повече смущения, които не позволяват да се постигне кристален звук. В началото на 90-те стартирахме и на ултракъси вълни (УКВ) - първо на т. нар. “източен” обхват 69,41 MHz, а след това и на “западен” 103,4 MHz. Това ни даде възможност да подобрим качеството на сигнала и да излъчваме стереофонично.

Настъпиха промени не само в техниката и технологията. Промениха се представите за радио и реализацията на програмата - в началото всичко беше на запис освен новините, след това постепенно започнаха да навлизат директните предавания, докато дойде момент, в който почти всичко се излъчва на живо.

Промени се и конкурентната среда в радиоефира. До 1993 г. в нашия район се чуваха само 3 станции - Радио Варна и програмите “Хоризонт” и “Христо Ботев”. Десетина години по-късно варненският ефир вече е разделен между 20 - 25 станции.

Сега повечето радиостанции излъчват по т. нар. технология one man show, т. е. един човек е едновременно водещ и звукорежисьор - води предаването и сам пуска музиката, сигналите и рекламите. Затова от днешна гледна точка може да изглежда странно колко многоброен беше екипът, който излъчваше програмата преди години. Общо бяхме поне четирима души - водещ или говорител, звукорежисьор, звукооператор и музикален оформител.

Като звукооператор на директен ефир съм преживяла може би най-напрегнатите моменти в професията си, защото при живото излъчване всеки проблем веднага се забелязва.

Случвало се е магнетофон да откаже и да се повреди точно когато трябва от него да се пусне запис. Лентата е заредена, но не тръгва. А говорителят вече е обявил, че записът ще прозвучи. Това бяха наистина инфарктни моменти, защото нямахме право на пауза в ефира по-голяма от 4 секунди. Тогава се налагаше светкавично да преместваме лентата на друг магнетофон.

Случвало се е обаче в такъв момент и целите ленти да се развият. Това ставаше, тъй като лентите бяха навити не около познатите на всички ролки, а около метални рингове, които се наричаха керни. Те се отличаваха от обикновените ролки по това, че имаха само кръгла сърцевина без “спици”, които да придържат лентата.

Освен на директен ефир, съм работила и в предварителната подготовка на програмата - в звукозаписа и монтажа. Там човек се научава на най-големите тънкости в професията. В монтажното студио подготвяхме и монтирахме всички репортажи, анкети и интервюта за програмата. Обикновено суровите записи се правеха на портативна техника - малки ролкови магнетофони, а по-късно и на касетофони. От тях записът се прехвърляше на големите студийни магнетофони. Най-напред се монтираше с механично рязане и залепяне на лентата. По късно, към края на 80-те години, се премина на монтаж без рязане. Ненужните части от суровия материал се отстраняваха при презаписа. След това дойде и ерата на компютърния монтаж. В това отношение напредъкът на техниката сякаш е най-очевиден. Това, което днес се прави за секунди на компютъра, преди отнемаше часове, а в много случаи беше и невъзможно да се направи.

В онези години най-напрегнатите моменти в монтажа бяха, когато обработвахме записи на държавни ръководители и високопоставени политици. Всяка грешка можеше да бъде възприета като умишлена провокация срещу държавата. Но въпреки напрежението за мен това беше и шанс да се докосна до събития и личности, които влязоха в историята по един или друг начин. Обработвали сме записи от посещенията във Варна на Индира Ганди, Фидел Кастро, Леонид Брежнев...

И ако в монтажа обработвахме отделни репортажи или интервюта, то в звукозаписа подготвяхме цели предавания. Както споменах, дълги години почти цялата програма беше на запис. Записвахме поздравителни концерти, детски, морски и хумористични предавания, радиопиеси, реклами, очерци. Работеше се много прецизно. Прието беше, че за 1 час полезен запис може да се изразходват 3 часа работно време. Подобни темпове днес са нереални. Случвало се е да стоим по цяла нощ в радиото. Обикновено тогава се правеха записите на музика в голямото студио. Това се налагаше, тъй като нощем няма шум и вибрации от движението в града. Благодарение на тези записи имах възможност да се срещна и с такива величия като световноизвестния български бас Николай Гяуров. Спомням си, че преди записа той поиска да види техниката, с която работим. Притесняваше се, че гласът му няма да звучи добре, ако техниката ни не е на ниво. Но когато му показахме студиата, пултовете и магнетофоните, остана много приятно изненадан. В голямото студио на Радио Варна сме записвали и един от най-големите музиканти на XX век - Святослав Рихтер. Спомням си, че той остана очарован от звука на нашия роял.

Понякога сме осъмвали в радиото и когато записвахме големи блокови предавания за официалните празници с времетраене по два и три часа. Много често в последния момент се правеха поправки по сценария и всички чакахме - говорители, техници, оформители. Такова беше времето - всяка дума се гледаше под лупа.

Спомням си един случай, който до известна степен е показателен за духа на онова време. Беше в средата на 80-те години. Тогава, пък и въобще до промените от 10.11.1989 г., сутрешните новини се пишеха предварително от вечерта на предния ден. Обикновено това бяха протоколни новини, които, за да излязат в ефир, трябваше да минат поне през двама началници. Веднъж обаче се случи, че поради неволна грешка във вечерната емисия бяха прочетени новините, които бяха подготвени за сутринта на следващия ден. Стана голям скандал, защото в една от новините се разказваше за заседание на Окръжния народен съвет, което още не се беше провело. В информацията обаче подробно се съобщаваше какви решения са били приети, кой е присъствал, какво се е изказал и т.н. Зад тази неволна грешка “контролиращите органи” заподозряха саботаж. Започнаха разследвания, разпити на дежурните екипи, имаше и наказания. Въобще времената бяха доста сурови и много се внимаваше какво излиза в ефир.

Днес може да звучи невероятно, но когато България беше обвинена за атентата срещу папа Йоан-Павел Втори и в Рим се водеше делото срещу Сергей Антонов, получихме нареждане да не пускаме никаква италианска музика. Пак по това време журналистът Иван Пенев си беше позволил да се пошегува в своя сутрешен блок. За да разчупи стандартната прогноза за времето, той беше казал, че ще духа умерен вятър, който ще бъде силен в крайните варненски квартали, заради особености на новото високо строителство. Веднага го наказаха.

В друг случай пък, с кореспондента на програма “Хоризонт” Георги Свещников, ни се наложи да “повторим” цяла манифестация за Първи май в студиото. Оказа се, че автентичният запис от събитието не е станал с добро качество. Ситуацията беше много деликатна, защото репортажът трябваше да се излъчи не само по Радио Варна, но и в националния ефир. Тогава взехме радикално решение. Свещников застана пред микрофона в студиото и започна да разказва за манифестацията все едно, че тя минава в момента пред него. А за фон на думите му подложихме шум от истинската манифестация със скандиранията и музиката. Получи се чудесен репортаж “от мястото на събитието”.

Едно от предаванията, които сме правили с най-голямо удоволствие, беше “В средата на седмицата”. То беше и първото ни блоково предаване, което се излъчваше на живо. Водеха го Димитър Вълчев - Бог да го прости! - и Екатерина Николова. Имаше обаждания на слушатели. Тогава започнаха и първите включвания с подвижна радиостанция - т.нар. “радиокола”.

В работата ни е имало и много комични ситуации. Веднъж, някъде около 1985 г., отивах на дежурство в 5 ч сутринта. Тогава програмата започваше в 5,30 ч. В тези години нямаше осигурен транспорт за дежурния екип и всеки се оправяше, както може. Вече бях приближила радиото и на 40 - 50 метра виждах светлините на сградата. Тъкмо минавах покрай строящия се тогава Фестивален комплекс и изведнъж от тъмното изскочи някакъв човек. Уплаших се много и започнах да крещя, за да ме чуе дежурният милиционер в радиото и да дойде на помощ. От моите викове обаче човекът, който излезе от тъмното, се уплаши много повече. Направо се гипсира, вдигна ръце и с треперещ глас ми каза: “Ама, моля Ви се, всички да не сме зверове...” После доста се смяхме на тази случка. Явно човекът не е имал никакви лоши намерения и случайно се е озовал в тази ситуация. Но от този ден нататък започнахме да прилагаме различни “техники” на самозащита, когато идвахме рано сутрин на работа. Аз и още една-две колежки носехме в чантите си милиционерски свирки, за да стряскаме потенциалните нападатели. Измислихме и друга стратегия: като се приближат съмнителни субекти, да викаме с цяло гърло “Ура! БКП!”. Така със сигурност щяха да ни помислят за луди. Не знам за другите колеги, но на мен това веднъж ми помогна по една тъмна улица.

В крайна сметка тревогите по сутрешното идване за дежурство бяха решени някъде в края на 80-те години, когато за сутрешните екипи беше осигурен транспорт. Всеки работещ в тези екипи обаче продължаваше от време на време да сънува кошмари как се успива за работа.

Друг любопитен случай от практиката, който не само аз вероятно помня, е свързан с Програмата на чужди езици. Една от говорителките на чешки език беше забравила с кое копче се изключва микрофона. Докато чете новините обаче се докашляло. За да излезе от ситуацията, тя удари гонга за точно време и с него опита да заглуши кашлицата си. Какво се чу в ефир обаче не е за разправяне...

С много хубаво чувство си спомням и друг момент, който със сигурност е исторически за града - Радио Варна всъщност е мястото, където се роди и местният телевизионен център. Това стана през 1972 година. Излъчванията започнаха от голямото студио за музикални записи, което беше превърнато в телевизионно. Първите говорители бяха Дора Добрева и Здравко Георгиев. По това време Българското радио и Българската телевизия имаха обща административна “шапка”. Затова голяма част от служителите на Радио Варна бяха активно ангажирани в телевизионната работа.

В началото варненският център се включваше директно в новините с репортажи от Варна. Всичко се снимаше филмово - на 16-милиметрова кинолента. Излъчването ставаше по системата “телекино”. Имах шанса да участвам в снимането на първия игрален филм на варненската телевизия “Чуваш ли, Мария”. Звукът му беше изцяло синхронен, т. е. автентичен от момента на снимките, без допълнително озвучаване в студио. По онова време това беше необичайна практика.

Телевизията обаче не успя да измести радиото от сърцето ми. То си остана първата и най-голяма любов в професията. Така е не само с мен, а и с почти всички бивши служители на радиото. С тях се събираме поне веднъж в годината. Това стана нещо като традиция от 2001 година насам. Където и да ни е разпилял животът, винаги се събираме с много желание. Връщаме се към веселите и тъжните моменти от съвместната работа. Припомняме си онези необикновени мигове от напрегнатия делник в радиото, от създаването на магията в ефира. Магията, която превръща една професия в съдба и която променя завинаги живота на всеки, преминал през голямата машина на медиите. И си даваме сметка, че за известен период от време ние сме били малки елементи в тази голяма машина. Защото хората идват и си отиват, а медиите остават.

Февруари 2004
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.