РАЗКАЗИ НА ЖИВО

Виолета Тончева

web | Книга за Радио Варна

Длъжността - куриерска, работата - репортерска

Петър Герчев,
куриер и репортер в Радио Варна, 1952-1953
сътрудник на Радио Варна, 1953-2004
спортен журналист на Варна за XX век

С удоволствие отварям WORD-а на компютъра, за да се върна далеч в детските и младежки си години, свързани с Радио Варна.

За тази институция имам спомени още от ранното си детство. Семейството ми купи къща в града и се премести от квартал “Аспарухово” на улица “Пирин”. Баща ми Герчо Петев, който много обичаше народната музика (сам на младини пял, свирил на хармоника и веселил хората от родния си край по сборове и седенки), по празници пък и по други поводи държеше на масата у дома, освен всички други роднини, непременно да е сестрата на майка ми - народната певица в Радио Варна Славка Петрова (по баща Браткова). В разгара на веселието тя запяваше песни от Шуменския край (с. Кюлевча), научени от баба ми Станка, дъщеря на Петър Върбицалията - четник и знаменосец от дружината на Хаджи Димитър, а баща ми - макар и позабравил хармониката - се опитваше да акомпанира. Музикант по душа, очевидно сам не е харесвал акомпанимента си, щом преди едно тържество помолил леля ми да покани у дома и част от оркестъра на Радио Варна начело с неговия ръководител Пано Заимов. Цигуларят се отзова на поканата и от този ден той и част от оркестрантите му често гостуваха у дома, за да не бъде леля Славка сама в импровизираните концерти пред взискателната публика на своите роднини и близки. Между песните имаше наздравици. Обикновено ги казваше баща ми и по някакъв си негов ритуал винаги след тоста казваше ”Долоджак!”, което, така и не разбрах на какво наречие, означаваше “До дъно!”. Та когато леля ми пееше на живо по Радио Варна, майка ми, баща ми и аз лепвахме уши на радиоапарата, за да чуем дали при оркестровото изпълнение на някоя весела народна мелодия Пано Заимов ще вмъкне “паролата” от поредното веселие у дома: “Долоджак, Герчо! Долоджак!” Музикантът не пропускаше сгодния случай. Дали от уважение към леля ми или просто нему и на оркестрантите им е било хубаво у дома, тъй и не сподели при по-късните ни срещи, когато вече отраснал, го срещах. Със задъхания си глас (той страдаше от астма) само пращаше сърдечни поздрави на татко и майка и в очите му припламваше онова познато игриво пламъче от младините...

Радио Варна, което слушах на купения от семейството ми на старо “Телефункен”, за мен - осемгодишното момче, бе нещо много голямо. И често молех леля си да ми го покаже. Един ден тя ме хвана за ръка, заведе ме до пощата, влязохме през един тесен вход, качихме се по стълбите до втория етаж и ми показа студиото на Радио Варна, в което тя пееше. Видях и апаратната. От спомените ми са избледнели подробностите. Единственото, което помня, са разпръснатите стойки за ноти на оркестрантите и едно пиано в дъното на студиото, което в никакъв случай не можах по-късно да свържа с рояла, който заварих 12-13 години по-късно в Радио Варна в Приморския парк. Явно пианото е било много, много старо.

Не си спомням в мечтите си като хлапе да съм се виждал певец, говорител, инженер, техник, а най-малкото журналист в Радио Варна. Та къде можеше да знае онова момче, което гонеше парцалената топка на поляната зад училище “Априлов” в компанията на Иван Дервентски и Христо Вълчанов, че има и такава професия? Но нещо неосъзнато ще да ме е теглило към тази институция, най-вероятно подклаждано и от факта, че в нея едва 20-годишен, с плътния си глас вече се бе утвърдил като говорител моят добър приятел и състудент от Икономическия институт Ганчо Минчев. И не се подвоумих да се явя на конкурса за шпикери, какъвто Ганчо - като моя пета колона в радиото - ме информира, че ще има.

Бяхме около 20-ина мъже и жени. Дадоха ни да четем на prima vista непознат текст и ни оставиха да треперим от нетърпение за резултатите, седнали на кръглия диван във фоайето. Казаха ми, че съм спечелил конкурса, но за съжаление не могат да ме назначат, защото гласът ми бил идентичен с този на Стефан Данаилов - другия, освен Ганчо, щатен говорител.

И... назначиха говорителка!

Горчилката от неуспеха при мен обаче не премина в отчаяние, а в амбиция непременно да започна трудовия си път точно от Радио Варна. И когато след няколко месеца се кандидатирах за куриер, вече като познат човек (предполагам не без гаранции от страна на Ганчо Минчев), бях назначен на овакантеното място.

Длъжността бе куриерска, а работата - репортерска. Преди мене са я вършели Георги Великов и Иван Гочев, които заедно с Николай Драганов и Ефтим Илиев, малко по-възрастни от мен, заварих вече “печени” журналисти. Куриерството завършваше с носенето рано сутрин на уводната статия на местния официоз “Народно дело”, която Минчев или Данаилов четяха в 6 ч, също и на няколко писма от пощата до радиото в Приморския парк. След това започваше репортерството. Бях задължен да донеса поне няколко актуални информации за изпълнени планове на предприятията в града, за трудови успехи на строителите от обектите, за спортни събития и др. Видях се в чудо. Много ходене, и то все на далечни от радиото места. На мотора (доколкото си спомням, военно производство ВМW), кормуван от Лазар, се возеха утвърдените вече журналисти. А аз, едва навършил 20 години, трябваше да се оправям сам.

Един ден случайно надникнах в мазата на сградата и съзрях захвърлени два-три повредени велосипеда, чешко производство. Поисках разрешение от началничката Радка Добрева (по-късно Владева), поправих каквото можах и изправих на колела едно от първите позабравени превозни средства на Радио Варна. С него хукнах да върша репортерската си работа. Със стоманения кон тя ми спореше. И когато веднъж установиха, че съм дал за един ден 23 информации, зевзеците от радиото (те не бяха малко и твърде находчиви) започнаха да ме поднасят, че минавам край предприятието, питам портиера, без да слизам от колелото, дали са изпълнили плана и след това - отново напред до... 23-тата информация. Истината бе, че на портала на много предприятия имаше редовно попълвани табла, на които се отразяваха резултатите от социалистическото съревнование между цехове и бригадите и аз черпех информация от тях. Особено ако не ми достигаше времето, а това често ми се случваше, тъй като междувременно бях вече втора година студент във ВИНС, сега Икономически университет - Варна. От закачката обаче аз си извлякох поука и разбрах, че по този начин журналист не се става. Поуката ми послужи за здрав темел, върху който изградих цялата си по-нататъшна кариера - ако не чуя с ушите си думи от отговорен човек или не видя с очите си събитието, инцидента или каквото и да е друго - да не пиша ред, нито дума дори...

Зевзеклъците между колегите създаваха атмосфера на търпимост, на непринудено общуване, на крепко приятелство и взаимопомощ. Никой на никого не се сърдеше. Събирахме се често след работа. Аз се ожених по-късно, но със съпругата си се включихме, макар че бях вече само сътрудник на Радио Варна, в общуването и на семействата. Баш зевзекът в Радиото бе Николай Драганов. Остави ли чантата си без надзор някоя от разсеяните колежки, ще я намери окачена на дръжката на капандурата на тавана, където бяха част от работните места. Лари си правеше труда да се покатери на стол върху бюрото, увесваше чантата за назидание и се губеше по цели часове, през които колежката чупеше пръсти и молеше някой да свали чантата.

В Радио Варна работих на щат само девет месеца. Но за това време добрите взаимоотношения и приятелството ме привързаха към радиото с по-здрави въжета от текилажа на всеки кораб. Правех-струвах, все ще намина край мястото, където направих първите крачки по дългия си трудов път на журналист. Ту информация за новините ще подам, ту коментар за спортно събитие ще направя или просто ей така - само ще се видя с приятелите и колегите.

Бях много поласкан от доверието, когато в момент на недостиг на щатни кадри ме повикаха да правя през седмицата едно от блоковите предавания “Черноморско утро”. Всъщност никога не съм отказвал да свърша каквото и да е за Радио Варна. Наречете това както искате - носталгия по младините, благодарност, преданост, привързаност... Все едно! Така постъпих и когато неспокойният дух на Георги Великов си науми и се изправи срещу предизвикателството Радио Варна да създаде свое спортно предаване. Бях от първите, които се отзоваха, не само от професионално любопитство.

В неделя вечер, когато шумотевицата по пистите, басейните и стадионите заглъхваше, Георги Великов, Върбан Върбанов, братя Серафимови, Стефан Янев, аз и други сътрудници се събирахме на тавана, за да поднесем в понеделник сутринта на драгите радиослушатели най-актуалната спортна информация от страната и чужбина. Беше 1964 г. Едни слушаха чужди радиостанции, други звъняха по градовете, където имаше спортни събития с варненско участие, или на току-що прибрали се по домовете си треньори и състезатели, трети пишеха получената информация на машина. Аз имах специална задача да се свързвам с колегите си във вестник “Народен спорт” и да получавам от международния отдел или от отговорника за съответния спорт интересуващата ни информация. Звънях и на кореспонденти из страната. Никой не отказваше да ни сътрудничи, макар че хонорарите, в сравнение с тези на вестника, бяха съвсем символични. Правеха го от уважение към новото начинание, споделяха, че е чест за тях да са сътрудници на Радио Варна.

Ако питате за ”вожда” на предаването “По писти, басейни, стадиони” - едно от най-старите радиопредавания за спорт в България - Георги Великов - единствения щатен радиожурналист в екипа, в късната неделна вечер той бе в стихията си. И тя се уталожваше едва когато той отнасяше подредените, многократно проверени от него, страници с текста на предаването в студиото.

Като казвам многократно проверени, приемете израза в буквалния смисъл. Редактор на новините, редактор на други предавания и по-късно завеждащ отдел “Реклама”, Великов четеше многократно на глас всичко, което ще “мине” през микрофона на Радио Варна. Драскаше, зачеркваше, преписваше страници, еднакво взискателен към своите и чуждите съчинения. Като му знаех “хобито”, се стараех материалът, който му представях, да е максимално “изчистен”. Той обаче беше неумолим. Един път не се стърпях и му се троснах: ”Абе, Геца, стига си се учил да редактираш върху моите материали!” Той ми се усмихна, като пред наздравица с първата чашка в “Байкалчето” при Душко, продължи невъзмутимо да чете на глас и да шари с химикала по моето писание. Друг път по същия повод му рекох: “Геца, признавам, че си ми бил учител, ама не си бил чак дотам добър, щом продължаваш да драскаш по написаното от мен!”

Реакцията? Още по-широка усмивка заради признанието, че ме е учил на журналистика и... още по-яростно вглъбяване в представения от мене текст.

Такъв си беше - до болка влюбен в професията, старателен, отговорен, всеотдаен, неспокоен дух. Ако чуете, че е бил и от най-дейните председатели на Профсъюза на работниците от полиграфията и културните институти, че е бил един от най-ревностните спортни деятели, проправили пътя на хандбала във Варна, че е първопричината да я има - вече 40 години - престижната лекоатлетическа третомартенска обиколка на Радио Варна - истина е! Стартът е през 1963 г. И не се чудете защо отделих повечко място в повествованието на покойния вече, за съжаление, Георги Великов. Той е от хората, които писаха историята на Радио Варна от средата почти до края на миналия век. В името на Радио Варна той загърби много примамливи предложения за по-високо платена работа и остана верен до края на първата си любов. От него се учех, за да драсна успешно и аз една мъничка бразда по вечно оставащата неразорана целина, наречена журналистика, която друго поколение колеги настървено браздят днес...

Декември 2003
Варна

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2004
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Виолета Тончева. Книга за Радио Варна. Първа част: Традицията задължава... Варна: Славена, 2004.