След като отминат несвоите афекти, след като псевдоекстатичността на състоянието на-гребена-на-вълната се изчерпи, след като пошличкият гъдел от играта на литература, т.е. литературковщината, се автоматизира дотам, че престане да дразни сетивата, остава онова свободно място, което е пространство само за различните. Говоря за онези, които нямат нужда да наричат себе си "различни", за които способността за вътрешна различност от химерата "група", както и способността за свобода са иманентни дадености. Защото когато игрите на млади и стари, на постмодерни и автентични биват експлицирани от самите играчи, това е симптом за една неуравновесена социализация в социум, съществувал много преди и много по-нашироко, отколкото кръгозорите на протагонистите на една псевдомодерност могат да поберат. Това е и причината за една озадачаваща агресивност, присъща винаги на неуверените в своето място, на неуверените, че имат място съзнания. А място винаги има, по простата причина, че мястото е вътре в нас и не се налага да прибягваме към окупаторски тактики, към тактики въобще, за да изпълним със себе си, да изпълним в себе си онова, което ни е дадено.  Истинските  различни не могат да бъдат агресивни. С този кратък увод насочвам към онова, което ме провокира към представянето на шест твърде разнородни помежду си книги.

1. "Nox Irae. Третичен мит за заминаването" от Доротея Табакова
2. Варда-а-а...Комата! The съвсем best!
3. Роберт Леви "Един от върха на иглата"
4. Вилхелм Балтаджиян "Око на прилеп"
5. Красимир Йорданов "Лунясвам"
6. Иво Георгиев "В по-лошата половина на гората"

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2001, № 4 (17)
© Мост, 1999, бр. 4-5