"...пиша там някакви си истории по-малко
историсани, а по-много масторисани..."
П. Р. Славейков, писмо до С. Вацов, 1881 г.

Заглавието на този доклад е съкратена заемка от наслова на един друг, представен от Пол Джон Ийкин на международния симпозиум върху автобиографията в университета в Луизиана през март 1985 г.¹ На свой ред Ийкин цитира в паратекста си статията на Джон Стърок "Новият модел автобиограф", тезите на която се опитва да оспори, дебатирайки в същото време и с работите на Филип Льожон “Порядъкът на разказването в “Думите” на Сартър” и на Кристин Даунинг “Ре-визирайки автобиографията: наследството на Фройд и Юнг”, атакуващи с разни доводи употребата на хронологията в “класическата” автобиография: заради скрития телеологизъм на темпоралната последователност, заради заимстването на структури от биографията или романа, заради отбягването на някои зони от опита и т.н., вместо изграждане на персоналната история по пътя на асоциативни вериги и мнемонични съседства (както подобава на изповедта, изтръгната на психоаналитичната кушетка). Експозето на Ийкин начева с въпроса за "внасяната от структурата референциалност в автобиографичния наратив", видян в деконструктивисткото критическо крило отвъд Океана само като продуциращ илюзия за референциалност, преживявана при четенето на автобиографии, което си е чиста фикция, реторически похват, както твърди Пол де Ман в "Автобиографията като обез-личаване". За деконструктивистките интуиции "езикът е безсилен да реферира, да произведе проникване в каквато и да било реалност на човешкия опит, лежаща извън него", но Ийкин настоява, че ако "наистина сме вписани... така безостатъчно в езика", то "автобиографията се оказва до голяма степен едносубстанциална с дълбоко лингвистичната природа на реалността, която тя би следвало да пресъздава".

След очертаването на теоретичния бекграунд на следващите литературноисторически изречения, трябва да призная, че засега нямам намерение да се намесвам в заплетената дискусия, а направо ще пробвам да прочета тукашни автобиографии едновременно "през" и "встрани" от посочените вече страници. Изборът е паднал на Петко Славейков, който в ръкописния предговор към готвената непосредствено преди смъртта му автобиографична книга, обединил още в заглавието "Разкази от миналото (по биографията ми)" Пол-Рикьоровата синтагма "време и разказ", неколкократно споделя притесненията си за "загубата по хронологията на биографията ми". Авторефлексивни бележки върху подредбата на спомените се намират и в още един негов увод - към сложно наречения автобиографичен текст “Епизодът” от 1885 г., вклинил се между журналния вариант на пословичното предисловие “Български притчи. История на събиранието им” и продължението му в издадените по-късно два тома (поставянето на термин от теорията на античната драма за заглавие, както и интенционалното успоредяване на историята около събирането на пословиците и персоналната история, т.е. пресъздаването в автобиографията на непрестанното подбиране на думи и изрази от езика на народа, смятам като известно доказателство към приведената убеденост на Ийкин, приел постановките на Рикьор², Авром Флайшман и Джанет Варнър Гън за "същностната наративност на човешкото съществуване"; от друга страна, ето базата, където се коренят както самоидентификациите с езика на бдителния към коването на речи бивш казанджия, така и синовното определение, че той е "създател" на "сегашния литературен език"³).

Не бива да изненадва нито силната самонаблюдателност⁴ на творбите, нито тяхното битуване като пред-говори, нито отпечатването им приживе на части без финал - това са все специфики на автобиографията, отличаващи я от останалите литературни жанрове, ако изобщо допуснем подобен статут за тази дискурсивна практика⁵. Самият Славейков двукратно казва в публикувани откъси, че не пише автобиографията си, макар тетрадките от архивната папка "Автобиография, 1884", приютила и листове с историята на пословиците, да говорят за противното. Обяснението на декларирания отказ от автобиографичната форма е просто: в интертекстуално свързаните разкази се разправят два дублиращи се сюжета - историята на пословиците, "тясно свързана с историята на живота и деятелността ми", - вкарани в ръкава на третия: "Да се опише живота му подробно - пише през 1901 г. Пенчо Славейков, - значи да се опише живота на българския народ от самото му възраждане и до днес - а такова нещо е възможно само за талантливото перо на самий него.” И действително, това е амбициозната задача на автобиографа, който покрай плача по погубената хронология се тревожи за по-важната липса: "Загубата по хронологията на биографията ми е белким най-малката щета, що ме е постигнала. Много работи други от съвременний живот на народа, знанията на които съм мислил да споделя с младото поколение, сега не зная." Трансферът между историите се доказва и от заглавието на току-що цитирания късен предговор "Разкази от миналото (по биографията ми)", симптоматично повтарящ и наслова на текста “Разкази от миналото. Един чорбаджия (продължение от Епизода)”, с който той възнамерявал да открие автобиографичния си мегаразказ, но се отказал, подчинявайки се на хронологията с пре-разказа “Майка ми и роднините й”, и на ръкописа от 1880 г. “България под турците (разкази от миналото)", който пък споделя общо мото и с учебника "История на България", захванат от Славейков около 1850 г., и с "Епизодът": “Всякога е добро да разказва някой на човеците нещо за миналото; но да разказва работите тъй, както си са, е най-добро.” Но епиграфът конфронтира моето мото, споделеното в писмо до Спас Вацов от 1881 г., отнасящо се вероятно и до излезлия на следващата година текст: "...пиша там някакви си истории по-малко историсани, а по-много масторисани..." Горното колебание относно всъпителния наратив свидетелства за тежненията ту към персоналната, ту към националната история, като в крайна сметка Славейков успява да ги съвмести, без някоя от двете да вземе превес над историята за събирането на пословиците. В това отношение той не прави никакво изключение, още Раймонд Детрез⁶ отбелязва, че "чистите" възрожденски автобиографии са рядкост на фона на преобладаващите мемоарни.

На нивото на наратива също не трудно се разчита обменът между сюжетите: Петко Славейков изповядва поетия дълг "да поразправя на послеродните на кой хал беше народът в началото на сегашний век, как се минуваше, какво е теглил и при какви обстоятелства е почнал да се възражда, какви пречки е срещал, как се е борил с тези пречки и мъчнотии, и как е можал полека-лека да достигне до този ред, на който е сега." Телеологизмът на пасажа синтезира удачно и възхода, рационалното саморазвитие от просвещенски тип, изплувало на повърхността най-вече на паратекстовете, писани непосредствено "след като се оттегли от политическа деятелност през 1884 г." (Иван Славейков). Педагогическият предговор на "Епизодът" неслучайно е под-писан на "Еневден" - празника на лятното слънцестоене, предела, след който дните се скъсяват за сметка на нощите (предисловието към първата част на пословиците фиксира сътворяването си в началото, на "1-й януарий 1890"). Прокарването на крехък паралел с автобиографията на Ницше едва ли ще прозвучи толкова стряскащо след случилите се сдвоявания с автобиографиите на Сартър⁷ и Х. Джеймс⁸. И Ницше пише на празник "Ecce homo", на 45-я си рожден ден, "пладнето на живота", както метафорично се изразява Дерида, средата, когато слънцето е в апогея си и огрените обекти са без сянка - привилегированата точка, от която може да се гледа назад в миналото и същевременно да се строят проекти за бъдещето.⁹ Употребата на равно-денствието е определено тропологична, Славейковата равно-сметка със задоволство тръгва от дъното - на книгата и на казанджийския казан, - за да стигне до завладяването на "един пост между българските писателе", който "сега на стари години няма да го напуснем", но е съвсем ясно (и за него), че го очаква занапред именно маргинализация и забрава и затова той се обръща към преживяното, черпейки "ценностни опори"¹⁰ за кризисното¹¹ си настояще. В ръкопис горе-долу от този период Пенчо Славейков добре е скицирал картината: "Пред натрупаната с книги маса моя стар баща е надвесил беловласа глава, уморен от дългогодишни бдения. Той държи перото в ръка, макар друг поет да е дошел на смяна, оружието си той още държи в ръка и с него чака последний удар". Дядо Славейков "назидатно и поучливо" приключва съчинението, сочейки "разума" на алегорическия си наратив: "Ние желаем само да бъдем в нещо полезни на тия, които неволно би изпаднали в положение, подобно на това, което ни е минало през глава. За такива едни нещастници, за да не помислят, че всичко с тях се е свършило, сторихме ние да разкажем своите патими." Това е основанието за вмъкването на казанджийския разказ "всред историята за събиранието на пословиците", която "ние сторихме да започнем, пък и да свършим този път, (...) ако е възможно", добавя авторът. Невъзможността за завършване на автобиографията е отдавна дискутиран казус, Дерида например заявява, че “не е възможен подпис под автобиография, защото кръгът от писане и четене на текста никога не може да бъде прекъснат.”¹² Ето един от мотивите автобиографията да изпада задълго от полезрението на литературоведите, приемали някога, че "творбата носи естетически качества, само ако е кохерентно цяло, ако е завършена, а автобиографията, продължава Джеймс Олни, не може да притежава завършеност, защото “по дефиниция краят на историята не може да бъде казан, bios-ът трябва да остане незавършен. Оттук и наративът никога не свършва, или не може да свърши, между кориците на книга.”¹³

От най-големия син научаваме, че бащата е смятал завършването и публикуването на сбирката като съдбовно дело, своеобразен венец на цялата си "деятност", без реализирането на което не би могъл спокойно да напусне грешния свят¹⁴. Предговорът е съществена част от нея и има не по-малко пословичен характер, отколкото самите паремии, понеже Славейков го пише цели десет години, редактира неуморно до сетните си дни, когато диктува и на Иван и Пенчо. Тоест пред-говорът е после-слов, ако приемем, че животът е книга, а в известен смисъл е и епитафия, тъй като последните страници са по неизбежност прибавени от Иван Славейков към посмъртното издание на втората част, защото авторският текст спира до унищожаването на ръкописите от пожара (напук на сентенцията "ръкописите не горят") и тогава остава изненадата откъде се появяват двата тома с пословици. Апендиксът на сина и почеркът на свитъците, изписани под диктата на бащата, размиват четливостта на името от титула - фамилията е една, обаче чие е личното собствено? "Епизодът" изработва обратния проблем, той е подписан на "Еневден", а датирането, по думите на Дерида¹⁵, означава подписване, но наративът разпластява фамилията: "Аз, господа читателе, няма да крия от вас: четири десетки и две-три повечко години съм ви познат като Славейков, но от по-напред съм бил Медникаров, т.е. Казанджийски". Скритото от реципиента е това, че фамилното име е псевдо-ним, похитен и преведен въпреки законите на обичайното право от съпругата му Иринка, дарена със звучното турско прозвище "бюлбюлоолар". Наследството от бащата "малкият Пенчо" всячески се стреми да умножи, включително чрез нов набег върху майчиния род - в ръкописната (авто)биография "Райко Райков" за трето име е взето в заем дядовото по майчина (Райков), а не по бащина (Рачов) линия.

Природният времеви цикъл, чиято среда е "Еневден", е донякъде корелативен на юбилейния¹⁶ и затова ще завърша с годишнина, но не на човека, а на писателя, понеже началото, първите произведения, раждането на автора е важен пункт в хронологията на автобиографиите му и понеже видният възрожденец се залавя усърдно за съставяне на животописа си тъкмо по юбилейни причини: спомена се, че прословутата папка "Автобиография, 1884", съдържаща и наброски на предговора към пословиците, е от времето, когато в Прага родолюбиви български студенти организират "юбилейна вечер" на автора на "Не пей ми ся" (към тази година, струва ми се, се закрепя и недатираният наратив "Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятност"). И двете годишнини си приличат по това, че са доста проблематични: той дава противоречиви сведения, което кара потомците и до днес да спорят както за рождената му дата и дори година, така и за поетическото му потекло. Какво възнамеряват да празнуват интелектуалците през 1895 г., когато се замисля конкурентен на Вазовия литературен юбилей, можем само да гадаем, защото през 1845 г. П. Р. Славейков все още не е публикувал нищо. Събитието в Пиперково от 1845 г., полагащо зародиша на “писателския занаят”, е разказано в първия "притчов" свитък от 1882 г., обаче и в обнародваното посмъртно автобиографично писмо до Прага, и в продължението на предговора се натъкваме на немаловажни разминавания, които наскоро коментирах на друг академичен форум¹⁷. Основното за избрания автобиографичен ракурс е, че юбилеят като културен феномен третира времето по странен начин, сравнително новият празник кръстосва и “завихря” в себе си вектора-време, той е ретроактивен поглед в изминалите двадесет и пет лета и заедно с това - устрем към поредното и следователно постъпателно темпорално закръгляне.

От говореното дотук се разбра, че изрязването на "референциални структури" от наслова на Ийкин е умишлено, без да изневерявам на източниците си, се занимавах не с релациите между опит и наративна форма, а с диалога между творбите, с направата на лабиринтообразния разказ, обрасъл с "привнесени сведения", "бележки", "пришити" "епизоди", "парантези", "случаи", биографии под линия и др. вставни "новели"; концентрирах се не върху времето в автобиографията, а върху времето на автобиографа, отчитайки и традиционното съучастие на национално и лично в конструирането на идентичността. За разлика от архивното предисловие, Славейков през 80-те не е особено загрижен за спазването на календара, общо взето се придържа към него със спорадично сноване "напред" в съвремието или "назад" в пропуснатото, като игриво обосновава мярата си за порядъка на разказването в "Епизодът": "Дошло му времето и редът да се каже нещо, което се е случило по онова време, за което говоря или има да говоря, и аз искам да го кажа и ще го кажа; няма защо и да му отмислям толкоз бива ли и не бива ли, приляга ли и не приляга ли (...) И ще си поставим епизода, гдето искаме, и ще си го разкажем, както искаме." Що се касае до заличаването на неудобните зони от опита - за което е критикуван и Славейков, и неговите биографи във връзка с цариградския му "роман"¹⁸ с Катерина Стойоглу и сестра й, - трябва да отчетем, че в архива му дремят далеч по-пиперливи сюжети (като този с усамотяването на 9-годишния Петко с хаджи Ламбриновите дъщери), запланувани може би за някогашна официализация.

А кой е "новият модел автобиограф" в родната литература е сигурно излишно да споменавам след блестящите интерпретации от 90-те на Пенчо-Славейковите мистификации. В тях хронос-ът е пределно хетерогенен, хронологията на живота сякаш умишлено е "загубена" или по-правилно времето в ризоматичните наративи е някак "превъртяно" - синовете (по)раждат своите бащи ("Те тряба да родят, които са ги родили", пише Видул Фингар). В неговата антология безспир се борят две взаимоизключващи се визии за Времето: първата се артикулира като генеалогичен повтор, започнал от сватбата в предисловието и завършил със смъртта в "Може би моя", другата е отложена и във високо честотните темпорални оператори на "за пръв път" и "невидена досега", и във фигуратива на "вихъра" и "секирата", които трябва да разцепят омагьосания кръг на вечното завръщане, за да родят внука на Рачо Казанджията - Пенчо Свръхславейков.

БЕЛЕЖКИ:

1. Ийкин, П. Наративът и хронологията като референциални структури. // Литературен вестник, 19-25.02.1998, с. 10. Оригиналното заглавие гласи Narrative and chronology as structures of reference and the new model autobiographer. // Studies in autobiography. Ed. J. Olney. Oxford UP, 1988. Към този стар спор Ийкин се връща и в последната си книга "How our lives become stories: making selves".  По въпроса за хронологията в нефикционалните дискурси виж и Ж. Женет. Фикциональное и фактуальное повествование: fictionis narratio, facti narratio. // Женет, Ж. Фигуры III. М., 1998, с. 385-407. 

2. Във "Време и разказ" Рикьор казва: "Както го потвърждава и литературният анализ на автобиографията, историята на един живот не престава да бъде рефигурирана чрез достоверни или фиктивни истории, които даден субект разказва за самия себе си. Тази рефигурация прави от самия живот една тъкан от разказани истории." (Език и литература, 1999, № 2, с. 9). Както е известно, с проблематизацията на становището започва "Биографичната илюзия" на Бурдийо.

3. Тази следа съм разработил в есето "Език свещен на моите деди...". // Литературен форум, 2000, № 6, с. 10-11. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/ezik.htm> (31.01.2004).

4. Дж. Олни настоява, че "автобиографията е авторефлексивен, самокритичен акт и следователно критиката върху автобиографията съществува вътре в литературата вместо покрай нея." (Olney, J. Autobiography and the Cultural Moment: A Thematic, Historical, and Bibliographical Introduction. // Autobiography: Essays Theoretical and Critical. 1980, Princeton UP, pp. 24-25.

5. За Пол де Ман издигането на автобиографията до литературен жанр е съмнително: "когато се сравнява с трагедията, или епоса, или лириката, автобиографията винаги изглежда леко непочтена и самозадоволяваща се по начин, който може да бъде симптоматичен за нейната несъвместимост с монументалното достойнство на естетическите ценности." Той лично предпочита да мисли автобиографията като "фигура за четене или разбиране, която се среща, до известна степен, във всички текстове". De Man, P. Autobiography as de-facement. // De Man, P. The rhetoric of Romanticism. NY: Columbia UP, 1984, p. 70. Дж. Олни също посочва, че според някои "не само, че автобиографията съществува, но че единствено тя съществува - всяко писание, домогващо се да бъде литература, е автобиография и нищо друго." Olney, J. Ibid., p. 3. Отгласите от тези постановки коментира Smith, R. Clarifying autobiography. // Derrida and autobiography. Cambridge UP, 1995, p. 65. На една кръгла маса, посветена на автобиографията, Дерида и събеседниците му дебатират върху статуса на автобиографичния жанр/gender в подчертано философски план. Вж. Derrida, J. Roundtable of autobiography. // The ear of the other. Otobiography, transference, translation. Ed. C. McDonald. Trans. A. Ronell. University of Nebraska Press, 1988, pp. 43-53.

6. Детрез. Р. Някои наблюдения върху формата на българската възрожденска автобиография. // Език и литература, 1982, № 2.

7. Дакова, Б. По следите на изгубените думи. // Литературна мисъл, 1999, № 2.

8. Данова, М. Национализъм, модернизъм, идентичност. Сравнително изследване на две литературни фамилии: Джеймс и Славейкови. С., 2000.

9. Derrida, J. Otobiographies: the teaching of Nietzsche and the politics of the proper name. // Ibid., pp. 11-12.

10. Козлуджов, З. Рефлексия и рефлексивност в автобиографичното и мемоарно повествование (автобиография и рефлексивност). // Козлуджов, З. Повествователят. Подстъпи към интерпретацията му. Пд, 1994, с. 89.

11. Още бащата на понятието "идентичност" пише, че "към каквито и бездни да води човека тази крайна загриженост, той като психосоциално същество ще се изправи към края на живота си пред ново издание на кризата на идентичността, която можем да обобщим в думите: "Аз съм това, което оцелее от мен". Вж. Ериксън, Е., Отвъд идентичността. // Идентичност: младост и криза. С., 1996, с. 186. Дерида говори и за напрегнатостта на средната възраст, доколкото преводачът му творчески превежда неговото "le demon de midi" като "midlife crisis". Derrida, J. Ibid., p. 12.

12. Цит. по Верин, Д. Ф. Идеята за автобиография. // Новото изкуство на автобиографията. С., 1995, с. 198.

13. Olney, J. Ibid., p. 25.

14. За писането на автобиографии "откъм" смъртта, за танатографията вж. цитираните книги на Дерида и Смит, а също и Eakin, J. Fictions in autobiography: studies in the art of self-invention. Princeton, 1985.

15. Derrida, J. Ibid., p. 11.

16. Писането на автобиографии заради творчески юбилеи разглеждам в Първият юбилей на Вазов и европеизирането на литературната институция. // Език и литература, 2000, № 1. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/jub.htm> (31.01.2004).

17. Персоналните периодизации. Доклад, четен на конференцията "Да мислим периода. Проблеми на литературната периодизация през ХIX и ХХ век", организирана от Департамента по Нова българистика към НБУ. Вж. настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/personalnite.htm> (31.01.2004).

18. С последствията за децата му се занимавам в Морбидният дискурс в дебата и битието на Славейков и Вазов. // Страница, 1999, № 2. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/morbidniiat.htm> (31.01.2004).