Борис Ангелов

web | Критически разкази

І. ФАТАЛИЗМЪТ НА АНА КАРЕНИНА

Има неща, които плашат с имената си.(...)
"Сифилис" - е отвратително...¹ Иван Вазов

Ако писането за болестта и ролята й в ”живота и творчеството” на Пенчо Славейков да се е превърнало в почти задължителен филологически тик, то за Вазовите недъзи съвсем бегло се е говорело досега. Интересът към биографичните очевидности и превръщането им в Текст или недопускането им до публичните за езика места се задоволява при сравняването на подлистниковата и брошурната редакции на Вазовата Поетическа биография от 1920 г., приготвена заради двойния юбилей на народния поет. Във вестникарския вариант се е промъкнал през бдящия поглед на автоцензурата пасаж под формата на анамнеза (Вазову дали да изучи изуст стихотворения от Беранже и Виктор Хюго. После се завзема да превежда двата поета, после да им подражава, а най-после сам да поезира; в.”Напред”, бр. 349) с окончателна епикриза: тоя дявол Съйков го заразил! Болестта се нарича поезия и според същия текст тя е докарала отчайваща за бащината търговия страст и един хубав ревматизъм в левия крак на младежа (в. ”Напред”, бр. 346). Всичко е изчегъртано в отделното издание, на което вече е отбелязано: написана при сътрудничеството на поета. Съестната автовизия (Равномерната и плавна реч на Съйков му се усладила. Х, 327) е изтикала морбидната, за да преутвърди аз здрав съм син на здраво поколение. Възрожденското у Вазов не може да си пожелае без колебания престижния алгоритъм на метонимично срасналите другаде болно тяло и хубаво художество; нещо повече - за него болестта е свързана само със замирането на писмото: От две години поетът е постоянно боледувал от разни органически разстройства и през това време не е писвал. (Х; 363)

През 1884 г. се отпечатва половината от поемата В Царството на самодивите. Поетът изповядва пред Шишманов, че в нея има отек от моите сърдечни страдания и много автобиографическо² . Предисторията на текста е доволно дълга, някои от конкретиките й са разказани от самия автор в автобиографията Животът на поета: Така и аз се впуснах във вихъра на удоволствията и веселбите. ...сред разгулния живот ...се запознах именно с една млада жена. ...По едно време я поиска обаче за жена един руски полковник... За да заглуша страданията си, аз потърсих лек в поезията. (Ш; 108) В прекрасната поема наистина става дума предимно за: сърце болно; лек за мъки скрити; билките, тревите,/ що лекуват чудодейно/ и телата, и душите; талазите врачебни; лек врачебен; няма болест неизлечна и други от същия метафоричен ред, придружени от апология на непорочността у самодивите (през 1896 г. процедурите се повтарят в Докторът лекува Стремски от Нова земя, където калката д-р Догански, природата край Бреговец и след това самодивата от шеста глава заличават сърдечните рани от първата любов).

През 50-те е открито в архива на Шишманов писмо от Керемидчиев върху бланка от в. ”Напред” с няколко набързо нахвърлени реда от другата страна, осветляващи употребите на морбидното както в поемата от 1884 г., така и в по-късните текстове: Арап. мънастир... 1884. Страдал главоб. Невралгия в лявата страна... Мой неприятел: менингит от сифилис. Д-р Янкулов: младежки грехове. Аз имах Пелагия. Тя беше дошла в София. Един ден върн. се от Родоп. Дойдох в Пловд. Все страд. за нея. Един ден получ. писмо от нея. Пълно с нежности. Моментално изчезна. Видях я после. До самоубийство идваше. Бобчев и Маджаров ме утешаваха. После невралгии в лявото око - като пишел романа Под игото. (Ш; 471)

През 1919 г. Вазов написва малък мемоарен текст - Преди тридесет години, - разказващ за перипетиите около издаването на Под игото. Шишманов предложил на току-що завърналия се от Русия поет да напечата незавършения ръкопис в ”Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”: Но аз страдах от очебол, не можех ни да пиша, ни да чета. (Х; 357) Решение все пак имало, най-малкият брат, Борис, се наел да пише под диктовката на романиста, за което си спомня (вече като д-р Вазов) в главата Здравена Спомени за брат ми (така е онасловена и частта от мемоарите на сестра му Въла, споменаваща за същите болки). Този първи вариант на романа, съдържал и глава Болната, подробно разправяща за недъзите на Лалка, терзанията на д-р Соколов и напрегнатото очакване на пловдивския лекар.

В Животът на поета се намират изобилно количество изречения, разкриващи етиологията на очните болки: страдах от една мъчителна нервна болест на лявото око, която бях придобил в Одеса, благодарение на това, че цяла една нощ бях чел ”Анна Каренина” при слабото осветление на една лампа. Още в Одеса бях се лекувал у разни окулисти, които, непознавайки характера на болестта ми, само развредиха окото. ...Тогава се реших да отида във Виена, при проф. Фукс, който ме изследва дълго и ми заяви, че окото е съвършено здраво, че се касае за една невралгия... (Ш; 119-20) Учебниците по неврология и венерология обаче обясняват невралгията на nervus trigeminus като вторична проява при грип, малария или сифилис. Заболяването трае с години, без да могат, въпреки продължителното протичане, да се установят отпадни, сетивни или двигателни явления³ . Лекарите посочват като характерни симптоми за втория стадий: изменения на лигавиците, angina specifica по аркусите и ларингса, засягане на очния нерв и менингити. Проблеми с шийните прешлени могат да са налице 10-20 лета след заразяването. За щастие, до фаталния трети стадий очевидно не се е стигнало, защото Вазов се консултира с най-известните лекари по това време в Австрия, Франция, Швейцария и Германия. Те не са познавали все още стопроцентовата успеваемост на ранната пеницилинова терапия, но от 60-те години на миналия век в Европа се практикува с много добри резултати арсенобензоловото лечение. Като кошмарен спомен са останали само невралгията на окото, характерният тик на главата и пораженията на аркусите и ларингса.

В Животът на поета Вазов описва подробно тежката си одисея из Европа: През 1893 г., боледувайки от гърло, ...направих едно тримесечно пътешествие до Швейцария, за да се посъветвам с някои специалисти във Виена. ...страдайки още от гърло, заминах за Париж, да се посъветвам със специалисти. Тук първият професор ...ме изпрати в едни бани за туберкулозни в Пиринеите. ...аз се посъветвах предварително с д-р Fauvel, знаменит някога ларингист, излязъл обаче вече от мода. [той консултира и Невянка Шамурова в Нова земя] ...Страдах особено от невралгия в дясната ръка, която ме докарваше до решение за самоубийство. ...В това време ходих за гърлото си във Виена при знаменития проф. Chiari ...Но понеже болките ми се усилваха, аз отидох в Нанси, като носех препоръка от един наш лекар до прочутия ларинголог д-р Jacques. ...По съвета на д-р Сарафова отидох за това в Contrexeville да се ползувам от тамошните води. ...отидох пак в Нанси при д-р Жак. ...реших да се прибера в София. Като стигнах във Виена, болките в гърлото станаха несносни. Тук се показах отново на д-р Кияри. ...Но гърлото отече и аз полужив се върнах в София. Тук д-р Ц. ме лекува. ... Д-р В. ме посъветва тогава да направя една разходка до Цариград. ...Един арменец, д-р Ананиян, обяви, че няма нищо в гърлото... (Ш; 121-6)

Синтагмата болен от любов тук, както в третата част на Нова земя, може да се буквализира и защото по идентичен дискурсивен начин Вазов изразява терзанията си и за Пелагия: до самоубийство идваше, и за Невралгия: до решение за самоубийство (Кандов пък, разяснявайки литературните си мъки пред венското лапацало в главата Лекът, споделя: а тая страст ще го доведе до самоубийство...)

Вазовите болки са повлияли и върху словото на професора по филология, тъй като дневникът на д-р Шишманов се е превърнал в педантичен лекарски decursus: Решил да се лекува сега у д-р Ангелова с психотерапични средства. Спомних си, че беше се съгласил по едно време да отиде при знаменития проф. Dudois в Берн, който лекуваше със силата на волята. ...После д-р К., който го беше лекувал, ми каза, че болестта на Вазова била доста сериозна. ...Ходи у д-р Сарафова, който му казал, че това е нервно - но В. не му вярва. ...Ходил тоя път у д-р Б., който най-решително му заявил, че не забелязва нищо в гърлото му. Обаче В. не повярвал и отишел при д-р К., който го лекува сега ”психотерапично” и с електризация. ...Помоли ме да го придружа до д-р Б... Д-р Б. очевидно знае характера на Вазовата болест и го утешава, че ларингитът е даже полезен, защото ще изгони истинската му болест - невралгията. Вазов на тръгване иска все пак да знае не е ли всичко на туберкулозна почва. И понеже д-р Б. му казва, че страда само от невралгия, решава да се покаже и на проф. Янишевски, знаменит невропатолог...

За Вазовата ипохондрия разказва и Въла Фетваджиева. Тя се е ”отпечатала" и в художественото му творчество под формата на саркастични епиграми, стихове и разкази срещу лекарите: Ah, Excellence, Гарнитури на прозорците, Марат, Доктор Андрозов, Литературна беседа, Gronde Maritza teinte de sang. Последният текст е извлечен от книгата на г. д-р И. П. Любенов ”Моето възпоминание от Йемен” (за учебника на изкушения в мемоаристиката медик, Сифилис и въобще венерически болести,Вазов пише рецензийка). (VІІ, 182; ХІХ, 408)

От бележките на Шишманов става ясно, че Вазов мисли причинно-следствено Пелагия и Невралгия и е много вероятно, въпреки голямата любов, да си е отмъстил тайничко за болестта, изобразявайки обекта на желание и като змеица в поемата от 1884 г., и като Хаджи Ровоама - безгрешната мадама: Някога игуменка, свалена после от едно въстание на республиката, тя държеше и днес нравственото главатарство (республика в аргото на поп Ставри и местните чичовци има съвсем друг референт, който руският студент Кандов без ”превод” не може да схване; ХІІ, 1956; 55, 123-6). По времето на първите си страдания Вазов е пишел/диктувал Под игото, а игуменката на женския манастир в Сопот (според Маминото детенце и в Казанлък) се е казвала Пелагия и е била сестра на баба му Ана, която със сигурност не е носила фамилия Каренина и т.н. Толстоевият персонаж обаче е най-близкият синоним на разврата в съзнанието на народния поет; в продължението (Нова земя) с нея е сравнена избягалата от мъжа си Светлина Голичева. В живота Пелагия заменя Вазов с един руски полковник, в художеството - с един руски офицер. От този период е запазена и страничка в албума на семейство Шишманови, срещу въпроса Кое е според вас идеалът за земното щастие? стои отговорът - Здравието, когато си го изгубил безвъзвратно. (Ш; 432) За двадесет години всичко лошо е забравено и в Казаларската царица децата на третия положителен герой, поп Деян, се наричат Иванчо и Пелагийка (отрицателният, естествено, е Пенчо...) През 1901 г. Вазов вече без притеснения споменава за сифилиса в село Баня (В недрата на Родопите), следователно за десетина години се е излекувал, защото според тогавашните медицински методи един курс е траел на цикли средно 6-7 лета. Пред Шишманов поетът все пак изказва опасенията си по повод на една сравнително късна своя творба, Здравствуй, свете: Препоръчвам го на бъдещия си биограф. Аз останах и на заник оптимист, въпреки че очаквах се да умра и че една мъчителна болка ме гнетеше. (Ш; 258)

Безредно натрупаните цитати от мемоарното и художественото творчество на Вазов целяха само по-голямата убедителност на посоченото по-горе ”откритие”, промъкнало се три листа преди финала на Шишмановата книга (тема на отделни разсъждения е боязънта на изследователите, привели Вазовото признание, но поставили многоточие върху ”срамната” му част). Едва сега идва ред и на заявената в заглавието връзка с дебата между него и семейство Славейкови. На същата страница редакторът Арнаудов публикува още едни наброски, отнасящи се до тези от писмото на Керемидчиев: Канд. за славата. Слав. Тод. (Двубоят. Вестникар ли) (Ш; 471) Вазовата глума излиза през 1901 г. под наслов В царството на славата. Двамата й герои, поетите Арбузов и Брюлевич, са съвсем прозрачна пародия на Тодоров и Славейков. Както е известно, в комедията те се скарват заради ругателната ръкописна рецензия за новата стихосбирка на Брюлевич: Ох, конците на шева се виждат, като на крадените мисли на Брюлевича... Много мирише на лъжа, както миришат на лъжа и чувствата му. ...А пък стиховете му? Като ги четеш, гаче вървиш ноще из турски гробища... Грапави, куци, пресилени, миришат на пот! ...По-лесно може смля стомаха ти сто обявления на съдебни пристави, а не неговите четири стиха. Откак се нарече сам Байрон в ”Български лев”, вирнал е нос, позволява си да гледа отвисоко, със снисхождение на моите песни. ”Гладички са!” каже. Надута пуйка! ...”Блянове на любовта”, които по-сполучно би се нарекли: ”Блеяния на глупостта”... (ХVІ, 1957; 240-1)

Целият цитат е изплетен ризоматично от алюзии с текстове на... Пенчо Славейков. В началото на Един стар херой Цаклин се позовава на г. Б. Цонева, после пише, че ”Ековете” е шев от общи и нехарактерни за самия поет мисли, споменава за самохвалствотои за приликата на г. Вазова и Херсакова, на които произведенията миришат на пот; на следващата година погрешно придърпва авторитета на Ботев, преобърнал в Защо не съм? Петко-Славейковата жалейка Не пей ми се на от днес вече ще да блея; през 1899 г. пък казва, че езикът на Вазов е гладък, както у всеки обикновен стихотворец. Оказва се, че единствените авторски нападки срещу самозвания български Байрон са повтаряната многократно в печата цинична теза за куцукащите Славейкови стихове, на нея народният поет се осланя и преди това: в крилата на неговото вдъхновение, както се изразява д-р Шишманов, е налян куршум. ...Може би тия господа да са твърде строги съдници, но истината е, че Пенчовия стих се влачи, не хвърчи; Това е едно състезание на куци стихове с диво безсмислие. (ХVІІІ, 1957; 683-4; ХVІ, 1957; 430) Морбидната метафорика в полемичния дискурс на поета е почти катоптричен чужд текст, а не компенсаторен ”продукт” на собствената терзана телесност, както е при младия модернист. Вазов визира словата на Славейков и така: поети на измъчени, изкуствени и уродливо скърпени стихове; Тия уродливости са свойствени въобще на Пенчовите поетически произведения. Всички тия съзнателни изкълчвания и разваляния на думите показват, че г. Пенчо Славейков води жестока борба с езика, кога пише стихове, и в тая борба той е все победен; безволният и слабият Пенчо Славейков; не влачат тежките топузи на напъванието и безсилието, както на Пенча Славейкова; тежичък стих; вяла, лишена от ясност и волен полет реч, често натегната и неестествена, които сякаш са органически недостатъци; измъчена и замъглена форма; измъчени фрази поради безсилието си; Вяло и без яркост изказани; той не притежава ни крилатия стих, ни лирическата сила.; Мислите му са измъчени. Сякаш че са колове, които с мъка изскубва из земята.; измъчената му поема; безконечна вялост; известен кръг озлобени безсилия (ХVІІІ, 1957; 688, 623-4, 753-5, 775; ХХ; 202-10, 288-92)

Когато Вазов описва не ”физиологията” на стиха, а на телесността при произнасянето на публичните му сказки, образността проработва в противоположната посока - акцентите падат вече върху прекомерната (до болестност) соматична активност на артикулиращия критиките си поет: С гръмлив глас, с вдигнат и разтреперан юмрук той започна филипиките си срещу Вазова; изпотен, разтреперан и с пресипнал глас (ХVІІІ, 1957; 765-9) И в автоинтервюто си от 1905 г. той пак парадоксално твърди, че всеки мой успех ги прави болни (Х; 367). Вазов обикновено си служи със силата на сатирата в отговор на атаките срещу него и творчеството му. Фигуративността на Болната змия или Остров е вписваща се в горните наблюдения: ядът си лют, неизлечим; с колко ярост, злъчка, бес!/ Но тя е болна; колко мъка, бол, страдание/ ней струва всяк изригван яд; идрофобски бяс (ІІІ, 1957; 209-10). Cuique suum и Японски силуети ”играят” с отрицателната свръхактивност на противника, детайлизирана и в разказа Марат по принципите на фолклорната алегореза от баснята, семиотизирала зверилното като човешко.

Морбидното в дискурса на Вазов съдържа и други места, буквално повтарящи нападките на Славейков от Един стар херой. Тамавторът на Нова земя страда от късогледствои самозаблуда, а героите му го ”издават”, защото като него се хвалят до остървение. Наруганият отговаря пред професора: Пенчо страдаше от автолатрия. (Ш; 183) Същото си има и публичен адекват: Тия дни сам Пенчо се завзе да разкрие очите на света и в сказките си в салона на университета разхвали се, че пишел дълбоко и високо. ...Не помня кой философ казваше, че от най-слепите слепци самообмана на писателите е най-големия слепец или подобно нещо... (ХVІІІ, 1957; 753) Пенчо Славейков помни философ със сходни метафори в речта си: И.[ван] В.[азов] е подобен на оная Сенекова слугиня, която изгубила зрението си, и без да проумей че е ослепяла, все настоявала че в къщи било тъмно. (Арх.; 96)

След като се е опитвал безрезултатно да проумее стиховете на Траянов и С. Скитник, привел е обилно свои за сравнение, Патриархът на българската литература с гняв пожелава литературната сопа - традиционния Пенчо-Славейков атрибут - за тая умствена епидемия, предизвикана от халюцинациите на болните умове. (ХІ; 302) Подобна реторика срещу декадентското писмо, прекаляващо в интереса си към болно-половото, или срещу социалистическото безделие Вазов използва и в предговора на Легенди при Царевец, Една изгубена вечер, Из интимния живот на нашите знаменитости, Нора, Възпоминателни бележки за К. Величков, Нова земя, Ситнежи и Литературни беседи.

И така, Иван Вазов през най-плодовития си литературен период е страдал мъчително от младежки грехове, както евфемистично нарича невралгията и спирохетния й причинител. В огромното си по обем творчество той никъде не естетизира болната телесност, споменавана иначе с охота в частната кореспонденция, в разговорите с Шишманов, в ежедневието на семейната среда. Описващият българското език си служи публично със соматична терминология само за развалата на службашкото общество и даскалската литература след Освобождението, за разпасването на нравите и новите полуевропейски порядки, ненормално бързо състаряващи националното тяло. В дебата си с Пенчо Славейков дискурсът на народния поет вплита реплики, използвани вече от младия модернист и то точно срещу него. Критическите текстове на Вазов начертават и своя фигуративност, според нея поетическият опонент не притежава лирическа сила, но има в изобилие отрицателна телесна активност при произнасянето на нападките си, замесени от животински хумори и извънмерни човешки страсти. Тази визия обаче е обратната на автообраза, който идеологът на ”Мисъл” моделира в продължение на много години - мощен дух и слабо тяло.

ІІ. БУКВАЛИЗМЪТ НА БАЩА МИ В МЕН

Ази по всичко съм бащин наследник.

П. П. Славейков, Предисловие

Знае се, че Пенчо Славейков е лекуван в Пловдив от тиф с последствия, във Виена, Лайпциг и Берлин от детски паралич, в Париж от невроза и самовнушение, в Италия от възпаление на обвивката на мозъка на гръбначния стълб и шипове. Лекарите в Париж (”столицата” на malum franciscum) отхвърлят категорично диагнозата на немските и българските си колеги и започват да третират поета като нервно болен. Славейков веднага с възторг съобщава на М. Белчева откритието им и обобщава биографичната му важност с медицински дискурс: И тъй - аз не съм имал органическа никаква повреда. И всички доктори, които досега са ме диагнозирали като табетик или склеротик, са били повече, но не по-малко от невежи. ...Важното обаче, а не е чудно само то да ми остане печала от Париж, то е констатирането, че аз нямам (а сигурно не съм имал никаква) физиологическа повреда... В мене има упоритостта на добър българин (наследство от баща ми) - да понасям и пренасям. В подвига на баща ми - подкрепа му е била любовта към своя народ, в моя - освен тая, още и любовта към тебе, моя ненагледна сестро и другарко. (VІІІ; 50-7)

Тези откъси най-автентично показват поне две неща: първо, демистифицират мита за пловдивската пързалка и второ, дават възможна следа за дирене на диагнозата чрез имплантирането на сегмент, лирически развит и дори буквално използван в абсолютния център на автоантологията На Острова на блажените (живеят в мене те, в мен, неговия син; две со подвизи увенчани чела). На другата официална версия - тифусната - не може да се довери никой, поради простия факт, че точно тази болест не се придобива от ледена пързалка, защото е инфекциозна и се пренася от въшки и кърлежи (възвратният тиф) или от бактерии в урината, фекалиите и слюнката (коремният). И двете форми не водят до парализи, но от някои общи симптоми с tabes се е получило сигурно публичното и ръкописното разминаване.⁴

В същия пакет френски писма до М. Белчева има парче, посветено на един весел студент по медицина, с когото Славейков дели общ пансион и ежедневно общуване на трапезата: Той много внимателно ме изглежда, като подозира от какво ми е на краката и сещам го, че много му се ще да ме запита - не дали съм отгатнал какво казват устните му - а: дали право отгатва той що казват краката ми? (VІІІ; 61). Те ”говорят” наистина много за любопитния, сравнил високо честотните описания на поетовата походка от спомените на съвременниците му с тази от медицинските анамнези. Горчивите аналогии доведоха до предположението, че Славейков не е боледувал от tabes dorsalis, както смятат българските доктори, а от Paralysis progressiva, която и за специалистите е мъчно различима от табеса. Първите симптоми отново се повтарят с казаното от очевидците⁵ : трудности в говора, четенето и писането, неправилно сричане, тремор на крайниците, устните и езика, грешки в смятането, меланхолни идеи, припадъци, придружени със силно разстройство на съзнанието, понякога с температура, траещи късо време. За разлика от табеса, отбелязват учените, прогресивната парализа сравнително често се проявява като ювенилна форма при конгенитална инфекция. Винаги тя е късна проява на нелекуван конгенитален луес и се развива най-рано от 12- до 15-годишна възраст нататък. ...Еволюцията може да бъде по-бавна. Друга особеност е, че тежките органични прояви на прогресивната парализа при ювенилните форми дълго време липсват, както е и при табопарализата.⁶ Диагностицирането е комплицирано от случаи на невролуес под формата на псевдопарализа,⁷ какъвто е Пенчо-Славейковият, ако приемем твърдението на френските лекари.

В едно назидателно писмо до К. Христов Славейков окуражава по-младия си колега така: Моите очи неведнъж са горени с джендем таш, моя гръбнак 107 пъти с нажежено желязо, сякой път на 50-60 пункта... Човека да тегли - та да крепне духом поета. (VІІІ; 217-8). За тези процедури той пише и на брат си Иван (VІІІ; 13-4). Другото име на въпросния ”адски камък” (за Вазовия персонаж хаджи Ахил това е град в Индия!) е сребърен нитрат, с 2%-тов разтвор от който се лекува keratitis parenchymatosa s. lues congenita.⁸ В последвалото скарване К. Христов ще се въоръжи най-вече със соматична лексика и пръв ще се усъмни⁹ в апологетичните твърдения за Славейковото заболяване, изказани още от д-р Кръстев.

Всъщност, синът на Петко Славейков съобщава истинското си заболяване само на проф. Йенсен, поискал му кратка автобиография: В 1884 се разболява, получава силна парализа на гръбначния мозък, което го прави неспособен да ходи; едвам през 86 захваща да става от леглото (Heines¹⁰ Matratzengruft) и да върви с чужда помощ. (VІІІ; 293)

Според избраната реторика на елементарната двуделна аналогичност идва ред на Славейковите слова за Вазов. В Един стар херой току-що увенчаният юбиляр страда от: невинната психическа болест, известна под име самозаблуда; липса на ”цар в голове”, може би защото му липсва и глава; късогледство инравствен кел; неговите произведения миришат на пот и спарен кабинетен въздух. Болният модернист ”открива” по-късно и други липси и анормалности, използвани в дебата с Вазов като дискредитиращо ругателство срещу художествените текстове и самото му живеене: Но едва ли може да се приеме за истинско и твърдението му, че той е научил нещо от формата на стиха, от музиката на словото, първото у него е доста, и доста тромо, а второто - недъгаво; извънредно недъгаво разправени; в немощ да създаде свое нещо - облизва чужди паници; като езика на г. Вазова у нас - ...анемичен, ...тром; Охтичева муза (Кох фърли петалата и г. Вазов няма кой да го лекува); Защото всички онези умни и ”хубави” поети, на които липсва свой собствен дъх, са се родили по подражание на други: все едно, дали те са даровити и се зоват Хенри Лонгфело, или посредствени и се именуват Иван Вазов. (ІV; 145, 157, 163; V; 209; Арх; 87)

И все пак, погледът в тялото и духа на Другия не е чак толкова успокоителна маневра, която да осигури трайна и стабилна биографична идентичност, и затова Славейков аксиологизира по-сложен компенсаторен алгоритъм - в много художествени и критически текстове той въвежда романтическото по произход разцепване на ”здрав дух и/срещу болни тяло и дух” чрез високочестотността на определен набор метафорични употреби: вихър, вятър, дъх, дух, душа, дишам, въз-дух, вдъх-новение срещу спареното, неблаговонното и духовна мощ срещу телесна немощ. Няма достатъчно място, за да се онагледи с примери изоморфизмът на косвените замени в мисленето на модерниста за художеството и хубавото. Началната лексема е с небивала повторителност в целия текст ”Славейков" (само в мерената си реч вплита около 125 форми). Споменавано е вече и това, че Боре Вихор¹¹ е първият островен поет, а за централния думата е с висока фреквентност и семантика.¹² Травматичните спънати стихове и вървеж идеологът на ”Мисъл” бленуващо подменя с полуприродните намеси на вихъра като несмущаван полет или мощно изригване на творчески енергии: Покорно моля да се съобразявате с моето въображение. То е вихрогон арабски жребец, който мене носи и когото аз едва сдържам. (Арх; 107); Преметнах се на враний кон/ и вихром полетях...// И сепнах се - недъжен сам/ на одъра лежах. (Сън)

И за да приключа, ще се завърна при встъпителното твърдение - писането за болестта и ролята й в ”живота и творчеството” на Пенчо Славейков се е превърнало в почти задължителен филологически тик; но оказва се, че той е и яростен противник (поне публично) на подобно лесно четене, естествен резултат от неизброимите дискурсивни вариации на тази тема, фиксирани в разножанрови масиви (разминаването между официалната жестовост и ръкописните модели за сдвояване на Болестта и Поезията е видно от важните автобиографични предговори на Моя дневник, Възпоменания, Спомени и бележки, Стихотворения на Райко Райков). Думи от Олаф ван Гелдерн, алюзивно повторени в Българската поезия и потретени в архивни портрети на Хайне и Ницше, потвърждават амбивалентното му мнение за морбидното. Между болните и безумците, между умопомрачените от избитък на ум и живот влиза толкова Нитче, колкото и Кант - и ако за минута можем си представи живота и света без творенията на тъй наречените болни и безумци, ще видим само едно пресушено море, една пустиня - без градините на истината и красотата. Това е една съвременна мода да се дири вред болест и безумие.¹³ Българският модернист се противи срещу модното увлечение да се естетизира болестта, да се превръща в текст - биографичен и художествен, преформатиращ елитарния белег за одареност на екстраординерното (”истински” морбидното) в пазарна стока за масова употреба.

И най-здравия художник, Гете, и той по уверението на един немски професор е болен. ...Защото едно от най-популярните суеверия на нашето време е: здрав дух в здраво тяло. Всяка лудница е пълна с опровержения на това медицинско остроумие: всяка лудница прибира все здрави телом. Последните творения на Хайне, на болния тялом художник, са неговите най-високи художествени творения. ...Една несъмнена истина е отбелязала историята на културата в своите анали - че дълбоката скръб, спотаявана или демонстрирана, е основата на всяка велика натура.¹⁴ Този сюжет Славейков нарича орисия и твърди, че в едноименното стихотворение, изместило Автобиографияот новото библиофилско издание на Епически песни, се е опитал да характеризира Meister Heine. В ръкописните планове за стихосбирка Песни и поеми то фигурира така: Орисия (И.В.) - Люлка, орисница (намръщен образ) (Арх; 175), т.е. използвал е Вазовата поема В Царството на самодивите (срв. вещиците фърковати,/ що над мойта люлка лепа/ нявга са съвет държали/ и с усмивка зла, свирепа:/ ”Пей, люби, страдай!” - казали; V, 117) От поемата Пенчо Славейков си е преписал в тетрадка с афоризми и сентенции стиха на най-хубавите песни/ изворът е скрит в сълзите и по-късно го поставя като мото на симптоматично онасловеното Бащин край.

Както е известно, стъпващите в символичен брак фигури на Бащата и Болестта, наследена от него, участват равноправно в конституирането на Поета. Младият модернист обаче някак смесва в съзнанието си три предхождащи го фигури: П. Р. Славейков, Хр. Белчев, Ив. Вазов. Статията за влиянието на Хайне в България има лесно откриваема ритмичност при разгъването си, отложена в последователността на антропонимите: Първия преносвач на Хайнева песен у нас, П. Р. Славейков, е скрил името на автора й. ...Но много по-явно и по-голямо е влиянието на Хайне върху Белчева... Тук можем да преминем преко към г. Вазова. ...За неудоволствие на някои от читателите си, аз ще кажа и за себе си няколко думи. ...Тия дебелащини няма във фейлетоните на Хр. Белчева ...Други два подобни очерка от г. Вазова са нехайно написани просташки подражания. ...И тук аз пак идвам, поред, с моите три очерка (V; 252-5)

През 1901 г. П. П. Славейков публикува в бащините си Стихотворения текст от мъртвия мъж на М. Белчева. Баща й - заможният севлиевски търговец Иван Ангелов - я дал на Христо Белчев, син на бедния казанджия Минчо, без да подозира, че бащата на Петко Славейков, Рачо, е казанджия, а бащата на Иван Вазов, Минчо, е търговец. Тези главоломни симетрии изковават средноаритметичното име Иван Минчов Вазов, който през 1905 г., когато Пенчо Славейков публикува част от творчеството на Христо Белчев, се подписвал във в. ”Мир” с псевдонима Белчин. Освен това, любопитно е, че П. Р. Славейков и Иван Вазов са изпълнявали по едно и също време длъжността старши чиновник особых поручений; че последната любов на 39-годишния Славейков е дошлата от Румъния, царството на венерическите болести¹⁵, другарка на Раковски - Катерина Стойоглу (тя се запознава с поета през 1865 г., следователно може в нея да е етиологията на заболяванията: двете деца, родени след тази година - Пенчо (1866) и Пена (1868), - умират млади и болни), а първата любов на 19-годишния Вазов е заминалата за Влашко Катерина Кьороглу; че най-големият син на Петко Славейков се казвал Иван и никак не харесвал драскотенето на най-малкия си брат, който пък се разболял през 1884 г. точно на Ивановден и т.н. Към разследването се прибавя и гласът на М. Белчева, изговаряла през 1924 г. първата стихосбирка на поета като книгата на К. Пишурка Момина китка - смесна китка-контаминация от Вазовата Майска китка иСлавейковите Момини сълзи.¹⁶

В Три български литературни списания идеологът на ”Мисъл” пише: сегашните наши поети... блеят като г. Вазова (което още Ботйов отбеляза за господство му) (ІV; 39). А. Хранова напомни, че Ботев така ругае П. Р. Славейков в Защо не съм?, а Вазов римува с овцата.¹⁷ Ботев подменя предмета на Вярата ми, П. П. Славейков на сатирата му, улеснен от овчите оприличавания и за двамата. Пенчо Славейков отново преплита двете фигури в антологията На Острова на блажените: когато днешните поети на Острова се катерят по планините на културата, там долу народа (а с него и 9/10 от интелигенцията му) живее с песните на старите певци и пей още: ”Тих бял Дунав” и ”Пиле Иваниче, сиво гургуличе". (ІІ; 22) Бащата Славейков има два подобни текста: Хайде, Иваниче, белокриле птиче и Гиздаво момиче,/ бяло Иваниче! Ботев пак е замесен, понеже подиграва на няколко пъти Петко Славейков за Момиче, момиче, бяло Иваниче, пишейки, че Венецът на българската Муса от А. Франгя е достойно подражание на тая песен, така че може би Пенчо Славейков не е ”виновен” за съредното поставяне на Вазов до баща си, нали самият Ботев половин година преди тази рецензия за Венецът публикува по-обширна с популярния дискредитиращ списък: различните Войниковци, Пишурки, Пискюллиевци, Пърличевци, Вазовци и прочиите наши велики таланти.¹⁸ (Вазов използва обратната асоциативна верига в Ситнежи от 1899 г. - тръгва от Франгя, преминава на д-р Кръстев - както преди това в Доктор Джан-Джан - и спира на Пенчо Славейков.)

В In corpore Славейков обяснява отношението си към Вазов по твърде еротичен начин: Критичните ми бележки за г. Вазова са малко нещо от по-друг характер. ...Мен ми е мил г. Вазов като лирик, дето той е искрен, ...и не мога да го търпя в афектираните му излияния... Който обича, той знай и да мрази. (ІV; 188-9)А. Хранова основателно свърза последното със стиха изпълнен от любов и в любовта жестокот Баща ми в мен. Преди него също има подобни отпратки: гневът е мерило на моята любов!; За читатели като сегашните наши, понятен, лек и хубав език има само г. Вазов, - защото той е гладък и безсъдържателен, неписан с ръка на жив човек под диктовка на сърце, биещо любов и злоба. ...Това, което са дъвкали нашите бащи, просто на просто е срамота да го предъвкаме и ние. (І, 175; V, 196)

Пенчо Славейков е спомнил асоциативно Гьоте¹⁹ така, както характеризира баща си и бащата на Олаф ван Гелдерн: белостволи буки и мощни дъбове ...видим символ на тяхното целокупно величие, под чиято сянка не един път от тогава съм се отморявал; Като могъщ клонест дъб той се възправя на синура на нашите дни... И всички, които са се отморявали, макар и за минута, под неговата сянка...; Стария необезветвен от бурите дъб... (ІV, 222-3; ІV, 356; І, 174) След като е сравнил Гьоте и П. Р. Славейков с дъб, Славейков-син започва статията си Хайне в България така: Сега властителите приличат на тъмнокори дъбове, около които се събират ония животни, за които желъдите са душевна услада. ...Князете, които властвуват над мисълта и вдъхновението на человечеството, са съвсем от друга пасмина. Обикновено това са неволници... Празни са джебовете на тия поети-князе, но затова главите им са обилни с идеи, а сърцата - с любов и злоба. (И злобата е свята, ако любовта - Майка Божия - я е родила). ...Такъв един княз е Хайнрих Хайне. (V; 252-3)²⁰

Иван Вазов - както тук Пенчо Славейков твърди, а после и Траянов в Пантеон, и Д. Тенев в Дъбът или животът на Вазов - се мисли фигуративно като дъб, казвайки на проф. Шишманов за едноименното си стихотворение: Алегория. Това съм аз. /Ш; 257, вж. и басненото Под дъбът/. Но пак пред него може би е споменал, че в превода на немската йерархия на български П. Р. Славейков е Гьоте, а той по-скоро е Шилер, защото са запазени бързо надраскани наброски със следната конфигурация: Има място за всички. Гете и Шилер. Славейков и Вазов. Борбата. Школи? Критиката? (Ш; 468) Нашият Екерман от своя страна се нагърбва с по-категоричното наваксване на поетическа жилка в родословното дърво, сравнявайки баба Съба ту със Софроний, ту с Frau Bath, майката на Гьоте (Ш; 415-7). В тези съотнасяния мястото на Пенчо Славейков, разбира се, е Хайневото, което той отдавна си е избрал и пожелал - Бъдащият литературен ”кружок" осмива поета Верилов, българския млад Хайне.

Родната психоанализа на литературата в лицето на М. Кирова твърди, че Imago Paterna в езика на Пенчо Славейков се появява асоциативно изместен към традиционни фигури на властта, а още преди края на ХІХ век символичният Вазов вече живее в българската вселена като непоклатима институция на Бащата и следователно - на властта.²¹ Може да се фиксира, струва ми се, и точната година на изместването - 1895: тогава умира бащата дядо Славейков, но с помощта на институциите се ”ражда” чрез юбилея си дядо Вазов, към името на когото плътно се залепват амбивалентните ”дядовски” атрибути.²² Културните капитали, осигурени от първия публично валидизиран литературен юбилей в България, попадат у Вазов, а не при Петко Славейков и оттам по наследство у Пенчо Славейков, който с цялата си писмовност се опитва да ги навакса чрез/от името на Хайне: натрапливото присъствие на паметници, книжовни юбилеи и огромна популярност е компенсаторен (авто)сюжет, регистриран и в тайниците на езика - архивните тетрадки: Сградих си паметник... градя го в паметта си... такъв и такъв... паметник на борец - макар че в ръката ми няма меч. Аз бях борец в живота, в най-жестоката от войните; Да остарея и аз като баща си... с наведена глава да ходя и срещам навред познати... добър вечер дядо Сл...? (Арх; 69-70)

При подготовката на Хайневата биография Пенчо Славейков си подчертал едно изречение, но не го използвал - от Волински за немскоезичния лирик: Той е също такъв човек, който винаги беше болен и копнеещ, ...един човек, който обичаше това, което липсваше у самия него - а именно хармоничната, здравата, тъй да се каже, почтената красота на света на елините. (с.37)

В нашия свят обаче, преди и сега,всички - млади и стари - са болни.

БЕЛЕЖКИ:

1. Цитатите от Вазов и Славейков са по последните им Събрни съчинения, римската цифра в скобите бележи тома, а арабската - страницата. Критическите речи на Вазов са взети от изданието през 1957 г. Ръкописни материали от Славейков се използват по Литературен архив. С., 1967, т. ІІІ, в текста означено с Арх., болдирането на думи навсякъде е мое. (ХХ, 331) [обратно]

2. Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. С., 1976, с. 260. Нататък Ш. [обратно]

3. Божинов, С., Койнов, Р. Сифилис на нервната система. // Нервни болести. С., 1968; и Попов, Л. Syphilis. // Дерматология и венерология. С., 1963. [обратно]

4. Тасков, Б., Зозиков, В. Инфекциозни болести. С., 1973, с. 61-62. [обратно]

5. Вж. думите на Т. Влайков, А. Божинов, М. Белчева, Х. Славейков, Св. Славейкова в: П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. С., 1963. [обратно]

6. Попов, Л. Цит. съч., с. 684. [обратно]

7. Банщиков, В. и Невзорова, Т. Психиатрия. М., 1969, с. 102-112. [обратно]

8. Живков, Е. Офталмология. С., 1966, с. 143-144. [обратно]

9. Христов, К. Ад в Рая. С., 1997, с. 58. [обратно]

10. Славейков нарича Хайне неволник, измъчван от същите болки, които вгорчават и нашия живот. Не е тайна, че Хайне е боледувал от сифилис. Ницше също (д-р Вилле дава диагноза Paralysis progressiva). Вж. Шпрингер, Б. Гениалните сифилитици. Пд, 1991. [обратно]

11. Вихор е име на вятър в Славянската митология: Мифы народов мира. Т. II. М., 1988, с. 452. [обратно]

12. Вж. Хранова, А. Литературно-историческият наратив ”Баща ми в мен”. // Литературен вестник, 1996, № 23, с. 11. [обратно]

13. Славейков, П. П. Заратустра. // Защо сме такива? С., 1994, с. 88 [обратно]

14. Славейков, П. П. Хайнрих Хайне. // Литературна мисъл, 1972, № 1, с.25-6. [обратно]

15. Пелева, И. Физиология на културното самосъзнание. // Пелева, И. Четени текстове. Пд, 1994, с. 36 [обратно]

16. Белчева, М. Един живот. С., 1995, с. 158. [обратно]

17. Хранова, А. Цит. съч., с. 11. [обратно]

18. Ботев, Хр. Избрани страници. С., 1992, с. 230, 246; Ботев, Хр. Събрани съчинения. С., 1976, т. І, с. 287. [обратно]

19. Хранова, А. Гьоте, подлогът на сравнението. // Литературен вестник, 1997, № 19, с. 6. [обратно]

20. Поставеният вече въпрос Чий е Хайне? изглежда тук като Кой е Хайне? Вж. Тиханов, Г. Вазов и европеизирането на българската литература. // Тиханов, Г. Тълкувания. С., 1994, с. 99. [обратно]

21. Кирова, М. Баща ми в мен - Imago Paterna в поезията на Пенчо Славейков и Патриарха и Майката. // Кирова, М. Сънят на Медуза. С., 1995, с. 93, 224. [обратно]

22.Пелева, И. Цит. съч., с. 40. [обратно]

© Борис Ангелов, 1999
© Издателство LiterNet, 01.02.2004
=============================
Публикация в сп. “Страница”, 1999, кн. 2.
Публикация в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004.