ПЕРСОНАЛНИТЕ ПЕРИОДИЗАЦИИ

Борис Ангелов

web | Критически разкази

Този текст мисли периода¹ по-различно от очакваното, не се вписва в предписаните параметри на дискусията, или по-точно той подменя темата, като се занимава не с литературноисторическите периоди, а с литературнобиографичните - вместо големите литературноисторически отсечки, обрамчвани обикновено от войни, интересът е отдаден на ситните персонални парцелирания такива, каквито изглеждат в автобиографиите на неколцина класици от канона. Не че автобиографиите на българските писатели не са удобен подстъп, от който да се атакуват всички горни граници на сложилите се литературни епохи, понеже естествено се правят в заника на живота, винаги, когато вече е наченал следващият "етап" от "еволюцията" на родната изящна словесност. Особено бумът на автобиографии и мемоари от 80-те и 90-те години на ХІХ век, подкопаващ крайната демаркационна линия на възрожденската литература, умишлено е изрязан, защото предполага завръщане към питания, повдигани от учени като М. Арнаудов, Т. Жечев, Д. Леков и др. Нататък ще се сравняват "мерните единици" на двата дискурса, непреводимостта, слепотата и липсата на връзка между личните периодизационни ретропроекти и безличните, доколкото са утвърдени институционално, литературноисторически периодизации. Няма обаче да се изпускат симптоматичните подобия в генеалогията, тъй като метафорите на възникването и развитието са общите "места" и за книжовниците, и за литературните историци, в чиито дебели томове "отделните, индивидуални сюжети, ще добият повествователен статут на вставни новели, на малки илюстративни разказчета", както сполучливо се изразява В. Стефанов², а това отменя метапоставеността на науката спрямо нейния обект. Накратко, ще се говори за обширното поле "история и биография" (а защо не и "история и генеалогия"?!) "през" частното изследване на отношенията между автобиографията и литературната историография³, без да се забравя функцията на географията и в двата наратива, вдадени повече в изчисления на времето, в циклично летоброене, което проектира планомерното честване на творчески юбилеи. Като примери са взети множеството лични животописи на Петко Славейков и Иван Вазов заради едно съдбовно засичане, случило се през 1895 г., когато се отбелязват техните литературни юбилеи. Грижа на кръглите годишнини е да посочат началната точка, в която се ражда художникът, а оттам насетне тя ще бъде преговаряна и празнувана на равни интервали, докато съществува и българско образование. Манипулативните ходове и тактики, предприети в името на неоспоримата наличност на такъв стартов пункт, ще залегнат в центъра на настоящия доклад.

Ако за изходна база на Вазовото поетическо потекло е възприето (неправилно⁴) стихотворението “Борът”, то за генезиса на учителя му можем само да гадаем, защото през 1845 г. П. Р. Славейков все още не е публикувал нищо. За пръв път той печата чак през 1848 г. в “Цариградски вестник”. Събитието от 1845 г., полагащо зародиша на “писателския занаят”, е разказано в частта от “Български притчи. История на събирането им”, обнародвана през 1882 г.: "Пиперково е паметно за мене не толкоз... с неприветливите пиперковски кучета,... а по едно друго обстояние, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестраннолюбиво за мене село и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си, да спомена нещо за това, както и какъв край възима първий период на моя даскаллък.” Още в уводната страница П. Р. Славейков е цитирал под линия стихотворение, писано според него през 1843 г., т.е. “първий период на моя даскаллък” би трябвало да съвпада с встъпването в писателското поприще, но, както убедително доказва Ю. Трифонов⁵, песента “Прославило се Търново” е твърде късно творение. Продължението на автобиографичния текст е от 1889 г. и там се натъкваме на немаловажни разминавания⁶: “През 1847 год. минах за учител в Ловеч... В Ловеч у мене наново се породи желанието, което бях почувствувал след разказа на дяда Драгана в Пиперково, да стана списател и да се занимая с книжнината, и в Ловеч почева същински моята литературна деятелност. Наистина аз бях се позанимавал нещо с книжнината още откогато станах пръв път учител. В Търново бях се опитал да съчиня за българските училища учебник по славянската граматика. В Килифарево написах статия по кощунствуването на гълъбите и за празното прекарване на времето от гръцките владици, писах нещо и по акатиста на св. Ивана Златоустаго и св. Ивана Рилскаго. В Севлиево бях описал една случка, на която сам бях свидетел... Но всичките тия мои опити в списателството бяха написани на славянски язик не на българский. Първите мои съчинения на простонародний наш язик аз подкачих в Ловеч. Тук... възбуди се у мене и страст да съчинявам стихове и да кроя поеми. До това време аз бях се занимавал и със стихотворството, но не твърде сполучливо.” Финалът на текста, явил се през 1897, е конкретизиран със “София, 1892” и в него Славейков окончателно утвърждава периодизационната си схема: “Времето, което прекарах в Стара Загора, беше третий период на моята чисто литературна деятелност: първий беше в Ловеч, вторий в Трявна и Търново.”

Между десетте години (1882-1892), през които твори историята около събирането на пословиците, Славейков написва още три автобиографични текста. Това са публикуваната посмъртно през юбилейната 1895 г. кратка автобиография от 1884 г., поискана му от Пражкото българско студентско дружество “Българска седянка”, наело се да направи, по думите на Милетич, “юбилейна вечер”, двете глави на “Епизодът” от 1885 г. и с все още неустановената датировка “Спомен на четиридесет годишната ми писателска деятност”, частично издаден от Ив. Славейков в юбилейния сборник за Фотинов през 1894 г. Не е ясно каква годишнина отбелязват студентите в Прага, но след като дядо Славейков се отзовава на молбата им, можем да вярваме, че не е бил против празнуването. Отговорът на юбилейния казус се крие в “Спомен на четиридесет годишната ми писателска деятност”. Там четем:“Подробните разкази за това мое калугерсковъзпитание и славеноболгарско учение са доста любопитни за състоянието на нашите училища и изобщо за учението по онова време; но за това аз разправям по-обстойно в автобиографията си...” За калугерските си преживявания Славейков говори в продължението на историята за събирането на пословиците от 1889 г., а глаголът “разправям” трябва да ни наведе на мисълта, че още не го е публикувал, тоест “Споменът” е от преди тази година. И още - под “автобиографията си” Славейков сигурно разбира прочутата папка “Автобиография, 1884”, съдържаща вариантите на предговора към “Български притчи”. Друга следа ни води към синтагмата “дъното на книгата”, употребена от него и през 1884 г. в писмото до Прага, и през 1885 г. в “Епизодът”, пояснена в самите пословици на буквата “Я” с бележка под линия, гласяща, че “тия думи са лично за П. Р. Славейков”. Всичко това, струва ми се, дава основание да “закрепим” текста за 40-годишнината в 1884 или 1885, което отново ни връща в инициалната позиция - все пак коя от двете.

И докато още няма достатъчно автентично свидетелство, за да разгадаем годишнината, ще прибегнем до огледалната игра с годините на твореца и творенията му, до кабалистиката. Първите си “казанджийски” спомени, “История Медникарова”, П. Р. Славейков публикува през 1858. Когато е на 58 години той пише “Епизодът”, в края на който е поставил “София, на Еневден 1885”. Между тая дата и първата му книга, сборник с пословици от 1852, има 33 години. Цифровият полиндром е по-примамлив през 1882, откогато е началната част на автобиографията му, а той е на 55 лета. Това извиква и аналогиите с други лица: Вазов на 44 години прави първия вариант на автобиографичната мистификация през 1894, Пенчо Славейков публикува “На Острова на блажените” на 44-годишна възраст, Ницше също пише “Ecce homo”, когато “погребва” 44-та си година. Седем лета след Еньовденското равноденствие излиза и първият том на пословиците, печатани точно 40 години, а, както вече стана дума, пословичната история по събирането им е разправяна 10 и т.н.

Известно е, че възникването на автентичната изящна словесност у нас се мисли ту като самозараждане, т.е. плавен “преход от фолклор към литература”, ту като резултат от чуждо влияние/подражание, обусловило и по-нататъшното “ускорено-сгъстено развитие”. Изписани са толкова брилянтни проблематизации на тези становища, че е направо неуместно да се споменава за това, но пък си заслужава усилието по припомняне на сходството, което се открива в автонаративите на класиците. Петко Славейков например казва: “първото ми на български съчинение, в духа на народните песни, бе песен за гръцките митрополити в Търново”; “по чисто български взех да пиша на 1846, когато ми паднаха на ръка лирическите стихотворения на гръцкия поет Атанасия Христопуло.” У Вазов цитатите са далеч по-изобилни: “после същата храна той намерил в “Българските книжици”, а особено в печатаните там народни песни, които е четял със страстно увлечение и е изучавал науст"; “Вазову дали да изучи изуст стихотворения от Беранже и Виктор Хюго. После се завзема да превежда двата поета, после да им подражава, а най-после сам да поезира”. Не прави изключение дори модернистът Пенчо Славейков, изповядващ в сказката, периодизираща българската поезия на “преди” и “сега”, че “под влияние на руската поезия и френската литературна критика, после под завета на Гетевата и Хайнева поезия, аз отърсих от себе си баналните възгледи (...) Казах по-напред, че съм почнал да се уча, като поет у русите. Но преди тях аз вече знаех почти всичко печатано на български - разбира се, не по математика. И от всичко писано на български, аз знам, обичам и ще обичам едно нещо - нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея”. Пасажът притча е дублет на онзи от ръкописния пред-говор към том първи от съчиненията на Райко Райков, сътворен от “издателя” П. Детелинов през 1889 г.: "Вкусът си към хубавото той бе възпитал на класическите образци на руската и френската литератури. Но животворната струя на неговий поетически дух тече на родна почва."Според него обаче първият подражателен период от самопризнанията на Бащите някак все още не е завършил, в него пребивава и собственото му време, повтарящо, прекалено забавено, "развитието" на европейската художественост: "Преди да стигне пълен разцвет, да стане изразителка на националния дух, всяка една от новите европейски литератури е прекарала епохи на недъгавост, на духовна немощ, на садене и присаждане посеви от чужда на своя почва. В такова време никой не се пита: пригодна ли е почвата за възприемане на неща, расли и отгледвани под други условия. То са преходни епохи (...) За пример, - такова едно време, досадно за ония, които го съзнават, прекарва днес за днес българската литература..."

А не можем ли да разпознаем късната мантра за "ускорено-сгъстеното развитие" във Вазовото признание, с което започва последният абзац на автобиографията му от 1895 г. “Г-н Вазов е списвал по всичките родове литература: лирика, епика, новела, драма, критика", верифицирано и от д-р Кръстев: "Иван Вазов е първият български писател след освобождението, който с по-голям или по-малък успех създаде в миниатюр цяла една литература, (...) обгърна всички по-важни литературни видове". Както добре знаем, това е налично, но и иронично проиграно, в "На Острова на блажените", разказваща и за "всичките родове литература", и за литературните течения, поколения и периоди. Въпреки че се случва по схематиката на литературноисторическия наративен модул, автоантологията същевременно руши както историята чрез личната генеалогия, така и суперсюжета за континуалността от художествената историография чрез честите: "успех невиждан и нечуван; засега са единствените творения от тоя род; форма невидена досега; преди Росита такива песни не са писани” и др., фигурално отложени в образите на секирата и вихъра. Пенчо-Славейковите периодизации и на живота, и на творчеството са винаги радикално-оригинални, трудно търпящи преходи (и предходници): "българската литература се намира в пашкулния период на своето развитие, в какъвто период на развитие се намира, например, и вашият ум."; "Освобождението завърши един период от нашия национален живот, период предисторичен. Защото историческият живот е самостоятелния, съзнателния живот на един народ, а не вряскотнята му в постилците, не израза на физическото му съвземане." Началото и краят на Възраждането са променливи и несигурни ориентири в идеологията на Славейков, понякога то започва с Ботев, друг път... с Иво Доля: “Ботев е пролет”, т.е. че епохата, предшествующа нему, е отживяла, увяхнала, изгнила, която трябвало да се замени с друга, нов дух да вейне, да дойде пролет, възраждание.“; “Както много велики неща са се появявали случайно, появата на Иво Доля в живота на Острова на Блажените е повече една случайност. Разбира се, ако обстоятелствата не би биле сгодни, такава случайност не би се явила. А обстоятелствата са - напрегнатия живот и катастрофалния ход на нашето възраждание, от мнозина считано като нещо вече отдавна преминало, а което всъщност може би сега почва.”. Такава е и нефикционалната му персонална периодизация, рязко разцепила на две литературните му занимания: "Разни безсмислености, що съм драскотил преди това, когато ощечерешите бяха зелени, те остават на сметка на младостта, а на младост дори безсмисленостите имат смисъл."

Личи и от заглавието, че плътно ангажирана с периодизацията е автобиографичната мистификация “Поетическа биография на Ивана Вазов до 20-годишната му възраст”⁷. Колко е важна за Вазов 1870 г. вече съм отварял дума, но парадоксът се крие в това, че той тук я прескача, текстът завършва в нерешеност, като спира до прословутото тръгване по търговия за Влашко, фиксирано в брошурната редакция “през пролетта на 1871”, когато изпълва пълнолетие, без да отчете първата публикация, която дава писателски статут (за целите на сюжета, прескачам уговорката, че във в. "Напред" пише 1870, а в отделното издание 1871). Финалната глава говори за заминаването като "прелом в Вазовия живот", но в неофициалната беседа с Шишманов "прелом" е откликването на първата любов, оставила "дълбоки следи в юношеското ми творчество" (не и в зрялото: "Нигде в разказите ми няма загатване за нея."). Еднаквата дума провокира разказ, в който нито първата публикация, нито пълнолетието, нито напускането на бащиния дом (Вазов още 15-годишен излиза от Сопот) правят от юношата мъж, ами буквализацията на случилото се между младежа и "една около 30-годишна красива покръстена еврейка" - Катерина Кьороглу, прекръстена в "Люлека ми замириса" с "вероятно измисленото име Магдалина" (разликата в годините е почти равна на тази между сина и майка му, вижте само как в "Поетическа биография" е предаден сватбеният ден: "Тогава булката е била на 15 години. Вазов е изпълнен с благоговейна любов към нея." и т.н.). Прозрачна е и мотивацията на фантазията, именувала Жената с "фамилията" на библейската еврейка - каещата се блудница Мария Магдалена. Към Книгата води и иконографията на платоническите срещи с любимата в предгреховния Едем: "Той, в градина пак, искачен на една смокиня до зида, си говори с момата или жената, показала си също главата от другата страна на зида". На 4.VІ.1915 г. Шишманов пише в черновката на анкетата за съветите на еврейката "по никой начин да не влазям през врътнята (портата), а да се помъча през съседната градина... и да се прехвърля през зида. Аз направих това." и т.н.⁸ Куплетът от "Магдалина" подкрепя периодизационната ценност на кръглата година: "Но де фръкна оня май -/ двайсетата ми година?/ И ти вече си замина/ Магдалина, Магдалина!" Веднага след това автобиографът спомня "някоя девица, която той любил и която друг взел". Двайстата година маркира (всъщност) краят на девственото детство, Вазов потегля за Влашко заради бащината воля, но и за да догони жената на Васил Кьороглу, който "подир една година я повика във Влашко (...) Два месеца след нейното заминаване и аз тръгнах за Румъния..."

А защо народният поет отново не желае да фиксира творбата “Борба” като отправна точка в поетическата си кариера става ясно от стихотворението, предхождащо с година Ботевата “Борба”. Произведението с толкова революционното заглавие представя просветителски спор между Певец и Невежи, дидактичен укор към “народът простий”, определен още като “несмислений”, “сляп”, “роб”, “най-ограничен”, “скот”, “долен”, “творение бездушно” и пр. Заетата от Пушкин тема за бездната между певецът и тълпата е впрегната в повтаряния през Възраждането призив “Ученье вам, и пак ученье!” Но в цялата “Поетическа биография”, заедно с ръкописното й продължение, Вазов плахо се стреми да си наложи пожелаваната и от други сакрална роля на романтичен поет революционер: “Няколко месеца безделничество из Галац, среща се с Ботева безделник и хъш като него, пише в цариградското “Читалище” ода по случай избирането екзарх (...) разисква по цели часове с емигрантите Източния въпрос, гладува, ругае богаташите - той е почти комунист - и най-после решава да замине за Цариград, там да търси щастие и слава. (...) връщайки се ноще от Пера, бе хванат при моста от полицията и затворен в един кауш, дето прекара с арестувани крадци до заранта. Положението му се влоши, когато при изпита узнаха, че иде от Влашко - значи, подозрителен човек! (...) Дълбоко обезсърчен, сиромах, В. се скита още няколко дни, немил-недраг, незнающ какво го очаква утре. Но той не пада духом. Той е млад, той вярва в себе си, той среща усмихнат сичките удари на съдбата. (...) надеждата го окриля, той е кален в бедите (...) Валията се обидил от това незачитане, счел го като революционен признак. В. се отърва само с едно строго мъмрене от настоятелството. Но той беше безпокоен дух, водеше постоянна борба с гръкоманите”.

Налице е още една причина за измълчаването на “Борба”: “Люлека ми замириса”, чието прозаическо удължение-удвоение е “Поетическа биография”, подсказано на патриарха от К. Христов, също тематизира детството и юношеството на Вазов, без да дискурсивизира официализирането на таланта, читателската аудитория и в автобиографията е интимно камерна и се свежда до майката, либето и приятелят Н. Иванов, творбите се взират в извора на вдъхновението, в условията (семейната среда и прекрасната природа), (по)родили поета, а не в общоизвестните популяризации на произведенията му. Най-синтезирано това е написано в съчинения от Шишманов послеслов към стихосбирката, проповядващ с призива на Славейков “Да открием човека в българина!”: “В тях са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека. Песни на спомени, на видения, на самооглъбения: страници, откъснати от книгата на сърцето... А бурните събития през тоя период? Техен отглас бяха лирическите сбирки: “Под гърма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”. В тях поетът отдаде дан на отечеството. В сегашната сбирка той отдаде дан на човека.”

Вазов е подредил личната си история, включително устно предадената пред професора, разпределяйки “материала” от живота и творчеството на “периоди” и “епохи” с различно значение за “развитието” му: “В тоя двугодишен период (1868-1870), който бе от голяма важност за развитието ми, аз написах голям брой стихотворения и други поетически опити; Тоя период е от голямо значение за развитието ми; Пернишкият период в моя живот бе много продуктивен и от голямо значение за моето творчество; Животът ми в Берковица съвпада с един от най-плодовитите периоди в моето творчество”. Оттук литературните историци заемат и формулните наричания на своите обекти за изследване - “пловдивският период”, “одеският период”, “софийският период” и т.н. Главите на “Поетическа биография” са пак топографски названия, които чертаят маршрута на юношата и прегледно отделят периодите на “живота и творчеството” му, рядко закрепяни и времево. Войните и техните сетнини не са сегментиращ белег в разгледаните автобиографии, дори Април 76-та и Освобождението на България не се вписват като събития, изиграли съществена мисия, ако не броим разбира се изгарянето на ръкописите в старозагорския и сопотския пожари. Изтриването на високите дати от автонаративите е факт и при останалите възрожденски книжовници, творили свои биографии след 78-ма - Р. Блъсков, Богоров, Данов, Доброплодни, Друмев, Икономов, Козлев, Ненов, Пърличев и др. Двете дискурсивни практики са периодизационно взаимно непроницаеми, защото и задачите, оптиката и конструиращият принцип са различни, без да са повече или по-малко “истинни”. “Литературните периодизации съвсем решително стъпват върху дати с висока националноисторическа атрактивност. (...) митът за “българското време” е истинският периодизатор”, обобщава В. Стефанов⁹. Историята на живота, напротив, гради първо автомитологизацията и чак “през” нея косвено стига до поддръжката на националния мит.

Накрая смятам да си резервирам периметър за бъдещо говорене върху следосвобожденските интелектуални травми с един цитат от “Хетеротопии” на А. Бунджулов: “Съществува несъзнато поставяне в съответствие на биографичния и историческия разказ. По блокирането на това “поставяне в съответствие” можем да разконспирираме работата на биографичното и историческото безсъзнателно.”¹⁰

БЕЛЕЖКИ:

1. Разширен вариант на съчинението е четен на конференцията "Да мислим периода. Проблеми на литературната периодизация през ХIX и ХХ век", организирана от Департамента по Нова българистика към НБУ. [обратно]

2. Стефанов, В. Литературноисторическият разказ - българското му случване. // Стефанов В. Литературната институция. С., 1995, с. 28. [обратно]

3. Докладът следва и усилва сравненията от студията ми Първият юбилей на Вазов и европеизирането на литературната институция. // Език и литература, 2000, № 1. Публикация и в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004. На адрес <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/jub.htm> [обратно]

4. Виж моите юбилейни бележки Литературният дебют на Вазов. // Литературен форум, 2000, № 10. Публикация и в "Критически разкази" на адрес: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/debiut.htm>. [обратно]

5. Трифонов, Ю. Спомените на П. Р. Славейков за първото му затваряне и за първата му песен против гръцките владици. // СпБАН, 1915, № 11. [обратно]

6. Не мога да не ви препратя към Дакова, Б. По следите на изгубените думи. // Литературна мисъл, 1999, № 2. [обратно]

7. Повече за този несправедливо маргинализиран текст съм писал във "Вазовата "Поетическа биография" - "биографията на едно произведение"". // "Литературни култури и социални митове. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. Михаил Неделчев". Т. I. Съст. Й. Ефтимов, Б. Курташева, Б. Манчев. София: НБУ, 2003. Публикация и в "Критически разкази" на адрес: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/biografia.htm> [обратно]

8. Продължението виж в статията ми Морбидният дискурс в дебата и битието на Славейков и Вазов. // Страница, 1999, № 2. Публикация и в "Критически разкази" на адрес: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/morbidniiat.htm>. [обратно]

9. Цит. съч., с. 29. [обратно]

10. Бунджулов, А. Биографичният и историческият разказ. // Бунджулов, А. Хетеротопии. С., 1995, с. 158. [обратно]

© Борис Ангелов, 2002
© Издателство LiterNet, 10.09.2002
=============================
Публикация в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004.