Готвейки се усърдно за отбелязване на 150-годишнината от рождението на Вазов, не може да не полюбопитстваме как изобщо е бил възможен първият литературен юбилей в контекста на перманентните спорове за не/наличието на автентична художествена словесност. Освен в гласовете на тогавашните критици, редно е да се заслушаме и във Вазовата автобиографична версия за писателското му случване, оформена като рецепта - кулинарна и лекарска. Чрез оркестрацията на експертния критически език и автобиографичния дискурс се цели по-категоричното отговаряне на каноничния въпрос "Що е класик?" и оттам показването на дружния ответ: "Иван Минчев Вазов" като подсказан от самия автор. Преимуществено се говори за юбилея от 1895 г., понеже по повод увенчаването му тече интересен дебат в пресата, отнасящ се до живота на човека и творчеството на писателя, до проектираното тържество за 50-годишната книжовна работа на неговия учител Петко Славейков и до признаването в Европа на родното изящно слово. Двойната годишнина през 1920 г. също не минава без перипетии и "престрелки" в периодиката, но те са инспирирани от паралитературни подбуди, от паричното държавно дарение, оспорвано и в Народното събрание от депутатите социалисти.

Още поводът за празнуването провокира извикването на някои подробности, пропуски и фактологични подмени. Като първа творба от 1895 г. насам се приема стихотворението Борът, обнародвано през 1872 г. със "септември 1870 г., Сопот" под него. Юбилярът не се противопоставя на Васил Д. Стоянов, публикувал някога стиховете му, а сега оглавил юбилейния комитет. В речта си, произнесена в Народното събрание, където са всички министри, министър-председателят д-р К. Стоилов, представители на местното духовенство и целият софийски high-life, поетът си "спомня": "Тъкмо преди 25 години, през един облачен ден на септемврия, в румънския град Браила един юноша... се спираше със страхопочитание пред вратата на едно високо здание... тоя беден и смутен момък, ...чийто живот зависеше от онова, което ще намери вътре, чиято съдба щеше да бъде решена след няколко минути. Да, защото този момък носеше в душата си една многогодишна, голяма жажда - да бъде поет - и в пазвата си - един голям ръкопис, един ръкопис със стихове. (...) Ръкописът ми се прие! (...) След малко Борът се появи в "Периодическо списание". Аз пръв път се печатах! Борът се хареса на мнозина! Аз не бях на земята. Оттогава станах писател. Това беше преди 25 години..." (Вазов 1977 Х: 391-392)¹ От разговорите с Шишманов научаваме, че Вазов всъщност по пощата е изпратил от Олтеница стихотворението си и скоро е получил "съчувствено писмо" от Браила. Чак през 1920 г., няколко месеца преди смъртта си, Вазов признава, че "моето първо печатано стихотворение не е "Борът", напечатано на 1871 година в Периодич. списание. Но комитетът, който се завзе да се устрои юбилея на моята 25-годишна дейност, счете него за първото ми печатано стихотворение, основавайки се на една моя бележка под него: септември 1870 г., Сопот. А тая дата означаваше просто времето и мястото, когато е повален борът от бурята. Спомням, че първото печатано мое стихотворение в Периодическо списание беше Дунав." (Вазов 1977 Х: 353) Логиката на обяснението никак не е изрядна, разминаването между годините на корицата и под стиховете, направено при това от редактора на списането, смайва с леснотата си. В този текст той допуска и две фактологични неточности: Борът излиза през 1872, не в 1871, а Дунав не е най-ранната публикация, защото стихотворението Борба е набрано през 1870 в органа на Българското книжовно дружество. Между Борба и Дунав също има публикации - Станси. Стара планина и Днес. И пред проф. Шишманов Вазов отхвърля първенството на Борът, казвайки, че баладата Сиромахкиня е излязла "преди "Бора" в някой цариградски вестник" (Шишманов 1976: 223) (произнесено така, то се разграничава от Борба едва в една буква). Въпреки всичко, той се примирява с тълкуването на стихотворението като символическо, с поставянето му най-отпред в библиографията (както е и до ден-днешен впрочем), дори сам помага в изместването, подчинявайки се на идеологическото четене, като го слага начело в Паскалевата подборка от 1911 г. Защо Вазов не желае да фиксира творбата Борба като отправна точка в поетическата си генеалогия става ясно от стихотворението, предхождащо с година Ботевата Борба. Произведението с толкова революционното заглавие представя просветителски спор между Певец и Невежи, дидактичен укор към "народът простий", наречен още "несмислений", "сляп", "роб", "най-ограничен", "скот", "долен", "творение бездушно" и пр. Заетата от Пушкин тема за бездната между певецът и тълпата е впрегната в повтаряния през Възраждането призив "Ученье вам, и пак ученье!" (не е трудно да се досетим какво би казал Пенчо Славейков за това влияние на Пушкин в България, знаейки кулинарната тропа ("салата") за формално сходната Вазова ода Епилог. Общество и певец).

И така, в началото на 1895 г. Д. Ризов призовава от страниците на "Млада България" целокупната наша интелигенция да вземе инициативата за всенародно честване 25-годишната писателска дейност на И. Вазов. Наложилата се вече като "четвърта власт" журналистика, независимо от политико-партийните си пристрастия, общо взето единодушно одобрява тази идея и от почти всички периодични издания - столични и провинциални - се подема вопълът за Вазовия празник. Преди помпозната церемония в пресата през 1895 г. се изказват редица доводи и причини за наличието на подобно отбелязване, твърде разнообразни в логиките и аргументите си, за да бъдат приведени тук, а и повечето от тях в крайна сметка завършват обобщаващо така: "В последните години произведенията на Вазова обърнаха внимание на целий образован свят. Те се преведоха на: френски, английски, немски, шведски и холандски, без да говорим за преводите им на повечето славянски езици. Ето защо твърде наместо на Вазовия юбилей се дава таквоз широко и обще значение. Ето защо почитателите на таланта му на всякъде у нас са се приготвили да празднуват на 24 того юбилея на неговата 25-годишна книжовна деятелност."; "Юбилеят на Вазов е всъщност юбилей на българската литература, на българската поезия. Нашата нова книжнина датува наистина не от 25 години насам, ...но дарбата на Вазов е оная, в чиито творения ние познахме пълнота, величие и съвършенство, а светът призна, че има българска поезия. Ето основния мотив за тържеството." (БСб 1895: 744; БПр 1895: 134)² Липсващата наша литература се е оказала вече съществуваща, че и на възраст, нямали сме не просто художество, а европоцентрично писане, разпознато и от Центъра като свое. Интериоризирайки погледа на Другия, хората на словото са се натъкнали на несметни богатства, формиращи Фонда на българската литература - фундамента на националната идентичност. Конститутивният взор на нормативния европеец³ е накарал тукашните да разчетат писаното на български и за Отвъдните като ценно, репрезентиращо ги в една имагинерна (европейска) общност. Такъв поне е алгоритъмът, настояващ за наличност на българската литература и като вклад в европейския универсален резервоар-трезор за Красивото и Доброто.

Юбилеят на Вазов е par excellence честване Рождения ден за младата ни словесност, "защото в този ден беше праздникът на българската литература. Българска литература! Тези думи до преди десетина години произвеждаха усмивка в другите народи, те всяваха съмнение и между самите нас и ние се питахме с горчивина на сърдцето: съществува ли българска литература? Да, до преди десет или повече години ние почти нямахме литература. Преди време думите: българска литература бяха непонятни за чужденците, с гордост можем да кажем сега, че нашата литература цъвти и връзва, че тя е застанала прочно на краката си, че тя се превежда почти на всичките европейски езици, и, следователно, тя расте и напредва, вирее на българска почва, съществува. (...) А кой е поставил нашата литература на тая висота, щото тя да се превежда на чужди езици и да брои вече и между нас и между чужденците масса читатели?" (Бонев 1895) Превежда се, ergo sum е логиката на апологета Г. Бонев, възторжен от откритието си, повтарящ до премала валидната вече синтагма "българска литература". Еротизмът в езика на Бонев кулминира в единствено естествената метафора-въпрос: "Кой великан взе под мишца онова немощно и слабо момиче, което се казва българска литература, та го исправи на краката, чува го, лелее го и му вдъхна вечна сила за живот?", превръщаща народния поет в символичен Баща на художествената словесност. Десет години по-рано Вазов се усъмнява в книжовното бащинство на П. Р. Славейков, тъй като "Смешните календари и Любовните песни на дядо Славейкова, откраднати целиком от сръбски и гръцки, не са титли, достатъчни да бъде човек назван "баща на една книжнина". (Вазов 1977 ХVІІІ: 366). За тогавашната юбилейна реторика, политиката на признаване е решаваща при получаване на патриаршески сан.

Четейки материалите около 25-годишния литературен юбилей, изследователят остава с впечатлението, че писателят е отново в присъщата си пасивна позиция, скромно изчакващ сбъдването на събитията. Това наистина е така, но въпреки че не се включва активно във вестникарската врява на деня, Вазов все пак работи трескаво върху дискурсивното извайване на адекватен на ситуацията образ в няколко ключови текста - юбилейната реч и четирите редакции на автобиографията си. Чрез автобиографията си той е трябвало да се легитимира в публичното пространство преди всичко като първия професионален писател, персонифициращ самата наличност на българската литература⁴, призната най-после и от строгата съдница Европа. Позоваванията на Вазовите автовизии разиграват неговите отговори на въпросите "Що е класик?" и "Що е писател?", зададени от две изследвания: Национален класик на С. Игов (Игов 1991) и Писателят - житие и (о)писания на В. Стефанов. (Стефанов 1995) Сговарянето им не е толкова трудно постижимо - едната работа направо преминава към биографията на поета, сменяйки въпроса си с нов въпрос: "Що е Иван Вазов?", а другата проблематизира тази критическа стратегия, без обаче да е предприела необходимата генеалогическа стъпка назад към автобиографиите. Вместо към метатекстовете, вниманието тук се фиксира върху инструктивността на текстове⁵ като Иван Вазов. Биографически бележки, Поетическа биография на Ивана Вазов до 20-годишната му възраст, Автобиография на Иван Вазов и Животът на поета, както ми го разказа той сам. Чрез стерео-четенето се откриват съществени типологически прилики между дискурса на българската литературна критика и личните животописи, правещи отговорите на горните въпроси лесно предвидими, защото Вазовата персонална идентичност съвпада с представата за писателска идентичност, тя активно съучаства в изграждането на устойчивия образ на Писателя. Подобията могат да се обосноват и с факта, че автобиографиите са "маскирани" като биографии, третолични⁶ разкази, мистифицирали обичайните реторики, синтаксис и речник на критическия език. Но даже и само тая да е причината за съответствията, не можем да отминем удивителната директивност на посланията и постоянното им репродуциране в литературната историография, която по този начин обяснява "литературата чрез литературното". (Пелева 1994а : 127)

Както повечето произведения на Вазов, така и автобиографиите му притежават варианти - първият текст има четири редакции, вторият и четвъртият по две, третият все още чака да види бял свят в нецензуриран вид. Специфичното е, че всяка от публикациите им е в третолична форма и е подписана по различен начин: Ш., Р. К., Радул Канели, Г-ски, Т. Габровски и следователно, поглеждайки като друг на себе си в по-голяма степен от задължителната⁷ за автобиографичната рефлексия, Вазов е официализирал с минимални притеснения собствената си представа за това, как е станал "народен поет". Напрегнатото редактиране - триенето, прибавянето и разместването на думи, изречения и цели параграфи, - ни дава правото да четем текстовете отвъд тяхната информативност, тоест в традицията на "грижата за себе си". Както Б. Шабадош метафорично се изразява в иначе тежкия си текст върху ролята на автобиографията във философията на Витгенщайн, "езикът на автобиографията не е безработен, ...това не е език, отишъл на почивка. Той е ангажиран и има различна работа да свърши." (Шабадош 1992 : 6-7) Това важи и за последния издаден приживе автобиографичен проект, Поетическа биография, в който чрез мозайка от "поетически спомени", способни да артикулират автора си и скрепени от (пре)разказ с елементи на разсъждение, се оформя младенчеството на увенчания поет по законите на романтическата моделност, като низ от несъвместими с бащините желания културни занимания - четене, писане, пеене, декламиране и рисуване, - съпроводени с усамотявания и скитания из прекрасната природа.

И за двете си годишнини, и пред проф. Шишманов, Вазов се връща в автобиографиите си към родителското потекло и детските мигове, предрешили до голяма степен съдбата му на писател и, ако съдим по фреквентността им в работи като Някои спомени за майка ми, Будните нощи, Гостната стая, Немили-недраги, Хъшове и юбилейните речи, оказали се фундаментални за конструирането на личностната му идентичност. Още уводният параграф от 1895 г. гласи: "Г-н Иван Минчов Вазов е роден на 27 юния 1850 година в Сопот, в Стремска долина, една от най-живописните на Южна България. Баща му е бил виден местен търговец...; майка му... е прочитала много и усърдно всичко каквото тогава се е появявало на български, и тая любов към знанието преминала и у сина й... Благодарение на това г-н Вазов е можал още в ранните си години да се запознае с всичката българска литература, която майка му е имала събрана на полицата: "Райна княгиня", "Любословие", "Александрията", "Бертолд", "Памела", "Синтипа философ", "Геновева", "Аделаида Алпийска пастирка", "Телемах" и други още няколко книги, почти се преводни, които са били поглъщани многократно и са съставлявали първата духовна храна на поета. После същата храна той намерил в "Българските книжици", а особено в печатаните там народни песни, които е четял със страстно увлечение и е изучавал науст..." (Вазов 1977 Х: 305) Две са опорните точки, въвеждащи най-сериозните "персонажи" от легитимационната игра в този пасаж: природата и хайневската генеалогия, включваща опозицията на бащата търговец срещу майката и сина, читатели на народни песни и питателна⁸ литература, която е побългарен вариант на европейската. Списъкът на сопотската полица-библиотека подменя при националното именуване на литературата езика на оригинала с този на превода. Имплицитно изведеното съждение Европейската литература е (като) българската литература, разбира се е тропа, приемана през 1895 г. пределно буквализирано, както и синекдохата Вазов е Литературата (ни). Тези "преноси" обслужват европоцентричния патос, според който чрез Вазовата текстовост най-после сме успели да върнем заетото и така да преноминираме с престижното определение родна художественост. Парадоксът е там, че в момента, когато настояваме за автентичност, вече сме пожелали подобието с другите. Във вестникарския вариант на Поетическа биография от 1920 г. Вазов отговаря на въпроса: "Какви книги е чела майка му (Съба)?" по симптоматичен начин, изтривайки, като го слага в анонимното "и други още няколко", онова "почти" от сопотската полица, едничкото оригинално българско издание - Фотиновото списание "Любословие" (приютявало, наред с авторски текстове, предимно преводна проза и стихове). Та Вазовият отговор гласи: "Сичките, които между 1850 и 1860 г. съставляваха скъдната българска литература - те са сичките преводни..." Друг е въпросът, че неофициалната версия на животописа, изказана пред Шишманов, който сравнява баба Съба ту със Софроний, ту с "Frau Bath, майката на Гьоте", Вазов говори и за Друмев, Павлович, Раковски, Славейков, Венелин, Eugene Sue.

Първите две редакции на автобиографията завършват с припомняне на наскоро отпечатания петтомник с всичко от Вазов и с дълго и прецизно изброяване на преводите му в чужбина, следвано от цитат с оценките на Е. Гос и "най-авторитетният литературно-критически журнал "Atheneum" за "Под игото". Тази "библиография" няколко месеца по-късно се превръща в "Списък на г. Вазовите съчинения, които са биле удостоени да се преведат на европейски язици" - документ, с усърдие препечатван в периодиката преди и след празника с уговорката, че "при всичката непълнота на тоя списък, той пак е доста красноречив и не може да не радва нашето народно самолюбие, гдето творения от нашата литература са станали предмет на толкова внимания от страна на чужденците". Казано круто, от каталога на библиотеката е отсято и канонизирано най-доброто (според Тях) във форма, удобна за п(р)очитане и наизустяване - списъка. В третия вариант на текста са изредени чуждите езици, предшествани от "справка", верифицираща уникалната професионализация на писателския труд у нас и оттам тропологичната замяна на името с литературата: "Г-н Вазов е списвал по всичките родове литература: лирика, епика, новела, драма, критика. (...) От 1879 год. насам Вазов не е постъпвал на чиновническа длъжност и живее самостоятелно, като посвещава всичкото си време на прочитание и книжовни занятия." (Вазов 1977 Х: 312)

След десет лета в едно автоинтервю поетът описва кабинета си така: "На писмения стол се виждат скъпоценни и хубави писмени принадлежности, дарени поету по случай на 25-годишния му юбилей... В малката библиотека до вратата фигурират подвързани всичките съчинения на Вазова и чуждестранните преводи..." (Вазов 1977 Х: 363) С картинковите примери искам да визуализирам промените в българската култура, мислени от голямата част тогавашни дейци в такъв символично-фигуративен ред. С "поличката, де спеше/ цялата литература/ българска - куп сиромашки/ от книжлета изподрани" (Вазов 1977 Х: 324) са станали немаловажни неща: "поличката" се е трансформирала в "библиотека", съдържаща вместо "книжлета изподрани" - "подвързани всичките съчинения на Вазова". Авторовото творчество е започнало да изговаря българската литература, а името му - Bulgaria. Един от набезите на властта към литературата е свързан отново с народния поет и юбилеите му. През 1895 г. с честванията биват натоварени всички етажи на модерната институционалност - от министър-председателя и Народното събрание до научните, образователните и творческите съюзи и учреждения, - а през 1920 г. тържествата са проектирани в деня на независимостта на България, за да се наблегне върху тъждествеността между българската държавност и Вазовата художественост. Това не пречи на травматичния спор за (не)наличността на канона, понеже е характерно за новото естетическо течение да обявява предходната художествена продукция за несъществуваща, постулирайки по този начин собствените си творения като истинското начало. През 1910 г. Вазов твърди, че "ние имаме вече добра нувела и роман, имаме и такава епика, имаме лирика" (Вазов 1977 ХVІІІ: 636), но Пенчо Славейков му отговаря, че "не вирее литературата! ...В романа ние нямаме още нищо; в драмата - и от нищото по-малко." (Славейков 1958 II: 223-225)

Два дни преди предвидените публични практики се появява статия в "Съгласие" от някой си Куссо Сантонински, онасловена Иван Вазов и неговия юбилей. Текстът вдига шум с резкия си език и скандалните коментари, в които юбилярът е надарен с титанична, с демиургична мощ, позволяваща му да бъде литературен автор и Автор на собствения си празник чрез саморъчното му рекламиране в нашия и иностранния печат (какво ли благоговение пред таланта кара критика да заподозре писателя в толкова почерци, стилове и (чужди) езици. Авторът с/на многозначителния псевдоним веднага е разпознат в лицето на д-р В. Балджиев, като за по-сигурно се вмята и д-р К. Кръстев или "и двамата тия рицари". Точно 370 дни след Балджиевата статия за Вазовия юбилей излиза Пенчо-Славейковата програмна критика Един стар херой, която добре помни и донякъде повтаря сегменти от първата. Така например и двамата не са зачели Вазовите усилия по измайсторяването на приемлив автообраз от мистификационния животопис, взрени единствено в т.нар. художествена проза, тълкувайки я, ни повече, ни по-малко, като автобиография, т.е. въоръжени с тази "фигура за четене или разбиране, която се среща, до известна степен, във всички текстове"⁹, зорко следят за разминаванията: "Проектирания всенароден юбилей на Ивана Вазов се предшествува от два важни въпроса, отговора на които решава: уместен ли е или не такъв един юбилей. Тези въпроси са: 1. Кой и какъв е Иван Вазов, който едва на 45-годишна възраст¹⁰ изисква от българския народ божески почести и славословия? И 2. Какво възпитателно значение може да има този юбилей за българското общество? На първий, отговора е - биографията на поета, която биография трябва да разглежда поета от три страни: а) като човек, б) като гражданин и обществен деец, с) като писател-поет. Отговора на втория въпрос... следва от разкритието личността на г. Вазова, т.е. от разрешението на първия въпрос." В следващия брой на "Съгласие" Сантонински отговаря категорично и на двата въпроса: "Но бъдещият биограф, ако иска да търси дири от миналото на поета Вазова, който щателно се грижи да се заличават, трябва непременно да вземе бележка и от "битието на Гороломов", дето Вазов се разтваря и разлага (...) Насмалко щяхме да накърним биографията на поета, щяхме да забравим да споменем, че бае Вазов е бил и от колегията на "Митрофан Дакич", т.е. бил е съдия в Берковица..." Рецензията на Пенчо Славейков е избрала същата панавтобиографична реторика: "Кой е хероят на Вазовия роман? Измисленото му име е Найден Стремски, а настоящето - Иван Минчев Вазов от Сопот. За да се увери читателят в тая истина, доста е да проследи биографията на хероя и да я сравни с оная на поета (в "Български периодически печат", от Ю. Иванов)." (Славейков 1958 ІV: 11)

И двамата признават талант на поета, заради което единият го отпраща в архива, а другият, аналогично на разбиранията си, в литературната история (срв. "погребани в историята на литературата"; "Morgue" - Славейков 1972: 22, 29), отказвайки му по този начин статута на четен "с постоянно усърдие и необяснима преданост" Класик (Борхес). По отделни пътища те достигат до идеята, че "Вазов още нищо не е сътворил": Балджиев го "обвинява" в прекрасно копиране от действителността, Славейков в прекрасно копиране на чужди текстове. "Рецензията" на юбилея открива липса в повече, която Славейков със значително закъснение възприема за валидна: Вазов е "в стадиума на развитието си". Идеологът на "Мисъл", глобализирайки метафората, написва, че "българската литература се намира в пашкулния период на своето развитие" и другаде, по повод юбилеите на Змай Йован и Иван Вазов: "Общества млади, прозяващи се още в културна присъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истински културните общества, че и те са нещо." (Славейков 1958 IV: 185, 167) Това, че Сантонински и Цаклин говорят за "архив" и "литературна история", съвсем не означава, че ги мислят като конкретики, защото условие за възможност на литературографията е наличността на самата литература, която за тях е "в стадиума на пашкула", има я, но не се знае дали е лебед или патица. Операцията по разрязването на пашкула-епруветка и установяването на литературата-лебед може да бъде сторено от възрастен conquestador европеец. След успешното (въз)раждане, когато се готви прощъпулникът на облюбваната девица, оказала се пак птица Phoenix, изведнъж адвокатът решава, че акушерката Европа нищо не е видяла/разбрала от неповторимия български казус, наречен национална идеология, следователно няма думата - тя е била тук на екскурзия, на safari, а не на сложна процедура in vitro. Такива горе-долу са аргументите на първите критици (Пелева 1994б: 94) на Под игото, издали творенията си непосредствено след Вазовия юбилей.

Славейков започва дебата си с Вазов, пишейки в Един стар херой за "мнението, що въздигна г. Вазова в очите на оная тълпа идиоти, която му направи многошумен юбилей". (Славейков 1958 IV: 7) В края на втората част, в 44 брой на "Знаме" от 28 септември 1896 г., стои странното "Кюстендил, 29 септември" и подпис: "Любомир Цаклин". Поради липсата на по-стриктна темпорална конкретизация би могло да се привиди сюжет в грешката: на 24 септември 1895 г. Вазов празнува литературен юбилей и тогава 29 септември би отбелязвал идеалната точка за коментар на събитието - така първата част от текста автоматично придобива дата 25 септември и т.н. Наративът естествено се препъва заради факта, че рецензията би предхождала "предмета" си, референта Нова земя. Непоносимостта си към официалните закичвания с лаврови клонки (в отличие от спонтанните актове на признателност от живота на Петьофи например или много ранното стихотворение Аполоновия жрец) модернистът е изтъкнал в Автобиография, Над мойто чело лавъра не вий, В манежа и очерка си за Тенисън, а конкретно за Вазовото увенчаване в работите за Змай, А. Константинов и Й. Маринополски. Зад Пенчо-Славейковото подигравателно отношение към литературния юбилей¹¹ на опонента му се съзира и биографичният факт, че само смъртта през същата 1895 г. попречва на публичното отпразнуване 50-годишнината на бащата¹² Петко Славейков - събитие, от което модернистът символично би наследил културните капитали, необходими му при радикалната преоценка на дотогавашната книжовна продукция и поставянето на ново начало чрез пренаписването на традицията. Още тогава генерационните напрежения са били ясно осъзнати, защото и Балан намеква за разрива: "И ако някои нарочно се задържаха настрана от тоя праздник, те са били наверно заблудени за значението на юбилея... Не от чувство за справедливост са бликнали в една сбирка от сатири от 1893 година думите, че "Пенчо Славейков е единственния лирически поет, с когото българската литература може да се гордее". (БПр 1895: 134-135) След Вазовото ознаменуване обаче, "българската литература като институция и "славни имена" окончателно придобива статут на нещо, "с което ние можем да се гордеем" - т.е. на национален идентификационен символ." (Кьосев 1988: 44)

Към края на автобиографията си Вазов се спира на срещата в Цариград с Петко Славейков, "считан тогава корифей в българската литература", отнел жезъла му след 12 години - телоса, заради който са редени дотук думите на юбиляра, публично признат чрез коронацията с лавровия венец в Народното събрание няколко дни по-късно. И в двете си речи Вазов не пропуска да отдаде значимото на учителя: "Да, Славейков, моят учител, и вашият (...) И аз, негов ученик и негов последовател, ...чувствувам се някак си стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец. Да, той, Славейков, трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги и трудове глава, той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност!" (Вазов 1977 Х: 394) Според пресата, този пасаж бил "гвоздът, ...който направи възхитително впечатление на публиката, ...даде академическа форма на тая Вазова реч". Академизмът на изказването е в използването на ролите "обучаващ" и "обучаван", за да се обясни литературноисторическият процес телеологически, буквализирайки клишираното пожелание за изпреварване на учителя от ученика. Поколенската разпра за "първенствующето място в българската литература" е уловена добре от В. Трендафилов: "у нас предварително се очаква, че след като имаме вече нова литература и сме независима държава, трябва да има голям връх. Вазов е изпреварил с пет-десет години другите и съответно се постулира на върха. Защо е враждата между него и Пенчо Славейков? Ами заради оспорването на този връх." (Трендафилов 1997: 13)

Във Вазовите автобиографии родната природа, преди майчината полица и личния й пример, чрез който "тя присади и в душата на сина си още в детската му възраст любов към четенето" (Вазов 1977 Х: 316), равноправно е подпомогнала поетическия му талант, тя е предпоставка за създаването на добра художествена литература от поет "по природа". В Поетическа биография Вазов загърбва алегориите, деиктично разбулващ тайната на лирическата си закваска: "запечатваше в душата си виденията на чудната планинска природа, в пазвите на която се зароди у него поетическия талант. (Вазов 1977 Х: 314) Всичко това е благоприятният климат и плодородната почва, на която ще изникне поетичната дарба, грижливо стимулирана, според сръчно организирания пангенеалогически сюжет, от майчиния пример при четенето на художествена литература и народни песни. Както всеки наратив не може да съществува без свои си "запетайка плюс но", така и четирите Вазови автобиографии с известна вариативност говорят за перипетиите на поета, готвен от баща си за наследник на търговската му дейност в Сопот и Румъния. Това е централната тематична линия в разказа за историята на неговия живот. Без да се оспорва истинността¹³ й, защото тя е без никакво значение, тук ще се предпостави, че в основата си притежава някои определено романтически импликации, и второ, че начинът на представяне в текста залага на литературни матрици и автомитологизиращи концепти като съдбата, предначертала поетовия път, богат на премеждия и пречки, преодоляването на които, благодарение на помощници и най-вече на собствените воля, сили и умения, е своего рода изпитание за харизмата на избрания. Според автобиографията от 1895 г., "на 1865 г-н Вазов... бил изпратен от баща си в Калофер, с цел да приема уроци по гръцки език, който тогава се считаше като необходим за всеки настоящ търговец в Тракия, за какъвто бил тъкмен и г-н Вазов." (Вазов 1977 Х: 306) Това е първият от поредицата (неуспешни) бащини опита за насочване на младежа в правилната, отъпканата от традицията посока; нещо повече - ефектът бил обратен, защото Вазов изменил езиковата и оттам литературната си ориентация. "Едногодишното му пребивание в Калофер... имало решително влияние върху развитието му; той намерил в училището огромна руска библиотека, състояща от стотини томове разни списания и съчинения,... и в тая библиотека Вазов прекарвал всичкото си свободно време. По тоя начин, и благодарение на подготовката си по руски език, той можал да се запознае сравнително в ранна възраст добре с тогавашната руска литература." Видно е, че конструкцията е хомологична на цитираното от встъпителния параграф, само на мястото на "побългарения" библиотечен рафт на майка му стои "огромна руска библиотека". Същата "отсечка" от живота на поета е предадена по друг начин в Поетическа биография, неангажирана с легитимирането на човека и писателя Вазов, а по-скоро с едно "олитературяващо" пренаписване на личното минало. Отликите се състоят в прибавянето на два факта - че Вазов вече е бил за кратко търговец и че в Калофер открива освен руски и френски книги: "След като свърши учението на 14-та си година, баща му го тури на дюкяна си. Но Иван само четеше книги, ...а от него малко се интересуваше. А щом се освободеше, затваряше се в къщи и цял ден поглъщаше книгите. (...) калоферското училище... било снабдено с богата библиотека от руски и френски книги" (Вазов 1977 Х: 316) Както гръцки и турски езици са се предицирали някога с търговия, така и руски и френски с художествена литература. Калоферският период е повратен в живота на Вазов, защото "равномерната и плавна реч на Съйков му се усладила. Оттогава В. добил вкус към стиховете. Дотогава все ги прескачал, като ги срещнел в някоя книга (изключение правили само народните песни). Засладен от Съйковите стихове, той захваща да чете руските стихове на Пушкина, на Лермонтова. (...) На самия Съйков той гледал като на един гениален човек. Да пише такива звучни и гладки стихове! Това нещо се е струвало Вазову непостижимо мъчно!" (Напред 1920а)

Закърмен с преводната проза, народните песни и руската поезия, младежът продължава големия bildungs-сюжет в Сопот, където баща му отново го поставил като помощник в търговията си. Но "В. се залови за стихотворство." (Вазов 1977 Х: 328) Ответната реакция на Минчо Вазов била да предприеме решителни стъпки за вразумяване на сина си: "След няколко месеца баща му турил край на тая литературна деятелност: изпратил го в пловдивската гимназия при Груева, главно, за да научи турския и гръцкия езици - тогава нужни за търговията." (Вазов 1977 Х: 328) В следващото изречение пак проработва противопоставителната конструкция, върху която с удивителна троична симетричност се гради целият текст; срещу всяка бащина проба е разказана история, разбиваща надеждите за търговска кариера и все повече тласкаща младежа към литературното поприще: "Но той неохотно се занимавал с тия езици, а се заловил с изучаването на френски, като превел с помощта на речника почти цял "Телемаха". (...) В. бил обаян от тия поети и захванал там да пише несръчни стихове." (Вазов 1977 Х: 328) "Епизодът" в първата редакция е под формата на лекарска анамнеза: "Вазову дали да изучи изуст стихотворения от Беранже и Виктор Хюго. После се завзема да превежда двата поета, после да им подражава, а най-после сам да поезира - тоя дявол Съйков го заразил!" (Напред 1920б) Речникът на автобиографа е по романтически изпъстрен с болестна метафорика и в трите текста, обсъждащи мистичното изригване на творческите енергии: "Желанието скоро се обръща у него в страст, тетрадите все с нови и нови стихотворения се увеличават, масата на дюкяна, тефтерите и дъските се пъстрят със стихове и ритми (...) Обзет внезапно от истински "бяс", аз пишех стихотворения даже по кориците на бащините си тефтери. Всеки свободен час... пишех неуморно дене и ноще." (Вазов 1977 Х: 307, 329; Шишманов 1976: 82)

И третият бащин опит от сопотския период има противоположен на очаквания резултат: "Поет тайно, той явно беше търговец и помагаше по силите си на баща си в търговията му. Баща му, за да го приучи на работата си, води го по хасковските села в Родопите за купуване тютюни, води го в Плевенско да купуват вълна, води го в Карлово да купуват мешини от табаците турци... А той все събираше нови теми за поезия. От пътуването си до село Будурово в Родопите В. донесе идеята за стихотворението "На една майка селянка" (Вазов 1977 Х: 333) След това остава последното "спасение": Минчо Вазов "най-после реши да го изпрати при брата си във Влашко - негли там ще се зарази от търговски дух и стане търговец - идеала на бащата." (Вазов 1977 Х: 338) Стремежът е Вазов да се излекува от болестта литература чрез заразяване с търговия, обаче пак се появява едно "но", което помита плановете на бащата: "Уви, той се лъжеше! И син му се лъжеше, като бе помислил, че наистина може да стане тежък търговец във Влашко, съзнавайки, че с песни не се живее, както му думаше баща му. Но: Спирай извор да не блика,/ спирай вятър да не вей,/ искай болка да не вика/ или младост да не пей! И Вазов стана онова, което трябваше да стане." (Вазов 1977 Х: 338) Категоричността на констатацията не буди никакво колебание или съмнение в предначертанията на съдбата поради природността на алегорезата, имплицирала близостта на поета с родния пейзаж, предаващ сякаш неизбежна естественост на естетическите му занимания с литература. В лоното на живописната сопотска природа Вазов все пак се отдава, освен на четене на народни песни, българска, руска и френска художественост, писане и превеждане, и на други културни наслади - рисуване, пеене, композиране, декламиране: "знаменитата картина на Крали Марка и Муся Кеседжия... пак собствено произведение на сопотския Рафаело; Обладавал висок и ясен тенор, та учителят му го турял да пее solo в църквата "Ангел вопияше"; Аз лично обичах много българските народни песни, с каквито изобилстваха цариградските Книжици. Заучавах ги наизуст, пеех ги, като им намирах и свой глас, или ги декламирах пред другарите си." (Вазов 1977 Х: 327, 336; Шишманов 1976: 73, 74) Несъвместимите с бащините кроежи за бъдещето на първородния син детински занятия имат интересен противовес в следващите страници от автобиографиите, разказващи за юношеството и възмъжаването на поета, отдалечен от родната стряха. В публикуваните приживе варианти на Поетическа биография за тези, наистина "прозаични" в някакъв смисъл неща, не става въпрос, защото авторът е парцелирал личната си история, разпределяйки "материала" от живота по подобие на творчеството - на глави, "периоди" и "епохи" (за Бурдийо това "означава мълчаливо да се приеме философията на историята" - Бурдийо 1997: 70). Та успоредения с творчеството живот в разказа на Вазов за собствената му "биографична траектория" след 20-та година предлага сюжети, свързани със социализацията на юношата и постепенната професионализация на писателската му дейност; той заема последователно множество позиции, отстоявайки поетическото си призвание. Напуснал Сопот, Вазов за девет години сменя осем пъти "местоработата" си: търговец и надзирател във Влашко, учител в Мустафа паша, преводач в Перник, предприемач по железницата в София, писар в Свищов, чиновник за особени поръчки в Русе, съдия в Берковица. Затова и финалното послание на юбилейната автобиография от 1895 г. съдържа изречението, толкова настояващо на последната, писателската професионална ориентация и отказа от "министерски портфейл" в кабинета на Стоилов: "От 1879 год. насам Вазов не е постъпвал на чиновническа длъжност и живее самостоятелно, като посвещава всичкото си време на прочитание и книжовни занятия." (Вазов 1977 Х: 312) След Освобождението той получава все пак пост, но като писател по професия, "в качеството ми на български писател" (Шишманов 1976: 105). Бащата и роднините търговци предричат провал и мрачно бъдеще на наследника, избрал си писателството, което никак не вярват да го храни, но Вазов доказва не само, че "тия дивотии" са професия, занаят ("зачиракувах в поезията") и може почтено да се живее от тях, а и чрез коронацията с лавровия венец през 1895 г. той със задна дата се обявява за победител в тежката борба между търговията и стихотворството. От Вазовия разказ за възмъжаването му разбираме, че по-голямата част от роднините и по бащина, и по майчина линия са настоящи или някогашни търговци: двамата дядовци, бащата и чичото, "надарени с предприемчив търговски дух", вуйчовците Георги и Михаил във Влашко и Иван в Сопот, един "роднина банкерин" в Цариград и др. (Вазов 1977 Х: 316, 592; Шишманов 1976: 63, 67) И във Влашко Вазов не става търговец, въпреки трите си опита при чичото в Олтеница, вуйчото в Бакъу и Добрович в Галац: "През пътуването си до Олтеница той мисли не за търговия: намисли идилията си "Видул" и стихотворението "Дунав"... Когато чича му видя стихотворенията, той се хвана за косите: "Няма да излезе човек от наш Ивана!" - каза той и се оплака с писмо до баща му. Чичата и внукът не се спогодиха, те бяха на два полюса, и В. напусна Олтеница, за да иде в Бакъу при вуйка си. Вуйка му го прие радушно и го тури в магазина си, дано привикне на търговия. Но когато видя, че внукът му издраскал хартиите му за писма със стихотворения, той помисли, че в търговския Галац по-лесно ще обикне търговията, и го изпрати за Галац при приятеля си Добрович, виден и богат търговец... Там... в магазина с колониални стоки... В. бълнуваше само рими и стихове." (Вазов 1977 Х: 591) Вазов се свързва с хъшовете из българските кръчми, запознава се с Каравелов, Ботев, Стамболов, Друмев и В. Стоянов, на което много настоява в първите редакции на автобиографията от 1894-5 г. и не чак толкова в третата. В чужбина се изпълва и условието, конституиращо писателската фигура - публикуването: "Борът из един път му спечели името поет и общо признание на поетически дар. Без това стихотворение, което порази въображенията, В. дълго още може би щеше да се бори с писателска неизвестност." (Вазов 1977 Х: 333). Аудиторията задава автора, отбелязва юбилея на творбата, а не на твореца, тя определя и смисъла на текста в "страха си от роенето на значенията." (Фуко 1991) Поетът "възпял просто величествеността и срутванието от халата на един бор в Сопотския манастир; но в Румъния и в Цариград го разбрали като поетическа алегория за съдбата на българското царство." (Вазов 1977 Х: 307)

Вазовите скитания, авантюри и приключения са изпитанията на съдбата, след преживяването на които творецът се самодоказва. Неразбиран от близките, неподкрепян от обществото, той не престава да чете, пише и печата: "Няколко месеца хъшуване, па хайде за Цариград!" (...) Той се яви и при Петка Славейков,... изказа му дълбокото си уважение, като на свой учител по поезията (той не дръзна да го моли за някакво настаняване), и го помоли само да прочете поемата му "Видул" и да чуе неговата авторитетна оценка. Славейков му отговори сухо, че е много занят, и не прие ръкописа. Дълбоко обезсърчен, сиромах, В. се скита още няколко дни, немил-недраг, незнающ какво го очаква утре. Но той не пада духом. Той е млад, той вярва в себе си, той среща усмихнат сичките удари на съдбата.; Блудният син се връща вече при баща си. Но вместо кесия с пари, той му носи цял куп стихотворения.; От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години..., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни. ...по-честит от Скитника евреин - аз видях края на моите странствувания; Тая апатия към поета не ме обезсърчи обаче и аз почнах в Свищов да пиша "Избавление" (Вазов 1977 Х: 315, 330, 331, 442, 592, 594, 595; Шишманов 1976: 61, 100) Библиейските образи на блудния син и скитника евреин, както и античните странстващи персонажи Одисей и Телемах са удобни трафарети за автомитологизираща символизация в разказа за живота на поета, нееднократно подчертавал влиянието на романите "Телемах" и "Скитникът евреин" върху творчеството му. Към това трябва да се прибави и популярният в тривиалната литература сюжетостроителен сблъсък "богат-беден", с чиито преобърнати стойности играят Вазовите автобиографии във варианта "търговец-поет". Когато Рикьор коментира "ролята на фикцията в изграждането на собствената ни идентичност", той подчертава, че "ние се себепризнаваме чрез фиктивните истории на историческите, легендарните герои или на тези от романите; в това отношение фикцията е широко експериментално поле за безконечната идентификационна работа върху самите нас." (Рикьор 1996: 64)

И така, след като е постигната легитимационната цел - създаването на публичния образ на писателя чрез "официализацията на частната за своя собствен живот представа" (Бурдийо 1997: 76), - наративът от 1895 г. може спокойно да завърши с припомняне на повода за написването си: "25-годишния юбилей на г. Вазовата книжовна деятелност". Първата Вазова автобиография е загрижена за честването и "биографичната илюзия" на разказа за персоналната история, но и за свързаното с тях укрепване на референциалната илюзия, "че автобиографията зависи от референцията, както фотографията зависи от нейния обект".¹⁴ Стратегията е явена чрез изчегъртване на отпратките към художествени творби под линия и вмъкване на фотографски портрети¹⁵ (седем Вазови и един на баба Съба) в третата редакция на текста. На титулната страница виждаме Вазов "в работний си кабинет, 1895 г.", седнал пред отрупана с книги и принадлежности за писане маса, под която e омразният за архиваря Шишманов "широк кош", пълен с ръкописи; зад поета има библиотека с подвързани книги (и в отговора на Кръстевата Беседа Вазов държи на тая подредба в стаята си - Вазов 1977: 362). Разглеждайки реториката на фотографията, Барт описва "една "историческа граматика" на иконографската конотация, [при която] конотираният смисъл произтича от фотографираните предмети, ...тези предмети обикновено са проводници на определени асоциации на идеи (библиотека - интелектуалец) ...и следователно са елементи на една истинска лексика, достатъчно устойчиви, така че могат да се организират в синтаксис." (Барт 1991: 513) И в последната си книга ("Светлата стая") той предпочита да се позовава на Зонтаг, а не на Бенямин, за когото снимката е "оптическото безсъзнателно" на света и в нея пространството е по-скоро ирационално, отколкото значещо.

Имплантираните "илюстрации" обслужват три неща: първо, поставянето в началото на Стара планина (през 1894) и майката на Вазов с дебела книга до себе си верифицират разказания в текста сюжет за (по)раждането на поетическия талант от прекрасната сопотска природа и полицата-библиотека и второ, те онагледяват самата наличност на твореца и развитието му през годините, а от всичко това следва, че репрезентацията в текста е безусловно правдива. Доказателството за сполуката на излъчените чрез юбилейните фотографии послания е статията на Балджиев, начеваща с подробен анализ-инвентаризация на рисуван "с маслени краски" портрет, "който представлява нашия поет Иван Вазов в замислена, унесена и пренесена поза." Картината на Митов е естетизиран дупликат на снимката "в работний си кабинет", но художественото "копие" на действителността се различава от фотографското "документиране" в детайлите денотати, не и в конотациите си. Тя заемала централно място на осветената с магнезий и бенгалски огньове сцена в Славянска беседа, заедно с изработения от Б. Шатц бюст, защото образът на платното перфектно се слива с "образа" на Писателя, достигнал до нас в почти непокътнат вид, безспорно благодарение на образователната институция - царството на Автора. За "гвоздей" в програмата Мърквичка и Шатц са аранжирали Табло от живи картини из съчиненията на юбиляра, което "беше нещо вълшебно, умайно и публиката няколко пъти иска да се вдигне завесата, за да му се любува", според сутрешните вестникарски репортажи. А ето как е описано: "Посред юнаците и героите, чернееше се фигурата на Паисия, който пишеше историята си, а на най-предния план седяха две самодиви в бели дрехи - в вълшебна замисленост. На задния план на картината възвишаваше се гипсовият бюст на юбиляра в колосален размер, между Крали Марко в старовремско облекло и Боримечката. Една девица държеше венец над главата на бюста".

По невидимия пунктир между черната фигура на Паисий и белия бюст на Вазов преминават токовете на Историята и Литературата. За автобиографията като "късото съединение" на литературната история ставаше въпрос в студията.¹⁶

1. Всички графични емфази в текстовете на Вазов са мои. [обратно]

2. Вж. А. Кьосев (Кьосев 1998). [обратно]

3. Европа употребявам в смисъла на А. Кьосев (Кьосев 1997: 66-67). [обратно]

4. Върху тези две страни - професионализацията на писателския труд и персонификацията на понятието "литература" при Вазов - е разсъждавал С. Игов. (Игов 1991: 14). [обратно]

5. Всъщност "автобиографията е авторефлексивен, самокритичен акт и следователно критиката върху автобиографията съществува вътре в литературата вместо покрай нея." (Олни 1980: 24-25) [обратно]

6. Текстовете не спадат изцяло към третоличните автобиографии, толкова ценни за Ф. Льожон, заради публикуването им под псевдоним. Вж. Ф. Лежон. (Лежон 1989) [обратно]

7. Вж. М. Бахтин. (Бахтин. 1996: 169) И според Дерида "не съществува отношение със себе си, което да не е култура на аз-а като вътрешно различие и изживяване на другия". (Дерида 1992) [обратно]

8. За кулинарните тропи пиша другаде. (Ангелов 2000а) [обратно]

9. Вж. P. de Man. (Де Ман 1984: 70) Дж. Олни също посочва, че според някои "не само, че автобиографията съществува, но че единствено тя съществува - всяко писание, домогващо се да бъде литература е автобиография и нищо друго." Вж. J. Olney. (Олни 1980: 3) Отгласите от тези постановки коментира R. Smith (Смит 1995: 65) [обратно]

10. Дерида мисли тази възраст като "пладне на живота" - критичната точка за равносметка. Вж. J. Derrida (Дерида 1988: 11-12) [обратно]

11. Вазовият празник като повод за спора със Славейков вижда и С. Младенов (Младенов 1920: 93) [обратно]

12. За биографичните обърквания вж. моята работа "Морбидният дискурс в дебата и битието на Славейков и Вазов". (Ангелов 1999: 107) [обратно]

13. Ийкин пише, че "автобиографичната истина не е фиксирана, но е развиващо се съдържание в сложен процес на саморазкриване и самосъздаване, ...аз-ът, който е в центъра на всички автобиографични разкази, е по необходимост фикционална структура." (Ийкин 1985а: 3) [обратно]

14. Вж. P. de Man. (Де Ман 1984: 69). Спорът за референцията подхваща и Ийкин. (Ийкин 1998) Вж. също: Ийкин (Ийкин 1985б: 184-191) На българска почва той сякаш чак сега започва, ако съдим по интерпретациите на Софрониевото "Житие", четено от Ани Илков през Де Ман и от В. Стефанов през "автобиографичния договор" на Льожон, във възможността на който деконструктивистът се усъмнява. [обратно]

15. Върху този проблем е изградено есето ми "Между Писателя и Сталиниста" (Ангелов 2000б), получило първа награда на организирания от уебсайтовете "Словото" <http://slovo.bg> и "Литературна мрежа" <https://liternet.bg> конкурс, посветен на 150-годишнината от рождението на Вазов. "Заплахата" на визуалното за автобиографията разглежда E. Bruss. (Брус 1980: 296-320) [обратно]

16. Този текст също има (авто)биография. Бил е публикуван в три различни варианта - в сп. "Език и литература" (настоящата редакция стигна твърде късно до проф. С. Игов, който вече беше предал за печат копието, поместено в кн. 1 от 2000 г. - безкрайно съм му благодарен и за жеста, и за добрите думи: неща, несрещащи се често в гилдията!); седмици преди това излезе във в. "Литературен вестник" съкратен и обезобразен отрязък (по инициатива на Б. Пенчев - не бях изпращал до редакцията на вестника текст - и с негово "съавторство", защото се беше нагърбил, без мое знание или съгласие, със заличаването на пасажи и променянето на фрази с цел текстът да се нагоди като косвен коментар към току-що преминалия юбилей на Вазов, за което официално се извини със сдържана бележка в следващия брой на изданието); и накрая окончателният му вид в електронното списание "LiterNet". В този си вариант се включва и в настоящата електронна книга. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1999: Ангелов, Б. Морбидният дискурс в дебата и битието на Славейков и Вазов. // Страница, 1999, № 2. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/morbidniiat.htm> (31.01.2004).

Ангелов 2000а: Ангелов, Б. Четене и хранене. Алегории на четенето у Вазов и Славейков. // Страница, 2000, № 2. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/alegorii.htm> (31.01.2004).

Ангелов 2000б: Ангелов, Б. Между писателя и сталиниста. // Литературен вестник, 2000, № 28. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/stalinista.htm> (31.02.2004).

Барт 1991: Барт, Р. Фотографското послание. // Р. Барт. Въображението на знака. С., 1991.

Бахтин 1996: Бахтин, М. Смисловото цяло на героя. // М. Бахтин. Философия на словесността. С., 1996.

Бонев 1895: Бонев, Г. Едно мирно тържество. // Прогрес, 1895, № 2.

Брус 1980: Bruss, E. Eye for I: making and unmaking autobiography in film. // Autobiography: essays theoretical and critical. Princeton UP, 1980.

Бурдийо 1997: Бурдийо, П. Биографичната илюзия. // П. Бурдийо. Практическият разум. С., 1997.

БСб 1895: Българска сбирка, II, 1895.

БПр 1895: Български преглед, II, 1895.

Вазов 1977: Вазов, И. Събрани съчинения в 22 тома. С., 1977.

Де Ман 1984: De Man, P. Autobiography as de-facement. // P. de Man. The rhetoric of Romanticism. NY: Columbia UP, 1984.

Дерида 1988: Derrida, J. Otobiographies: the teaching of Nietzsche and the politics of the proper name. // The ear of the other. Otobiography, transference, translation. Ed. C. McDonald. Trans. A. Ronell, 1988.

Дерида 1992: Ж. Дерида. Другият нос. // Литературен вестник, 1992, № 34.

Игов 1991: Игов, С. Национален класик. // С. Игов. История на българската литература. С., 1991.

Ийкин 1985а: Eakin, P. Fiction in autobiography: ask Mary McCarthy no questions. // Fictions in autobiography: studies in the art of self-invention. Princeton, 1985.

Ийкин 1985б: Eakin, P. Autobiographical discourse: metaphors of self or the language of privation? // Fictions in autobiography: studies in the art of self-invention. Princeton, 1985.

Ийкин 1998: Ийкин, П. Наративът и хронологията като референциални структури. // Литературен вестник, 25.02.1998.

Кьосев 1997: Кьосев, А. Игрите на Европа. // Анархистът законодател. Сб. в чест на 60-год. на проф. Н. Георгиев. С., 1997.

Кьосев 1998: Кьосев, А. Списъци на отсъствуващото. // Българският канон? С., 1998.

Лежон 1989: Lejeune, Ph. The autobiographical pact. // On autobiography. Ed. P. J. Eakin. Trans. K. Leary. Minneapolis, 1989.

Младенов 1920: Младенов, С. Иван Вазов и Пенчо Славейков. // Сб. на СБП. Т. І, С., 1920.

Напред 1920а: Напред, 1920, № 349.

Напред 1920б: Напред, 1920, № 350.

Олни 1980: Olney, J. Autobiography and the cultural moment: a thematic, historical, and bibliographical introduction. // Autobiography: essays theoretical and critical. Princeton UP, 1980.

Пелева 1994а: Пелева, И. Биография, тривиален мит и литературна история. // И. Пелева. Четени текстове. Пд, 1994.

Пелева 1994б: Пелева, И. "Под игото" и българското знание за 1876. // И. Пелева. Идеологът на нацията. Пд, 1994.

Рикьор 1996: Рикьор, П. Подходи към личността. // П. Рикьор. Прочити. С., 1996.

Славейков 1958: Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. С., 1958.

Славейков 1972: Славейков, П. П. Хайнрих Хайне. // Литературна мисъл, 1972, № 1.

Смит 1995: Smith, R. Clarifying autobiography. // Derrida and autobiography. Cambridge UP, 1995.

Стефанов 1995: В. Стефанов. Литературната институция. С., 1995.

Трендафилов 1997: Трендафилов, В. Патриархални рецидиви. // Литературен вестник, 1997, № 16.

Фуко 1991: Фуко, М. Що е автор? // Литературен вестник, 1991, № 21.

Шабадош 1992: Szabados, В. Autobiography after Wittgenstein. // The journal of aesthetics and art crirtricism. Vol. 50, 1992.

Шишманов 1976: Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. С., 1976.