През 1895 г. под опеката на Държавата публично се отбелязва първият писателски юбилей у нас: 25-годишнината от отпечатването¹ на Вазовото стихотворение Борът. По този повод може би авторът се залавя усърдно за една творческа равносметка, обнародвана като биографична мистификация. Автобиографията има очевидната амбиция да разкаже на читателската аудитория как се става Писател и още началният параграф посочва многократно повтаряната по-късно рецепта: майка му... прочитала много и усърдно всичко каквото тогава се е появявало на български, и тая любов към любознанието преминала и у сина й... Благодарение на това г-н Вазов е можал още в ранните си години да се запознае с всичката българска литература, която майка му е имала събрана на полицата: “Райна княгиня”, “Любословие”, “Александрията”,... които са били поглъщани многократно и са съставлявали първата духовна храна на поета.² После същата храна той намерил в “Българските книжици”, а особено в печатаните там народни песни... /Х; 305/³

И през 1920 г., за 50-годишния си юбилей, Вазов съставя автобиография като невинна мистификация, съдържаща и в двете си редакции съществени подробности около раждането на Автора: А щом се освободеше, затваряше се в къщи и цял ден поглъщаше книгите. ... Равномерната и плавна реч на Съйков му се усладила. Оттогава В. добил вкус към стиховете. ... Засладен от Съйковите стихове, той захваща да чете руските стихове на Пушкина, на Лермонтова. ... Но през това време младата душа на В. не се храни само със стихове. /Х; 327-30/Във вестникарския вариант се намира и следният пасаж под рубриката Какво е чел: Чел е с голямо увлечение и Друмевия роман: “Ученик и благодетели”... Той очаквал с голямо нетърпение вестника... и гълтал жадно всеки ред от подлистника.⁴

Троповостта на подбраните изречения от Вазовите текстове представя българската литература като блюдо от букви, поставено на полицата, където му е и мястото в традиционната възрожденска⁵ къща. Заслаждането с народни песни, наши и важни световни рими е механизмът, чрез който най-често обясняваме появата на автентично художество тук и тогава. Преносните употреби в автобиографиите всъщност явяват части от дискурсивната доктрина на Патриарха, мислещ народния и поетичния езици като различни, но непременно сладки: език... сладък в песнята на народа, но суров... под перото на писателя и стихотвореца... Славейков... пръв изкара... ония сладки звукове... /Х; 393-4/

А иначе представата за словото като сладко ядиво, освен във фолклорните фразеологизми на всекидневната реч, е и почти втвърдено клише от Средновековната религиозна книжнина, повтаряща пасажи от Библията (книгите на Йеремия, Йезекиил, посланията на апостол Павел, Откровението на Йоан)⁶. Коментирайки отзвуците у реципиентите - приписките от ХІІІ-ХІV в., от периода на Прехода (ХVІІ-ХVІІІ в.) и после от спомените на възрожденските дейци, - Д. Леков отбелязва устойчивостта на образа, натрапливо присъстващ и в управляващите читателските нагласи предговори.⁷

Свръхупотребата във Вазовия своеобразен dolce stil novo на питателни епитети е откриваема във всички жанрови форми⁸. Тук ни интересува само публицистиката, неизменно боравеща с двусмислието на художествения и кулинарния вкус, стремейки се да го култивира и приучи читателя да различава из-ящното от блудкавото. Рецензиите издигат в култ сладостта на словото, защото всички отзиви за Величков, Миларов, Бобчев, Христов и Е. Марс конструират суперлативите си от тази метафорика: И те се четат, и те услаждат; И ние с услада четем тая добра книга; изящни произведения, които се четат с увлекателност и услада /ХVІІІ, 1957; 546-670/

Точно година след първия Вазов юбилей Пенчо Славейков публикува като мистификация програмно-погромната си рецензия Един стар херой, четейки в нея Нова земя и чертаейки всички следи, по които изтъкава по-късно дебата си с Вазов. Между другото Л. Цаклин пише и това: Такива натури като г. Вазова ги има легион; целта на техния живот е да ядат печено агне, ...да говорят масали, ...да пият наздравици и ...понякога да пишат глупави романи... /IV; 16/. До края на века идеологът на “Мисъл” ще свърже неподражаемо яденето и пиенето с говоренето и писането, произвеждайки огромно количество думи, дискредитиращи литературния му опонент чрез лесни дискурсивно-идеологически процедури - подмяната на литературно-художествения вкус с вкусово-рецепторни тропи е втората от тях: да забъркаш попара от имената на Прометея, Сократа, Колумба (?), Исуса, - нима с такива блудкавости се дава някакво представление за казаните херои. (Дъвкачи на думи); Но г. Вазов... се впусна сам да компрометира своя талант с цяла сюрия литературни яхнии, които може да смели само българският стомах, не твърде придирчив към храните, с които се тъпче; разни литературни облизанковци начело с г. Вазова; Общество и певец [e] салата от Пушкин и Лермонтов; облизва чужди паници /ІV; 235, 240, 67, 136, 162/.

В позакъснялата манифестна сказка Българската поезия се намират много редове, посветени на поетичния език на младите и старите, на сегашните и предишните и въпреки че Вазов изпада от това аксиологизаторско разцепване на традиционализъм и модернизъм, Славейков му е отредил няколко думи: Всичко е равно и гладко в тоя език, всичко ощавено, като шопар на Коледа, всичко е крехко, да може да го мляскат и беззъби уста. /V; 96/. Това е нещадящият Славейков отговор на Вазовата хаплива оценка от Японски силуети, израз на утвърденото тогава мнение за нечетивността на модерните стихове: Едни казват, че при четенето им мислят, че ходят из продънени гробища. Други ехидно подмятат, че сурово конско месо по е смилаемо от тях... /ІХ, 1956; 71/ Тук думите-мръвки - крехкото свинско срещу суровото конско месо - са картинков превод на поколенческата разпра между борещото се с нокти и зъби младо, способно, макар и болно, да се справи с жилавия език на новите песни, и беззъбото старо, хранещо се само със стар фасул, печено агне и коледен шопар. Всъщност свирепата борба на нож и... вилица е целеустремена към спечелването на читателите, срамотно невежи в своя роден език /V; 96/ според Славейков. Вазовите (по)читатели са натирени именно заради слабия им вкус, който не може да ги ориентира правилно в литературно-кулинарната съкровищница: да мислят, че най-добрите круши за ядене тряба да са непременно гнили! ...и да държат Под Иго разума и вниманието на подяремните животни. Во всички тия упражнения... има талант, макар и минимум, и той е доста за ония, които имат вкус за такива продукти. /ІІ, 203/

Обявяването на чуждия текст за хранителен продукт е твърде старо ругателство в българската литературно-критическа практика, защото възрожденската метатекстова традиция - в лицето на Каравелов и особено на Ботев⁹ - е завещала колебанията в съдържанието на вкуса като мощна дискредитация, настойчиво използвана, както се видя, и от Вазов и Славейков. Прочутият предговор от повторното издание на Яворовите Стихотворения борави точно с троповост, която оразличава качеството на културата-кулинария, а той е скрита реплика към Вазовото предисловие на Избрани стихотворения от К. Христов: Изкуството е отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат улични вестници (...) А тези стихове са отбрана храна.¹⁰ Две са престижните следи, по които могат да се раздиплят нататък разсъжденията: противопоставянето празнично-всекидневно¹¹ четене/хранене, тоест към теоретическата смяна на кадъра от полемиката Богданов-Кьосев¹², и Бахтиновото¹³ поле на свързване езика с яденето в пиршеството, сбъднато така или иначе в Славейковото сравнение на “Трапезата у чорбаджи Маркови” со Симпозиона на Платона /ІІ, 98/. Настоящият текст обаче избира да продължи инвентаризаторски да пъпли из гънките на спора между класиците. Произходът на фасула¹⁴ в словото на Славейков е известен: от една страна, се прави алюзивен каламбур с фамилията на Боб-чев, а, от друга, пред растението с традиционно пейоративния конотативен ореол стои “стар” - темпорален оператор с почти еднозначна маркираност в критическите визии на творците около “Мисъл” (езиковият автоматизъм е прикрепил обичайното изобличение на старите, зелен, към боб и така сякаш е предрешил в словото на Славейков, на младите замяната на бобчевци с фасулковци).

Библейски авторитетното в емблематиката на великденския кравай и изобщо на тестения епитет обсесивно присъства в цялата му текстовост: Кого е обидил бог, та и нашите писатели да обиди, той им е дал дар, но грехът е техен, че те не знаят що да правят с дарът божи, топлия хляб те превръщат в суров тиквеник /V; 381/ През 1890 г. в Моя дневник модернистът измайсторява твърде симптоматичен в метафориката си абзац: Вазовата муза е лоша хлебарка. Измесения от нея хляб е клисав, макар че гладко сливосан с шекерен буламач. Понякога яйцата са запъртък, та и сливосването не е дотам. Думата ни е за формата.¹⁵ Лесно предугадимо е, че към сакралната новозаветна знаковост на хляба от евхаристията ще се придърпа и другият сегмент на Христовата соматична синтагма-метонимия - виното. То също е суперлатив, с който Славейков характеризира Ботев, Петьофи и Ницше: Ботев, като човек и като писател, може да се уподоби на шира (младо вино)... ¹⁶ Тоест словото, хлябът и виното равноправно участват в граденето на висока символика и в литургията, и в литературата.¹⁷ Отново от Библията изтегляме и издевателски жестоката конотация на оцета, вкаран и в снизяващия синтаксис на Славейков: софийското поле има само тук лозя, които дават един вид белезникав, недовтасал оцет, наречен вино. Но то е местно нашенско вино, както N. N. е нашенски писател... /V; 385/

Ницшеанската омраза към филологията е имплантирана във фигуратив, който натрупва още симптоми при диагностицирането на дискурсивния му диабет: Университетът е един вид гърне, в което е насипано сладко - науката; Книжовно дружество, което пече сливи, прави маджун и пестил /V; 342-4/ Науката за художественото слово е изгонена от островната утопия, защото е наука за вкуса и не може придоби чрез нея вкус онзи, който го няма, т.е. за читателите на Вазов не е оставена дори и възможността да се образоват в университета, в който хранително-вкусовият факултет е забранен от закона. За младите поети няма опасност, тъй като наставник им е Подрумче: От него те са учили да не замотават мислите си в многословие и не замъгляват чувствата си с кисела или сладка сантименталност. /ІІ; 108/ Модернистът беше безцеремонно квалифициран с медицински термин, защото пак там казаното за езика на художествения му двойник е единствената безопасна сладост за тази “болест”: Езика на Иво Доля е тежък, както са тежки медените пити... Език пълен с меда на мисълта. /ІІ; 120/

Въпреки че по-късно нарича Вазов кашавар /V; 50/, в пътеписа Искър Славейков е сътворил по хайневски пародиен вариант на удовлетворяващото едновременно вкусово-рецепторните и литературно-художествените вкусове произведение: Това никак няма да бъде алегория, а истинска, неподквасена с културна сол, поема. ... Това ще е каша от народния живот - и най-съвършено мое произведение. ...ще се старая колкото се може по-просто да я напиша, без да я сливосвам с какъв да е тенденциозен буламач. /V; 387/ Някак само природното, не-културното, простото е желаната тропа, заместваща поетичното слово¹⁸ (вж. очерците за Груда, Росита, Доля, Стубел, стихотворението 27 априлий 1866). Има една лексема в говора на Славейков, която събира в себе си някои от интуициите на класика за Езика¹⁹, защото в акустиките й се съдържа природно-дивото, а в етимологията - божественият дар на Спасителя, соматично съчленил Словото, Хляба и Виното, и същевременно е с най-голяма фреквентност от всички положителни предикати (предимно в прозата и в утопийната автоантология, именувана в архивите и Divina commedia).²⁰ Думата е дивен. Трудно е да се отгатне какво точно о-значва дивен, понеже се прикача към съвършено разноредови неща, но поне е сигурно, че това е паролата за любимото четиво от Хайне до Яворов. Две други, близки думи сякаш буквализират част от усетите за човешката реч, за ядивно-дивното ястие-поема и неядивно-дивото растение: дивеник (или дивяк, както той изписва качамака) и името-цвете Дивисил (siler trilobum scp.).

Манипулативно привилегированите компоненти от метафороидността в мисленето на творците за езика изтриха визии, които конституират дискурсивните им доктрини като колебание между културно сечиво или инструмент²¹ (езикът е виолина и сечиво за дялане поезии за Единия и ту арфа звънлива, ту сечиво благородно за другия), природна вкаменелост, подлежаща на моделиране от майстор (Българският език е превъзходен материал само за майстори, а Родната реч е меч на майстор художник и камен елмазен), растителност (езикът на Яворов ...се огъва като дива лоза о явор, а речта в стихотворението Българският език е гъвкава), тоест според образа за езика се мени и алегорезата на четенето и писането, правеща от поета готвач, но и градинар, гравьор, композитор, ангажирайки в процеса на разбирането телесната сетивност на носа, очите, ушите, устата с небцето и езика.²²

И така, в този текст бе направен опит да се съберат на куп някои от репликите на диспута Вазов-Славейков: творени през толкова много години, но изкуствено струпани тук, те твърдяха, че българската из-ящна словесност може едновременно да се чете и да се яде, че литературната история е всъщност дебел рецептурник, измествайки по този начин функциите на интерпретатора към ролите на дегустатора.²³

1996-1999 г.

БЕЛЕЖКИ:

1. Всъщност, както сам Вазов признава по-късно, Борът не е първото му печатно произведение; стихотворението е публикувано през 1872 г., а годината под него (1870) бележи падането на дървото. Цялата юбилейна ситуация и в частност фактологичната неточност коментирам в Първият юбилей на Вазов и европеизирането на литературната институция. // Език и литература, 2000, № 1, вж. също настоящото издание: <http://www.liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/jub.htm> (31.01.2004); както и в Литературният дебют на Вазов. // Литературен форум, 2000, № 10, вж също настоящето издание: <http://www.liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/debiut.htm> (31.01.2004). [обратно]

2. По подобен начин описва младенческата си страст и Монтен. Вж. Атанасов, Ст. Писателят като читател. // Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. С., 1997, с. 108. [обратно]

3. Цитатите от Славейков и Вазов са по последните им Събрани съчинения, римската цифра бележи тома, а арабската - страницата; болдването навсякъде е мое. [обратно]

4. Вазов, Ив. Поетическа биография. // Напред, 1920, № 350. [обратно]

5. Ю. Николова сполучливо припомня смайването на Хр. Г. Данов от вида на частната библиотека. Четенето. // Страница, 1999, № 1, с. 34. [обратно]

6. По въпроса виж Протохристова, К. Историческата съдба на едно парадигматично съозначаване (книга - огледало) и Библейската традиция и метадискурсивното битие на огледалната метафора. // Протохристова, К. През огледалото в загадката. Литературни и метадискурсивни аспекти на огледалната метафора. Шумен, 1996, с. 44-45 и 125-126. [обратно]

7. Леков, Д. Писател-Творба-Възприемател през Българското възраждане. С., 1988, с. 26, 37, 123; Леков, Д. Възрожденски предговори (1806-1865). Кн. І, С., 1992. Вж. и Топалов, К. Към осъзнаване на основния естетически принцип на поезията. // Топалов, К. Проблеми на българската възрожденска литература. С., 1983, с. 29-39. [обратно]

8. Върху престижността на сладостта в “Чичовци” обръща внимание Стефанов, В. Чичовци-лингвисти. // Анархистът..., с. 247-8. [обратно]

9. Вж. Пелева, И. Езикът на езика (Литературен вестник, 1997, № 37), където е трасиран съестният сюжет от Възраждането до вчера. [обратно]

10. Славейков, П. П. Предговор към Стихотворения на П. К. Яворов. // Страници за П. К. Яворов. Варна, 1992, с. 11-12. Вж. също: П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Варна: LiterNet, 2002. <https://liternet.bg/publish4/ppslaveikov/kritika/iavorov.htm> (31.01.2004) [обратно]

11. В главата Култура и всекидневие от книгата На чужда земя Цв. Тодоров споменава, че Карен Бликсен с основание представя в “Угощението на Бабет” приготвянето на храната като символ на художественото творчество. Вж. с. 159. [обратно]

12. Вж. студиите от сборника Общуване с текста. С., 1992. [обратно]

13. Вж. Бахтин, М. Пиршествените образи у Рабле. // Творчеството на Ф. Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. С., 1978, с. 303-329. [обратно]

14. Интересно е, че някой си дякон Евстатий изобразява възрожденската писменост като паница боб между чесън и лук. Цит. по Леков, Д. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. С., 1970, с. 78. Дали да не съположим цитата с метафората на Барт за текста: "ако досега на текста се е гледало като на плод с костилка (например кайсия), където меката част е формата, а костилката съдържанието, то занапред на него би трябвало да се гледа по-скоро като на глава лук, насложена спойка от люспи (нива, системи), чийто обем в крайна сметка не съдържа никаква сърцевина, никаква костилка, никаква тайна, никакъв изначален принцип освен тези безбройни обелки, които не обвиват нищо друго освен съвкупността от неговите повърхности." Барт, Р. Стилът и неговият образ. // Барт, Р. Разделението на езиците. С., 1995, с. 220. [обратно]

15. Славейков, П. П. Литературен архив. Т. ІІІ, С., 1976, с. 94. [обратно]

16. Славейков, П. П. Христо Ботьов. // Знаме, г. III, 1897, № 33. [обратно]

17. За изконната връзка на хляба и виното със словото вж. Бахтин, М. Цит. съч., с. 310. [обратно]

18. Само като посочване на ироничен парадокс: според българските речници диалектният адекват на думата благ е сладък, а и двете участват в устойчиви словосъчетания за еротическото. Още речникови справки има у Барт, който казва, че "почеркът се появява навсякъде, където думите стават сладостни (знание и  сладост  имат на латински обща етимология)." Барт., Р. Лекция. // Барт, Р. Цит. съч., с. 226. [обратно]

19. За разликите в дискурсивните доктрини на дебата Славейков-Вазов вж. Тиханов, Г. Критическото наследство на кръга “Мисъл”. Категории и проблеми. // Тиханов, Г. Тълкувания. С., 1994, с. 114-118 и Пенчев, Б. Езикът като поле на избор. // Анархистът..., с. 304. [обратно]

20. Михайлов, К. Неизвестни материали от “На Острова на блажените” на Пенчо Славейков. // Литературна мисъл, 1981, № 2, с. 125-131. То е една своеобразна Бож. комедия... Вж. и Белчева, М. Един живот. С., 1995, с. 152, където в един и същ пасаж се разказва за четенето в оригинал на Дантевото произведение и писането на очерците за антологията. [обратно]

21. Бенвенист предлага да се отнасяме с недоверие към сравняването на езика с инструмент, [защото] езикът е част от природата на човека и не той го е изобретил. Вж. Бенвенист, Е. Езикът и човекът. С., 1993, с. 191. [обратно]

22. Дерида припомня питащо, по повод Мелани Клайн и полето “психоанализа и литература”, освен тези и други образи за езика: Писмеността, сладка храна или екскремент, следа като семе или кълн, белязан със знака на смъртта, пари или оръжие, отпадък или/и пенис и т.н. Как например да съгласуваме историческата сцена, писмеността като екскремент, отделен от живата плът и от свещеното тяло на йероглифа (Арто), и това, което той казва в “Числата” за зажаднялата жена, изпиваща мастиления прах на закона; или пък онова, което в Ezechiel е написано за този син човешки, който пълни червата си със сгънатия на руло закон, който в устата му става сладък като мед? Вж. Дерида, Ж. Писмеността и различието, С., 1998, с. 341. [обратно]

23. Статията стъпва върху една предходна работа - "Класиците за езика: Вазовият Dolce Stil Novo и Славейковата Divina Commedia". <http://borgis.hit.bg/Ezik.htm> (31.01.2004), получила голямата награда за критика на името на Боян Пенев в рамките на XXIII-я Национален литературен студентски конкурс, организиран от ШУ "Еп. К. Преславски" през 1998 г. Текстът е представен през април 1999 г. на конференцията “Четенето и книгата”, организирана от катедра История на литературата и сравнително литературознание към ПУ “П. Хилендарски”. На този форум бяха предложени още два, диалогизиращи по темата “четене и хранене”, доклада: “Книгата и храната” на Д. Чавдарова и “Книгата и четенето в контекста на постгутенберговото състояние” на К. Протохристова, успял силно да заинтригува с етимологичните си игри година по-късно дори англоезичните участници в посветената на проф. В. Изер конференция “Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет”. <https://liternet.bg/iser/index-bg.html> (31.01.2004). [обратно]

© Борис Ангелов, 2000
© Издателство LiterNet, 15.01.2003
=============================
Публикация в сп. "Страница", 2000, кн. 2.
Публикация в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004.