ВАЗОВ В РЕДИЦАТА НА ФИБОНАЧИ

Добринка Корчева, Лъчезар Лозанов, Васил Прасков

web | web | web

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Дворецът в Халикарнас, 352 г. пр. н. е. Царска зала в дорийски стил. Колони. В дъното стена от полупрозрачна копринена материя, отвъд която се виждат разкошна градина и изглед към пристанището. Върху стената изобразени високи прозорци - полюляващи се мачти и маслинови клони.

От двата края влизат царят Мавзол и жена му - Артемизия II. Почти голи, облечени в прозрачни одежди, само короните и дискретно обшитите наметала загатват сана им.

А.: Ооо, Мавзол (протяга ръка, гали го), мой брат и цар! Светиш като жертвеник отвътре, недокоснат както в детството...

М.: Артемизия, отдавна не съм твой брат. И онези прекрасни неща, които правехме под портокаловите сенки като деца, сега са само в музиката, изпълнила тези зали. Устните, учудените ти очи, стоновете нощем наподобяват великолепния звук от присъствието на нашата майка. Всеки път те искам като непозната, но така прозрачна...

А.: Царю, устойчив меч сред елини и перси, тетива победоносна, звъни отвътре мойта същност, докосна ли те с очи. Помня петнадесетгодишен оратор, овациите бе спечелил, оня кладенец. Ръката ти бе мракът, нахлул под моята хламида. И аз полепнах в лабиринтите на Афродита. Тя ни разбра, защото между Хефест и Арес е разпъната. Освен това с Персефона Адонис си поделят. Тя ме разбра веднага и ни взе под свое покровителство. Единственото ни проклятие е Атина...

М.: Какво й влиза на богинята съжителството ни. Тя има своята война свещена и аз съм добросъвестен с моя меч. Какво гневя любовта? Неясно...

А.: Напук на Атина - подобно водопад с теб живея. Всеки път те искам отначало. Случва ми се сякаш върху неизписан със стило папирус. Искам те отново!

Сгъстява се полумрак. Пълен мрак. Прожектор осветява живо лице, набъбнало върху копринената стена, което мрънка неразбрано.

ЛИЦЕТО ОТ СТЕНАТА: Къде съм? Кои са тези смешни хора? В операта ли съм? Тия меки китки ли са? Кръвосмешение!

Полумрак. Музика. Хореографски етюд - танц на съвъкуплението. Върху земята, край ложето. Едновременен оргазъм. Мавзол надава предсмъртен крясък на екстаз и умира. Писък на Артемизия, разкъсва дрехите си, припада.

ЛИЦЕТО ОТ СТЕНАТА: Сигурно съм в постановка на открито! Това е смърт като на дядо Вазов връз корема на Евгения. Само че в обратен вариант. Т.е.? Май се обърках...

Сцената светва, същата зала месеци по-късно. Артемизия върху трона в пълна царска одежда. Другият й брат - Хидрей, и скулпторът Скопас.

А.: Нещо боговете ме замайват. Кънтят в главата ми безсмислици и странни звукосъчетания. Вазов?

С.: Вази казвам трябва да се сложат в Мавзолея. Нека после поговорим, защото брат ви с притеснения напира.

Х.: Царице, не можете да изкльопате така целия наш брат, извинете, съпруг и повелител, като очистително! Къде се е чуло и видяло, слънцето, върхът на царското съсловие, царицата на делоските градове... дето накълца родоските морски гарги сред площада на Халикарнас, а после със собствените им кораби опустоши самия Родос - да яде смлените кокали на нашия брат величествен... Простете, вашия съпруг.

ЛИЦЕТО ОТ СТЕНАТА: Леле, некрофили! Не са постмодернисти, а наивни авангардисти. Така е! Прав съм! Това е вече друго! Истински кеф! Колко съм си мечтал да оправя Айседора Дънкън! Или Дженис Джоплин! Или оная лелка на 60 от нашия вход! Ама от вчера не ми става. Скапал ме е изпитът за Вазов... Вазов...

А.: Пак вази ми кънтят в главата. Гласове отглеждам в нея. Атина разбърква образите и ги прави на пихтия... Скопас! Трябва ми ораторско изящество на най-добрите словоблудци, които швъкат из Елада и из Персия. Скопас... Ааа Хидрей, не се втрещявай! Изгорих Мавзол и го поглъщам заедно с храната, защото аз съм истинският саркофаг на неговото тяло.

Скопас! От изток ще направиш релефите на битката с амазонките! Касапница да бъде и всички до една да носят облика на Атина. Какви са тия вази с очи и глас, които ми кънтят в главата. О, Хидрей, богините ми сочат звънтящи отпечатъци от стъпалата на съпруга ми! И аз ги следвам...

Х.: Сестро! Царице! За трона аз ще се погрижа. Но докато тъгувате, не може ли ръката ми да се докосне до алабастърния крак, който ме влудява. Атина да хапе гривата на шлема си! Друга грива бих захапал аз...

Пада мрак. Сцена - стая от музея на Иван Вазов. София, 2000 г. Месец май, цъфтят липите. Красимир - студент българска филология, проснат на пода. Наоколо витрини с експонат сърцето на Вазов в стъкленица. Разкопана стена, виждат се тръби, кабел от инсталацията и захвърлен водопроводен ключ, разпилени инструменти. Петър, негов помощник в работата като водопроводчик, следва архитектура. Паникьосан, удря шамари на приятеля си, прави му изкуствено дишане, вайка се. Жени - специалист по история, ги гледа съсредоточено. Минижуп, дълги крака.

П.: Краси, моля те... да не вземеш да умреш. Не можеш да хвърлиш топа от някакви си 220 волта на тая гола жица. Свестявай се вече, мамка му! С кого ще гоним мадамите! Госпожице, донесете вода.

Ж. (Носи вода.): Приятелят ви май е спец само по мацките! Ако не разбира от водопроводи, защо се хваща на работа, а? Гръмна инсталацията на музея.

П.: Заради кинтите! Що му трябваше! Жените винаги причиняват липсата им. Плюс това - семестър да плаща.

Ж.: Не обиждай жените!

П.: Нямах предвид това...

Ж.: Значи все пак ме харесваш?

П. (Вместо отговор, прави му изкуствено дишане.)

Ж.: Не го целувай толкова силно! Ще го убиеш!

П.: Бре, колко нежна уста! Никога не съм имал такова гадже! Дали всъщност не съм обратен? Горещината ме обзема... А на Краси краката са все така студени и изпънати...

Ж.: За краката не знам, ама това, дето му се опъва, май е между тях. Тоя и умрял му става. Да не е маниак?

П.: Това е от електричеството! Пък и доколкото знам, когато умре човек, така му става. Може и да е дядо на сто години - пак му се вдига!

Ж.: Като пукнат да не ги черпят с виагра! Щото тука много са зле!

К. (събужда се): Главата ми думти! Знаеш ли къде бях? На площада пред БНБ? Или в Халикарнас? Обърках се...

П.: К'ва е тая кръчма? Слава богу, с виагра или без, изглеждаш почти жив!

Ж.: Древен град! Първият мавзолей! Простак!

К. (седнал на земята): Да бе! Времето преди Христа, шестото чудо на света. Влачиха камък по камък, докато струпат първия мавзолей. Страхотно! Царицата е перверзница, да знаеш! Изяде царя. (Замаян се обръща към Жени) Стой! Главата ми още не е в ред! Това е същата - Артемизия!

Ж.: Мерси за комплимента!

П.: Жени е, уредничката, дето ни даде ключовете от музея. Не помниш ли?

Ж. (към Краси): Не си ли виждал гол крак? Какво си зяпнал като изтърбушен?

К.: Казвам ти, тая ще ни изплюска - скълцан или цял, въобще няма да й стигнеш. Цепи ме главата! Да имаше една биричка поне.

П.: Давай да копаме, че Жени все още не ни е поканила да нощуваме тука. Мръква.

Ж.: Да бе, преди да ви изям, ще трябва да ви сготвя. Групово в казана.

К.: Братя и сестри... Тука още такъв клуб по роднински еротични интереси нямаме. Да го разкажа в "Хъшове", дали ще изкрънкам хонорарче? Трябва ми преди да ме спукат на изпита... Все пак е утешаващо... (Копае.) Айде, хлътна ми секача. Дупка някаква. Глей, глей, хартии, жилави парчета (вади свитък ръкописи).

Ж.: Внимателно! Може да е нещо от Вазов (смее се). Много старо е...

К.: Глупости! Ей тука и бутилка. Оня със сърцето в стъкленица, бил е пиянде! Червено е!

Ж.: Кръв?

К.: Или мензис?

П. (чете): "...майка ми Съба наследи, опази страница от Екзарха, Йоана... житейски избавления... еликсирът на тъмно... преобразява облика, според която мисъл те е обладала... за мен над всичко беше... прах от крило на прилеп... пръст от зелена жаба... яд от... око на алкион... пепел от..." Какви са тия гнусотии! Тоя литератор ли е бил или шаман.

Ж.: Виж тая жълта страница на черква ми мирише. Буквите...

К. (чете, превежда): "За боголюбците, които не отстъпват в мислите от Бога... ще получат пера като орли... течливостта, дето заимствах от безпътния разум - магия черна от Черна страна... тайнствения еликсир за философски камък и дългожитие... крило на прилеп..."

Изброени са същите гнусотии, дето преди малко Пешето издрънка. Слушай, това е идиотщина някаква! Вазов е алкохолик - готов съм си за изпита!

П.: Пише: алхимична смес. Не пипай! Да го предадем да го изследват!

К.: Да я харижем на научните работници! Бутилка отлежал "Мавруд", осемдесетгодишен! Изпила ти е чавка мозъка! Да я опитаме... (отваря я, пие)

Вкусно...

(Светка отново, гасне осветлението. Суматоха. Свещ, докато оправят бушоните. Пешо се обръща и вижда, че на мястото на Краси мучи нещо нечленоразделно. Главата като фасети на огромно членестоного. Надолу джинси, от които шават много крачка на стоножка.)

Ж. (пищи)

П.: Кво е това говедо! Тоя идиот къде отиде? Слушай, стига шеги... (Стоят с Жени като заковани в земята) Не идвай! (Животното ги наближава) Не ме докосвай! Ох! Това ме пипа...

Ж.: Трябваше да купя "Райд". Привиждат ми се мишки и хлебарки. Мама казваше: да ги изтребим, докато са малко... Тая смрад! Не се допирай, ще ми скъсаш блузката. (Пищи. Животното я хваща и я изнася от стаята с ритащи крака и вдигната пола като я пляска по дупето.)

П.: Спокойно, спокойно, без паника. Цял съм! Той е другаде! На идиотската хартишка какво пишеше? (Вдига я и чете) "...преобразява облика, според която мисъл те е обладала... за мен всичко беше..." Глупости! Откъснато е! За Вазов е било... какво по дяволите най-важното в главата му? Русия? Славянството? Държаната... К'ва е тая, хлебарка... хлебарка се получи от тая идиотщина! Боже! Ако е богомолка, тя е месоядна... От Жени са останали само кокалите. Дали Коцето в тоя си образ съвсем я изяде...

Нахлува Тина, бивша жена на Краси: Къде е тоя идиот?

П.: Ааа, Тинке, тука се забърка една... (Оттатък писъците са стихнали. Чува се любовно пъшкане. Стихва и то...) Много е невероятно за обяснение...

Т.: Не на мене тия. Пак ли е с жена? На колко джойнта сте вече? В крайна сметка не ми пука. Нали се разведохме. Ама това дете с какво да го издържам. С неговите сексуални подвизи ли?

П.: Айде, айде, знаем се. По-скоро с твойте! Деца, заченати в дискотека, музика им е издръжката.

Т.: Инструментите (оглежда наоколо) му по анатомия са оттатък. Ще отида да ги нагледам. Коя изпъшка? И в парламента да го пратиш, все необясними неща му се случват. То и там с крака гласуват. Пари не му се случват. Красимире! (Отваря съседната врата.) По дяволите! Каква е тази гадория? Целият под е в хлебарки. Ох, гъдел ме е! Ха... ха... ха... (Истерично се смее. Постепенно смехът отслабва и изчезва.)

П.: Опала! И тая с кискане се изпари! Идиотщина! И ключът е в таз червена течност? Какво е мислил Вазов над екстракта и защо такъв зверилник ме заобикаля? Пиянде! Я да му налеем мъничко...

(Взема стъкленицата със сърцето на Вазов и му налива. Внезапно се стъмва. Вазов се появява. В дрипи, мърляв, с пръст по лицето, в кал. Сякаш става от гроба. Героите си запушват носа от вонята.)

В.: Ти що щеш тука! Неразумен юрод ли си или бананова каша? Идвай с мене... Ей тука има една тръба зад вратцата. Нов свят те чака! Възраждане!

П.: Не може да бъде! Краси кви ги надроби! Ти да не си Айнщайн, бе? Най-обикновен Вазов. Ще ме плаши. Доброволец съм! (Излизат.)

Второ действие >>>

© Добринка Корчева, Лъчезар Лозанов, Васил Прасков, 2000
© Издателство LiterNet, 14. 04. 2003
=============================
Публикация в сп. "Страница", 2000, бр. 4.