Всяко население е като колода карти: може да се размесва, а понякога и да се подрежда според първоначално хрумналата мисъл. В някои случаи от всяко население могат да се правят терци, кварти и квинти, а в изключителни случаи могат да се получават и четири валета.

Смъртта на дядо Гоце Парпулов превърна целокупното местно население в море от терци, а самото му погребение го превърна в една безкрайна квинта от спатии. Ролята на първа карта от квинтата изпълняваше алуминиевият кръст, направен от Матейко Пандурски късно през нощта. Непосредствено след ковчега, покрит с националното знаме и поставен на оръдеен лафет, пристъпваше представително отделение на българската армия, а след войниците пристъпваха официални делегации от всички области на България, предвождани от първия български министър. Монарха го нямаше. В края на безкрайната квннта пъплеше баба Гроздена Джангърска, цялата в черно, както се полага на една връстница на най-старата българска къща.

Пак валеше, както и при обявяването на извънредното военно положение. Вятърът блъскаше земята с клони и бурени, а от най-дълбоките локви сякаш мяукаха котки. Нищо не говореше за пролет. Изприщеното небе повече миришеше на есен, капките се сипеха студени и зли. По склоновете на Стара планина се стелеха гъсти мъгли и от горското царство на далечната Гергана нямаше и помен.

- На фронта - въздъхна точно при старата касапница Георги Рашов - беше все такава: едни отиват към смъртта, а други се връщат.

- Как така бе, чичо Георги! - сепна се Игнат магазинерът. - Мъртъв човек може ли да върви?

- А ти как се върна от фронта? - обади се дядо Харалампи Донков. - Да не ти е помагала Рада Карамихова!

- Аз тогава бях жив - помръкна куцият магазинер. - И сега помня как се мъкнех след отстъпващите части. Тоя Кюстендил няма да го забравя и на оня свят!

- Възможно е тогава да си бил жив - усмихна се язвително дядо Харалампи, - ама сега като те гледам...

Българският народ извърна поглед не към Игнат магазинерът, а към Менгуша. Както безсмислено си пристъпваше това българско лице, така и безсмислено застъпи дясната обувка на първия български министър. Властникът се сецна, а след това политна напред. Малко преди да падне на земята, вампирясала от проливния дъжд, гладко избръснатата му брадичка се джасна доста силно в острия ръб на погребалния ковчег.

- Ха сега де! - опипа меката си брада Матейко Пандурски. - От първия министър потече кръв!

Кръв цъфтеше и по рендосания куфар, с който дядо Гоце отиваше на оня свят. Това не беше съвсем грозно и съвсем страшно, защото след толкова бунтове и въстания старият поборник заслужаваше поне едно кърваво петно. В случая лошото беше, че предстоеше да се пролее абсолютно невинната кръв на Харитон Яламурски. Може би той си заслужаваше някаква отплата от съдбата, защото, ако не беше зърнал отвличането на полицейската крава, дядо Гоце можеше и да поживее, но все пак не трябваше да му се пролива кръвта като на агне.

- Някой ме настъпи! - изправи се бавно първият български министър и още по-бавно изгледа българския народ. - Кой ме настъпи?

- Менгуша, господарю! - побърза да предпази собствената си глава от смърт Стефан Яламурски. - Той ми е брат, ама аз се отричам от него!

- Тоя тип сигурно не е българин? - попита съвсем студено първият български министър. - Какво значи това Менгуша?

- Кой не е българин! - възкликна баба Гроздена Джангърска и бавно смъкна черната си кърпа. - Ами тоя Менгуш е чедо на отец Анастаси, който загина като дружинен свещеник през войната, а дядо Минчо Яламурски е бил извънбрачно дете на старозагорския владика Мелетий. - Сините очи на баба Гроздена потъмняха: - Българска работа! И без това сме малко, а на всяка цена да станем още по-малко!

Тялото на дядо Гоце продължаваше да лежи на лафета. От траурните наметала на конете се стичаше дъждовна вода. Капеше вода и от черната фуражка на Николчо Пандурски, който стискаше пред гърдите си портрета на стария поборник.

- Господин генерал - изръмжа първият български министър, - искам една варела кръв!

- Не е ли по-добре да го разстреляме - отвърна равнодушно генерал Българенски. - Да разпитваш българин...

- Ама вижте какво! - разплака се Харитон Яламурски, след като разбра незавидната си участ на подследствен в българска община. - Тая работа, която извърших, няма нищо общо с мен! Моята е страшна, защото собственото ми съзнание не ме касае! - Нещастният българин напълно разруши душевния си бент. - Аз нямам нищо общо с мислите си, с инстинктите си, с постъпките си!...

Менгуша трябваше да се откъсне от ухото на българския народ. Така и направиха. Траурната процесия продължи към църквата, където беше отредено да се извърши националното погребение на дядо Гоце Парпулов.

- Бисквитке - прошепна на любовницата си Радко Белоземски, - кажи на баба Гроздена да се провикне от тълпата, че дядо Гоце е заръчал да кажа едно стихотворение пред гроба му. Просто такава му била заръката.

- Ти си луд! - присви арменските си очи Бисквитка. - Ти наистина си луд! Снощи домъкна отсечената глава на чичо Матьо, а сега налиташ да я заместиш в общинския фенер!

- Изпълнявай! - отсече големият поет. - Ум от жена не искам!

- Добре - разкриви лицето си в тъжна гримаса Бисквитка, - ама така да знаеш: никак не върви една любовница да ходи като вдовица! - Бисквитка наплиска лицето си с допълнителна мъка: - То на една любовница не трябва и да се изневерява, ама аз за теб съм на трето място след поезията!

- А кой е на първо място? - попита гневно поетът

- Ами баба Гроздена - усмихна се иронично Бисквитка. - Нали тя е народът!

В тоя сладък момент на любовна игра през чупливите пръчки на дъжда изплува българската църква. Лафетът спря при гроба. Представителното отделение на българската армия застана под клоните на огромния църковен бряст. До него се подредиха и музикантите.

- Внимание! - провикна се кметът. - Давам думата за прощално слово на първия български министър, който, след като направи сметка на драгоценното си време, намери няколко свободни минути и зз нас! - Кметът вторачи очите си в опечаления български народ и заканително прибави: - Аз вече съм казал как и кога да се изразява одобрение при такива височайши скръбни речи!

В националния живот винаги някой дава думата на някой, а тоя някой винаги говори от името на някой друг.

- Опечалени българи! - изправи се на прясно изкопаната земя първият министър на България. - Ние тепърва ще ставаме скръбни, защото сега сме тръпни от смъртта и не можем да оценим каква голяма загуба ни е сполетяла. От националния мамул и друг път са падали едри и тежки зърна, но в тоя ужасен ден ние сме свидетели ... Впрочем, от името на монарха ...

- Дайте думата на Радко Белоземски! - зейна от тълпата баба Гроздена Джангърска. - Тоя голям патриот и през тая нощ извърши подвиг! Главата на Матьо Масатларски, която войниците търсят под дърво и камък, се намира... - Баба Гроздена разбра, че може да стане неволна предателка, и омерзително разчорли косите си: - Чумичка да ме ръгне!

Облаците спряха да се изливат. Пекна силно слънце. Внезапно изпръхнаха къщи, пътища, дървета и бурени. Една клечка кибрит, щракната невнимателно, можеше да подпали не само селището, но и цялата област.

- Полковник Панагюрски! - изрева генерал Българенски. - Арестувайте тая кукумявка и така наречения писател Радко Белоземски!

- Не! - показа държавническо самообладание първият български министър. - То ако се подвеждаме по нервите си, половин България да сме изклали!

Старият поборник отново влезе в устата на високопоставения оратор. Властникът ту го наричаше Ботев, ту го наричаше Левски, ту го назоваваше Бенковски, докато най на края го нарече и със собственото му име.

- Прощавай, дядо Гоце! - извика първият български министър и хвърли едно изкуствено борово клонче върху рендосания ковчег. - Сбогом, скъпи и незабравими покойнико и безсмъртнико!

Дадоха думата и на дядо Харалампи Донков, но той дори и не посегна към държавното слово.

- В никакъв случай! - отдръпна се от гроба дядо Харалампи. - Как така ще говоря, след като е говорено от името на монарха!

- Взвод - изкрещя полковник Панагюрски, - огън!

Пушките изтрещяха рязко и сухо. Гюро Кошничарски и Макавея Бобчев подложиха две дебели въжета под ковчега на дядо Гоце и бавно го надвесиха над зиналия гроб. В тоя възрожденски момент Матейко Пандурски извика сърцераздирателно:

- Господин кмете, гробът е пълен с вода!

- Спускай! - изхърка кметът. - Нека му върви по вода!

Гробът избълбука, а след това от него изскочи сива вода. Първият български министър се сепна и направи опит да отскочи назад, но лепкавата българска земя захапа новите му обуща и той остана по чорапи. Щатните гробари вече работеха. Заплеснат в труда си, Макавея Бобчев загреба с лопатата новите държавни обувки и - хоп - джасна ги доста силно върху ковчега на дядо Гоце.

- Арестувайте ги! - изгуби контрол над нервит си първият български министър. - Всички да се арестуват! Аз не съм тръгнал из България да подарявам вносни обуща!

- Полковник Панагюрски! - изгуби контрол над нервите си и генерал Българенски. - Тая сган да се наблъска в палатките на войската, а след това тия палатки да се запалят с факла! Аз не съм тръгнал из България да давам безплатни концерти!

Дядо Гоце Парпулов остана в плаващо състояние както се и полага на един велик покойник, захвърлен в огромния басейн на народната памет. Музиката хръмна яростен боен марш.

- Всички до един! - изрева генерал Българенски. - Никой да не избяга!

Бягствата всъщност са едно ускорено движение в кръг. Както и да се бяга, в последна сметка всички бягащи се връщат на мястото, откъдето са тръгнали. Българският народ се втурна към общината, след това свърна към потребителната кооперация, където лежеше знаменитият английски децимал, а след като и тук не намери пристан и утеха, хукна отново към гроба на дядо Гоце Парпулов. Изход от тая омагьосана окръжност намери само Радко Белоземски. В тъмното море на върбите край Марица големият поет успя да се откъсне от народния поглед, а след като извърши тая трудна и съмнителна маневра, хвърли мургавото си тяло в жълтата клокочеща вода. Радко Белоземски познаваше Марица на пръсти, колкото и трудно да е да се познава една национална река по тоя начин.

- Милост, господин генерал! - коленичи пред генерал Българенски баба Гроздена Джангърска. - Няма къде да се скрием!

Подвяваше неприятен вятър. Големият венец, изпратен лично от монарха, плуваше в гроба. Точно от неговия кръг военните коне пиеха дъждовна вода. Бяла каталясали тия коне от тежкия лафет и сега използваха случая да си отдъхнат. Никой не им подсвирваше, това не беше корито на чешма, а гроб на заслужил българин, но старата и позната водопойна мелодия се натрапваше по невидим начин.

- Е! - опули се срещу българския народ първият български министър, изправен по чорапи на студения лафет. - Искате да избягате от държавата си! От същата тая държава, която откърми дядо Гоце Парпулов! От същата тая плодородна земя, която ражда цветята, с които царят и царицата изплитат признателни надгробни венци! - Първият български министър смъкна чорапа на десния си крак, вдигна крачола над коляното си и патетично извика: - Аз също съм стрелял срещу англичаните и французите! Ето го нещастния ми крак! Разкъса го един сенегалски куршум и ми остави спомен за цял живот! - Първият български министър размаха мокрия чорап над главата си. - Питам: само вие ли сте патриоти? Само вие ли обичате България? Ние, които управляваме тая нещастна държава, да не обичаме Сенегал!

- Оправихме я! - джасна тежките си челюсти Игнат магазинерът. - То ако трябва да показваме раните си, отиде една високосна година!

- Ами моето тяло! - цамбурна в народния разговор и Матейко Пандурски. - Срещу мен е стрелял лично и френският главнокомандуващ! - Жалкият дърводелец подсмръкна. - Искате ли да се съблека? Искате ли да смъкна дрехите си, та да видите една мъжка кожа като мрежа за зайци- Аз това никъде не съм го казвал, защото жената не позволява, ама пред майка България трябва да го кажа и го казвам!

Пробита като решето се оказа цялата нация. Всеки беше падал и всеки беше ставал за България. Спомените от войните се разшаваха като влечуги в овесена нива.

- Ама вижте какво - проговори най-после на общодостъпен език първият български министър. - Аз не съм искал да ви обиждам! Ние сме стар и достоен народ, трябва да се уважаваме!

- Така ли?! - разкопча червената си жилетка Рада Карамихова. - Така ли го казваш на народа?! - Прелестната бездетница кипна: - Ами мен кой ме уважава бе, господин министре! Кой ме базаря за нещо! Станойчо Мършата ме нарича пред всички проститутка от Пикадили, шантонерка от Монмартър...

- Аз не мога да управлявам такъв народ! - притисна корема си първият български министър, посинял от студ. - Казвам му ясно и открито, че имам свещен спомен от Първата световна война, а той ми отвръща, че имал кожа като мрежа за зайци! - Първият български министър изпадна в страшно изстъпление. - Вие сте хуни, печенеги, монголоиди! Никак не е случайно, че англичанинът Дарвин изобщо не ви споменава като доказателство за човешката еволюция в предсмъртното си завещание!

Най-после науката влезе в България. Върху синята й мантия имаше златна елипса, а в тая златна елипса седеше и най-внимателно разглеждаше някакво малко шимпанзе престарелият Дарвин. Мъдрият англичанин сякаш беше едноутробен брат на рилския отшелник Иван Рилски: имаше широко и набожно лице, както и един особен пламък под веждите си.

- Тук сме безпомощни! - въздъхна баба Гроздена Джангърска. - Щом нямаме произход, тогава ни избийте! Аз лично съм съгласна да подложа глава под сатъра на тоя Дарвин.

- Не! - провикна се от кота 1050 Георги Рашов.- В никакъв случай! Ние не паднахме духом пред цялата английска армия, та сега ще се предадем духом на една отделна английска единица! Аз предлагам да си съберем кръщелните свидетелства и да ги изпратим на монарха. Нека тоя немец си блъска главата над нашия създател!

- Пак саботаж, а? - изръмжа генерал Българенски. - Полковник Панагюрски! Изгорете най-после ти- човекоядци! Военното министерство има и други палатки!

Музиката отново гръмна яростен боен марш. От покрива на църквата изтрака лека картечница. Някъде към потребителната кооперация отекна бомбен гърмеж.

- Смърт! - изрева полковник Панагюрски.

- Смърт! - повтори думите му капитан Пазарджишки.

- Дадено бе! - размаха черната си забрадка баба Гроздена Джангърска. - Хайде, изколете ли от името на тоя Дарвин!

Баба Гроздена грабна портрета на дядо Гоце Парпулов от ръцете на Николчо Пандурски, сложи го пред гърдите си и тръгна към общинския площад. Българският народ я последва. Нямаше го само Радко Белоземски. В тоя върховен момент големият поет се бореше с вълните на великата река, безсилен да запише думите, които го измъчваха от сутринта: "В периоди на диктатура подреждането на писателите е приблизително следното: Сульо, Пульо, Мульо, еди-кой си гений."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.