МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Четвърта глава

Всеки ден общинските глашатаи слагат точка на едно или друго съдбоносно съобщение. Ако всички тия точки могат да се събират по някакъв начин и ако след това могат да се засяват като житото, тогава една непрекъсната точкова реколта е абсолютно сигурна. Тогава България няма да има нужда и от поетични клетви срещу градушките, защото една бучка лед трудно може да смаже главата на една нищо и никаква точка. В първата сутрин на лятото съдбоносната точка се намираше в устата на Макавея Бобчев.

- Скъпи съотечественици! - провикна се от общинския балкон Макавея Бобчев. - Свърши с нашето безличие! Казано ми е да ви кажа, че около икиндия всички трябва да се явим с портретите си в общината! Който не изпълни заповедта на генерал Българенски...

- Защо бе, Макавея? - провикна се баба Гроздена Джангърска, която напъждаше мисирките си към общинския площад. - Защо ще ни раздавате лични карти? Преди няколко дни едва не изгоряхме в палатките на войската, а сега сте зяпнали от обич към нас!

- Млък ма, бабо Гроздено! - озъби се от високия общински балкон Макавея. - Млък, че властта е накипяла от мъст!

- Ами като се е подула - озъби се и баба Гроздена, - пуснете й кръв бе, дивак такъв! Ние толкова добичета излекувахме по тоя начин, та една държава ли няма да изправим на крака!

Лесно се говори срещу една държава, когато е сънена. Малко преди икиндия всеки си намери портрета - тръгна към общинския площад. Нямаше го само дядо Гоце Парпулов. Тоя прославен човек изпитваше поразяваща любов към общинския барабан. От кожения му постамент дядо Гоце обикновено изричаше най-мъдрите си съвети. Дядо Гоце никога не казваше "и така нататък" или "и други", защото много добре знаеше, че това са двете най-големи гробища за обикновените хора.

- Кошмар! - махна отчаяно с ръка Матейко Пандурски и разкопча огърлето на сивата си риза. - Точно се облизвах около булката в обора. Викам й...

- Викаш й - усмихна се иронично Рада Карамихова, - защото си сламен човек. Другите мъже не викат.

- Ти откъде знаеш?! - сепна се окаяният дърводелец. - Аз пред теб не съм се самодоказвал!

Летният ден разтваряше широки светли врати. Дивата свиня на Менгуша грухтеше и лакомо гризеше корените на общинската черница. Това вековно дърво трябваше най-после да изсъхне, защото под нега се водеха безкрайни политически разговори, а тия разговори не винаги водят до добър край.

- Добре бе - облиза тънките си бърни дядо Харалампи Донков и дръпна няколко зърна от жълтата си божигробска броеница, - ами така ли ще стоим на площада, като телета? Извикаха ни, явихме се, облещихме очите си срещу държавната сграда, а в погледа ни тава като насекомо само Макавея Бобчев! То във всичко трябва да има ред.

В тоя момент на общинския балкон се появи кметът. Сивите му зъби стискаха някакъв червен маркуч, а на гърдите му имаше нещо като детска топка.

- Аз - изплю маркуча кметът - в момента смуча кислород, затова ще бъда пределно кратък. Първо: всеки, след като чуе името си от устата на Макавея Бобчев, ще се явява при полковник Панагюрски! Второ: всеки, след като го огледа полковник Панагюрски, ще се явява при капитан Пазарджишки! Трето: всеки, след като получи легитимацията си от капитан Пазарджишки, ще се явява при мен за дълъг политически разговор! И, четвърто - последно: всичко да става без ексцесии!

Чуждите думи пъплят по световните пътища като старите кръстоносци. В случая ролята на Балдуин Фландърски изпълни думата ексцесии.

- Аз такава дума не знам - помръкна Игнат магазинерът, - затова няма да вляза в общината!

- Как така бе! - провикна се Георги Рашов. - Как така ще се подиграват с нас!

- Мръсници! - въздъхна изутробно баба Гроздена Джангърска. - Пак са измислили някоя дивотия!

- Ама. вижте какво - усмихна се човешки кметът. - Вие сте възрастни хора, запазете разсъдък. Ексцесиите нямат нищо общо с немските бомби. Казано на български.

Кметът не успя да се доизкаже. Точно когато чуждата дума се появи на устата му в българския си еквивалент, на общинския площад се изсипа генералската свита, ескортирана от цяла рота кучкари. В тая страшна кавалкада се намираше и Танкурката. Той също беше кучкар.

- Питам - отново помръкна Игнат магазинерът, - някой от вас да е намразвал смъртно човек заради едно празно лимонадено шише? Някой да е изпитвал чувството да убие някого само заради двеста грама жълта вода?

- Ти пък, Игнате! - потръпна пещерно баба Гроздена Джангърска. - Ти пък какво искаш да кажеш с това празно лимонадено шише?

- Аз ли?! - изръмжа Игнат. - Аз един ден се приличам под крушата на двора, беше ми писнало от всичко, а на цимента пред къщата на кмета въздиша едно празно лимонадено шише. "Ех, Игнате - рекох си, - някои хора си пият подсладени студени води, а ти цял живот си обречен да се кланяш на селските кладенчета!" - Игнат магазинерът почервеня. - Може и да не съм прав, но от тоя миг намразих не само кмета, но и фабриката за лимонада в Панагюрище!

- Наш Игнат е като тракийското поле - подхили се Матейко Пандурски, - където и да го боцнеш, вода извира от него!

Игнат магазинерът замахна, а след като прибра ръката си, в шепата си видя главата на Матейко Пандурски. Жалката глава на дърводелеца продължаваше да се подхилва. Пръстите на Игнат още повече озлобяха и започнаха да я мачкат. Свиваха се тия селскостопански пръсти и мачкаха, но колкото повече се озлобяваха, толкова повече иронията на главата се засилваше. "Отец Матея се изплези от умора, а когато и очите му се изплезиха, той видя в разкаляната земя небесните черти на баща си. "Аз я копах тая земя - проплака отец Матея, - аз я заливах с вода аз я мачках с пръстите си, а тя ми връща образа на създателя! ..."

- Не! - едва не припадна Игнат магазинеръти захвърли главата на Матейко Пандурски. - Това не може да бъде! Това е лудост!

Всичко може да бъде всичко, стига да има подходящи условия за развитието на лудостта. В следващия .миг картината придоби апокалиптичен характер: главата на Матейко Пандурски блъсна главата на Стефан Яламурски и застана на нейното място, главата на Стефан Яламурски измести главата на Макавея Бобчев, неговата глава направи жабешки скок и падна върху раменете на Гюро Кошничарски... Тряс! Сребърната глава на стария общински глашатай падна и се разби като стъклен сервиз на общинския площад. Това вече наистина беше лудост.

- Мирно! - изрева генерал Българенски от седлото на нервно потръпващата бяла кобила. - Никой да не мърда! - Генералът приведе тялото си напред и отново гракна: - Полковник Панагюрски! Тая сган да се преброи човек по човек в това положение! Държавата трябва да знае кой накъде гледа!

- Капитан Пазарджишки! - отекна гласът на полковник Панагюрски. - Започни преброяването, а аз ще записвам!

Сребърната сабя на капитан Пазарджишки тръгна по разменените глави на българите. Чаткаше тая европейска сабя, а след всяко чаткане капитанът съобщавате накъде е насочен погледът на въпросното българско лице. Полковник Панагюрски записваше: Макавея Бобчев влачи поглед към оръжейните заводи на град Самара, Матейко Пандурски наднича в секретните каси на руското военно министерство, Игнат Площаков, магазинер по професия, седи и плаче пред паметника на генерал Гурко, Генчо Персата се къпе в река Волга...

- Господин полковник! - извика с пълен глас капитан Пазарджишки. - Тая кукумявка гледа право в прозорците на Кремъл!

- Какво?! - едва не падна от седлото на нервно дотръпващата бяла кобила генерал Българенски. - В тая държава всичко ли може да се гледа!

- Съвсем не знам, господин генерал! - сепна се капитан Пазарджишки. - Сигурно всичко!

Идентифицирането се извърши сравнително бързо. Нощната птица се оказа баба Гроздена Джангърска, българка по народност, осемдесет и две годишна, авторка на девет протестни телеграми до двореца, членка на всички български траурни процесии и собственица на една портативна телеграфопощенска станция за пряка връзка с бога.

- Идиоти! - провикна се баба Гроздена. - Ама че идиоти! Ами как няма да гледам към прозорците на Кремъл, като под тях има борчета, а от тия борчета дядо МинчоЯламурски си къса млади връхчета за сладко! "Аз - вика дядо Минчо Яламурски - искам, Гроздено, да направя много сладко, че да има една лъжица и' за снаха ми. Ето, това ми е желанието, Гроздено: да направя един казан сладко за хората, да му сложа руски шекер, пък тогава и на оня свят да умра, тъй като, както знаеш, Гроздено, вече веднъж умрях. То тия работи са много особени, Гроздено, защото са свързани с чувството, а чувството е такова нещо, че и череп да търкаляш през него, иска си своето... Нали помниш, Гроздено, събирах един ден сено от Стара планина, седнах да наточа косата и - хоп - една змия ме ухапа. Кипнах, исках да й смажа главата, но след това се успокоих, взех я в скута си п започнах да й говоря с руски думи. И ако щеш, вярвай, ако щеш, не вярвай, Гроздено, но змията се нави около крака ми, стегна го, та да прекъсне отровата, а след това приведе главата си, посрамена от извършеното..." Дългата и тъжна песен на баба Гроздена за московските борчета разплака българския народ. Единствен от всички българи само дядо Харалампи Донков стоеше пред гроба на Бисмарк и гледаше с празни очи. Той държеше на тевтонската дружба, а не на московските борчета.

- Полковник Панагюрски! - отново изрева генерал Българенски. - Как ще даваме лични карти на тия диваци, като всички гледат към Русия!

- Съвсем не знам, господин генерал! - сепна се полковник Панагюрски и отдаде чест. - Така е заповядано!

Летният ден се прозяваше над България. Оризът плачеше за вода.

- Та никой не гледа към двореца, а? - изръмжа след дълго мълчание генерал Българенски. - Дори и към Народното събрание никой не гледа?! - Генералът тръсна масивната си глава. - Капитан Пазарджишки! Кучкарската рота да събере снимките на тия русофили и да ги изгори на общинския площад! Издаването на лични карти се отменя до второ нареждане!

Музиката гръмна химна на монарха. Войниците кучкари се врязаха в българския народ и го обезпортретиха. Снимковата планина, която се появи на общинския площад, поразително приличаше на Стара планина, сякаш й беше близначка. Там се намираше и портретът на Радко Белоземски. В първия момент той успя да го налапа, искаше да го спаси от огъня, но Танкурката бръкна навреме в устата му и го измъкна. Същия безуспешен опит направи и баба Гроздена Джангърска, но не с портрета си, а с портрета на дядо Вергил. Непокорната бабичка искаше да я погребат един ден с неговата фотография, а тя му беше единствена.

Лумна страшен огън. Снимката на дядо Вергил се сгърчи и първа изгоря.

- Сбогом, Вергиле! - изплака баба Гроздена.

- Тук съм ма, Гроздено! - пребледня дядо Вергил. - Какво така ме погребваш без време!

Пламъците се озвериха. Снимката на Георги Рашов хвръкна към небето, сигурно за да извика сбогом на стлрата си любов от Солун, и отново се върна в огъня. Игнат магазинерът изгоря заедно с дървения си крак. Гюргена Бранимирова издъхна млада и смислена, каквата си беше и в живота. По друг начин издъхна Рада Карамихова. Тая страстна българка лумна като факла и освети цялото селище. В първия момент пламъците се стъписаха пред снимката на Генчо Персата, на нея той беше с полицейска униформа, но след това налапаха и неговия родоотстъпнически образ. Жалкият дърводелец Матейко Пандурски изгоря като перушинка. Моментално след него предаде богу дух жена му. Снимката на Стоянчо Църката, показа известна лудост, но в последна сметка и тя си отиде от белия свят.

- Мирно! - изрева генерал Българенски. - Всички ще марширувате на място и ще пеете химна на монарха до второ пришествие! Няма само по панаирите да се прозявате: "Полегнала е Тудора..." Никакво лягане и полягане! От всичко това остава само едно - лежешком... за стрелба!.

- Аз тоя химн не го знам - подсмръкна мъченически Матейко Пандурски. - Аз бях зачислен в погребална команда през войната, а в тия команди, както е известно, не пеят.

- Мънкай нещо - посъветва го Георги Рашов, - защото генералът ще те разстреля, а имаш дванадесет дена.

Смъртта и мънкането се изправиха едновременно пред българския народ. Трябваше да се избира. Мънкането обещаваше живот, а смъртта - смърт.

- Не знам - потъмня като чугун Игнат магазинерът, - сигурно си заслужаваме разстрел. Веднъж се оказа, че не знаем развратни песни, а сега се оказва, че не знаем химна на монарха.

- Почни! - измъкна сребърната си сабя генерал Българенски и рязко приведе тялото си към главата на нервно потръпващата бяла кобила. - Три - четири!

Музиката отново гръмна химна на монарха. Целокупното местно население замънка. В началото всичко изглеждаше безнадеждно, но постепенно атмосферата се разведри. Пръв се усмихна Матейко Пандурски. Той беше забравил предупреждението на Георги Рашов, че ако не мънка, генерал Българенски ще му изпее парастаса и ще остави децата му сираци.

- Ама това мънкане било шекер работа бе! - възкликна жалкият дърводелец и сладко облиза устните си. - То излезе по-добро и от любовта!

Вечерта се задаваше с прохладен вятър. Оризът беше престанал да хленчи за вода. Войниците кучкари стискаха здраво синджирите на огромните воення кучета и пееха в пълен захлас. Радко Белоземски издебна удобен момент, разтвори незабравимия си бележник и на един дъх записа: "В тоталитарното общество изкуството е призовано да насажда съзнание за продължено детство или продължен живот под крилото на държавата."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.