МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Втора глава

Всичко започна с изчезването на една българска крава. Точно когато слънцето се разпукваше над Стара планина, щедрата съпруга на общинския полицай Станойчо Мършата отвори гърло срещу небето и покъртително изплака:

- Божичко! Имахме една крава, сега оставаме и без една!

- Какво ма, Станойчовице! - откликна се моментално баба Гроздена Джангърска, която отново изпращаше дядо Вергил да бели платно на голямата чешма. - Пак ли някоя поличба се задава откъм Драгоман?

- Каква ти поличба, бабо Гроздено! - съвсем раззина устата си полицейската съпруга. - Каква ти поличба! Пуснахме кравата в общинската картофена нива, а сякаш я глътна господин кметът!

Българската община като цяло може да нагълта едка селска крава, тя е излапвала и стада от крави, особено през войните, но не само кмет, но и министър-председател не може да набута в корема си едно рогато домашно животно. Всичко това е много добре известно, но всеки национален език е автентичен, защото с него си служат и жените.

Българският карод отново излезе на общинския площад. В пълна парадна униформа пристигна и дядо Гоце Парпулов, който всеки ден умираше и всяка година не искаше да умре. Без дядо Гоце нищо не можеше да се направи в България. Той олицетворяваше народната вяра в доброто, както и народната решимост да се хване най-после това добро за гушата и да се върже за железния кол на общинското биче Баязид.

- Казвай сега, Станойчовице, какво е станало? - обърна се към полицейската съпруга дядо Гоце. - Трябва да кажеш и как е станало.

- Ох, дядо Гоце! - разчорли косите си похотливата Станойчовица. - Ох, свети човече! Лошо стана, ама не знам как да го разкажа!

- Накратко - помилва с поглед Станойчовица дядо Гоце. - Съвсем накратко.

Полицейската съпруга погледна голите си крака а след това неусетно се превърна в манастирска чешма. След като стават в народния фолклор, тия превъплъщения могат да стават и в народния живот Всички разбраха, в това число и дядо Гоце, че кравата на Станойчо Мършата е изчезнала безследно.

- Ами каква беше кравата? - омекна като восък дядо Гоце. - Искам да ми я опишеш, защото в България има много добитък.

- Странна крава беше! - възкликна Матейко Пандурски. - Главата й беше като главата на генерал Франко!

- Матейкови работи! - усмихна се студено дядо Харалампи Донков. - Една крава му дава повод да обижда един държавен глава! - Дядо Харалампи вторачи сивите си очи в лицето на жалкия дърводелец: - Ами ти бе, бурма такава, ти знаеш ли, че тоя Франко е личен приятел на българския монарх?

- Това не е записано в конституцията! - потръпна от страх Матейко. - Аз поне не съм го виждал с очите си!

- Какво не е записано в конституцията? - настръхна дядо Харалампи. - Какво не е записано в тая свещена книга?

- Там не е записано - изправи се застрашително срещу дядо Харалампи Радко Белоземски, - че поданиците са длъжни да знаят личните приятели на своя монарх!

Изостаналите народи обикновено преживяват такива исторически периоди, които позволяват на някои личности да наберат толкова голяма пара с долнокачествени въглища, че идващите поколения прахосват най-малко половината от живота си, заети с изхвърлянето на сгурията. Кравата на Станойчо Мършата се превърна в държавен глава, същата глава кюсна главата на българския монарх, там, където я кюсна, се получиха две неприятни цицини, сините буци засегнаха родолюбивото чувство на дядо Харалампи Донков, патриотичният старец налетя на жалкия дърводелец Матейко Пандурски, Радко Белоземски кипна от името на целокупното местно население, моментално изникна въпросът за българската конституция.

- Ама вижте какво - обади се навреме Игнат магазинерът, който в момента смучеше някакъв розов бонбон. - Хайде да поразсъждаваме къде може да Отиде една българска крава. Знам, че това не е лесна работа, защото България е доста разградена държава, но без разрешаването на тоя въпрос няма да се оправим като народ.

Трябваше да се разсъждава. Дядо Гоце Парпулов заяви, че една българска крава може да отиде навсякъде, след като всеки двор е без ограда и отдалече щирише на мушкато. Той не пропусна да каже, че в някои държави, като Индия например, кравата е свещено животно. Матейко Пандурски сгъна рахитичните си крилца и простичко изрече, че кравите обикновено се застояват в люцерните. Съвсем друго становище застъпи Стефан Яламурски. Тоя българин, който вече не разполагаше с дом и покъщнина, отвори добродушната си уста и каза, че кравите обичат да се шляят около реките. Без да влага никаква ирония в думите си и по тоя начин да си прави броня срещу живота, Стефан Яламурски прибави, че кравите са романтични животни, а някои породи дават дори и живота си, за да гледат как играят рибите в реките. Скочи в народния разговор и Радко Белоземски.

- Според мен - отсече големият поет - кравата се намира в София. В тоя град правят много пиршества.

Разговорът се отплесна. Потекоха спомени за близки и далечни гощавки. Старите престъпници от горите също не бяха пощадени. Дядо Харалампи Донков подхвана някакъв дълъг спомен за някакъв невиждан пир из дебрите на Стара планина. Цяла седмица престъпниците яли и пили, а след това цяла седмица толкова силно се оригвали, че населението на Тракия каталясало за сън.

В тоя сюблимен момент, когато българският народ се гавреше със старите горски престъпници, на общинския площад се изтъпани големият син на дядо Минчо Яламурски. Менгуша, така му викаха на това българско лице, седна на пейката пред община-та, притегна вървите на цървулите си и клетвопрестъпно изрече:

- Аз знам къде се намира кравата на Станойчовица!

- Какво?! - не повярва на ушите си кметът. - Знаеш къде се намира въпросната крава?! - Кметът приближи до Менгуша и му нанесе силен фронтален удар. След това изригна: - Ами като знаеш защо не казваш навреме бе, говедо! Ние си измъчихме мозъка да скитаме из люцерни, ракитаци, по разни свещени места, та дори и по улиците на София, а ти през това време сигурно си гледал жена си отдолу нагоре!

- Не, господин кмете! - изправи се машинално Менгуша. - Не съм гледал жена си отдолу нагоре, а си гледах полога!

- Какъв полог бе, дивак такъв! - излезе на обществения площад и дядо Харалампи Донков. - Гледа ли се полог в такова съдбоносно време!

- Той от малък си е такъв - обади се и баба Гроздена Джангърска. - Язък, че баща му загина за святата майчица Русия!

- Ама аз, господин кмете - разплака се Менгуша, - точно се бях надвесил над полога, когато някой започна да дърпа по невидим начин кравата на Станойчовица. Кръст правя - съвсем се разрида Менгуша, - че тая крава възлитна към Герганината кория!

Въпросната кория се намираше високо в Стара планина. Възрастни и невръстни знаеха за нея малки и големи легенди, а Радко Белоземски знаеше и цели балади. Вечерно време, седнал пред общината, дядо Вергил Джангърски понякога разказваше, че това тъмно горско царство не било само любовна квартира на алчната и красива Гергана от второто българско царство, но и жив тормоз за мъжкото население. Ненаситната Гергана нямала нито съвест, нито срам и всеки ден изпращала на мъжете от близките селища призовки за любов, а на по-срамежливите драстично нареждала да се обесят. Много жени се заканвали да й обезобразят лицето, но развратницата Гергана била неуловима, защото била горска жена. Така започнала мъжката проституция в Европа.

Кметът прежълтя като минзухар от поредния пристъп на епилепсията, надмогна го с върховни усилия, а след това се обърна към отец Игнатий:

- Отче, така на голо не може да се вярва. Тоя нещастник трябва да се закълне пред кръста ти.

- Хайде, чадо - усмихна се милостиво отец Игнатий, - няма смисъл и ти да възлиташ като кравата на Станойчовица.

Менгуша се облещи. В следващия миг адамовата му ябълка се размърда по някакви невидими релси - по тоя начин успя да изтласка личната му изповед.

- Аз - подхвана Менгуша, - наименован без мое знание Харитон Яламурски, тържествено заявявам Пред всички, че днес по обед, както бърках в полога на собствените си кокошки, направен в клоните на собствената ми черница, забелязах кравата на Станойчо Мършата да се възнася към Герганината кория. - Менгуша джасна спирачките на адамовата си ябълка и приключи: - Ако всичко, което казвам, се окаже лъжа, аз се задължавам да харижа на Станойчо единствената си крава!

- Аз вече вярвам на Менгуша! - побърза да направи декларация от името на цялото си семейство Матейко Пандурски. - Крава дава човекът!

- Аз също му вярвам! - набута се в Матейковата декларация Игнат магазинерът. - Знаем какво нещо е кравата!

- Приемете и моето доверие! - провикна се и общинският глашатай Макавея Бобчев.

Блудният син на България Харитон Яламурски беше отново прикътан в лоното на българския народ. Оставаше да се прикъта в същото лоно и кравата на Станойчо Мършата.

Кметът облиза с поглед тъмната кория на Гергана и тежко изпъшка. Легендарната развратница си беше избрала много просторна и много хигиенична любовна квартира, но така я беше избрала, че и най-силните мъже можеха да изгубят смелост да тръгнат към нея. В подножието й се ширеха огромни пасбища, през зелените им кореми блещукаха дълбоки реки, а по стръмното нагоре стърчаха сиви и намръщени зъбери.

Властникът изпъшка повторно, сгърби се, вдигна яката на балтона си и тръгна към заветната кория с отчаяната стъпка на мъжете от второто българско царство. Българската нация го последва. Тръгна и дядо Гоце Парпулов, който единствен от всички не можеше да повярва, че някога е имало толкова много разврат и толкова много мор по мъжете.

- Нашата е все такава - въздъхна болезнено баба Гроздена Джангърска, - от болка към болка!

Болката на баба Гроздена беше гробът на единственото й момиче Станислава, което, както си тичаше около селския кладенец, така и внезапно се разболя от заушка, а след това така и внезапно умря. Баба Гроздена често го сънуваше. Златното момиче идваше при нея по чорапки, смъкнати под коленцата, свеждаше главичка пред гърдите й, после изпускаше едно синьо цвете до краката й и както си стоеше право така и право заспиваше. Баба Гроздена потръпваше, златното момиче идваше от оня свят, там беше намерило синьото цвете, но след това тръпките й се успокояваха, разливаха се в широки светли кръгове и неусетно, странно внимателна и боязлива, тя поемаше по сребърния път в косите на Станиславка, а след нея поемаше и дядо Вергил. "По-полека ма, Гроздено! - провикваше се от време на време дядо Вергил. - По-полека, че не мога да те стигна!" Тя не му отговаряше, мъкнеше го след себе си, а когато пропееше първият петел, тялото й се надигаше от коравото легло, ледено от студената пот и празно като пещера.

Вятър нямаше, беше си отишъл заедно с проливния дъжд. Близо до запустелите воденици на Карамиховици Рада Карамихова отпусна гръб на високия бор, посаден лично от свекър й, поразтвори сърнешките си крака и викна да пее. В следващия миг от бялото й гърло изскочи някакъв мургав Никола, смъкна се от някаква писана каруца, натоварена с росно сено, запретна бели ръкави и започна да затрупва със сено пътя. Една друга Рада, бяла и страстна като Рада Карамихова, изникна изневиделица и скочи направо на плещите на мургавия Никола. "Ти бе, бате Никола - изчурулика измислената и съчинена Рада, - ти защо разстилаш сеното по пътя?" "Аз ли, батинка? - размърда здравите си плещи Никола. - Аз го разстилам, защото е вече време за сън."

- Чампарабим! - внезапно разбута любовното легло на Рада и Никола Георги Рашов. - Чарбалабу!

В Стара планина случайно не се вика така: ,,Чамбарабим! Чарбалабу!"

- Литна дядо Гоце! - отново проплака Георги Рашов. - Падна човекът в отоманската империя!

- Как така е литнал бе! - озъби се дядо Харалампи Донков, който стоеше близо до Рада Карамихова. - Той сигурно пак е решил да ни дава някакъв пример!

- Падна в пропастта! - разкаля погледа си Георги Рашов. - Подхлъзна се и - хоп, отиде при старите си другари!

Старият поборник наистина : беше станал жертва на отм.иналия дъжд. Други виновници нямаше, като се изключи Харитон Яламурски, който лашна българския .народ да търси една нищо и никаква крава из дебрите на Стара планина.

- .Внимание! - провикна се кметът. - Внимание! Гюро Кошничарски, Макавея Бобчев, Георги Рашов и писателят Радко Белоземски да се спуснат в пропастта, да намерят светлейшия труп на дядо Гоце Парпулов, да го изкъпят в реката и тържествено да го отнесат в общинския салон, където ще се извърши националното поклонение! - Кметът притисна корема си, за да получи гърлото му гръмогласие, и продължи: - От всички останали се иска да вървят след великия покойник и да плачат по възможно най-естествения начин! Искам да ви кажа, че никак не е изключена на погребението да присъствува и държавният глава, а това е нещо много по-страшно от смъртта на дядо Гоце Парпулов!

- Господин кмете - обади се съвсем на място Макавея Бобчев, - ами ако от дядо Гоце не е останала нищо, какво ще носим към общината?

- Стига! - изкрещя кметът. - От такива свещени люде не може да остава само нищо!

Траурът се разля по цяла Стара планина. Погребалната команда слезе в пропастта, измъкна тялото на дядо Гоце, изкъпа го в буйната планинска река я го понесе към селището, потънало във виолетова омара. Първа заплака баба Гроздена Джангърска. Тя отново занарежда. Дядо Гоце Парпулов трябваше да се срещне с всички българи на оня свят и да ги помоли да помагат на живите.

Писано му беше на дядо Гоце обаче да се срещне най-напред с българската армия. Изникна отнякъде тая невъздържана сила и още по-невъздържано чи щиковете си срещу българския народ.

- Аз питам - озъби се от нервно потръпващата бяла кобила генерал Българенски, - кой ви е разрешил да излизате в планината? Никой ли не разбра че от вчера в България е обявено извънредно военно положение? Никой ли не проумя урока с главата на Матьо Масатларски! - Генералът се обърна към свитата от полковници и кресна: - Оправете се с тая сган, че не мога да я гледам!

- Ама вижте какво - настръхна срещу генерала кметът. - Аз съм завършил в странство. Там също има всякакви власти, но тия власти се уважават взаимно! Там генералите не псуват кметовете, защото няма как да се работи при такива взаимоотношения!

Кметът и генерал Българенски се познаваха от окопите на Първата световна война. През тая далечна и същевременно близка война генералът се подвизаваше като дружинен командир, понякога дърпаше юздите и на полк, а кметът нмаше тежката участ да води в боевете взвод от тридесет и три момчета. Дружба между тях нямаше, но нямаше и вражда, както е обикновено между стари бойни другари, които се срещат рядко.

- Така да бъде, Игнатов - усмихна се мрачно генерал Българенски. - Тоя път нека бъде твоята. Следващия път обаче внимавай, защото може да се срещнем на друг фронт!

Българската армия даде път на българския народ. Тялото на дядо Гоце Парпулов отново заплува под високото синьо небе. Баба Гроздена продължи да нарежда. Мъртвите отново бяха призовани да помагат на живите. Златната бабичка не споменаваше злините по име, защото беше убедена, че смъртта дава по-голямо образование от живота.

- Сърцето ми се къса от мъка - проплака по едно време Матейко Пандурски. - Дядо Гоце беше голям кътник в народната челюст. Сега тая дупка трябва да я пълним с маджун!

- Ами тогава теб да набутаме в тая яма - усмихна се подигравателно дядо Харалампи Донков. - За друга работа не ставаш.

Над Стара планина, една по една, изгряваха бистри звезди. С тялото на дядо Гоце Парпулов над главата си, Радко Белоземски тежко пристъпваше по изпръхналия път и тихо си повтаряше думите, които го бяха навестили през тоя страшен ден: "Търсенето на личния, единствен и цялостен отглас на всеки писател до отношение на жизнената ситуация е търсене на действителността като пълна истина."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.