МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Седма глава

В края на лятото започна разпитът на Стоянчо Църката. От София пристигнаха двама агенти, разкопчаха бели поплинени ризи и започнаха да обръщат душата му с обикновена градинска лопата.

Първата лопата извади от душата на Стоянчо Църката най-обикновени човешки преживявания: смъртта на първата му жена, която си беше отишла от естествена смърт, трите войни, прекарани на първа позиция, и ужасния двадесетгодишен безполов живот. При втората лопата се обади петелът на дядо Харалампи Донков, заклан и оскубан в чест на Дафина Басмаджиева.

- Най-после си отвори човката! - въздъхна отговорният агент. - Трябваше да започнеш с тоя петел, а не с майка си и баща си!

- Не знаех - подсмръкна мъченически Стоянчо Църката. - Прав сте, но не знаех.

- Сега вече знаеш - усмихна се отговорният агент. - Ние не само бием, но и просвещаваме.

- Тъй вярно, знам!

- Само няма да се правиш на ударен! Най-напред ни разкажи за петела, защо му удари ножа, а след това ни разкажи всичко, което знаеш за Златан Басмаджиев и Дафина Басмаджиева.

Добродушен по природа, Стоянчо Църката дори и опит не направи да потули някоя подробност под крилата на петела. Завърши картината с такъв тегел:

- Господин агент, мислех, че тоя петел ще ни сбли жи за цял живот. По си е друго да бутнеш нещо пре варително, особено когато имаш пред себе си жена.

- По-нататък - повтори усмивката си отговорни агент. - Хайде, с моя приятел сме свикнали да шаме човешки изповеди.

Ужасен народ са полицейските агенти: блъснат си въпроса, запалят цигара и - тъй и тъй, повеждат помежду си страничен разговор. Правят се на умрели, докато умре човекът пред тях. Такъв навик имат. И тоя професионален навик смазва обикновения човек. Върти се обикновеният човек, гърчи се, но непрекъснато усеща, че се намира под гьонена подметка с доста едри кабари.

- Нищо не знам! - изплака Стоянчо Църката и поиска глътка вода. - Харесахме се с Дафина и вдигнахме сватба. Разпитайте и нея. Тя ми каза пред сватбата такива думи: "Стояне, Стояне, като те гледам колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!"

Градинската лопата потъна за трети път в душата на Стоянчо Църката. Тоя път обаче удари в камъни и скали. Злочестият любовник подпря устата си на коляно, натисна гръб в стената и тръгна подир някакъв далечен спомен. Споменът го срещна с първата му жена. "Стояне, Стояне - повтори думите на Дафина Басмаджиева първата му жена, - като те гледам колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!"

- Какво да го правим? - попита по-малко отговорният агент.

- При първа възможност ще го утрепем по пътя отговори груповият началник. - Затворите са прег- лени, а и с порциона сме зле.

Двамата представители на централната власт ставиха протокол, нахлузиха белезници на ръцете на Стоянчо Църката и го подкараха към гарата. С тях тръгна и Станойчо Мършата, нарамил рязана австрийска пушка. Трябваше да тръгне и кметът, но когато научи за евентуалната гибел на Стоянчо, мозъкът му отново се размъти от коварната болест.

Само мъртвите не излязоха на гарата да Стоянчо Църката. Нещастният българин дори подозираше, че личността му се радва на така огромна народна любов. Набутай в самостоятелно купе, Стоянчо издъни прозореца с лакът, провеси посивялата си глава и сърцераздирателно извика:

- Братя! Никого не съм убивал!... Братя, нарочиха ме! Искат и в София да има един невинен!... Братя, грижете се за козата ми Стефка!...

Вир-вода от сълзите на Стоянчо Църката, влакът изпищя неутешимо и рязко потегли. Радко Белоземски изсумтя някакви неприлични приказки и мрачно разроши сламените коси на Бисквитка. Сигурно искаше да й каже: "Ако някога и с мен се случи същото, не слушай какво ще кажат хората, а слушай сърцето си."

- Как да го кажа - обади се сконфузено дядо Харалампи Донков, - не са хубави тия посегателства над личността, но трябва и да се плевим, иначе ще буренясаме като народ.

- Виж какво - изгледа го презрително Радко Белоземски, - така ми е причерняло, че ако кажеш още една дума за твоята държава, ще те ударя с нея по главата!

- Ама ти за Стоянчо Църката ли страдаш?! - възкликна дядо Харалампи. - Това не са хора, а троскот!

- А ти какъв си?

- Аз съм среден пръст, за който връзват будали!

- Ти си пръч на седемдесет и седем кози кожи! - отряза поетът. - Остава ти малко.

Българинът си служи добре не само с глината, но и с думите. Само че от тая сладка флотационна дейност понякога му става черно пред очите. В такива мигове българинът казва: "Що ми трябваше да си отварям устата!" Така го казва, но след няколко дни отново го избива на грънчарлък със словото. И отново изпъква знаменитият балкански жанр - тялописът. При повторното рисуване българинът отсича: "Мръсна уста - сама се отвори!" И така - во веки веков.

Тоя път тялописът се размина. Още неотдъхнало от трагичното изпращане на Стоянчо Църката, целокупното местно население беше попарено от нова смърт. Баба Гроздена Джангърска така предаде новината: "Пуста Дафина, излапала един сапун колкото площица!" Всъщност баба Гроздена си служеше е езика на Българската телеграфна агенция, който нямаше друга работа, освен да разнася ужаси из държавата.

Страшният образ набута целокупното местно население в двора на Стоянчо Църката. Всеки искаше да види като как се умира от сода каустик. Това обаче не беше лесно. С пистолет в ръка, Станойчо Мършата стоеше между живота и смъртта. Кметът му беше поръчал да пази строго, за да няма и за тоя случай разправии с областния управител.

- Ей, Мърша - извика по едно време Стефан Яламурски, - махни това желязо, че ни разболява, като го гледаме! Само пистолетът ни е ексик!

- Не може - отговори спокойно Станойчо. - Държа го по заповед на кмета.

- Ти и оная работа вършиш по заповед на кмета - обади се безсрамницата Рада Карамихова. - Целият си държавен!

- Млък ма! - озъби се общинският полицай. - Тук жена умира, а ти си мислиш за глупави работи!

Наистина умираше жена. И умираше по най-мъчителен начин. Така издъхват лозниците от гръм: огнената спазма нахлува по всички разклонения, изгаря тънките филизи, плъзнали да пият бяло слънце, спуска се като змия към дънера и там притихва.

Синя и червена, цялата в пот, Дафина Басмаджиева зяпаше от задуха, безсилна да изрече човешка дума. Трите деца, които беше създала с помощта на Петраки, плачеха и молеха: "Ох, мамичко, не ни оставяй! Ох, грешна ти, не умирай!" Фелдшерската челяд не искаше да тръгне след Фрънко, който продължаваше да си подхвърля безгрижно златното колело и да нехае за сирашкия си живот.

Домашният сапун се луташе из тъмната утроба на Дафина, налиташе на разните деликатни тъкани и търсеше коритото за пране. По едно време нещастната младоженка се хвана за прага, надигна глава като костенурка и започна да хрипти:

- Той ме вика!... Вика ме от оня свят!... Знам си го аз Петраки. Щом отида при него, ще ме пита: "Казвай сега, мъж ли не бях, та отиде при козел?!" - Нещастницата изхърка: "О, грешна аз, во ще кажа на мъжа си, как ще го излъжа!...

Който опише автентично женската психология, той получи искрената признателност на всички мъже. Каже ли една жена "Тъй беше", работата няма оправило. Бият ги, със свидетели ги срещат, после отново ги разтеглят на семейните уреди, но главите им се превръщат в секретни каси и такива си остават до дълбока старост.

Дафина Басмаджиева умря на разсъмване. Смъртта настъпи по следния начин: Дафина разпери ръце, избълбука гръдно едно "Ъ-хъ" и рязко притихна. Всички в двора разбраха, че тая работа е много проста и същевременно много страшна. И като разбраха това, посърнаха, замислени за последната си фаза.

- Колело е животът! - въздъхна Матейко Пандурски. - Търкаля се, търкаля се и - хоп-троп - отива в пропастта.

- И лебедите умират така - обади се Радко Белоземски.

- Същото е и при лисиците - допълни Георги Рашов.

Смъртта е шантаво явление: на един запушва устата, а на всички останали ги отваря. Тръгнаха разговори за близки и далечни смъртни случки. Всеки си имаше по някой близък на оня свят, тоя близък внезапно му домиля и той започна да го възкресява.

- Страшна мръсница е смъртта! - потръпна баба Гроздена Джангърска. - Бездетна мръсница! Имах си едно момиче - единствено. Вие го помните. Умря, горкото, от заушка. А беше такова ненагледно, че няма повече накъде. -Слушай, викам на стареца, не мога да го сложа под земята, сърцето ми не кандисва, ще умра и аз." Той, праведният, подсмърча: "Страшно е, но няма друго място за мъртвия човек." "Как да няма! - припадам от мъка аз.- Как да няма!" "Слушай - гали ме старецът, - ела на себе си, съвземи се. Мъртъв човек в пазва не се държи. Ето я земята - и за посев, и за гробнина!" Тъй ми дума Вергил, а аз не искам и да чувам. Най-после вощисах: "Хубаво, така да бъде, но направи три отвора на гроба? Нека очите гледат, а устата да си диша." Точно така му рекох. Той, мъченикът, се разболя от мъка, но нали е баща, изряза три дупки в капака на ковчега, закрепи три водопроводни тръби... - Баба Гроздена разпери безпомощно ръце и щръкна глава към който ни прибира като празни лимонадени шишета: - Боже, такава я измислихме тогава!...

В случая трябваше да се измисли нещо друго. Баба Гроздена най-после се откъсна от трите водопро, водни тръби, пристъпи до прага, наплюнчи пръсти внимателно притвори очите на мъртвата. Трите деца на Дафина изпищяха от страх и може би за първц път се прегърнаха. Пътят на Фрънко вече беше открит пред тях, оставаше само да намеря венчалните накити на майка си.

Лятото се дърпаше, искаше да си остане сред българските ниви, но същото искаше и есента. Цяла нощ валя. Злобно, неудържимо и безпаметно вятърът тръскаше клоните на дърветата. Рано сутринта на дру. гия ден целокупното местно население тръгна към нямата земя да изпрати Дафина Басмаджиева. Трите деца на Петраки пристъпваха пред ковчега, весели като теменужки. Всяко държеше пред коремчето си керемидка с тамян. На тръгване Стефан Яламурски им разчорли косичките и полуусмихнат им рече: "Гледайте как пуши тамянът и ще видите душата на покойната ви майка."

Пушекът продължи до селския кладенец. Точно при това поетично място трите сирачета окончателно се простиха с майка си. Изникна отнякъде Стоянчо Църката, разбута траурния народ и смъкна ковчега от раменете на хамалите. Хайде, дотук му беше простено. Стоянчо Църката обаче прекали. Той захлупи троснато ковчега, седна на капака и подхвана: "Дафино, либе Дафино, затуй ли, либе, утрепах на моя съсед петела?..." Това вече беше мистика.

Картината се очертаваше без врати и прозорци. Сигурно и такава щеше да си остане - като къщата на дядо Иван Арабаджията сред Тракия, но точно когато Стоянчо Църката подхвана втория куплет, пред кладенеца избумтя и рязко удари спирачка огромен полицейски камион с чергило. Моментално наскачаха едри и тромави полицаи, приготвиха пушки и пищови за стрелба и тръгнаха към вампирясалия българин. Всички проумяха, че Стоянчо Църката е офейкал от затвора. Същото, изглежда, проумя и той, защото рипна от дървения постамент и запраши без посока.

Гръмнаха пушки и пищови. От камиона скочи сиво полицейско куче и хукна по следите на държавния престъпник. Българският народ се разбяга. Пръв изчезна дядо Харалампи Донков. Той знаеше много добре, че една държавна полиция няма право да се връща от набезите си без жертва. Игнат магазинерът също го удари на бяг, но точно когато отминаваше потребителната кооперация, дървеният му крак го изостави и той едва не падна мъртъв върху децимала.

Трудно се вярва на такива случки. Западна Европа така и ще си умре невярваща, защото тая комплицирана гражданка е нещо като пудра и половина. Българите обаче могат спокойно да й заявят: "Вижте какво, както го разбирате живота, така го живейте, а ние ще го разбираме, както го живеем."

В последна сметка всички българи се събраха отново при селския кладенец. Дряновският манастир и трагичната църква в Батак ги бяха научили, че когато си сдиплят плещите, смъртта е сладка като захарно петле.

- Боже! - разчорли косите си баба Гроздена Джангърска. - Виж ни, боже! Виж ни и ни запомни!

- Аз не искам да ме запомня! - простена Матейко Пандурски. - По е добре да ме забрави!

Стара планина се губеше сред гъсти мъгли. Сигурно над нея продължаваше да вали. Жълтата вода на Марица потръпваше зиморничаво и бързаше към топлото море. В същата посока се нижеха на триъгълници и закъснели прелетни птици. Жеравите плачеха банално, както всяка есен.

- Чумата да ни тръшне! - отново разчорли косите си баба Гроздена. - Ами ние забравихме Дафина!

- Да бе! - надигна се Георги Рашов. - Мъртвата лежи на крачка от нас, а ние зяпаме жеравите! Аз дори си бях намислил да ви разкажа един спомен за зуавите.

Шествието отново се възстанови. Конете си бяха отпочкнали и тръгнаха бодро. До селския кладенец всички мъртви се носеха на ръце, а от това място ги понасяха каруци. Такова беше поверието: до вода мъртвите трябва да се носят от живи, за да им върви по вода, а оттам нататък - от добичета, за да им върви на наша. Всички се съобразяваха с това поверие защото на всички им беше скъп животът.

- Гато - прошепна по едно време Георги Рашов и внимателно придърпа Игнат магазинера до себе си, - започнал съм, братко, вече някой трябва да ме изслуша.

- Ти отново ли за зуавите - усмихна се Игнат. - Остави ги да си живеят. И те са хора.

- Така е, джанъм, но не е съвсем така - отвърна Георги Рашов. - Един ден при Битоля налетяхме на цял полк сенегалци. Тия черни биволчета са големи майстори на тишината. Легнали по корем, приготвили си мерника, а нашият дружинен свещеник не знае за тая работа, върви по пътеката с манерка и сладко си подпява...

- Ама аз тая вече я знам наизуст бе, чичо Георги! - изпъшка Игнат магазинерът. - Ти нямаш никаква милост!

- Милост ли?! - възкликна Георги Рашов. - Ами зуавите имаха ли милост?... Както си подпява дружинният свещеник, така и попада в капана. Залавят го зуавите, връзват го, полагат го по гръб и посипват брадата му с барут. Страшна работа...

Стана още по-страшно. Точно пред вратата на селското гробище лежеше биволицата на Стефан Яламурски и сантиментално ближеше новороденото си двуглаво дете. На малкото му беше приятно: лежеше кротко и пъхаше с коремче.

- Аман! - изпищя баба Гроздена Джангърска. - Аман от целия живот!

- Край на спокойствието! - изписка и жената на Матейко Пандурски. - Свърши нашата! Надявахме се на добро, надявахме се, а доброто ни чакало пред гробищата!

Стреснато от писъка на двете жени, двуглавото биволче се изправи на тънките си крачета и тръгна към червената жилетка на Рада Карамихова. Двете му глави пропадаха към земята, изправяха се нагоре и отново пропадаха. И точно тая биологична аномалия се оказа фатална за бившата жена на Петраки Басмаджиев. Мъртва от ден и половина, радостна и доволна, че отново се намира при първия си мъж, Дафина Басмаджиева внезапно оживя и сърцераздиоа-телно извика:

- Радо, бягай!...

Нищо не помогна тоя път, нито Дряновският манастир, нито трагичната църква в Батак. Кръстовете паметниците в гробището бяха моментално пометени от безпаметното народно бягство. Георги Рашов падна в гроба на Дафина, но навреме се измъкна и продължи да бяга в южна посока като изоставен жерав. При внезапно оживялата фелдшерска вдовица остана единствен Радко Белоземски. Големият поет й помогна да слезе от каруцата и мълчаливо я поведе към селището. Имаше какво да запише в прославения си бележник, но му беше съвестно да го отвори Макар и много рядко, изкуството отстъпва пред живота.

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.