МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Осма глава

В началото на есента българското училище отново отвори вратите си и отново зяпна срещу българските деца: "Влизайте да ви изям!" Всяка година ги посрещаше по същия начин - с чаткане на зъби.

- Никой да не влиза! - изрева директорът на училището. - Тая учебна година ще започне с медицински преглед!

- Че то като в казармата бе! - облещи се Георги Рашов. - Едно време така ни събличаха на плаца. Излезе ротният, фрасне в ботушите си кожен бич, взводните грабнат по една летва...

- Прегледът - продължи директорът - ще започне с децимала пред потребителната кооперация! То не може така на доверие: "Аз съм българче... Син съм на юнашко племе..."

Превозването на ученолюбивите български деца се извърши с легендарния кораб "Радецки". От всички деца най-високо пееше Николчо Пандурски. Той също беше разбрал, че след повторната кръщавка съдбата му е коренно променена. Близко до него, блъскайки крак по уличната канавка, пееше и неговият баща, горд, че е отгледал такова невероятно момче Майката на Николчо пъплеше с тълпата. Тя още неразбираше от национални примери, затова си стоеще при нацията.

Строг и внушителен като мавзолея на Ататюрк великият английски децимал посрещна българските деца с езическо безразличие и християнска надменност. В тоя незабравим момент пристигна и доктор. Пантелей Пантелеев.

- Вижте какво! Вижте какво! - провикна се от общинския велосипед доктор Пантелей Пантелеев. - Искам всички да се съблечете по гащета!

- Какво?! - извика баба Гроздена Джангърска.- Че внучката на сестра ми Десислава носи само горни гащи!

- Ама тоя дивак ще простуди децата бе! - настръхна Матейко Пандурски. - Моите деца са голи като пиленца! То ако и за долни гащи трябва американ, охо-о!

Нищо не помогна. Непълнолетният български народ беше разкопчан и съблечен. Матейко Пандурски моментално забрави ропота си срещу държавните разпореждания и радостно възкликна:

- Вижте моя Николчо какво рогче има! Понатрупа ли години, женска България ще има да му се звери!

- Не Николчо, а Адолф - подсети го Радко Белоземски. - Всеки баща е длъжен да знае имената на децата си.

- Така де - смънка радостният баща. - Моят Адолф...

Първото голишарче стъпи на студеното желязо. Пантелей Пантелеев напъна кантарената топка, но знаменитият английски децимал беше лежал дълги години под дъжда и вятъра: кантарената топка не помръдна. Напъна мишци и Георги Рашов, но ръждата от вековете е възпирала градивните усилия на всички народи.

Мъжката сила не помогна.

- Матейко - провикна се кметът, - донеси един чук от работилницата си, та дано се разклати той шантав децимал!

- С чук не може, господин кмете - изтъкна професионалните си познания Матейко Пандурски. - Желязото ще повреди цифрите. Трябва да удряме с дърво.

Георги Рашов домъкна отнякъде букова цепеница.

- Дай на мен - протегна ръка Матейко. - Тая работа иска образование.

Започна изтезанието на кантарената топка. Матейко Пандурски изричаше по едно "А-хък" и замахваше. Когато една работа обаче не иска да става, така и не става. След близо час и половина Матейко Пандурски се предаде. В лагера на отчаяните последователно преминаха Радко Белоземски, Георги Рашов, Игнат магазинерът и Станойчо Мършата. Ученолюбивите български деца потръпваха от студ, но стискаха зъби. Бяха свикнали на тая дейност пред черната дъска.

- Господин кмете - подсмръкна Гюро Кошничарски, - да повикаме немците. Те са технически народ, -все ще му измислят чалъма.

- В никакъв случай! - отсече Георги Рашов. - От тяхната помощ бактъм. Един път ги повикахме на помощ при Гевгели, та си взехме беля на главата с англичаните. Получи се така, че трябваше да изтребим...

- Георги - прекъсна го Стефан Яламурски, - трябваше да плените поне един англичанин, та да има кой да оправя децимала.

- Не ме прекъсвай! - избухна Георги Рашов. - Не искам никой да ме прекъсва, когато говоря за германците! Тия надменници и там си проявиха мурафета. Тръгнахме ние за гробищата, а срещу нас идва...

- А-а-а! - изпищя жената на Матейко Пандурски. - Ето го! Идва!...

Немците останаха при Гевгели. По гърбавия мост на Марица пристъпваше Стоянчо Църката. Точно така си беше: пристъпваше и си подпяваше: "От затвора идвам, либе ле, от горноджумайския, там отидох, либе ле, да се уча на любов..." Хайде, всеки има право да си подпява каквито си иска песни, дори и престъпни, но само стражарите имат право да носят саби. Стоянчо Църката се подпираше на доста голяма сабя.

- Стоянчо - пръв дойде на себе си Радко Белоземски, - на молба го удрям: хвърли това студено, желязо!

- Какво?! - сепна се Стоянчо.

- Казвам ти да се освободиш от това робско оръжие! То е за кавалеристи и конни стражари!

- Ами че аз го нося за теб бе, Радко! - възкликна Стоянчо. - Ти в историята с тояга ли искаш да влезеш!

- Аз не искам да влизам в историята! - задави се от вълнение Радко. - Там е много студено!

- Ти не искаш - натърти Стоянчо, - но историята иска!

С научни признаци за лудост Стоянчо Църката се откъсна от гърбавия мост, направи няколко крачки и приведе сламената си глава пред Радко.

- Ето ти сабята - протегна ръка Стоянчо, - вземи я. И никакво бягство от историята! Там поне данъци не се плащат.

Първа изхлипа баба Гроздена Джангърска. Златна бабичка беше и много добре оплакваше.

- А бре, на баба момчето - занарежда златната; бабичка, - там ли трябваше да отидеш и такъв ли трябваше да се върнеш! Та нямаше ли в тая Горна Джумая някой добър човек, та на доктор да те изпратеше, ами се връщаш като таласъм!...

Викнаха да плачат и ученолюбивите български деца. Само Рада Карамихова не кандиса да си намокри очите. Тая безсрамна жена разсъждаваше така: "А бе луд, луд, ама още си го бива за женска трапеза. Пък и такива хора не приказват!"

- Ама вие да не мислите, че съм луд! - потръпна Стоянчо Църката. - Ето, и на жените армаган нося! Чак от затвора го нося. Старшията вика: "Хайде, Стоянчо, сдавай имуществото и офейквай!", а аз му викам: "По-спокойно, господин старши, по-спокойно, че кракът ми е много деликатен!" - Нещастният Стоянчо приседна на децимала, вдигна десния си крак и посочи черния си палец: - Виждате ли домата? Влезе под костенурчения ми нокът една доматена семка и поникна. Разгеле...

В тоя момент по гърбавия мост на Марица се зададе Дафина Басмаджиева. Дългият й сукман метеше улицата, лачените щавали едва-едва се виждаха.

По същия начин беше натъкмена и когато пътуваше с общинската каруца към селското гробище. Нямаше я тогава само синята кърпа, която сега прибираше разкошните й коси.

- Тая пък коя е? - надигна се от децимала Стоянчо Църката.

- Тая ли?! - настръхна Станойчо Мършата и бавно разкопча кобура на пистолета си. - Тая жена, която идва по моста на Марица... същата жена... да, Стоянчо, същата жена е Дафина Басмаджиева.

- Какво?! - настръхна и Стоянчо Църката. - Това не може да бъде!

- Всичко може, баба - помилва го баба Гроздена Джангърска. - Вече всичко може. И аз до оня ден разсъждавах по друг начин, ама животът...

- Не! - размъти поглед Стоянчо. - Това не може да бъде! Пък и тая е много млада!

- Стояне! - провикна се Дафина Басмаджиева и полетя към втория си мъж. - Аз съм, Стояне!

Френските, руските и английските професори са категорични: "България е държава, която се намира в Югоизточна Европа. Територията на страната се намира под влияние на така наречените атлантически и средиземноморски циклони и свързаните с тях нахлувания на въздушни маси." Тая истина поддържа по една легация и в националните енциклопедии на Германия, Италия и Япония. Другите народи нямат професори с енциклопедически познания, затова декларират признаването устно.

В случая признаването беше излишно, защото срещи на живи с мъртви могат да стават само в древни и образцово организирани държави.

- Стояне, Стояне! - проплака Дафина Басмаджиева и прегърна последния си съпруг. - Като те гледам колко си нещастен, идва ми да вия като кучка!

- Млатят ма, Дафино! - разплака се и Стоянчо. - Млатят и с кантарени топки!

Лудостта отново тръгна като къртица из третото съзнание на Стоянчо Църката. Тоя невменяем човек измъкна цялото интимно бельо на държавата и го разхвърли пред очите на целокупното местно население. Всички видяха и всички разбраха, че българската държава изтезава главно с ония предмети, които денонощно заобикалят българина, но така си служи с тях, че дори и предметите заплакват. Особено поразяващо впечатление направи съобщението, че българската държава изтезава и с обикновено обущарско шило, което по нищо не се различава от шилото на местния обущар Стамат Попстаматов, поставено на видно място в областния музей.

- А-а-а! - изпищя повторно жената на Матейко Пандурски, сякаш се набоде на шилото на Стамат Попстаматов. - Ето ги! Слизат!

От есенното небе, бавно и тържествено, слизаха немски парашути. Тежките транспортни самолети, които ги бяха издухали от утробите си, едва-едва преваляха билото на Стара планина.

- Ами сега! - възкликна Матейко Пандурски. - Аз съм с тънко сърце, не мога да гледам такива картини!

- Вижте го оня бе! Вижте го! - надърви вратните си жили Игнат магазинерът. - Тоя парашутен дивак ще падне върху покрива на кочината ми!

- Слушай бе, господин кмете - забрави служебното си положение Макавея Бобчев, - виждаш ли, падат ония мискини! После кой ще ни купува керемиди?

В националния разговор тежко влезе и дядо Гоце Парпулов.

- Когато бях депутат - подхвана дядо Гоце, - предложих на почитаемите народни представители да си купим от странство един вулкан. Викат ми от залата на Народното събрание: "Защо бе, дядо Гоце? Какво ще го правим тоя вулкан?" "Как какво! - възкликвам аз от трибуната. - Ами всичко се случва. Случват се и войни, а вулканът е огън. Напъхваме гърлото му със слама от стърнищата, той изригва и - хоп, излива горещата си тенджера върху главите на нашествениците." Един народен представител, дядо Георги от Плевенско, ме прекъсва: "Ами с какво ще го докараме от странство бе, дядо Гоце? Как стават тия работи?" Аз се позамислих, не е шега да се докара вулкан от далечна държава, от Япония например, но докато измисля отговора, в залата нахълта монархът, рипнаха да му ръкопляскат...

Вместо цар Борис в селището внезапно нахлуха немски войници и най-безцеремонно прекъснаха дядо Гоце Немция, както се изразяваше Генчо Персата, разполагаше с невидима техника и по тоя начин си провеждаше ученията, без да влиза в открит контакт с местните български власти. В случая парашутистите изпълняваха ролята на английски десантчици, а на сухопътните части от близките селища беше строго наредено да ги ликвидират.

Сухопътните части откриха бесен огън. Фиктивен, разбира се. Откриха огън и парашутистите. Едните се стремяха да разкъсат обръча, другите напираха към центъра на тоя обръч. Там, в средата, трябваше да се реши победата.

- Пусти германци! - усмихна се дядо Харалампи Донков. - Правят война, както българите правят сватбите!

- А Първата война? - попита Георги Рашов. - Помниш ли Първата световна война? Тогава нямаше коприна. Тогава гледката беше такава: шаяк -желязо, шаяк - желязо...

- Гошова работа! - раздимя лулата си Стефан Яламурски. - Швабите си правят учения, а той си мисли за коприна!

- За коприна я! - озъби се Георги Рашов. - Парашутите се правят от коприна.

- От коприна ли? - възкликна Матейко Пандурски, който отдавна беше забравил рогчето на Николчо. - Тогава тая работа излиза много скъпа бе, чичо Георги! Не могат ли да ги правят от басма или от някоя друга материя- Така и по-евтино ще излиза на германския народ.

- Не може - отговори поучително Георги Рашов. - Басмата се цепи.

Българският народ нагази в немската коприна. Хасковската буба излезе от пашкула си и повлече разговора към женските рокли и блузи. Стана ясно, че с коприната, от която се правят парашутите, могат да се облекат почти всички български жени. И така трябвало да бъде!

- Един път - отново тръгна към Гърция Георги Рашов - вървя по главната улица на Солун. Бях излязъл в градска отпуска. И какво ми било писано от господ! Ждрапам аз с ботушите, а срещу мен се кипри една гъркиня, цялата в коприна. Как да ви я опиша! Насочила едни гърди като буфери на мотриса. Викам на кръвта си: - Слушай ма, мътилко, стига си вълнувала кораба, зашото ще покъса лятната униформа на армията!"...

Матейко Пандурски разтвори очите си като женски пазви:

- Кораб ли?! Ама и кораби ли имаше?!

- Ей - въздъхна отчаяно Георги Рашов, - голям дивак си, Матейко! Тия кораби, за които говоря, са други. Помисли бе, джанъм, и ще разбереш!

Българите продължиха да газят немската коприна. Немците си отмъщаваха: газеха българската земя. Хубаво се получи, че ония, които се намираха в обръча, най-после решиха да се предадат. Белите парашути се появиха отново по залез слънце, но тоя път като знаци на пълна и безусловна капитулация. Сухопътните части надуха мощно гърло в чест на победата.

Нямаше жертви след това учение. На немците им беше писнало да умират, затова провеждаха маневрите си внимателно. После, след голямата военна игра, се проведе голям военен парад. Първи през общинския площад преминаха парашутистите. Моралът малко се нарушаваше - победените нямат право да пререждат победителите, но точно така започна зрелището. След парашутистите удариха крак сухопътните части. Цялото селище потъна в прах. Българите обаче не откъсваха очи от снажните редици. При толкова подковани ботуши доматената семка от горноджумайския затвор нямаше никакво бъдеще. Беше дошло времето на немската семка.

Войските се изнизаха към Стара планина. Там ги чакаха камиони, танкове и транспортни самолети. Българите тръгнаха към къщите си. Слънцето вече беше с половин глава. Жените подхванаха стари песни. Рада Карамихова се провикна: "Ой, лозе, лозе, като те садя, кой ще те бере!..." Сигурно щеше да каже и кой ще бере българските лозя и какво ще прави с гоздето им, но точно когато стигна до това място, Стоянчо Църката се разрева: в общата национална залисия някой беше стъпкал доматеното стръкче, поникнало под костенурчения нокът на десния му крак.

- Аз градинар исках да ставам! - плачеше и нареждаше Стоянчо Църката. - Градинар, а не престъпник!... О, братя, защо така не цените личността!...

Беше наистина много тъжно. Радко Белоземски отново се прежали, прегърна нещастния Стоянчо и внимателно го поведе към кръчмата, където намират утеха всички нещастници. Устните му, посипани с прах от немското учение, потръпваха от силна творческа възбуда. През тоя убийствен ден големият поет беше стигнал до великото изречение: "Всичко, което има един-единствен смисъл, може да се назове и по друг начин."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.