МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Шеста глава

Пекна силно слънце. Житото пожълтя. Овошките увеличиха теглото си бруто и нето и сведоха клони. Тревите оредяха. Марица изтъня, оголи камъни и тръгна през полето. Птиците разредиха песните си. Най-неусетно в българските земи пристигна лятото и седна по турски.

Българите също насядаха по турски - пред общината, пред потребителната кооперация, пред кръчмата на Стефан Яламурски. Международната политика се оказа сладка като тахан-халва. Всеки прие на личен отчет по една европейска държава и започна да й поще главата. Дядо Гоце Парпулов влезе в руското военно министерство и - преписка по преписка - показа цялата несъкрушима сила и мощна, великата държава. Дарданелите вече нямаха никаква цена на българския политически пазар.

В такова сложно и съдбоносно време Стоянчо Църката реши да се жени. Верен на мъжката дружба и на някои други работи, Радко Белоземски му посочи трагичния международен декор и троснато отсече, че тая работа търпи отлагане поне до края на войната. Стоянчо Църката обаче се гърчеше от страст и не кандиса. Намеси се и дядо Гоце Парпулов, той също изрече подходящи думи за отлагане на личното радостно събитие, но и той трябваше да се убеди, че делото на погледа.е отдавна завършено, докато творбата на сърцето е обречена на вечно съзиждане. Сватбата започна с гибелта на седем коча, специално подбрани от отец Игнатий, който се славеше не само като плодовит любовник, но и като голям познавач на мъжките животни. Георги Рашов удари един бръснач на Стоянчо, прасна му няколко шамара по розовите бузи и най-цинично му заяви, че го бива за всички пловдивски и татарпазарджишки моч мичета и вдовици. Стоянчо Църката подсмръкна, радостен и доволен, че го признават за клон, на койтс още могат да се люлеят млади жени.

Грабежът на фелдшерската вдовица се извърши точно по обед. Георги Рашов, Стефан Яламурски й Станойчо Мършата влязоха в къщата на Петракв Басмаджиев, хванаха Дафина за ръцете, сложиха й един бонбон в устата и доста грубо я помъкнаха към новото й семейно огнище. Трите дечица на рано починалия народен лечител викнаха да плачат, но колко гърмежа от мъжка страна въдвориха амбул торна тишина.

Венчалният обред също се поклони пред закона. Брачната двойка, бутана и подбутвана от целокупното местно население, влезе в църквата и замръзна под централния купол. Отец Игнатий се усмихна неопределено, изпя абсолютно всички бракосъедишп елин текстове и обяви с тържествен глас, че от тоя момент Стоянчо Църката поема мъжка отговорност за всички телесни и духовни територии на Дафина.

- Дадено! - извика Стоянчо Църката. - Поемам такава отговорност!

Стоянчо Църката я поизбърза малко, но и на стрелбищата е така: за народ се умира най-лесно пред народ. Отец Игнатий повтори усмивката си, тоя път с национално разбиране, размени венчалните халки, направени от стари каравелки, и раздимя тъмнобузестата кадилница. Великият епитроп Йордан Белодробов напъна западната врата на църквата и даде зелена житейска улица на семейното щастие.

Църквата изпълни своя дълг. В най-голямата горещина се залюля хорото. Дядо Харалампи Донков .размахваше националното знаме и при всяка обиколка приклякваше. До него ситнеше Матейко Пандурски, напъхай в нова шуба с астраганена яка. Рада Карамихова стоеше в средата на хорото, цялата в черно.

Така се полагаше, така го правеше народът. И сигурно щеше да го направи добре. По едно време обаче отнякъде се домъкна Гюро Кошничарски. Тоя глупав общинар не каза примерно "Добър ден", а доста грубо събщи, че доскорошният свекър на Дафина Басмаджиева премерил живото си тегло със синджира на селския кладенец.

- Обеси се човекът! - изхлипа лицемерно Гюро Кошннчарски. - Преди да увисне на синджира, извика: "Гюро-о, отивам си зачуден от живота! Дълго живях - нищо не разбрах! Кажи на Дафина да изпълни поне завещанието ми. Искам да си лежа пред къщата, а не под салкъмите при воденицата!"

Сватбата отиде, та се не видя. Намесиха се и властите. По устна заповед на кмета Станойчо Мършата събра на бърза ръка всички местни първенци и ги подкара към общината. Стоянчо Църката също попадна в тая дълга върволица към Диарбекир. Вековният български опит показваше, че зад всяка смърт се крие сянката на жив човек.

Кметската стая се изпълни с отговорен народ. Всеки си намери място, скръсти ръце и потъна в незавършено прогимназиално мълчание. Дядо Гоце Парпулов също си заключи устата. Бяха му намекнали, че с това "Пак не разбрах!" излага дейците от нацйо-налноосвободителните борби.

- Много се измениха времената! - въздъхна кметът. - Толкова се измениха, че не можем да се познаем!

Тишината се подкваси. Някакъв общински стол от времето на Стефан Стамболов изскърца по непоносим начин и дръпна народните нерви на макара.

- Ей, ти! - избухна неочаквано кметът. - Ти що утрепа бащата на фелдшера?!

Кметът явно прекали, както прекаляват всичк властници, когато не знаят как да се справят с пол жението. Стоянчо Църката изблещи очи, изхърка едно трагично "А-а-а!" и свлече тялото си на пода. Добре, че имаше вода. Напръскаха го, дето трябва, разбутаха вратните му жили и той се посъвзе. И както трябваше да се очаква, моментално заплака. Докол; кото стана ясно, искрено съжаляваше, че войнишка та смърт му избягала при Лозенград. Там имало на чин да загине по най-героичен начин, но куршумът се отплеснал в някакъв подофицер от Ветрен. А там трябвало да падне и там трябвало да лежи, за да го тачат българите, а не да го подритват.

- Хайде, по-спокойно - поомекна кметът. - По-спокойно и по-разумно. Тия падания от стола само ни пречат да работим.

- Разбрано! - изправи се машинално Стоянч Църката. - По-спокойно и по-разумно! Кметът се усмихна милостиво:

- Сега ни разкажи за връзките си с Дафина Басмаджиева.

- Господин Игнатов - проплака Стоянчо Църката, - декларирам, че не съм си служил с никакви връзки! С връзката на селския кладенец си послуж дядо Златан Басмаджиев!

Невменяем човек се оказа вторият мъж на Дафз на Басмаджиева. Кметът смигна на Станойчо Мъ шата и той го повлече към общинското мазе. Там му беше мястото, а не при Лозенград, където турците се препитават от земята.

- Господин Игнатов - издебна тишината Стефан Яламурски, - може ли да проветрим?

- Не може! - изхриптя кметът. - Имаме работа!

- Защо да не може? - озъби се дядо Харалампи Донков. - След любовни истории въздухът винаги се разваля.

Мъртвите поразяват с постоянството си. Живите започват с едно, а продължават с друго. Започват например с рогатия добитък. Правилно започват и навреме започват. Обясняват зацит има рога, откога ги има, какви видове и разновидности има и как се харчат на международния пазар. Така разсъждават - за видове и разновидности, - но по някое време ги чатка някакво невинно и съвсем невидимо камъче и те повеждат разговор за яловите жени. Тук са в стихията си. И така трябва да бъде: един народ е длъжен да разбира и от ялови жени, ако не иска да изчезне от лицето на земята. В следващия миг обаче яловите жени се превръщат в кърмачки, хващат по едно детско-пръстче и започват да го смучат от любов. Тоя миг е жизнено необходимият отдих. След това всичко започва отначало.

Шаблонът се повтори. Всички откачиха от трагичния дневен ред и започнаха да обсъждат развойно любовта: как се е появила, кога се е появила, защо сее появила и може ли да й се дръпне завесата за вечни времена. Отец Игнатий отново стана изкупителна жертва. Внезапно полазиха слухове, че на неговата хубост някога не устояла и игуменката на близкия манастир "Свети Иван Рилски". Всяка нощ отец Игнатий сричал в килията си: "Господи, аз си заслужавам американския електрически стол, но какво да правя, като американците нямат електричество."

- Стига! - изкрещя кметът. - Дядо Златан Басмаджиев виси на ръждивия синджир, а вие си: правите майтап! - Кметът се надигна от стола: - Първо: аз поемам отговорност да се свържа с областния управител. Второ, общинският полица да застане на пост при селския кладенец и да внимава за пълната неприкосновеност на дядо Златан. Трето, комисия от трима души - дядо Харалампи Донков, Стефан Яламурски и общинският глашатай Макавея Бобчев - да запечата синджира и шията на покойника с червен восък. Четвърто...

- Ами ако излезе вятър и раздвижи синджира? - попита съвсем на място Макавея Бобчев.

- Не ме прекъсвай! - почервеня от нерви кметът. - Не ме прекъсвай, че забравих четвъртото!

- Може и без него - обади се дядо Харалампи. - Всичко е ясно.

- Може, разбира се! - сопна се кметът. - Хайде, всички по местата!

Така се слага ред в една държава: с капитански език. Дядо Харалампи Донков, Макавея Бобчев, Стефан Яламурски и Станойчо Мършата тръгнаха да изпълнят възложените им задачи. Кметът въздъхна, завъртя телефона и поиска от телефонистката да го свърже по спешност с областния управител.

Кметът имаше диплома за завършено висше образование, подписана през 1912 година от декана на Кьониг-сбергския юридически факултет, но в тоя случай се прояви като простак. Българската поща го свърза с областния управител едва на свечеряване.

- Кой? - извика като от бърлога областният управител. - Кой бе?

Тъмно, трогателно и легендарно е това българско "бе". В неговия вселенен обем едновременно си бият шамари и си подават приятелски ръка простащината, превъзходството и личната интимност.

- Общинският кмет Игнатов - легитимира се кметът. - Игнатов, господин областен управител!

- Е?

Максимално учтив, кметът изложи молбата на дядо Златан Басмаджиев и попита като как се тълкуват такива завещания от съвременното българско законодателство.

- Не може! - отряза областният управител. - Ако всички легнем под стрехите на къщите си, нашите деца и внуци трябва цял живот да ни прескача!: по няколко пъти на ден!

- Не може, така ли, господин Кацаров?

- Ти остави тая - избухна областният управител, ами кажи защо не изпълняваш разпореждани: та на областта? Цялата област се преброи и презиме, само ти си правиш оглушки! Ти да не живееш в Мадагаскар бе?!

Езикът е нашата родина. Първо трябва да изчистим думите, след това трябва да изчистим погледа, а да стигнем до истинското познание за нещата. За тая умствена дейност обаче трябва време.

- Няма смисъл да мълчиш като шаран - провикна се областният управител, - ами хващай кучето за опашката!

Първия път - хайде, но кметът за втори път прояви култура на туземец. Какво значи това "Ало, господин областен управител"- Какво значи и това: "Ало, господин министре"- Всъщност какво си мислят ония, които казват: -Ваше величество"- Всички тия трогателни обръщения автоматически предизвикват такива сантиментални отговори: зает съм, нямам време, върви по дяволите, изпъдете го тоя, съблечете му кожата, направете рогозки от косата му. Общо, думите не правят дупка, но ония, които досаждат, изкопават яма за себе си.

Най-после кметът разбра, че разговорът е приключен едностранно от областния управител.

- Дядо Гоце - въздъхна кметът, - началствата нямат време да се занимават с нас!

- Тъй е! - възкликна старият поборник. - И едно време беше така. Кажеш на Васил Радославов нещо разумно, подкрепиш го с пример, после чифтосаш тоя пример, а той те праща да носиш вода на дяволите. Един път...

Старият поборник отново повлече крак по цариградското джаде. Тоя път си беше наумил да стигне до София и да възнагради своите сънародници с неописуемата гледка на Софийското поле. Тоя път обаче кметът нямаше време за такива дълги разходки. Гневен и разбутан след разговора с областния управител, той събра оцелелия общински персонал, издърпа му ушите и го хвърли да спасява положението.

Рано сутринта на другия ден площадът пред общината посивя от народ. Никой не мислеше за дядо Златан Басмаджиев, който продължаваше да виси над селския кладенец. Стефан Яламурски беше домъкнал цяло буре вино и черпеше на всички посоки. Бодър изглеждаше и Георги Рашов. Сигурно през нощта беше сънувал някогашната си любов с гъркинята Мария. Тоя българин имаше право на такива сънища, защото жена му беше направена само от ко-кал и гонякога доста остро засягаше неговото мъжко самочувствие.

Кучката на Георги Рашов обаче нямаше нищо общо с грубата му жена. Както лениво се протягаше младата овчарка изведнъж започна любов с кучето на Рада Карамихова. Тоя отчаян пехливанлък се развихряше всеки ден из бурените и покрай плетищата, но тоя път изпъкваше публично, затова всички му харизаха очите си.

- Ха така де! - възкликна дядо Харалампи Донков. - Ха да си припомним младини!

- Ей - разпери ръце Матейко Пандурски, - бях ги позабравил тия работи! Ама така е: дървена сабя кръв не пуща!

- Матейко - скърши му едно валчесто око Стефан Яламурски, - трай си на дъното на котлето, че ще разплискаш водата! : - Ти пък, чичо Стефане - изчерви се Матейко, - ти пък накъде избиваш!

- Миналото лято - подхвана Стефан Яламурски - отидохме с Матейко да се къпем при големия остров на Марица. И какво мислите, че се получи? Аз му викам...

- Това ти е останало - да викаш - подхили се баба Гроздена Джангърска. - Ако не викаше, отен Игнатий нямаше да ти направи само едно дете.

Мъжкият народ обикновено не разбира, че едш жена може да бъде едновременно виновна и щастлива. Стефан Яламурски също се беше разминал с та; световна истина. Сега баба Гроздена се подиграваш с неговото невежество. Искаше да му каже: "Така е Георги, на всеки пир има по един печален!"

Сладка и полезна дискусия се подхвана - кой н: кого е помагал и продължава да помага, но всики вече се раздаваше с купони. По заповед на кмета Станойчо Мършата разбута картинката на общото блаженство и възобнови първоначалния делничен рядък. Кметът се провикна:

- Преброяването започва! Да влезе в общината Вергил Спасов Джангърски!

В тоя незабравим момент на национален прочит по име и презиме църковната камбана официално извести за смъртта на дядо Златан Басмаджиев Той отиваше в други списъци, много по-дълги от списъците на живите.

Кучката на Георги Рашов скимтеше от любовна мъка. Радко Белоземски й подхвърли къшей хляб из вади поизмачкания си бележник и за първи път поведе молива към личния си живот: "Плодоносно е за всеки писател да си има един далечен край и само той да му знае значението."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.