ЧЕТЯЩИЯТ ЧОВЕК В ТВОРЧЕСТВОТО НА ВАЗОВ В ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКА ПЕРСПЕКТИВА

Дечка Чавдарова

web

В литературоведската българистика все още липсва изследване на четящия герой в българската литература в диахронен план. Едно такова изследване може да хвърли допълнителна светлина върху развитието на литературно-естетическите идеи, особеностите на българското мислене и диалога на българската култура с чуждите култури.

Българските литературоведи, засягащи темата за четящия герой в нашата литература, закономерно се обръщат към творчеството на Вазов, в което четенето на персонажите придобива особена значимост. Цв. Ракьовски съпоставя героите на Йовков с героите от повестите на Вазов като "четящи знаци" и "четящи книги" и обрисува библиотеката на героите на Вазов, включваща Светото писание, народни песни, революционна поезия, Мартин Задека, Фенелон, Волтер, Раковски, Блъсков, Хомяков, Державин, "Многострадалната Геновева" на Л. Тик (Ракьовски 2001).

Сред четящите герои на Вазов се откроява Кандов от романа "Под игото", у когото четенето е доминанта на характера и получава специфична функция. Вдъхновяваща за настоящия текст е идеята на Н. Георгиев за Кандов като "първия homo legens в нашата литература" (Георгиев 2006: 258). Четенето на Кандов се вписва в проблематиката на междукултурния диалог, за който Вазов има изключителен усет. Именно от такъв ракурс се анализират в съвременното литературознание определени сцени в романа, включващи неразбирането, разноезичието, несъвпадането на културни кодове: Н. Георгиев извлича от представата за невъзможния превод на турски на изрази като "лична неприкосновеност", "човешки права", "законност", "справедливи основания" в речта на Кандов отрицателния български стереотип на ориенталеца (Георгиев 2001: 8), С. Ангелова-Дамянова открива в романа разделението на езиците в общуването на героя както с турците, така и с българите (Ангелова-Дамянова 2004).

Въпреки че в научната литература за романа четенето на Кандов е коментирано многократно, ще се спра отново на него с акцент върху определени детайли и с оглед на различните функции на чуждия текст в романа. Ясно е, че лексиката на Кандов, с която той изразява идеите си за социална справедливост, е заимствана от френски и руски книги на философи социалисти и анархисти. Но Вазов отпраща и пряко към тези автори в речта на героя, което само донякъде е мотивирано от отчитането на читателското възприятие. По-важно е, че обръщането към определени авторитети придава на героя като цитиращ човек допълнителни значения: Кандов налага на своите събеседници текстове по формулата "четете А, Б...", което самò по себе си не е присъщо на нихилиста, отхвърлящ всички авторитети (този тип цитиране може да допълни сравнението с герой на Тургенев, появило се в научната литература¹): Четете, господа, Герцена, Бакунина и Ласаля... Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука... Тогава аз съм с вас... (Вазов 1977, т. 13: 82). Трябва да се подчертае, че опонентите на Кандов знаят за какво става дума, дори да не са чели цитираните автори - в този случай не може да се говори за неразбиране, за разноезичие: Но слушайте, господин Кандов, вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята и съдбините си - казва Недкович. Репликата на Огнянов доразвива мисълта за безпочвеността на книжните идеи на Кандов: Идеите, които вие изказахте (...) доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви на българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите. Народът няма да го разбере (Вазов 1977, т. 13: 82). По такъв начин преди Благоев Вазов поставя въпроса "Що е социализъм и има ли той почва у нас?". Четенето на Вазовия герой дава представа за интелектуалния "багаж", който нашите студенти носят от Русия - това са преди всичко идеите на революционерите демократи, на социализма и анархизма. Книгите, съдържащи подобни идеи, функционират като образец за житейска практика, като "житейски учителки". По-късно по такъв начин Г. Димитров ще чете романа на Чернишевски "Какво да се прави" (за това споменава Н. Георгиев - Георгиев 1999), а масовият читател в социалистическия период - "Как се каляваше стоманата", "Повест за истинския човек", "Павлик Морозов".

Друг тип четене при Кандов е четенето на Достоевски, на романа "Престъпление и наказание". При това четене героят се идентифицира с героя на литературното произведение - с Разколников. Като привърженик на нихилизма, той извлича от романа на Достоевски именно идеите на руския нихилизъм, а не авторовата концепция: Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намираха и двамата в еднакво положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова... Разколников му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал [...] (Вазов 1977, т. 13: 294). Именно въз основа на нихилизма се оказва мотивирано съчетанието на герой на Тургенев с герой на Достоевски в образа на Кандов - иначе И. Пелева е права за "острите различия на литературните каузи" на двамата руски писатели, "миксирани" в романа на Вазов (Пелева 1994: 105). Описанието на вътрешния монолог на Кандов съдържа представата за реализацията на адмиративна идентификация (по терминологията на Яус), при която отъждествяването с литературен герой повишава в съзнанието на субекта на идентификацията собствения му статут, извисява възприетата от него житейска роля. Важно е да се отбележи, че самоидентификацията с Разколников е тип междутекстова връзка, която не обхваща нито цялостния текст, нито цялостната структура на образа - макар героят да разсъждава за човека с категориите на Разколников "нищожество", "жалко същество" (вж. Стаматов 2003: 43), той е далеч от философските идеи на героите на Достоевски. Включвайки в своя текст такъв тип самоидентификация, Вазов осмисля като чужди на българския характер не само споменатите идеи, но и подобна "литературност". Със своето вторично поведение Кандов се противопоставя на другите герои, умиращи в името на България, чийто жест е органичен, нелитературен (въпреки вдъхновяващата роля на революционната поезия в житейската им практика).

Чуждостта на Кандов се подсказва и от интерпретацията на любовта му през "Страданията на младия Вертер". Кандов се самоидентифицира и с Вертер, а наслагването на двете самоидентификации - с Разколников и Вертер - допълва представата за неизграденост на характера, за следване на различни литературни модели и различни идеи в търсене на собствената идентичност: Болен си, болен си, Кандов! - пошушна си той безнадеждно. - Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере (Вазов 1977, т. 13: 308). Значимо е, че вътрешният монолог на героя съдържа и дистанциране от литературния модел, самоирония, а двуезичното обръщение "бай Вертере" крие и авторовата ирония. В диалога на Кандов с доктора идентификацията на героя, готов да се самоубие от любов, с Гьотевия Вертер, се приписва и на доктора, което отново показва, че двамата герои са четящи, че и в този случай не можем да говорим за неразбиране, за разноезичие:

- Има една немска повест, която бях чел някога във Вена - каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; - там се разправя за подобна една любов.

- Гьотевият Вертер? - попита живо студентът.

(Вазов 1977, т. 13: 309)

Чрез репликата на доктора не само се разкрива източникът на цитата, но и се подсказва, че творбата на Гьоте все още не е станала част от българското културно пространство, не е намерила своя превод както в буквалния, така и в метафоричния смисъл на понятието (първият превод се появява през 1882 г.²) В последвалия диалог докторът подчертава чуждостта на дадения литературен модел за българската менталност и по този начин утвърждава определен автостереотип на българина³:

- От каква народност е гороят ви?

- Българин.

- Българин? Че българи май не страдат от карасевда. Техните сърца са обвити с биволска кожа. Вие знаете що е карасевда? Amour desespere!

- Да, отчаяна любов.

- Обаче аз не знам някой българин да е умрял от голяма любов... Един момък се обеси по-преди, но то беше, че фалира евреинът, та загуби.

- Но моят герой, докторе...

- Да, изключение, разбирам - прекъсна го лекарят, - но понеже е българин, не трябва да се самоубива, то няма да бъде вярно... Той трябва да се мъчи...

(Вазов 1977, т. 13: 310)

Изследователка на меланхолното в българската възрожденска литература от 40-те-50-те години на 19. век посочва примери от българската действителност, които биха оборили подобно мнение, като подчертава, че "тези конкретни случаи не са инспирирани от литературни модели" (Алексиева 2005). През споменатия период явлението "вертеризъм", обхванало цяла Европа, у нас не би било възможно по обективни причини. Но по-важно е, че текстът на Вазов насочва към чуждостта на това явление и в случаите на общуване с романа на Гьоте. Самото възприятие на романа на Гьоте от страна на доктора, съдържащо се в коментара на повествователя и в речта на героя, говори за това, че произведението не е оказало върху него въздействието, което оказва върху голяма част от европейската читателска публика - той не само че не би се идентифицирал с Гьотевия герой, но дори се мъчи да си спомни в кое точно произведение героят се самоубива от любов. Интересно е многоезичието в назоваването на "отчаяната любов" (на турски, български, френски), което е знак за разминаванията на културите (явление, привлекателно за етнолингвистичен анализ, който би открил различията в семантиката на разноезични названия на универсалното понятие любов). Срещайки в изобразения диалог двама читатели на Гьотевата творба, Вазов съпоставя не само два различни характера, но (което е по-важното) и два типа homo legens.

Чуждостта и "литературността" на Кандов е особено ярко изразена от цитирането на руски език на стихотворението за Москва, което съдържа и идентификацията на героя с руснак, превръщането на руската любов към Русия в "своя" любов (явление, присъщо на българското "русофилство" до днес): Вдали тебя а обездолен / Москва, родимая моя!

Образът на героя като "четящ човек" получава своите завършени очертания в описанието на неговата лична библиотека, съдържащо авторовата ирония:

В стаята му царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни... На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархистически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горната обаче беше един роман: "Преступление и наказание" от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: "Страдания молодого Вертера". Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив... Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение.

(Вазов 1977, т. 13: 314)

Иронията на Вазов в цитирания фрагмент е насочена както към определени чужди текстове, така и към четенето на героя, свидетелстващо за хаотичност, за лутане ("по думите на Вазов "блуждаене") в света на книгите. Що се отнася до рецепцията на Гьотевата творба в българската култура, цитираното в текста заглавие говори, че героят я чете на руски език (да припомним за сравнение, че докторът я е прочел "във Вена"), което пък насочва към ролята на руската култура като култура посредник в българско-руския културен диалог.

Това описание на корпуса от текстове в читателската памет на литературен герой, съдържащо идеята за Библиотеката като лабиринт и опозицията житейска органика - книжност/литературност, диалогизира с подобни идеи в руската литература на 19. век и отвежда към новата им интерпретация в европейската литература на 20. век⁴.

Образите на личната библиотека на героя и въобще на четящия герой заемат съществено място в цялото творчество на Вазов от 90-те години на 19. и началото на 20. век, в епохата на смяна на културния код. През 90-те години на 19. век, както забелязва С. Ангелова-Дамянова, в българската литература се засилва функцията й на метатекст и често "[...] тя става специален обект на интерес на самата себе си [...]" (Ангелова-Дамянова 2004: 15). Но метатекстовата интерпретация на Вазов - ироничен поглед върху четенето на българина, осмисляне на четенето от гледна точка на националната специфика - му отрежда специално място в този контекст.

В "Епоха - кърмачка на велики хора" (1888) Вазов създава персонаж, у когото четящият човек и цитиращият човек са прояви на една "лоша" игра със социалните роли - игра, чийто резултат е злото. Така в цялостния смисъл на произведението играта с чуждия текст и с различни литературни модели се подчинява на доминиращия социален и политически патос (според рязко отрицателната оценка на д-р Кръстев - "най-долен публицистичен жанр"). Но, развивайки темата за четящия човек като играещ човек (с неговите значения ‘хамелеонщина’, ‘двуличие’), Вазов предлага една многостранна интерпретация на проблема, която извежда извън основния смисъл на произведението и донякъде поражда неговата деконструкция на два отделни текста.

В ролята си на "писател" героят следва модела на романа на сантиментализма, за което сигнализира самото заглавие: "Скала, или нещастни жертви на любовта". Описанието на сюжета на Гороломовия роман представлява "структурен цитат", който се допълва от коментара на повествователя, разкриващ несъответствието между действителността и фикционалния свят: Романът беше фалшиво скроен и нелепо написан (Вазов 1976, т. 9: 159). Оценка на романа се въвежда и в речта на друг персонаж - Китеров - който открива в него "липса на жизнена правда и художественост", мелодрама. Подобна интерпретация на чужда поетика в литературна творба обикновено съдържа литературна полемика, но в произведението на Вазов тази полемика от позициите на поетиката на реализма, утвърждаването на свой образ на света в спор с чужди литературни модели не е основна авторова цел (както е например в "Евгений Онегин" на Пушкин). Противопоставянето на фикция и реалност разкрива несъответствието между идеалния модел (самоубийство от любов - хвърляне от скалата) и същността на героя (низки страсти, егоизъм, користолюбие). Спорът с поетиката на мелодрамата включва и оценка на руската литература (за което споменава М. Наг - Наг 1970) - Китеров съветва Гороломов: Запознайте се по-добре с руските класически писатели. В тях ще намерите съкровища от образци на изящество и художествено съвършенство. Това ще спомогне за образуването на литературния ви вкус... а в съвременните литературни корифеи вие ще найдете урок за строго-реалното изображение на литературните явления (Вазов 1976, т. 9: 164). Китеров е руски възпитаник, но, за разлика от Кандов, той не е просто подражател на определен образ на руската литература, а неин познавач (неслучайно в изказването му е въплътена авторовата позиция). Преди Б. Пенев Вазов утвърждава руската литература като образец за развиващата се българска литература, но насочва не към нейните религиозни идеи и мистика, а към естетическите й качества и реализма. Тази интерпретация на литературата в текста на писателя също извежда извън социалния и политическия патос на неговата творба.

Изобразявайки четящия и пишещия герой, Вазов насочва и към самоидентификацията му с известни писатели, които съдържат формулата "Аз като: Омир, Шекспир, Молиер, Волтер, Русо, Шилер, Гьоте, Мюсе, Байрон, Дюма". Тази самоидентификация се вписва в контекста на темата за тщеславието като една от основните черти на героя ("раздражено тщеславие"). Наред с това корпусът от текстове, изграждащи "библиотеката" на героя, дава представа и за развитието на четящия човек в българската литература и, следователно, за диалога на българската култура с европейската. Един от знаците за издигането на родното до чуждото е апелатив като "българския Белински" (както приятелите на Гороломов го наричат). У Гороломов това явление получава гротескови измерения - чрез самоидентификацията си с известни писатели въз основа на техните слабости той оправдава своите пороци, естетизира ги, придава им ореол.

Интерпретирайки литературността на човека, Вазов отново очертава един контекст, който надхвърля идеята за политическата хамелеонщина и безскрупулност. Четенето на Гороломов се съпоставя в повествованието с четенето на Дон Кихот, с което Вазовият герой попада в един ред със значими образи на четящи герои в европейската литература (макар и малко в стил "Омир, Милтон и Паниковски", както се изразява Остап Бендер): Страстното четене биографиите на великите писатели и едностранното им разбиране разбуди в душата му непобедимото желание да стане такъв. То произведе въз него малко нещо влиянието, което рицарските романи имаха върху Дон Кихота (Вазов 1976, т. 9: 158). Подобна междутекстова връзка би могла да насочи към два противоположни типа четене, два ефекта на литературността на поведението и да представи Гороломов като анти-Дон Кихот - значение, което едва ли е авторово намерение.

Вазов насочва към ролята на литературата за формиране на образци на житейско поведение и чрез четенето на други герои - такова е възприятието на действителността през литературата от страна на рускинята, пред която Гороломов се представя за благородник: Тя помисли, че видя в Гороломова втори Инсаров (Вазов 1976, т. 9: 167). По такъв начин Вазов диалогизира с осмислянето на вторичното, литературното, поведение в руската литература и превръща епизодичната героиня във втора Татяна Ларина - само че ако Онегин не се оказва "съблазнител", "развратител", Гороломов е точно това. Следователно творбата може да подскаже опасностите, които крие отъждествяването на действителността с литературата от страна на наивния читател (особено читателка, ако имаме предвид идеята за "женско четене" в съвременната наука). Този мотив също е само набелязан, но той допълва основното значение за "лоша" игра, за мимикрията на злото.

Развитието на темата за четящия човек в произведението включва и полемиката с авторите нихилисти, прозвучала още в "Под игото": Гороломов сменя маската на литературен талант, изразител на високи чувства, с маската на борец за социална справедливост, поклонник на Бакунин, Херцен, Кропоткин, Писарев ("Писарев го утеши"). Този тип четене има семантична връзка с темата за богохулството на героя, за неговата безгранична освободеност от нравствени норми. Тъй като Вазов не приема нихилизма и социализма, той не поставя въпроса за профанацията на идеята в съзнанието и в житейската практика на своя герой - явление, за което повествованието загатва в коментара на "употребата" на Ботевото стихотворение "Моята молитва" от страна на псевдопатриотите. Макар че идеите на Ботев са близки на идеите на нихилизма, Вазов запазва неговия авторитет на национална ценност: Възвишената Ботева "Молитва" сега, в устата на тая пощуряла тълпа, беше отвратителна, като едно обълвано знаме (Вазов 1976, т. 9: 182 - подчертано от мен - Д. Ч.).

Образът на четящия герой има съществено място в романа на Вазов "Нова земя", в който този образ е част от темата за новата епоха в българската култура, за "новата земя". Металитературния характер на текста посочва Н. Георгиев в своя анализ на междутекстовите връзки "Нова земя" - "Бай Ганьо": Думи като "поема, роман, драма, поетически, герой на роман, поет", употребявани в житейски или литературен смисъл, постоянно пъстрят речта на повествователя. В литературни диспути разгорещено се обсъждат автори и отделни творби, при което се цитират какви ли не стихове - от български народни песни до Хайне и Байрон (Георгиев 1998: 49-50). Значимо е разширяването на корпуса от текстове в читателската памет на героите на "Нова земя" в сравнение с "Под игото" - той включва, наред с Хайне и Байрон, Лермонтов, А. Доде, Гогол, Тургенев, Л. Толстой, Некрасов, Надсон, социалистически книги. Но Вазов не само създава представа за "библиотеката" на българския интелигент след Освобождението и за диалога на нашата култура с чуждите култури (по модела "Какво четеш?" - "Набабът"), а разкрива и различните функции на четенето. В някои случаи героите осмислят явленията от българската действителност чрез идентификацията им с определен литературен модел: "Нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел" (за Веригаров); "Не, тук трябва един Гогол" (за абсурдите в шопското градче). В други случаи героят придава авторитетност на своето мнение чрез цитирането на чужд текст: Знайш ли какво е казал един немски поет? Забравих го, оня, евреина... - Хайне? - Да, Хайне! Той е казал: Царе! Бойте се да направите поета неприятел: изгубени сте! (Вазов 1977, т. 14: 174). Същата функция има и цитатът от Юго: Виктор Юго ли беше или друг някой мъдрец, който беше казал, че человеческото общество тогава ще се облагороди, когато убие политиката (Вазов 1977, т. 14: 427).

Писателят интерпретира и проблема за "криворазбраната цивилизация", поставяйки френските романи от библиотеката на дамите от новосъздаденото "светско общество" наред с модния костюм (четенето на Светлинa и Драга). Знак за "криворазбраната цивилизация" е несъвпадането на цитиращия човек с четящия човек при изобразяването на женското четене - цитирането на "Анна Каренина" от Драга напомня до такава степен случая с майката на Татяна Ларина ("Она любила Ричардсона / Не потому, чтобы прочла"), че бихме могли да заподозрем в това възприятие на литературната творба скрит цитат от Пушкин:

- Найдене, знаеш ли кой роман най-обичам? "Анна Каренина".

- Ти не си го чела?

- Разказа ми съдържанието му полковница Кутешнова, с която сме приятелки. Аз обичам героинята Анна Каренина. Знайш ли защо?

- Защото прилича на кака ти! - пришъпна й ниско Стремски.

(Вазов 1977, т. 14: 115).

Подобно функциониране на литературно произведение не като текст загатва за неговата профанация - лекомислената героиня търси в литературата реабилитация на пороците на своята среда.

Вазов показва и ролята на чуждата (романтична) литература за формирането на специфично светоусещане у българския читател (читателка) - пример за култивирането на черти, свойствени на чужда менталност, е Невянка Шамурова: Тя съединяваше свободната и непринудена свобода в обноските с някаква мечтателност и сантименталност на руска възпитаница, чела скришом от зорката директорка на пансиона Лермонтова и Байрона, спящи под възглавницата й (Вазов 1977, т. 14: 245).

Диалогът на българина с руската литература се осъществява в някои случаи с посредничеството на руснака като четящ човек - вносител на културен "багаж": Беринков сравнява един адвокат с Дикий Барин на Тургенев, а взетата от него ханъма - с Бела на Лермонтов. В този случай българинът цитира "от втора ръка": Беринков го нарича Дикий барин - имало такъв в една повест на руския писател Тургенев (Вазов 1977, т. 14: 136). Загатва се и за ролята на руската култура като култура посредник (Невянка чете Байрон навярно на руски). Същата роля има и румънската култура - "Набабът" Драга чете в румънски превод.

Вазов осмисля чуждата литература и полемично от гледна точка на българската национална специфика. Той подсказва разминаването между българската култура и руската култура чрез образа на героя поет и критиката на неговите слушатели, като насочва иронията си не към чуждия текст, а към подражанието на чужди модели: Ах, Некрасова? Надсона? Поезия мрачна и унила, поезия на печал и незадоволство. Тя е продукт на руския живот и на руската история (...) Но каква работа има мрачний руски дух в нашия млад живот? Каква прилика има между нашите условия и условията, в които се развива руският живот и които са предизвикали тая поезия? (Вазов 1977, т. 14: 427).

Вазов продължава да интерпретира съотношението (българска) действителност - (чужда) литература и в творчеството си от началото на 20. век. В разказа "Балканските Ромео и Юлия" отпратката към чуждия текст присъства още в заглавието, така че междутекстовите връзки обхващат цялостния текст (както в "Леди Макбет Мценского уезда", "Гамлет Щигровского уезда"). Заглавието поражда очакването за определен елемент на съвпадане между героите на Шекспир и българските герои - макар и "балкански", те да носят нещо от Ромео и Жулиета. Идентификацията с героите на Шекспир се развива и в текста, чрез комичния образ на цитиращия човек, който показва дефектите, липсите в усвояването на чуждата литература. Героят Брезов, тръгнал с жена си да сдобрява враждуващи семейства в името на любовта на децата им, има влечение към литературни реминисценции:

- Бях чел една история, ама също като тяхната.

- Каква история?

- Забравих ги. Нейсе...

- А, сетих се: Викаха ги тия фамилии: Манте... Монте... монте... лукови... и куку... куку.... мъчеше се Брезов да налучи имената на бащите на Ромео и Юлия.

(Вазов 1976, т. 9: 228)

Комичната интерпретация на четенето включва и проблематизиране на самото говорене за литература: С тебе да приказва човек по литературата е все едно, като да говори с оня, дето вей навън (Вазов 1976, т. 9: 231).

В това произведение Вазов развива темата "самоубийство от любов в българска среда", прозвучала в "Под игото" (всъщност скрити междутекстови връзки с "Ромео и Жулиета" Н. Георгиев открива и в "Нова земя" - враждата между родителите на Найден и Невянка). Споменати от героите факти би трябвало да потвърждават възможността на българското самоубийство от любов: Малко ли са се убивали от тая пуста любов? Нали се отрови госпожица Делева по-лани?... Не обеси ли се и актрисата? (Вазов 1976, т. 9: 232). Но завършекът на историята - неочакваният финал - разкрива несъвпадането на българския характер с литературния образ, на българската (балканска) действителност с чуждия литературен модел: двамата младежи не са се самоубили (какъвто слух се разнася), а са избягали и постигат своето щастие.

Едно цялостно изследване на историята на "четящия човек" в българската литература ще постави пред нас следните въпроси:

Как се променя личната библиотека на героя в българската литература на различните етапи от нейното развитие, при всяка смяна на културния код?

С герои на кои творби се идентифицира героят на българската литература и каква е функцията на тази идентификация?

Може ли да се говори за специфично български тип четящ герой?

Наред с тези по-общи въпроси можем да си зададем и други, засягащи междутекстовите връзки с руската литература например:

Доколко присъстват в българската литература отпратки към руската чрез четящия герой, ще открием ли в произведенията на други български писатели дистанциран поглед върху руската литература, какъвто е Вазовият? И няма ли да се окаже, че само "русофилът" Вазов вижда чуждостта на определени текстове на руската литература/култура за българското мислене!

Попада ли в ръцете на герой на българската литература книга на Достоевски, реализира ли се в други творби идентификацията с Разколников, присъща на Кандов (а в световната литература и в киното тези идентификации са безбройни⁵). Може би въпреки търсенето на реминисценции от романите на Достоевски в българската литература от страна на нейните изследователи трябва да се съгласим с мнението на Б. Пенев: "чужди са на нашия писател, на неговата нормална възприемчивост онези психически състояния, които изобразява Достоевски например в романите си" (Пенев 1978: 149).

Интересни наблюдения могат да се направят върху възприятието на Русия чрез руската литература в творби на съвременната българска литература (чиито автори често са пребивавали в Русия⁶), върху митологизацията на руската литература чрез четящия герой - българин⁷.

БЕЛЕЖКИ

1. М. Наг, който анализира връзките на романа "Под игото" с руския роман, се опитва да наложи върху цялостния текст на Вазов модела на този роман и дори определя "Под игото" като "анти-"Престъпление и наказание". Този прочит е обясним за западния славист, потопен в руската литература (Наг 1970). [обратно]

2. Първият превод на "Страданията на младия Вертер" на Б. Горанов е публикуван във в. "Български глас" през 1882 г. - информацията е от книгата на А. Лилова "Увод в общата теория на превода" (София, 1981, с. 175). [обратно]

3. Автостереотипът на българина, който се съдържа в изказването на Соколов, съвпада със стереотипа на българина у К. Леонтиев - във "Византизмът и славянството". По мнението на Леонтиев българинът не е способен да се самоубие в името на някаква идея. [обратно]

4. Съотношението литература - естественост може да се проследи в цялата руска литература на 19. век. В края на 19.-началото на 20. век връзката на идеята за библиотеката като лабиринт с идеята за загубената идентичност прокарва особено последователно Чехов. В европейската литература на 20. век сблъсъка на "литературността" с естествеността чрез образа на библиотеката на героя, в която липсва единство и цялостност, интерпретира М. Фриш в романа си "Щилер". [обратно]

5. Идентификацията с Разколников е основна междутекстова връзка във филма на У. Алън "Мач пойнт". [обратно]

6. Пл. Антов в "Сантиментална география" представя географията на Русия като история на литературата, Хр. Трендафилов в "Завръщане в Санкт Петербург" споделя впечатленията си от Русия, съдържащи размисли за руската литература, наука и въобще култура, Вл. Янев в "Приписки на свещените камъни" също създава образа на Русия, на Санкт Петербург като пространство на руската литература. [обратно]

7. В драмата на П. Русева "Москва" героите живеят в света на Чехов, на драмата "Три сестри", и накрая заминават за Москва. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алексиева 2005: Алексиева, А. Симптоматиката на меланхолното в българската поезия от 40-те-50-те години на 19. век. // Литературна мисъл, 2005, № 2. Или в: Електронно списание LiterNet, 06.05.2006, № 5 (78) <https://liternet.bg/publish14/a_aleksieva/melancholy.htm> (27.12.2007).

Ангелова-Дамянова 2004: Ангелова-Дамянова, С. Езикът на разделението или разделението на езиците. // Български език и литература, 2004, № 1. Или в: Електронно списание LiterNet, 09.04.2004, № 4 (53) <https://liternet.bg/publish8/sangelova-damianova/ezikyt.htm> (27.12.2007).

Вазов 1976: Вазов, Ив. Събрани съчинения. София.

Вазов 1977: Вазов, Ив. Събрани съчинения. София.

Георгиев 1998: Георгиев, Н. За един мълчалив диалог в българската литература // Литературата, 1998, кн. 8.

Георгиев 1999: Георгиев, Н. Огледалата на литературата. // Мнения и съмнения. София.

Георгиев 2001: Георгиев, Н. Ориентът, Турция и тревогите на някои български литературоведи. // Критика, 2001, № 3.

Георгиев 2006: Георгиев, Н. История на недописаната и ненаписаната литература. // Тревожно литературознание. София.

Наг 1970: Наг, М. Стил и структура на "Под игото" от Иван Вазов или - как е "стъкмен" романът "Под игото". // Литературна мисъл, 1970, № 4.

Пелева 1994: Пелева, И. Идеологът на нацията. Пловдив.

Пенев 1978: Пенев, Б. Основни черти на днешната ни литература. // Изкуството е нашата памет. Варна.

Ракьовски 2001: Ракьовски, Цв. Йовковите герои четат знаци, а Вазовите герои - книги. // Български език и литература, 2001, № 1. Или в: Електронно списание LiterNet, 18.12.2001, № 12 (25) <https://liternet.bg/publish4/crakiovski/jovkov.htm> (27.12.2007).

Стаматов 2003: Стаматов, Г. "Под игото" - из живота на българите между романтичното и еснафството. // Български език и литература, 2003, № 4. Електронно списание LiterNet, 23.01.2004, № 1 (50) <https://liternet.bg/publish10/gstamatov/vazov.htm> (27.12.2007).

© Дечка Чавдарова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.