СИМПТОМАТИКА НА МЕЛАНХОЛИЧНОТО В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ОТ 40-50-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

Анна Алексиева

web

Ситуацията на пасивна съзерцателност, на страдалческа угнетеност, обвързвана с идеята за любовна неосъществимост и изразявана чрез многобройни възклицания и проливане на сълзи (характерни по принцип за сантименталната “образност на сърцето”), в поетическите текстове от средата на XIX век обикновено се означава спонятието меланхолия.

Обръщането към депресивните състояния, към неудовлетвореностите и безпокойствата на субектността има своите основания и предпоставки във времето. Според Юлия Кръстева, граничните епохи, в които рухват религиозните и политически устои, в които новите социокултурни потреби влизат в противоречие с традиционните етично-нормативни комплекси, но не успяват да ги преодолеят напълно; “епохите на криза”, в които динамиката на процесите провокира не само активност и вяра в прогреса, но и отчаяние, умора от действието, от самия живот; тези епохи, казано на кратко, са особено податливи на меланхолични нагласи, в тях “меланхолията се налага, изговаря, образува своя археология, произвежда свои репрезентации и свое знание” (Кръстева 1999: 16). В този смисъл състоянието на тревожно преживяване на света, съчетано с отстраняване от всякаква действеност, експлицирано във възрожденските поетически текстове от периода, има своите основания не само в сантиментално-романтичните въздействия, но и в драматичността на времето; епоха, в която се генерира модерността с неизменните й безпокойства. Би могло да се помисли, че ситуацията на страданието, изразена чрез плачливо излияние на чувства, чрез “самото споменаване на сълзи, скръб и смърт” (Дакова 1990: 150), изглежда изкуствена и немотивирана. Не бива да се забравя обаче, че тези “формули на чувствен израз” (изглеждащи ни анахронично досадни, най-вече, защото са преекспонирани в модерната лирика от началото на XX век) маркират любовния код на времето. В разглеждания период те се явяват модусът, по който възрожденският човек се приучава (т.е. създава навици и стереотипи) да изразява своите чувства и сетивни усещания, без да се срамува от тях, без да се опитва да ги обуздава.

Тези емоционални усещания, изразяващи се в трогателно себеокайване, в плач и усещане за безнадеждност, очертават симптоматиката на меланхоличната психонагласа. Както е известно, още Аристотел, заимствайки от Хипократовата теория за четирите темперамента, разграничава меланхолията от патологията, разглеждайки я като проява на човешкото безпокойство, като състояние, което не е болест, а част от самата природа, от етоса на личността. Обвързвана с “черната жлъчка” (melaina kole), с планетата на мисълта и духа Сатурн, с граничните състояния, но и с проявите на изключителността, през античността меланхоличната нагласа получава своята емблематична епическа интерпретация в “Илиада”, чрез участта на “първия гръцки меланхолик” (Кръстева 1999: 15) Белерофонт: “Щом боговете безсмъртни намразиха Белерофонта, той се заскита самотен и блед по полето Алейско, глождейки своята душа, надалеч от следите на хора” (VI, 200-203). Разграничавайки “светлата” скръб и печал, чийто източник е Бога, от страданието, причинено от меланхолията, християнската теология припознава меланхоличната психонагласа като състояние, провокирано от дявола¹. Да имаш “уморено сърце”, да изпитваш недоволство от живота, означава, че си загубил вярата си, че си потопен в отчаянието, което, както знаем от Киркегор, е “болка за умиране”, най-големият грях (Киркегор 1991). Представата за “греховността” на меланхоличната скръб е разколебана през епохата на романтизма, когато разглежданата психонагласа се възприема като временно състояние на униние и печал, като субективно настроение (а не като болест и темперамент), което при това е обвързано (в една аристотеловска традиция) с идеята за гения и изключителността². През този период, както може да се предположи, меланхоличното настроение придобива известна престижност, защото противопоставя неговия носител на безсърдечната, лишена от сетивни усещания, тълпа.

Българската възрожденска текстовост не остава изолирана от осмислянето и концептуализирането на разглежданата психонагласа. През 1862 г. в сп. “Български книжици” се появява статията “Умственното повреждение”, която се опитва да очертае “признаците” и “причините” за меланхолията:

От цитирания откъс става ясно амбивалентното отношение към меланхоличната нагласа. От една страна, тя е разглеждана като “повреждание в умът” (за това свидетелства и заглавието на статията - “Умственното повреждение”), като “нервическа болест”, т.е. като патология. От друга страна, това е “престижна” болест; заболяване на “просвещенните народи”, на изключителните личности; болест на цивилизована Европа, отношението към която (в една съществена част от³ текстовостта на Възраждането) минава под знака на идеализацията и копнежността. Обвързвайки меланхолията с атрибутите на цивилизованото и модерността, статията се противопоставя на някои традиционни нагласи, присъщи на “времената на невежеството”, които “объркват” симптоматиката на меланхолията с определени митологически представи и я поместват в зоната на зооморфното:

И ако все пак публицистичният дискурс разглежда меланхоличната психонагласа амбивалентно - като ментален дефект, като болест, но и като признак за изключителност, като състояние, присъщо на епохата на модерността; възрожденската поетическа текстовост снема нюанса на амбивалентността и вписва типа нагласа в сферата на престижните емоционални състояния. Неслучайно лексемата “меланхолен” (и нейните семантични варианти) присъства осезаемо в стихотворенията от 40-50-г. на XIX век, превръщайки се в поетизъм на времето. В Славейковата “Смесна китка” може да бъде разчетено значещото й присъствие:

Независимо как ще бъде назована - “меланхолия”, “сърдечна тегота” (Славейков СК 1852г), “жалост и печал сърдечна” (Груев 1858а), разглежданата психонагласа се превръща в същностна характеристика на субектността.

Според теорията на класическата психоанализа (Фройд, Абрахам, Мелани Клайн) необходимото условие за нейното активизиране е усещането за загуба на обичания обект. Във възрожденската любовна поезия от периода на 40-50-те г. на XIX век това усещане е провокирано от обективни обстоятелства: намесата на близки / родители, които разделят влюбените (“Баща и майка ти не дава,/ да зема теб, да ся теша; / Мила Марийко! Что да права!” (Груев 1858а); или от раздяла, породена от смъртта на любимата (“Аз на гроба й студений/ денонощно съхна./ Всякий ден ща да се влача/ над праха й аз да плача” (Груев 1858б). В повечето случаи обаче загубата има идеална природа⁵. Както изтъква З. Фройд в изследването си за меланхолията, “обектът не е реално умрял, но е бил загубен в качеството му на любовен обект” (Фройд 1994: 299). Подобно преживяване обикновено възниква при несподеленост на чувствата, загуба на любовта, измяна на любимата:

От посочените примери става ясно амбивалентното отношение на меланхоличния влюбен към обичания обект. Става дума за сложна диалектика между любов и омраза, идеализация и обезценяване; за прикрита агресия, разочарование, но и за невъзможност да се преживее “траурът” по него. Така от една страна, образът на любимата се демонизира, помества се в парадигмата на жестокостта и безсърдечността, в което може да бъде разчетен известен нюанс на мизогинизъм (“На, ето, о жестокая!/ Веч от тоз свят се аз двоя,/ и с горест слизам в Ада/ от твоята неправда”(Лазаров 1858б).

От друга страна, враждебността към обичания обект е знак за продължаване на любовното отношение, доколкото агресивността към него разкрива невъзможността да бъде преживяна липсата му. Опитвайки се да реконструира протичането на този процес, З. Фройд подчертава силната фиксация на Аза към обичаното лице. Под влияние на известни конфликти и разочарования настъпва разрив в субект-обектните отношения, но не и отегляне на либидото от този обект и пренасочването му към ново лице. Така свободното либидо е върнато в Аза. Там се създават условия за идентифициране на Аза с обекта, от който той се е отказал. По този начин, продължава Фройд, “загубата на обекта се е превърнала в загуба на Аза” (Фройд 1994: 303). В резултат на това се стига до понижаване на азовото чувство (изразяващо се в самоупрекване, в липса на самочувствие), стига се до огромно обедняване на субекта, което очертава и границите между меланхолията и тъгата: при тъгата светът изглежда чужд и обеднял; при меланхолията такова е самото Аз.

За да илюстрирам теоретичните възгледи за понижаването и обедняването на азовото чувство, ще насоча вниманието си към симптоматиката на меланхоличното, заявена в разглежданите поетически текстове. За да бъде маркирана тя, трябва да се има предвид, че меланхоличното изработва свой собствен език, своя отчетлива знакова система, чрез която да бъде разпознато. Този език, призван да опише симптомите на меланхолията, пулсира между увереността в безпроблемната им артикулация и усещането за словесен недостиг, експлициран чрез множеството възклицания, многоточия, паузи, които блокират изказа.

Неустойчивостта на дискурса до голяма степен е провокирана от желанието да бъдат изразени определени психосоматични реакции, които по принцип трудно се поддават на вербален изказ. Такава реакция е плачът, припознат като основен симптом на меланхоличното състояние. Известно е, че през Възраждането се плаче много, с една особена “разточителност на културния жест” (Кирова 2002: 27), че се плаче по най-различни поводи, най-често любовни:

Обръщайки се към поезията на Българското възраждане в опита си да очертае една “генеалогия на плача”, М. Кирова проследява различните модели на плачене в контекста на тяхната “историческа” последователност. Сравнително рано във възрожденската поетическа текстовост сълзите придобиват висок социален статут, тъй като са обвързани с библейско-митологическа символика чрез фигурата на Плачещия пророк (откроима в поезията на Н. Бозвели напр.). Близо до този образ е фигурата на Плачещия патриот, в чийто плач по родината може да бъде разчетено страданието на цялата общност. Към средата на века започва да се откроява образа на Плачещия поет, който бързо прелива в романтично-сантименталната си хипостаза - Влюбения мъж, който лее сълзи от любов (вж Кирова 2002). Именно този образ на плачещия човек е подложен на остри критически репликирания в последните десетилетия на възрожденския период. Мъжът, който плаче от любов към жена, нарушава както патриархалната логика, така и “високата” традиция на патриотичния плач. Ето защо в стилистиката на 60-70-те г. на XIX век тези сълзи ще бъдат определени като “робски”, “луди”; “хиршо-вертеровски”, както ги нарича Ботев.

Подобни снизяващи критически интерпретации вероятно са провокирани и от още един симптом, характерен за пасивно-меланхоличната психонагласа - желанието за поробеност, за служене до гроб в името на любовта към обичаната жена:

В посочените примери някои изследователи (вж. Станева 2001; Кирова 2002) съзират не само нарушаване на стереотипа на мъжкото поведение, но и феминизиране на субекта, експлицирано в склонността му към мелодраматично, себеокайващо (женско) говорене. Струва ми се, че подобни разбирания се базират на една относително устойчива във времето представа, според която меланхоличната нагласа, на която това говорене е присъщо, е пол-родово (gender) маркирана и жените са по-предразположени към нея в сравнение с мъжете.⁷ Според такъв възглед в разглежданите текстове ролите на мъжа и жената някак се пренареждат, разменят местата си, проявявайки равнопоставеност и отказ от доминация. Може да се предположи обаче, че този тип текстовост не успява да дискредитира напълно патриархалната идея за мъжко превъзходство, че представянето на “мъжкото-като-женско” (Станева 2001: 183) е по-скоро реторическа стратегия с цел прелъстяване/омилостивяване на любимата, от което следва, че езикът на меланхоличната страдалност е не само плачлив, а и манипулативен.

Наред с плача, с желанието за поробеност, характерен симптом на меланхоличната психонагласа е усещането за изгаряне, за изпепеляване от любов. Още Аристотел свързва природата на меланхоличното с топлината, приета за регулиращ принцип на организма. В разгледаната статия, публикувана в сп. “Български книжици”, се говори за огъня на “яростните страсти”, за “топлия климат”, които провокират меланхоличното. Символиката на огъня предполага осмислянето му в два аспекта. От една страна, той се обвързва с пречистването и прераждането (неслучайно на санскрит “чист” и “огън” са една и съща дума (вж. Шевалие, Геербрант 1996: 122). От друга страна, огънят има и сексуално значение, което предполага негативиране на значението му в посока на бушуващите страсти, на хаоса в подсъзнателното. В случая с възрожденската любовна текстовост, символиката на горенето не е обвързана с позитивния аспект на пречистването, а отпраща към идеята за разрушение, за психически регрес, за невъзможността на субекта да се справи с потисканите страсти:

Мотивът за горенето, за изпепеляването от любов, на свой ред е обвързан с усещането за чезнене, съхнене, линеене и прочее посегателства срещу телесното(“Ох! Аз да съхна, да линея,/ че тя оставям у беда;/ Ох! Аз да плача, да жалея,/ че губя теб, моя звезда!” (Груев 1858а). Темата за болното, агонизиращо, погубващо се тяло, от своя страна, насочва към традиционното разбиране за меланхолията като болест, като “безжизнено съществувание”, което “всеки миг е готово да рухне в смъртта” (Кръстева 1999: 12) - “...твой другар, съсипан жално плаче,/ болен, слаб, отпаднал, на легло...” (Славейков СК 1852ж). Индикатор за това болестно състояние е и усещането за загуба на равновесието, замаяност и унес, в които пребивава субектът (“...Кръвта у сръдце ми е возвлъняла,/ и умът ми е заплеснат, занесен;/ лице и очи ми са потъмняли,/ а и аз замаян съм и пренесен!” (Груев 1858е). Всичко това е допълнено с поместването на субекта в някакви смалени и стеснени пространства, което активизира известни клаустрофобични нагласи у него. Като вариант на тази ситуация може да се разглежда и мотивът за безместието, за невъзможността на субекта да намери пристан (“...А моето сръдце вене/ и не знай где да ся дене,/ че всъду му тесно” (Груев 1858б).

Според Жак Ревел и Жан-Пиер Петер позоваването на телесните страдания, акцентуването върху тях, е нова идеология; новаторски опит за изразяване на неизразимото, на неподатливото за артикулация и означаване (вж. Ревел, Петер 1997). Важно е да се отбележи, че в разглежданите текстове експликацията на телесната страдалност всъщност е опит за изразяване на духовната угнетеност на субекта. Може да се допусне, че тези текстове са едни от първите опити в българската литература за поместване на болезнените преживявания на Аза в порядъка на думите. И тъй като става дума за опит, за търсене на границите и възможностите на езика, много често преобразуването на страданието в дискурс е съпътствано с усещането за трудността, мъчителността на начинанието. Оттук произтича и честото заместване на думите с въздишки и възклицания, за които вече стана дума. И ако лирическият субект все някак успява да изкаже собствената си болка и скръб, обектът, към когото е адресирана тя (защото болката трябва да бъде споделена, изказана пред любимата), остава безответен и смълчан. Принудата на субекта да бъде монологичен, да говори, без ясното съзнание, че ще бъде чут; да пита, без очакване, че ще му отговорят, е представена отчетливо в разглежданите текстове:

Мотивът за женската немота, за блокирания диалог, е една от големите драми на меланхоличния влюбен. Обвързването на любимата с усещането за безответност е знак за поместването й в зоните на мълчанието и пустотата, които всъщност маркират хаотичното пространство на “нищото”. Или, изречено с думите на О. Вайнингер, “смисълът на жената е липсата на всякакъв смисъл (...) тя въплътява в себе си “нищото”, и това е “най-дълбокият страх в мъжа”, защото е “страх пред безсмислеността, пред примамващата бездна на пустотата” (Вайнингер 1991: 145-146).

Съзнанието за непроницаемостта, безсловесността на любимата обикновено не провокира отвръщане, отчуждаване от обекта. Силната фиксация върху него задейства механизма на сублимацията и нереализираните желания биват пренесени в такива фантазни структури като спомена (“Помня, помня, мило либе,/ онзи сладкий мени час,/ пред раздяла - в час последний/ разговора между нас...” (Славейков П 1852г)и съня (“...Нощем тя санувам и тя споменувам;/ ето че владееш ти мойто сърдце...” (Славейков П 1852д).⁸ Наблюденията на Николай Аретов (вж. 1990а) върху мотива за съня свидетелстват, че този важен сюжетен елемент вече има своите традиции в първите преводни повествователни текстове на възрожденската книжнина (Александрията, Втори видински сборник на Софроний Врачански, “Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков...”, прев. от Г. Кръстевич; “Соновидение или живот на Лукиана Самосатеа”, прев. вероятно от К. Фотинов и т.н.). Мотивът за съня присъства и в автобиографичните творби от средата на века (трите алегорични съня на Раковски, “Изтуплений дервиш”, доколкото наркотичното опиянение е някак родствено на съня; “Сновидение или Истинословие”на Й. Хаджиконстантинов). Разглежданият мотив получава разпространение по-късно в драматургичните текстове (“Насъне и наяве...” на В. Попович, “Хаджи Димитър Ясенов” на Л. Каравелов), а също така и във фейлетонните творби (на Славейков, Каравелов, Ботев). Както отбелязва Н. Аретов, това осезаемо присъствие на мотива за съня във възрожденската текстовост очертава определени развойни тенденции, утвърждава специфични модуси на сюжетостроене и също така спомага за въвеждането на фикцията и алегоричността в повествованието. Що се отнася до възрожденската любовна поезия, актът на сънуването обикновено се обвързва с желанието за бягство от действителността (онова, което изглежда невъзможно да се случи в реалността, много често се реализира в съня). От друга страна, сънуването се припокрива със забравата, с жадувания покой и в този смисъл се експлицира връзката му със смъртта (стихотворението на П. Р. Славейков “На сърдцето” е добър пример в тази насока). Най-сетне, мотивът за съня в любовните текстове от периода може да придобие подчертано негативистична тоналност, да се обвърже с кошмара или с невъзможността за заспиване (“На! Сърцето ми изгаря,/ веч не мога да търпя,/ кат останах без другаря,/ сън не мога да заспя...” (Лазаров 1858д).

Споменът, като съществено тематично и психоемоционално ядро на разглежданата текстовост, също получава амбивалентно осмисляне. От една страна, той се явява онази фантазна територия, в която изгубеният обект може отново да бъде намерен. Процедурите по припомнянето възстановяват не само неговата реалност, а възкресяват и самата любов като щастлива споделеност (“...Аз живо помня вашто дружество,/ в тъги и скърби то е утешение/ тъдес на мойто единочество...” (Славейков СК 1852з). От друга страна, обръщането към миналото се свързва не само с позитивни нагласи, но и с реактуализиране на негативни събития, съхранени в паметта (“...А тайний спомен от любов злочеста/ по-зле мя мъчи и рани от ден на ден...” (Славейков СК 1852и). Независимо как ще бъде осмислен споменът - като утеха, убежище или като връщане към травмата и разочарованието, става дума за “минало, което не минава” (Кръстева 1999: 70), което не може да бъде преживяно. Ето защо, отбелязва Ю. Кръстева, меланхоликът живее в разцентрована темпоралност; “прикован към миналото, регресирал в рая или ада на едно непреодолимо преживяване, меланхоликът олицетворява странна памет: всичко е отминало, сякаш ни казва той, но аз му оставам верен, аз съм прикован към него, няма възможна промяна, няма бъдеще... Едно хипертрофирано, хиперболично минало заема всички измерения на психичния континюитет.” (Кръстева 1999: 70).

Отказът от бъдеще, мечти и надежди, от нова любов, се превръща в доминираща тема на разглежданите текстове (“...Надежди да н’ ти развалят покоя,/ да не поплашват твоя сън мечтания./ Защо за бъдеще размисляш ти? (...)/ Горкана си! Я не мисли...” (Славейков СК 1852й). Меланхоличното отчаяние в тези случаи е допълнено с усещането за загуба на социалната идентичност. Основната предпоставка за това е осъзнаването на меланхоличната угнетеност като личен проблем, който не може да бъде споделен, съпреживян с общността. Невъзможността за поддържане на социални връзки се обвързва както с усещането за различност, така и със съзнанието, че светът на другите е непонятен, именно защото е щастлив, недосегаем за меланхоличната печал. В текстовете на Й. Груев този мотив е осмислен така:

Може да се предположи, че съзнанието за контрастност между субекта и света, дистанцирането му от другите, вече е знак за неговото индивидуално случване, за разподобяването му от колективистичния, общностния човек. Преживяването на индивидуалността чрез болката и отчуждеността всъщност представя другото лице на просветителския хуманизъм, който, както е известно, се превръща в същностен проект за Българското възраждане. Нека не забравяме, че една популярна и често превеждана през периода книга - “Робинзон Крузо”⁹ - представя не само образа на “естествения човек”, не само оптимистичната вяра в неограничените му възможности, но и неговата самотност, сблъсъкът с цивилизования свят, невъзможността за органична връзка с другите.

Спасителният русоистки модел за справяне със света - “назад към природата” - обаче се оказва нерелевантен на разглежданата идентификационна линия. Вярно е, че единствено природата се оказва разбираща и съзвучна на меланхоличните преживявания на субекта. Тази природа обаче има малко общо с естествения пейзаж. Става дума за конструирането на една нереалистична и не съвсем “природна” топичност, която символизира фантазмите и тъгите на субекта. Това е един меланхоличен и някак декоративен пейзаж, огрян от лунна светлина и обкръжен от посърнали, вехнещи дървета:

Структурирането на природното пространство като огледало на субектната меланхолност експлицира мотива за запустението, вехненето, тлеенето, който маркира както природата, така и Аза. Може да се предположи, че лунният, фантазен пейзаж очертава пространството на смъртта, в което Азът, непреживял траура по обекта, желае да се потопи. Желанието за умиране, всъщност, е единственият порив, който субектът, при цялата си апатичност, е способен да прояви. Този порив е свидетелство за крайната победа на обекта над Аза. Според Фройд Азът може да се самоубие само когато, поради връщането на обектния катексис, може да приеме себе си като обект, т.е. “да насочи срещу себе си враждебността, която е валидна за един обект и която представлява първичната реакция на Аза спрямо обектите от външния свят”. Този случай показва, че “в двете противоположни ситуации на крайната влюбеност и на самоубийството Азът бива победен от обекта.” (Фройд 1994: 307). Изглежда, и в разглежданите стихотворения обектът се е оказал по-силен от самото Аз, тъй като те изобилстват със самоубийствени жестове и сбогувания с живота:

Разгледаните текстове, представящи симптоматиката на меланхоличното, са индикатори за настъпването на съществени трансформации в българското социокултурно пространство. Влюбеният субект (меланхоличен, съзерцателен, страдащ) се превръща в представителна и емблематична фигура, която налага характеристиките си не само в полето на литературата, а и отвъд нея, в сферата на живота. Ролята на меланхоличния влюбен става еталон за подражание, регулатор на житейски практики и поведенчески модели. Определена част от епистоларното наследство на П. Р. Славейков например свидетелства за това как речта на този нов, авторитетен лирически субект, се превръща в съдържателна и стилистична норма за своя автор; как литературата настойчиво обсебва и моделира реалността:

Както се вижда от посочените примери, възрожденският човек проявява характерна склонност да подрежда живота си спрямо прочетени, литературни модели. Това се случва не поради неспособността му да различи фикцията от факта, а поради очевидното желание да промени ежедневието, да излезе от бита, да замени безсъбитийността на живота си с драматична, неординерна сюжетност. Не е известна точна статистика на самоубийствата, извършени поради несподелена любов, но определени свидетелства - дописки във възрожденската преса, споменни текстове, огласяват отделни случаи и начини на прощаване с живота. От тях разбираме например, че българката Елена направила опит да се удави, защото била “попаднала в любовна страст” (Дунав, II, 10 юни, 1866); че някой си Никола от Кюстендил се обесил, защото преди осем месеца жена му се заклала с нож (Дунав, II, 03 юни, 1866; вж. Гаврилова 1999: 356); че един млад турчин от Дупница (ето че самоубийствата от любов не са етнически маркирани), се хвърлил от викалото поради несподелени чувства (Лазарков 1925); че момък от еленските колиби причинил смъртта на любимата си, защото не го харесвала (вж. Гаврилова 1999: 356) и т.н. Тези конкретни случаи на убийства и самоубийства едва ли са инспирирани единствено от литературни модели. Едва ли въпросният турчин или обесилият се Никола, посягайки на живота си, са мислили за зрелищността, литературната впечатлителност на самоубийствения акт. Начинът, по който са обговорени историите им обаче вече говори за тяхното не-делнично, не-битово осмисляне. Тяхната фактична основа е някак заглушена от интерпретационния контекст, в който е положена, а самото събитие, артикулирано чрез един невсекидневен език, придобива характера на символно действие, което, с драматичния си потенциал, подобно на литературата или театъра, “поразява” публиката.¹⁰

Разбира се, самоубийствата от любов към края на възрожденския период загубват доста от “високия” си смислов заряд. Тогава стават престижни друг тип самоубийства, случили се в плана на национално-освободителната идеология и сакрализирани в националната памет чрез емблематични текстове, ангажирани с функцията да разкажат големите събития на националния сюжет (“Епопея на забравените”, “Записки по българските въстания”, “Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си” и т.н., все текстове, в които фигурата на бунтовника-самоубиец е сакрализирана). И макар че в контекста на големия исторически разказ за случването на нацията, самоубийствените пориви на влюбения субект изглеждат малодушни и позорни, в ситуацията на 40-50-те г. на XIX век страданията на меланхоличния любовник се оказват предпочитаният модел за изразяване на индивидуалността, фантазмите, безпокойствата на възрожденския градски човек.

В по-широк план, типът поезия маркира важна развойна линия в българската лирика, чиито колебания, припламвания и заглъхвания могат да бъдат разчетени и в следосвобожденската любовна поезия - в текстовете на Яворов и символистите.Независимо дали ще цитират, надмогват или отричат възрожденския прототекст, българските поети, интерпретиращи интимното, оттук насетне ще трябва да се съобразяват с него, със заварените традиции и модели.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. напр. възгледите на представителката на испанския мистицизъм от XVI век Св. Тереза от Авила (Radden 2000). [обратно]

2. Вж. по въпроса Radden (2000), както и класическото изследване на Klibanski, Panofsky, Saxl (1964). [обратно]

3. В тази си част текстът е наясно с трансформациите, които претърпява меланхоличната психонагласа в следващите десетилетия, когато “твърдият публицистичен дискурс” обявява за несъстоятелен “плачещия, въздишащия, жалещия и жалеещия се, Сантиментален човек” (вж. Пелева 1998: 203-204). Струва ми се, че лишаването на типа нагласа от приписваната й преди това престижност някак е обвързано с модифицирането на самия образ на Европа в посока на негативизирането му. Нека не забравяме, че Европа (наред с Турция и Гърция) е другото лице на болестното (във физически и нравствен смисъл), противопоставящо се на “младите и здрави сили” на родното. Вж. по въпроса за болестите и лудостта също и: Пелева (1994; 1997); както и класическото изследване на М. Фуко за “историята на лудостта” (1996), което се явява интерпретативната матрица на разглежданата проблематика. [обратно]

4. В библиографското представяне на книгите на П. Р. Славейков неговата “Смесна китка” (1852) означавам със съкращението “СК”; книгата му “Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик...”, излязла също през 1852 г., означавам с “П”. Подчертаванията в текста навсякъде са мои - А. А. [обратно]

5. Според М. Биенчик, “меланхолията има нужда да чувства загубата на обекта, за да може да си го присвои. Покривайки се в траур за него, тя му придава фантасмагорична реалност на изгубен обект; но тъй като това е траур за нещо неуловимо, винаги нереално, меланхолията всъщност отваря пространство за нереалността”. Вж Биенчик (2002: 97). [обратно]

6. Фактът, че авторите на разглежданите стихотворения са мъже, почти елиминира възможността субектната позиция в тях да бъде заета от жена. В този смисъл текстът на Ан. Кипиловски “Доста гълъбче да фърчеш...” е един от малкото опити за представяне на женски глас/плач. [обратно]

7. Неслучайно в творчеството на Дюрер меланхолията има женско лице. Вж. Radden (2000).

По въпроса за gender-маркираността на меланхоличното вж. Schiesari (1992).

За податливостта на жените към меланхоличното състояние настоява и разгледаната статия в сп. “Български книжици”: “...Жените са по-разположени към меланхолията, отколкото мъжете”. [обратно]

8. За тази песен е отбелязано, че е преведена от Т.Н.Ш. [Т. Шишков]. [обратно]

9. Първият превод на романа на Д. Дефо, направен от Ив. Богоров, вероятно от френски или немски език, се появява в Цариградски вестник (1848) и като самостоятелно издание. Вторият превод е на Й. Груев (1858), който вероятно използва източник, свързан с немската преработка на романа, направена от Й. Кемпе. През 1868 г. П. Р. Славейков представя своя вариант на превод, направен по руски източник. Т. Шишков също превежда популярния роман, но преводът остава непубликуван. За преводите на романа на Дефо, вж. Аретов (1990б); също и Минкова (1990). [обратно]

10. Подобни самоубийствени жестове, провокирани от литературни модели, са откриваеми и в западната традиция. Според Ч. Тейлър огромният успех на текста “Страданията на младия Вертер” бързо превръща героя му в архетип: “младежът, страдащ от Weltschmerz или от mal du siécle, стига най-напред до меланхолията, а сетне до смъртта. Ала ектипите, продължава Тейлър, не се намирали само в литературата. Един младеж се самоубил с пистолетен изстрел пред гроба на Русо в Ермнонвил. Той не е оставил там своето име, а само следната отчаяна изповед: “Не отказвайте гроб там, където ви моля, на клетия си, меланхоличен читател... О! Колко нещастен е чувствителният човек... Нещастната любов, меланхолията, вкусът към мечтанието, моята чувствителност ме погубиха.” Във фразите на този нещастен младеж е изразено чувството за изключителна, дори възхитителна съдба. Това е било възможно само благодарение на култа към сетивността”, смята Тейлър. Вж. Тейлър (2003: 290). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Извори:

Геров 1980: Геров, Н. Теб видях... // Българска възрожденска поезия. Подбор и ред. К. Топалов. София, 1980.

Груев 1858а: Груев, Й. Остай си с Богом, о любезна... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858б: Груев, Й. Плач на гроба на... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858в: Груев, Й. Всички добрини световни аз съм изгубил... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858г: Груев, Й. Бир гюрюште ишък олдум... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858д: Груев, Й. Ох! Душице! // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858е: Груев, Й. Зачто е мене все станало тясно? // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858ж: Груев, Й. Кажи дали мя вярно любиш ти... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858з: Груев, Й. До край ли мя остави ти... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Груев 1858и: Груев, Й. В тъмна и гъста горица... // Гуслица или нови песни. Белград, 1858.

Зафиров 1857: Зафиров, С. В гърдити ми огън голям отколе пребивава... // Блъгарска гъсла. Цариград, 1857.

Катранов 1853: Катранов, Н. Стихове от Николая Катранова. // Цариградски вестник, 30 май, бр. 123, 1853.

Кипиловски 1855: Кипиловски, Ан. Доста гълъбче да фърчеш... // Болгарския песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар, издал Петр Безсонов. Выпуск второй. Москва, 1855.

Кръстевич 1845: Кръстевич, Г. Отлучение. // Забавник за лето 1845 от К. Огняновича. Париж.

Лазарков 1925: Лазарков, Н. Спомени из робското минало на гр. Дупница и селата му. II изд. Дупница, 1925.

Лазаров 1858а: Лазаров, М. Песн (Где си, гълъб отлетял). // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров 1858б: Лазаров, М. Ах, пиле! Не е ли ти жал... // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров 1858в: Лазаров, М. Между момите ти отличаваш... // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров1858г: Лазаров, М. За тебе вечно горя сърдечно... // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров 1858д: Лазаров, М. На славейат. // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров 1858е: Лазаров, М. Есен. // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Лазаров 1858ж: Лазаров, М. Песн (Като слънцето на запад) // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Н. Ч. 1858: Ч[алъков?], Н. Жалба. // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Пешаков 1855а: Пешаков, Г. Докоги ти, душо моя... // Болгарския песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар, издал Петр Безсонов. Выпуск второй. Москва, 1855.

Пешаков 1855б: Пешаков, Г. Сяйно слънце, што истичаш... // Болгарския песни из сборников Ю. И. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар, издал Петр Безсонов. Выпуск второй. Москва, 1855.

Пишурка 1858: Пишурка, Кр. Песен. (Галена душо! Как ще живея...) // Разна любовна песнопевка. Белград, 1858.

Славейков СК 1852а: Славейков, П. Р. И този вечер, о светликава луна... // Смесна китка или годишно периодическо списание, издавано от Петка Р. Славейкова. Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852б: Славейков, П. Р. Гори. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852в: Славейков, П. Р. Сълза. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852г: Славейков, П. Р. Тя. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852д: Славейков, П. Р. Промяна. // Смесна китка..., Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852е: Славейков, П. Р. Любов. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852ж: Славейков, П. Р. Славей. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852з: Славейков, П. Р. Отривки от писма. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852и: Славейков, П. Р. Спомен. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков СК 1852й: Славейков, П. Р. На сърдцето. // Смесна китка... Букурещ, 1852.

Славейков П 1852а: Славейков, П. Р. Ответ. // Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик за увеселение на младите от П. Р. Славейкова. Букурещ, 1852.

Славейков П 1852б: Славейков, П. Р. Познах, че си невярна... // Песнопойка или различни песни... Букурещ, 1852.

Славейков П 1852в: Славейков, П.Р. Отиде ми душицата... // Песнопойка или различни песни... Букурещ, 1852.

Славейков П 1852г: Славейков, П. Р. Помня, помня, мило либе... // Песнопойка или различни песни... Букурещ, 1852.

Славейков П 1852д: Славейков, П. Р. От где да начена, о любезна моя! // Песнопойка или различни песни... Букурещ, 1852.

Славейков П 1852е: Славейков, П. Р. С каква мъчителна тъга. // Песнопойка или различни песни... Букурещ, 1852.

Славейков 1854: Славейков, П. Р. Где си, гълъб, где... // Веселушка за развеселяване на младите. Цариград, 1854.

Славейков 1982а: Славейков, П. Р. Писмо до Цвятко Недев (3 март 1852, Трявна). // Съчинения в осем тома. Т.8. София, 1982.

Славейков 1982б: Славейков, П. Р. Писмо до Цвятко Недев (10 февр. 1852, Трявна). // Съчинения в осем тома. Т.8. София, 1982.

Славейков 1982в: Славейков, П. Р. Писмодо Койчо Витанов (18 април 1866, Цариград ). // Съчинения в осем тома. Т.8. София, 1982.

Умственното 1862: Умственното повреждение. // Български книжици. Повременно списание на българската книжнина. Година IV, Цариград, 1862, януария, брой 26-й.

Изследвания:

Аретов 1990а: Аретов, Н. Мотивът за съня в преводната и оригиналната възрожденска книжнина. // Поетика и литературна история. София, 1990.

Аретов 1990б: Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на XIX в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. София, 1990.

Биенчик 2002: Биенчик, М. Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят. София, 2002.

Вайнингер 1991: Вайнингер, О. Пол и характер. София, 1991.

Гаврилова 1999: Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София, 1999.

Дакова 1990: Дакова, В. Просвещенски имперсонализъм и лирически герой в ранната българска възрожденска поезия. // Год. на СУ. Фак. по слав. филол., езикознание и литературознание. Т. 83. София, 1990.

Киркегор 1991: Киркегор, С. Болка за умиране. Едно християнско-психологическо изложение за назидание и побуждение от Анти-Климакус. Варна, 1991.

Кирова 2002: Кирова, М. Жива вода. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане. // Кирова, М. Проблематичният реализъм. София, 2002.

Кръстева 1999: Кръстева, Ю. Черно слънце. Депресия и меланхолия. София, 1999.

Минкова 1990: Минкова, Л. Възрожденска дидактика и робинзонади. // Литературна мисъл, 1990, № 8.

Пелева 1994: Пелева, И.Физиология на културното самосъзнание. // Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература. Пловдив, 1994.

Пелева 1997: Пелева, И. Опитът на другостта. // Анархистът Законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. София, 1997.

Пелева 1998: Пелева, И. Ботев. Тялото на национализма. София, 1998.

Ревел, Петер 1997: Ревел, Ж., Петер, Ж.-П. Тялото: болният човек и неговата история. // Духът на Анали. София, 1997.

Станева 2001: Станева, К. Фрагменти от любовния дискурс на Българското възраждане. Петко Славейков. // Станева, К. Гласове на Възраждането. София, 2001.

Тейлър 2003: Тейлър, Ч. Изворите на Аза. Формирането на модерната идентичност. София, 2003.

Фройд 1994: Фройд, З. Тъга и меланхолия. // Фройд, З. Анатомия на чувствата. София, 1994.

Фуко 1996: Фуко, М. История на лудостта в класическата епоха. Плевен, 1996.

Шевалие, Геербрант 1996: Шевалие, Ж., Геербрант, А. Речник на символите. Митове, сънища, обичаи, ритуали, форми, фигури, цветове, числа и др. Т. 2. София, 1996.

Klibansky, Panofsky, Saxl 1964: Klibansky, R., E. Panofsky, F. Saxl. Saturn and Melancholy: Studies in History of Natural Philosophy, History and Art. New York, 1964.

Radden 2000: Radden, J. (ed.) The Nature of Melancholy (from Aristotle to Kristeva). Oxford University Press, 2000.

Schiesari 1992: Schiesari, J. The Gendering of Melancholia: Feminism, Psychoanalysis, and the Symbolics of Loss in Renaissance Literature. New York, 1992.

© Анна Алексиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2006, № 5 (78)

Други публикации:
Литературна мисъл, 2005, № 2.