УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН

Борислав Пекич

web | Успението и падението...

III.

Хиляда деветстотин четиридесет и втора година. За първи път след спечелването на европейския шампионат в индивидуална конкуренция, същия онзи, на който родителите ми, за съжаление, както винаги, заеха второто място в състезанието по двойки, аз трябваше да танцувам върху леда в този град. Още веднъж моля да се уважат сериозните причини, заради които не споменавам името му. Макар и шампион, аз всъщност бях начинаещ, който още не бе показал истинските си възможности. Артист, комуто познавачите единодушно предричаха бъдеще на достоен наследник на славните майстори и, разбира се, на Губелкиян, на Арам Губелкиян, моя покоен баща. Бях се подготвял съвестно. В това всеотдайно ми помагаше Ебенеазар, бившият треньор на баща ми, който се прикриваше под името Антон и беше повече приятел и доверен човек отколкото съветник и съдия, защото Арам Губелкиян беше човек, който най-строго и най-неподкупно оценяваше самия себе си. Въпреки съпротивлението на Ебенеазар - добрият човек се боеше, че окупаторите ще изтълкуват моята програма като предизвикателство (каквото всъщност и беше), аз бях решил да включа като главна точка в изпълнението си "Полета на Икар". Необикновено смел танц, който родителите ми бяха лансирали в собствена хореография, която не би могъл да изпълни никой освен тях. Позволявам си да кажа, че обогатих този стремителен танц с няколко опасни фигури - три тройни завъртания във въздуха, три последователни пируети и един силен скок, увенчан с подскок с меко посрещане върху върховете на кънките в поза, наподобяваща свален римски кръст. Желаех да приближа колкото се може повече изпълнението на древната антична легенда за амбициозния и неблагоразумен дедалов син Икар, чието име носех, до нейния праизвор. Аз исках да пресъздам пред очите на окупираните във войната зрители поучителния разказ за строителя и ваятеля Дедал с ограничени средства, с изпробвани хармонични движения и с тихия съпровод на един Бетовенов концерт. Желаех да разкажа как, за да избяга със сина си Икар от критския лабиринт, където върху кръвта на девици царувал биколикият бог Минотавър, Дедал направил крила от птичи пера, прикрепил ги с восък за лопатките на сина си и за своите и заедно напуснали негостолюбивия остров на Минос. Исках да създам танц за необуздания, високомерен и неопитен Икар, който в лош миг помислил, че може да се надпреварва с господарите на небето и дори с малко късмет и смелост да ги победи, така както успял да унижи и един земен властелин. Моят танц трябваше да разкаже как онзи Икар необмислено се приближил до слънцето и восъкът, свързващ цялата конструкция с тялото, се разтопил от огнения зной, крилата паднали, а младият безумец бил наказан за нечуваната си дързост със стремглаво падане в океана. Моят Икар, обаче, нямаше да потъне. (Икар на моите родители, естествено, потъва, но това бе само повторение на древния разказ, а не опит да се отправи едно ново послание към днешните хора). И понеже бе заточеник на Минос и робството му илюстрираше унизителното положение на един народ под вражеска окупация, моят Икар, макар и лишен от крила и вече прежален, трябваше да намери сили да полети отново към висините и в безметежната свобода, свободата, която желаех и за своите съграждани, да се задържи там само с помощта на несломимата си воля. Исках зрителите ми да усетят във волята на Икар призив за изявяване на тяхната, да съзрат в моментната му катастрофа преходността на съдбата си и да се вдъхновят от бунтовния икаров дух.

Що се отнася до техническата страна в изпълнението на тази легенда, трябва да кажа, че понеже завиждах на дедаловия син за страстния копнеж към Невъзможното, в който живее и самият дух на Изкуството, при моделирането и усъвършенствуването на пантомимата аз неустрашимо следвах неговата смелост. Правех това, естествено, в границите, в които физическите закони като затворническа крепост опасват нашите неутолими амбиции, надявайки се, че някакво чудо ще ми помогне да ги преодлея. Мечтаех - о, Господи, каква лудост - да се освободя от гравитацията, която в моментите на екстаз от полета, винаги безмилостно ме теглеше към земята. Исках да отдам с това нужната почит към паметта на убитите ми родители, защото тяхната гибел бе също толкова неразривно свързана както бяха свързани животите им и техният величествен танц върху леда. Ако тя не беше задушена в Берген-Белзен, той не би се удавил в Дунав и може би аз не бих преживял това срамно падение, на което е посветена тази изповед. Това трябваше да бъде една твърде необикновена панихида, по-скоро демонстрация отколкото годишнина, още повече ако се знае, че тя ще се извърши пред виновниците за гибелта им, олицетворени, макар и самият той да не бе взел лично участие в това, в личността на Протектора на областта - генерал-майор Арним фон Саксендорф, за когото знаех, че като страстен любител на художественото пързаляне, ще присъства на моето представление.

Не чувствувах възбуда. Ледената площадка ми беше позната. Бях близък със заледената, твърда, яйцевидна повърхност, върху която се оглеждаха прозрачните сцени на таванската конструкция, като че ли над ледената арена бе поставена мрежа от нежни, гигантски окна. Репетирайки, гледах какво правят съперниците ми - с тази силна дума само условно означавам тези нещастни палячовци. Опипвах с пръсти леда, опознавах грапавините му, защото няма машина, която би могла да изглади малките гънчици, бъдещите драскотини, плитките резки, които назъбените върхове на кънките ще врежат, паякообразната ципа от неправилни възли, всеки от които ще остави по една бяла, покрита с леден прах следа от затворената елипса на танца.

След двамата предшествали ме изпълнители, изпратени с учтиво, но безцветно одобрение, което прави от кънкьорската арена може би най-конвенционалната публична изява (никъде не е записано някой да е чул освирквания или негодувания, толкова обичайни за театъра и концертите), по мегафона бе обявено, че европейският шампион Икар Губелкиян, който се появява за първи път след шампионата и затова се препоръчва на благоразположението на уважаемите зрители, ще изпълни една особена програма, нова версия на известната като "Полета на Икар" пантомима. Публиката ме познаваше само по име, бях блеснал като мълния на артистичния небосклон в навечерието на войната и не бях успял да прибавя популярност към титлата си в изпълнения с неизвестности кошмар. Бях посрещнат, както повелява обичаят, сърдечно, но аз знаех, че живото ръкопляскане на кръглата тъмнина е адресирано към паметта на родителите ми, а не към мене. Бях искрено доволен от това, защото цялата ми програма в крайна сметка бе съставена така, че да събуди този спомен и с помощта на вълнуващия разказ за Икар да го направи бунтовен, жадуващ отмъщение. И аз енергично се плъзнах по леда.

Спокойното, забавено начало описваше пребиваването на Икар и Дедал в тъмницата на критския лабиринт, болезнения им копнеж за свобода, засилен по-късно от мъчителното "блуждаене из мрачните катакомби в търсене на изход". Подземният затвор беше представен от тъмнината, която аз, осветен от самотен сив прожектор, пробивах, дълбаех, копаех като къртица. Ах, ако само можех да преодолея проклетата ограниченост на изкуството си, ако още тогава, както успях по-късно, се бях излекувал от вродената склонност към метафизичност, то щях да покажа, че лабиринтът на Минос е бил проектиран от самия Дедал. Факт, който би хвърлил върху това заплетено положение някаква нова светлина - като че ли всички ние, събрани в тази наподобяваща ада арена, сме виновни сами за съдбата си. Като че ли сами сме си построили този лабиринт на страха и позора, за да изгнием в неговия мрак с напразния копнеж за свобода. Завърших това "търсене на изход" без нито една грешка - живописно и картинно - като че ли само давах израз на ужаса си пред плахия рев на божественото говедо, в което исках да бъде видяна расата на окупатора. Направих това така достоверно, че и малобройните зрители, които бяха останали без печатана програма, веднага схванаха, че възпявам (не мога да намеря по-близко понятие от "по омировски") и тяхното положение и техния копнеж за свобода и смаяни и ако е възможно - приятно уплашени от искреността и откровеността, с които дадох израз на своите и на техните чувства, просто забравиха да ме наградят с аплодисменти. Или пък може би сковани от страх, те посрещнаха края на този символичен увод с напрегнато, ледено мълчание.

Протекторът Саксендорф, обаче, имаше Програма. Когато се плъзгах покрай офицерската ложа, а правех това често, защото се стараех ключовите сцени на отчаяното икарово робство, сдобиването с изкуствени крила, полета към небето, смъртоносната прегръдка на слънцето, падането в пропастта и най-после чудесното повторно издигане да се разгръщат пред тази мрачна, обвита с бяла драперия кутия, в която самодоволно се пъчеше ариевската свита. И когато, правейки кръг, се озовавах пред офицерите, четях, не без трепет, мълчаливото предупреждение върху все по-мрачното и навъсено лице на Протектора, което красноречиво говореше, че моето обидно намерение е разбрано, както и опасното потвърждение, че му е отделено сериозно внимание.

Но аз не мислих за последиците от моето предизвикателство. Нима двойникът ми Икар е мислил за господарите на небето, когато самотен и неопитен се е изправил пред тях? И когато скритият оркестър, с потрепващия звук на единствения струнен инструмент, загатна след кратка пауза продължението на разказа, аз, ободряван от мълчаливото одобрение на съгражданите ми и от арогантното пренебрежение на офицерите, отдадох, без да се смущавам, тялото си на неизвестната битка с Недостижимото.

Най-напред, естествено, получих крилата от бащата Дедал. Това бяха, макар и невидими, несъразмерно големи птичи крила. Колебливите скокове, с които пресъздавах напразните опити да се издигна над земята, говореха за тяхната тромавост. Всъщност това бяха жилави еластични ципи от кравешки мехур, облепени с меки блестящи пера. По-късно в града започнаха да говорят, че наистина са ми пoраснали крила, защото без тях не бих могъл така стремително, така свободно да се премятам над леда, откривайки безмерната наслада на бившия роб от получената отново свобода. Говореха, че от време на време наистина са ги виждали на гърба ми, там, където и аз самият усещах, че под трикото вдлъбнатините на лопатките ми копнееха да се превърнат в крила. Някои жени, омагьосани от невероятните ми движения, се кълняха, че на моменти дори виждали крила, подобни на ангелски върху леко оголените ми рамене, че забелязвали пернати ярко червени крила, като тези на Архангел Гавраил от сцената, в която той съобщава благата вест на Богородица и че тези орлови крила (те чували дори и съскащия им шум) потрепвали, издигали ме над кристалния лед към горящия прожектор в основата на свода на залата, към огромното слънце, към което се стремях, привлечен от полумрачното пространство зад него, идващо вероятно от успешното режисьорско свързване на проникващите от покрива кървави лъчи, лунната студенина и бисерно бялата извираща от ледения блок светлина. С тези, естествено, само имагинерни крила, описвайки постепенно родилните мъки на първия полет, изучаван с упорито наблюдаване на едва осъзналите крилата си птичета - аз, напуснал вече кобния лабиринт, бързах към отечеството. Увеличавах скоковете и пируетите, продължавах завъртанията и усложнявах стъпките. И така, редувайки фигури с изключителна сложност, но с просто значение, все повече се издигах към небето. Скоковете Salchow, Paulsen, Boecekl, Walley (известни и като Pat Low), Lutz, а след това "loop", "Counter", "the three jump", завоюваха нови сфери за мене. Витаех, естествено, привидно (макар че това издигане изглеждаше на всички изумително истинско) във все по-високите пластове на небето, на което средните прожектори от практикаблите създаваха перспективата и синевината на лазура. Завърших втората част от "Полета на Икар" и неговата необуздана наслада от повторно придобитата свобода, неговото хармонично пътешествие към дома. Бях получил между облаците самочувствие, разказано с широко, равномерно и спокойно кръжене в елипсовидна форма, с бавни орлови кръгове в лишеното от полъха на вятъра небесно спокойствие. Бях изумителен и знаех това, макар че одобрението, поне гласното, и този път не последва. Обаче, докато се покланях, в съвършената тишина на омагьосаната арена, аз го усетих в горящите очи, в стиснатите юмруци и в неестественото положение на свитите, сгърчени и изкривени тела на занемелите зрители. В тази картина с размити цветове, разлати линии и несиметрично разпределени силуети, които откроени в седалките, създаваха неописуем хаос от впечатления, успях някак си да забележа поручик Яков Себастиян Туряш в белогвардейска униформа, леля му Jachanu, графиня di Poglio, нейния мазен, винаги сънлив мъж и неговия белградски роднина, адвоката Леонид Негован, около чиито обкръжени с брада устни витаеше полуодобрителна, полусаркастична усмивка. Усмивка, която приветства художественото творение, но която с безразличие заявява, че неговото поръчение му досажда, че не го засяга и че и през ум не му минава да откликне и изложи съвестта си на някакво усилие. В този анонимен хаос Арним фон Саксендорф седеше вцепенен, прав като пред стрелба, неприятно забележим, като направена върху платно груба рисунка с тебешир, която все повече губи своята острота и очертания. Разтворената Програма, поставена върху предната преграда на ложата, беше пред очите му, макар че той повече не я поглеждаше. Не бих могъл със сигурност да твърдя, че още тогава ме бе прозрял. Разказът не беше разказан докрай. Онзи, който той знаеше, завършваше с поражение на бунта и то опровергаваше целта му. Това не беше легенда, която раздухва недоволство. Напротив, добре разказана, тя прави хората пасивни, съобщава им, че всяка съпротива срещу властниците е невъзможна и дори равносилна на самоубийство. Не, наистина не бих могъл да твърдя, че ме бе прозрял. Наблюдаваше ме внимателно, ако играещият и непостоянен отблясък на очилата на Саксендорф изобщо допускаше да се определи точния обект на неговото внимание. Следеше ме проницателно, но не в смисъл на физическо виждане, както ме гледаше например Яков Себастиян Туряш или повечето от зрителите. Увлечен от противоречиви чувства на уважение и подозрение, той по-скоро се опитваше да ме разчлени, да ме разглоби като отдавна известен и използван механизъм, чието внезапно своенравно поведение (като че ли часовникът бе тръгнал назад) трябва най-напред да бъде обяснено, а едва след това нещата да бъдат поставени на място.

Спомням си само, че аз, в очакване на оркестъра, се питах за какво мисли сега един от победителите при Припетските мочурища, завоевателят на Минск и разорителят на Вязма, четвъртитият, безизразен образ с малко заруменели увехнали бузи и тъп нос (това беше единствената жива подробност на него), незначително разголени изкуствени зъби, сухо, жилаво тяло, обложено със зелена униформа като със защитна кора? Дали се пита: какво възнамерява този безобразен арменец? Мисли ли: той наистина е добър! Нещо повече, той е невероятен! Каква сигурност при отскока! Каква елегантност на скоковете, каква изтънченост в движенията, дори и на онези части на тялото, които не са пряко ангажирани в метафората! Какво разнообразие на стъпките! Какво въображение във фигурите! Несъмнено, мислеше той, сигурен съм, че е мислил така, това арменче е талант, един от най-големите, които познава, а познаваше много. Познаваше добре леда на Европа, а и на целия свят. Някога и сам се бе пързалял. Зная това, лично ми го беше казал. Нищо особено, аматьорски, но познава копнежа на тялото да стигне до съвършенството, което се изплъзва или заради вродена неспособност или заради недостатъчно упражнения. "Задълженията ми във войската, каза, не ми позволяваха да напредвам, а може би така е и по-добре. Ако не сте от най-благороден метал, не изковавайте от себе си артист; въпреки успехите, ще си останете само безнадежден аматьор, призрак без сърце върху леда". Съгласих се предпазливо с него, за да не го обидя. "Станах войник вместо артист", каза замислено той. "Добър войник, отбелязах, войник - артист". "Празни приказки, каза той, и в това съм аматьор, само че не се забелязва. Във войната по-трудно можете да установите това, още повече, ако побеждавате!" "Точно това и мислех, казах, нима може с дилетански способности да се спечели една битка като онази при Вязма?" Той се засмя. "Aз все пак не съм дилетант, не ме подценявайте повече, отколкото правя аз самият. Губелкиян, аз бях аматьор, но това е нещо друго. Това е един вид недорасъл професионалист. В края на краищата, завършил съм най-добрите военни школи, познавам техниката на масово убиване. Не, не съм бил дилетант. Но ако искате да знаете, всеки малко по-добър курсант от подофицерска школа, ако имаше това, с което разполагахме ние като материал и хора и естествено, ако бе изправен пред объркани и неорганизирани войски като руснаците, които срещахме през първите дни при Вязма, сигурно щеше да бъде победител." След това добави: "Сумира ли се, обаче, всичко, би било по-добре, ако бях подхранвал своите илюзии и ги задоволявах дори и само с фенерите на състезанията". "Бихте отишли на война и като кънкьор", казах. "Да, отговори той, но в най-лошия случай като поручик, а не като генерал, чиито победи извоюва врагът".

Това беше нашият последен разговор. Дали сега този човек си задава въпроса - какво възнамерява това арменче с тази смешна парабола за глупавия летател и неговото падение? В края на краищата, Икар е извоювал свободата си, но е умрял, мътните води са го отнесли, ако изобщо е останало нещо от него при падането. Разказът всъщност би трябвало да прозвучи миролюбиво, но не беше така. Напротив, звучеше като предизвикателство. Независимо от края или може би, точно заради него. Може би искаше да каже: бунтувайте се, макар че няма смисъл, бунтувайте се, макар че този бунт ще ви убие, ще ви унищожи, бунтувайте се заради самия бунт, заради съхраняването на прометеевия дух. Sub specie aeternitatis.

Съмнявам се, че е имал толкова доверие в моя смисъл за абстракция. По-скоро във всичко е видял само присмех, отправен към него и войнишката му кариера, лека ирония към полета в наполеоновите висини, към бога - слънце на военната стратегия и тактика и неговото позорно падение в блатото на тъмничар на цяла една нация. По-скоро си е помислил - това е разказ за мене, за моя живот, за това как съм изгубил смисъла му.

И когато танцът ми е докоснал най-съкровеното в задрямалото родолюбие на съгражданите ми (той сигурно е почувствал това, усетил го е в опиянението им), може би се е запитал няма ли в танца ми някакво субверсивно поръчение? Запитал се е дали трябва да се обиди, да покани офицерите демонстративно да напуснат залата, да се измъкнат преди този безмълвен хлапак да доведе до край своята дързост, естествено, ако става дума за някаква неприятелска демонстрация, а не за развихрена и в същността си безобидна художествена фантазия? Ако става дума само за едно съвършено пресъздадено артистично хрумване, ще излезе глупак, нещо повече - недодялан глупак. Ще прибави още един към слуховете за тъпостта на германците. Ако пък случайно от този чудесен, обаятелен "Полет на Икар" се роди нов художествен стил, някаква нова школа - Charlotte Oekschlagel или дори Jackson Hajnes, нему ще се падне жалката чест да бъде първият човек, който не е разбрал това. И така, какво да направи, питаше се Арним фон Саксендорф, Протекторът? Да си отиде и да се лиши от насладата; да остане, отдавайки се на предизвикателното изкушение и на дълбокия копнеж за първокласно духовно преживяване или да рискува това удоволствие да бъде развалено от някакъв глупав инцидент? Да си отиде и утре, вдругиден, след седмица, трезво, спокойно да разгледа случая и да накаже арменеца, ако се установи, че със своето, да го вземат дяволите, съвършено творение, е обидил въоръжените сили на Reichа? Не трябва да се пренебрегва фактът, че жителите на Протектората в последно време са неспокойни, че проявяват признаци на гордост и че поверителните доклади на доверените лица от средите на населението говорят за нарастване на недоволството и бунтовническо настроение, макар че не могат да кажат нищо за неговите източници, освен че го свързват с бандитската пропаганда и успеха на някои разбойнически акции. Един пример, мълниеносен и жесток, би могъл може би да ги спре? Пример на някого, чието име се помни. Не на някакъв обущар, учител или писарушка. Това трябва да бъде известен и обичан човек. Някой артист, може би. Национална гордост. Макар че тези отмъщения винаги носят риск и той би искал да го избегне, ако е възможно. Той не желае да бъде свиреп и няма да бъде такъв, докато не го принудят, но по всичко изглежда, че ще го принудят. И каква полза от това? С всеки обесен си навличаш на врата разгневеното стадо негови роднини и приятели, които иначе биха били послушни. Поне теоретично. Практически, обаче, те не са послушни. Така че е все едно. Бесил, не бесил, мъкнеше ги на гърба си. Защо тогава да не беси? Или защо да беси, ако това не може да спре убиването?

Познавайки Саксендорф, знаех, че размисля така или поне приблизително така. Беше му, несъмнено, много трудно, да нарича, като любител, изкуството ми с обидни имена, но очевидно дължеше това на здравия разум. Моментът изискваше да прояви лукавство. Съдейки по всичко, щеше да остане на мястото си, като че ли не се случва нищо особено, а може би и не се случва. Може би моят танц е само лично разчистване на сметките със съвестта, отделена от съгражданите ми с безкрайната пропаст на неразбирането и неволното равнодушие. Ще се направи, че не разбира, ето че смекчи, както и предполагах, мрачния израз на лицето си. Вероятно съзнаваше, че изглежда намръщено, твърде загрижено за случая, така навъсено и уязвимо, че прилича на човек, признал поражението пред диверсията, прикрита в танца ми. От друга страна, обаче, такава примирителна постъпка би могла при известни обстоятелства да му донесе големи неволи. А ако някой подчинен нему офицер, в щаба му имаше такива глупаци, (беше се разправял с тях и за други, по-безобидни неща), направи донесение за този прозрачен маскарад в Берлин в Канцеларията на Reicha или което е още по-лошо в Централата Gecheim Staatspolizeie на Принц Албрехт щрасе, пасивността му ще бъде изтълкувана като нехайство или, да пази Бог, като съгласие, като мълчаливо солидаризиране със субверсивното поръчение на моето представление.

И докато оркестърът тихо свиреше прелюдията към Третата част, Арним фон Саксендорф се озърна дискретно, почти незабележимо, изучавайки лицата на офицерите си. Подредени в три къси, стъпаловидни реда, бледорозови, като че ли излезли от пресата за копиране, всички те повтаряха като обикновен лист попивателна хартия, все по-бледо и по-бледо, замръзналия израз на съседа си. Не, те не разбираха нищо, бяха удивени и това беше всичко. Може би, може би, само онзи неразгадаем Туряш? Белогвардейският поручик Яков Себастиян Туряш, да го вземат дяволите, беше тук като свой и познаваше душата на този недостъпен и несигурен народ. Но той и хабер си нямаше от кънкьорство. Изкуството не го интересуваше, беше тук само от името на чичо си - Коменданта, полковник Емилиян Ян Туряш. Не, той не разбираше нищо. Чичото би разбрал, с него би могъл дори да се посъветва. За съжаление, при последния лов във владението на Туряш в Дол, господин полковникът си навехна крака. Наложи се да се извини и сега, заради едно малко невнимание, усложнено от капризите на един кон, той, Арним фон Саксендорф, победителят от Припетските мочурища, носителят на Железния кръст с дъбови листа и брилянти, трябва, сломен от неизвестност и без ничия помощ, сам да решава загадката, пред която го изправи един злочест арменец. Никой от тях не разбира нищо. Толкова по-добре! В това разчистване на сметките ще бъдем сами, Арним и Икар, или по-точно Минос и Икар, кралят и неговият роб. Изток и Запад, два народа, две раси, две професии, две воли, цели два свята, предоставени на милостта на своя изконен кървав конфликт.

Едва тогава генералът се обърна към мене и се усмихна. В същност, това не беше усмивка - една усмивка би трябвало да изразява или омаловажаване или одобряване, но Арним фон Саксендорф не беше готов да изрази каквото и да било преди да бъде наясно със смисъла на тази кънкьорска авантюра. Това беше само слабо избистряне, прочистване на лицето. Скулите почти незабележимо се отдалечиха, мускулите се отпуснаха, мрежата на лишения от защитата на очилата поглед падна, устните отново покриха зъбите, като че ли някакъв носещ винт се беше разхлабил в конструкцията на тази масивна глава и тя, без да се разпада, се килна леко встрани.

Сега знаех, че ще остане до края. Бях доволен. Струваше ми се (каква прибързаност!), че вече съм спечелил победата, че съм я завоювал, макар че най-трудната и най-опасната част от програмата още не беше изпълнена.

В Третата финална част на пантомимата моят Икар, опиянен от движенията, понесен от лекотата на небесната обиколка, в която негови партньори бяха самотните морски орли, забрави, че пътува към отечеството и родното огнище и стигна до нещастната идея да надрасне в птичето си умение боговете, поне онези от тях, които си служеха с крила и се гордееха с летателната си мощ. Не вярвам, че е мислил за Гигантите, въпреки че те бяха достатъчно могъщи, за да въведат ред в границите на вселената в случай на опасност. По времето на Икар те отдавна вече бяха унищожени в Гигантомахия. Създателят на ветровете Борей, независимо от унищожителната си мощ, беше само малък местен бог, а зевсовата дъщеря Хеба Kallisphyros си оставаше само една по-авторитетна слугиня, във всеки случай само домоуправителка на Олимп. По онова време тя вероятно вече е била сменена от Ганимед. Златнокрилият Ерос беше още дете, едно несериозно хлапе, недостойно за предизвикателство. Оставаше Хермес. Хермес или Хелиос. Нито единият, нито другият бяха крилати по рождение, но и Икар не беше такъв. Крилатата колесница на Хелиос, Петасосът - крилатият пътнически шлем и крилатите сандали на Хермес бяха равностойни на крилете на Икар, които орлите му бяха дали. Всеки от тях, и Хермес, и Хелиос, заслужаваше победата. В лицето на Хермес, вестоносеца на боговете и изпълнителя на волята им, моят двойник би могъл да победи всички богове едновременно. Имайки предвид гръцката му грандомания, вярвам, че е мечтаел за това, но знаейки от легендата как е бил наказан, убеден съм, че сигурно си е мислил за слънчевия Хелиос. Хермес бе могъщ, но далечен и разкъсван от задължения бог. Той никога не е у дома си, винаги е проклето забързан нанякъде. Как би могъл да го открие, да му поднесе предизвикателството си? Хелиос бе тук, над него. Изпотяваше лопатките му и обгаряше челото му с блясъка на златната си слава. Струваше му се, че трябва само да протегне ръка и да го изтръгне от огнената му колесница или прескачайки я, просто да му се присмее. И той ще види това, защото е известен като Всевиждащия. Дори и ако борбата продължи до дълбока нощ и той откара горящата си колесница през западните порти, пак ще го види в тъмнината и ще признае надмощието му. А може би ще поиска да продължи надпреварата, да продължи деня, нарушавайки заради суетата си природните закони? Това също е победа - да принудиш един бог да занемари задълженията и навиците си, заради надпреварата с един смъртен. Да, няма съмнение, изборът на Икар бе паднал върху Хелиос и той без колебание се впусна в надпревара с него.

В унисон с тази предпоставка стъпките ми ставаха по-разнообразни и по-бързи, скоковете - по-силни и по-смели, арабеските - по-безумни, а завъртанията - по-главозамайващи. Икар вече не бързаше към дома си, не бягаше от Минос. Той воюваше за надмощие над сферите. Той беше новият Гигант, който преживял Гигантомахията, се завръща във владенията си. Той, опиянен от пламъка на безумната си младост, бе новият господар на небето, новият ездач на огнената колесница. Прожекторът от основата на свода разсипваше слаба, медно-жълта светлина върху моите кръгове. Те ставаха по-тесни и по-сложни. Аз се въртях не само около замислената ос на ледената площадка, но и около себе си. Първо петдесет завъртания в кръгова обиколка на арената, докато на края - мълниеносните завъртания станаха само три тройни на място. Плъзнах се в самия център на ледената повърхност, готов за салтото, с което разказът трябваше да завърши. Последваха три малки водовъртежа, които в комбинация с няколко ниски светлинни извора и мобилния от купола, налагаха на зрителите илюзията, че съм стигнал до слънцето. В сърцето на тези концентрични кръгове щях да се срещна с бога, към когото отправих предизвикателството си. Предпоследният скок, тройно завъртване в почти водоравно положение, трябваше да представи опита на Икар да надвиши, да прескочи, да победи слънцето. Той трябваше да бъде най-стремителен по височина, най-продължителен по времетраене и най-рафиниран по състава си. Трябваше да постигна не само най-голямото разстояние от ледената основа, но в една неестествена поза да представя по средата на скока си, без опора във въздуха и без колебание, вълнуващата загуба на височина, борбата на незащитеното тяло с пропастта, над която виси само благодарение на инерцията, защото непоносимата горещина бе отлепила крилата му. Това нарушено предсмъртно равновесие трябваше да продължи пред очите на всички с цялата си безнадеждност. Не трябваше да се строполя върху леда, а да падам, да витая като птиче перо, докато обиденият Хелиос не отскубне с огъня си оределите ми крила и едва тогава да полетя стремглаво към земята. И така, по време на падането, наподобяващо повече приземяване, трябваше да променя скоростта и като по някакво чудо, чиято тайна знаех само аз, да изпълня втората половина от спускането в океана с тройно по-голяма скорост, в ритъм на свободно падане. И тогава - бях усъвършенствал до най-малка подробност това - да се спусна върху острието на дясната кънка и с дълготрайно, най-напред бавно, а след това все по-бързо въртене с приклякане, да издълбая в леда водния вир, който бе погълнал моя двойник Икар. Казвам - моя двойник, а не мен.

На кръстопътя между мита и танца, олицетворявайки един поробен народ, аз трябваше да намеря сили и в името на неочакваното и по същността си противосъдбовно възкресение, да се впусна в тази авантюра. Трябваше още веднъж да се вдигна във въздуха, този път истински, да прескоча слънцето и след мек скок на приземяване, с величествени, широки кръгове върху леда, да покажа на Протектора Арним фон Саксендорф, че този народ е непобедим и неунищожим.

Постигнах всичко. И родителите ми не се решаваха на такива опасни бравури. Но след въображаемото сблъскване с бога на слънцето Хелиос, аз не успях да се спусна върху върха на кънките. Обхванат от вълнение (бях сгрешил може би в пресмятането на скоковете или причината беше в непоносимата горещина, с която прожекторът-слънце ме заливаше от нажежената си близост), аз не успях да направя онова, което с най-голяма лекота изпълнявах на репетициите. Като ударен с огнен бич, смачкан като насекомо от сблъсъка с божествения ботуш на Хелиос (по-късно ще го чувствам като ботуша на Саксендорф) вместо върху кънките, аз паднах - неприятно ми е да призная това, но нямам избор - аз паднах, не, строполих се на задника си. С безпомощно изпънати крака, с треперещи свити зад гърба ръце, аз, Икар Губелкиян, несравнимият и ненадминатият, седях на леда, сякаш възседнал леден кон, покрит със синкавата сянка на прожектора, който преди малко, докато летях, простираше под мене неспокойно, дълбоко и враждебно море.

Вероятно съм изглеждал неописуемо глупаво, изтръгнат грубо от екстаза, свален на земята от високия връх на илюзиите, хвърлен в калта, защото публиката, а това наистина рядко се случва на ледената арена, започна необуздано да се смее. По-късно (междувременно и другите танцьори бяха излезли на арената), много по-късно, когато вече бях в гримьорната, острият, самотен кикот, който избухваше тук-таме по трибуните, беше само продължение на общото веселие, предизвикано най-вероятно от възкресяването на смешната картина, която съм представлявал, мятайки се по леда.

Естествено, смехът беше краткотраен, като лятна мълния. Удар, който не можеше да се спре. Рефлекс без възможност за контрол. Веднага след това, такъв е обичаят, сърдечният аплауз се зае да ми върне изгубения порив. В този момент аз не виждах в това нищо друго освен израз на учтивост, толкова естествен на ледените пързалки, че и през ум не ми мина (и сега споменавам тази възможност с най-големи резерви), че те призоваваха и мене и себе си към продължаване на борбата, че с това изразяваха своето разбиране за моя разказ и поуката от него. Бях далеч от тази мисъл. Докато зрителите все по-гласно ме ободряваха да повторя опита, да скоча отново към слънцето, аз седях на леда в същото онова нещастно и смешно положение, в което ме остави позорното падане. Не, не чувствувах нищо. Никакво унижение или срам, никакво вълнение. Само студ. Мразът сковаваше полека тялото ми и като че ли целият студ на ледената кора проникваше в костите ми. Сега знам, че този студ не е идвал от леда, а от сърцето ми, че ледът на сърцето ми се разливаше по тялото, за да се слее с пързалката, на която принадлежеше.

Докато ставах (пропуснах дори да направя това по-бързо и по-рязко) отново срещнах погледа на Протектора. Повече не бе нужно да гадая мислите му. Блестящият му поглед ме обливаше, острото тясно лице излъчваше безкрайно облекчение. Ето - вероятно размисляше той - изглежда, че не трябва да си отивам. Виж го ти малкият арменец! Освен артистичните си възможности, прояви, няма съмнение, и невероятна прозорливост. Не, не случайно е арменец, може би и с малко жидовска кръв. Но и дяволът не е толкова черен, ако е добър кънкьор. Все едно дали случайно или нарочно е било това падане (ще стане ясно веднага), но то стана точно навреме. И за двамата. Колко глупаво би постъпил, ако бе предизвикал инцидент в първата или втората, особено във втората част, когато пантомимата вземаше все по-опасна насока и като че ли придобиваше политическо значение! И не само че би пропуснал едно първокласно преживяване, което в тази хълмиста провинция би могло да се смята като дар на онова провидение, под чиято закрила все още се превзема Изток, а обуздава Запад, но би се представил и като недодялан, брутален нибелунг, именно такъв, за какъвто съвсем неоснователно го провъзгласяваха неговите временни поданици. Но все пак, вероятно си е мислил той, трябва да се изчака още малко. Онзи долу се готви за нов скок и той ще бъде съдбоносен. Не трябва да се прибързва с изводите. Нужно е по някакви вътрешни канали, по интермедиалните пътища на душата да съобщи на арменеца мнението си. Ако падне, това може да бъде край на класическата школа на пързаляне и раждането на нещо ново върху леда, но ако скочи успешно, ако достигне слънцето - тогава какво? Тогава, това ще бъде твоят край, Арменецо!

След това Арним фон Саксендорф (поемах движенията му в увеличени и натрапващи се размери) затвори разтворената върху предната ограда на ложата Програма и като че ли това не му бе достатъчно, сви я още веднъж и прекара нокътя на палеца си по свивката. Тя повече не му трябваше. Вече не можеше да се случи нещо, което той не би могъл да предвиди и за което не би бил готов.

И тогава, неочаквано, от ложата вдясно от офицерската се надигна висок човек. Тихо, нарушавайки с безшумно движение спокойствието на изчакване, той се запъти по пътеката към изхода. Беше адвокатът Леонид Негован. Само за миг съзрях лицето му, обхванато от снопа лъчи на помощния прожектор. Той вече не се усмихваше, дори не търсеше учтив израз, за да прикрие отвращението, което го изпълваше. Не го познавах, бях чувал за него от поручик Й. С. Туряш. При друг случай щях да остана равнодушен, като към всеки почитател на моя талант. Той щеше да бъде само един от хилядите познавачи или игноранти, все едно, това нямаше никакво значение за изкуството ми. Сега, обаче, в навечерието на решителната битка със съдбата, този демонстративен жест на един съгражданин, това нещастно недоразумение (защото Негован несъмнено вярваше, че падането ми е било нарочно и че с комичността си е трябвало да се присмее на бунтовния дух, който според негово по-късно признание и той самият не приема, но и не му се противопоставя) беше много лошо знамение. Исках да викна след него: остани, ще видиш! Това беше грешка! Това няма да се повтори! Ще достигна и ще прескоча слънцето! Ще сваля Хелиос!

Вече бях вдигнал ръка, но я спуснах... и той излезе.

Междувременно оркестърът се върна към акордите, уговорени за случай на несгода и аз отново се озовах на външната, най-широка линия на първия от двадесетте кръга, с помощта на които пресъздавах надпреварата на Икар със слънцето и обиколката започна отначало.

Всичко беше същото, някак си по-изгладено, по-изтънчено от първия път, но за мене, все пак, по-различно. За мене, повтарям, а не за зрителите, които от все сърце даваха подкрепата си - о, какви невежи! - на едно изкуство, което бе изгубило силата си; останала бе само блестяща, куха черупка. Въртях се без душа, като изгубила вътрешния си център ръждясала стрелка, чиято единствена опора е бил замахът, с който някога отдавна е била задвижена. Дори по-лошо, като стрелка без цел, като стрелка на часовник, от който са свалени цифрите, изтръгнато времето, унищожен смисълът на механизма. Бях само празно механично движение. И колкото повече наближаваше заключителният скок и сблъскването със слънцето, загатнато с crescendo, толкова повече ме обземаше някаква мъчителна несигурност. Почувствах непреодолима слабост. Мускулите и ставите отказваха да се подчинят на несигурната ми воля. Ледът непоносимо потрепваше под блясъка, който се спускаше от тавана и вместо да ме отблъсне като евентуално поприще на моето поражение, той непреодолимо ме привличаше. Чувствах желание да се протегна върху него, да докосна с бузата си ледената му страна и да потъна под него като баща ми Арам. Към мен хаотично и вражески се насочваха снопове светлина, от ледената повърхност излитаха неразбираеми за мене, нещастника, черни искри - сигнали от пропастта и всичко се превръщаше във водовъртеж от фойерверки, който помрачаваше съзнанието ми. Объркан, аз се въртях по площадката, по онази делта между яве и сън, в която предметите не изчезват, а придобиват аморфните, изкривени форми и разлати силуети на съня и губейки идентичността си, потъват в мрачен, потрепващ хаос.

И когато се отхвърлих за последния скок и останах да витая във въздуха, опитвайки се да разбера какво става с моето апатично и разстроено тяло, аз отново бях ожарен от слънцето и ударен с огнен камшик по разголеното съзнание. Паднах на земята и се блъснах в бялата плоча на леда, където отзивчиво ме очакваше сърцевидният отпечатък от първото падане.

Дива въздишка на облекчение се изтръгна в залата, а след това - гръмък, незлобен смях, смесен с ръкопляскане и одобрителни възгласи.

А аз, какво направих аз? Какво направи синът на великия Арам, който потъна в Дунав, синът на Дебора, която потъна сред газовете на Берген-Белзен?

Дали, засрамен, избяга в гримьорната?

Дали, може би, се разплака?

Или в пристъп на гняв разби главата си в леда?

Не, аз не направих нищо подобно. Истинското падение на Икар Губелкиян започна именно с това безсрамно ставане, с начина, по който се изправих. Аз скочих на крака с грациозна, гъвкава, надута лекота, със свежестта на акробат, която гарантира, че не се е случило нищо, което не е предвидено в програмата. Тази проклета програма!

А трябваше да се спра засрамено и да си отида. Да изпълзя като куче по търбуха си. Да намеря в крясъка отдушник на горчивината от поражението, което беше не само мое, не само поражение на Икар Губелкиян. То повали на гръб целия ми народ, неговата история, прадедите му и още неродените му потомци. С една дума, трябваше да призная поражението си и да обещая бъдеща победа, трябваше да бъда велик.

А какво направих аз? Отстъпих - проклета да е суетата на артиста! - пред унизителното недоразумение с публиката, без да подозирам, че то ще определи съдбата ми и ще стане непресъхващ извор на моите неудачи. Аз, разбира се, не бях единственият паднал при изпълнение кънкьор. Такива несгоди стават по-често отколкото се предполага и за тях публиката винаги има повече разбиране отколкото за грешките и пропуските в другите изкуства. Известно бе, че са случайни. Моето падане не изглеждаше така - нима би могъл да падне случайно, два пъти едно след друго, майсторът на суверенния баланс на самия ръб на равновесието, артистът с неограничена фантазия и невероятен тренинг? Моето падане изглеждаше нарочно, то като че ли трябваше да създаде комичен ефект, да го предизвика в най-чувствителния шев, там, където абсолютното съвършенство се слива с тоталното несъвършенство. А има ли по-безумен начин да се изрази презрението към човека от присмеха над усилието му да се изравни с боговете?

И така, аз, Икар Губелкиян, синът на недостижимия артист Арам Губелкиян, несбъднатият Икар, златнокрилият отмъстител, народният герой, летателят през световете, се оттеглих в гримьорната си, приветстван като победител. Влязох в нея като пребито куче, но никой не забеляза жалкото ми състояние. Никой, дори и треньорът Ебенеазар. Напротив, той ме посрещна блажен и възхитен, като че ли съм се върнал от някакъв друг свят, от света на мъртвите.

Седях, без да мога да се помръдна и отговоря на поканата на Ебенеазар да измия под душа потта и изнурителната умора. Седях отмалял, с душа неспособна да се примири с фиаското - а ще може ли изобщо някога? Мисълта отказваше да се сроди с поражението, а още по-малко да го приеме като победа. Първото падане можеше и да бъде случайно. Достатъчно беше само едно невнимателно, непредвидено, недовършено или пресилено движение и летящата конструкция, поддържана във въздуха благодарение именно на изтънченото чувство за мярка, да се изкриви, размести и в крайна сметка да пропадне. Другото падане, обаче, нямаше оправдание. То стана при ясното съзнание, че в никакъв случай не бива да се случва, въпреки съпротивлението на волята и усилията на отчаяното тяло да го избегне. Защо тогава паднах? В какво бе грешката? Или грехът? Аз знаех това. Не ми беше известно само кога започва да действа механизмът на наказанието. Не знаех къде точно този "измислен бог", с когото се надпреварвах, постави вълшебната си палка в съвършената машина на моите движения, за да бъдат счупени спирачките на колелото на моето съвършенство.

Тогава в гардероба, без почукване, влезе Протекторът на Областта Арним фон Саксендорф. Беше сам, без адютантите си.

- Бяхте забележителен, господин Губелкиян - каза той, стискайки силно ръката ми - блестящо, ubernaturlich! Ubernaturlich, това е точната дума! Свръхестествено! Ние, германците, в последно време се оповаваме много в свръхестествените сили, но се опасявам, че ако нещата продължават да вървят така лошо, ще трябва все повече да се осланяме на тях. В това си приличаме - надарени с висши връзки, защитени с тайнствени съюзи. Ще видим какво ще излезе от това. Поне в нашия случай. Досега от провидението получавахме само обещания и тук-таме по някой залог във вид на територия, но никаква благосклонност. Това е малко, само малко повече от нищо. Във вашия случай всичко е по-известно. Предстои ви бъдеще. Обаче, вие, позволете на един искрен любител и по малко познавач, да оцени, че вие вече сте определили посоката му. С това подчертано падане, естествено. Позволявам си да кажа, рядка посока, така необходима за времето, в което живеем. Имам впечатление, че вашият треньор е съгласен с това?

- Точно така, господин Генерал-майор, - Ебенеазар стоеше до дивана за масаж с пешкир в ръце - господин Генерал-майорът е абсолютно прав.

Аз, обаче, не казах нищо. Подиграва ли ми се? Нима това падане, последица от една почти трагична грешка, от едно недоглеждане, може да бъде ценно? И може ли именно тази жестока подигравка с изкуството да бъде посоката, така необходима на това трудно време?

- Не намирате ли, всъщност - обърна се той към мене, - че нашето време, без дори да имам предвид войната, е премного мрачно, твърде сериозно, по нибелунгски сухопарно, да не кажа високопарно, защото и двата епитета добре му прилягат? Време без очарование, без нежност, жестоко време. Век на издължен готически образ, на безволев дух, без лекота и преди всичко без веселост. Лишени сме от смях, а това е обезпокояващо.

Поисках да му кажа, че преди малко го имахме и че хората добре се възползваха от тази възможност. Възможност, каквато повече не възнамерявам да им предлагам. Добре, че все пак не го казах, по-късно бих се разкайвал заради тази лъжа.

- Да, господин Губелкиян, липсва ни смехът. Смехът наш насъщни. Трябва ни днес нашият смях насъщен. Всъщност, вие роднина ли сте на маестро Арам Губелкиян? Негов син? Така ли? О, трябваше веднага да се сетя, това е толкова ясно, просто боде очите! Наклоненото положение на главата, грацийната като на жокей фигура, южняшки матовата кожа. И това движение върху леда, като че ли не докосва арената, а струи над нея. Произходът ви, драги мой, е един открит шифър. Неотстранима дамга. Аз лично съм от Померания. Ние, северняците, сме издялали от северните ветрове и от традицията, разбира се. Фридрих Велики! Бисмарк, Блюхер! Ние сме издялани от едно цяло, там горе може да се запази само онова, което е от едно парче. Всичко останало отива по дяволите. Имал съм удоволствието да гледам господин баща ви на едно ревю във Висбаден. Тогава той беше суверенен владетел, крал на леда. Негово полярно височество! Мисля, че беше тридесет и шеста или тридесет и седма година, не си спомням точно, а след това, естествено, в Пеща. Бях известно време военно аташе там. И отново беше неповторим, wunderlich! Тогава вече блестеше в категорията на двойките. Не си спомням името на партньорката му. Можете ли да ми помогнете? Дебора Губелкиян? Майка ви, естествено! Трябваше да предположа. Сега е все едно. Във войната човек забравя всичко освен калибъра на муницията, която му трябва, но обикновено не я получава на време и разбира се, географските названия. Личните имена, особено тези от мирно време, изчезват. Трябва да призная, че не знам имената на половината офицери в моя щаб! Смешно, нали? Но добре си спомням името на момиченцето, в което бях влюбен, когато бях на осем години. Нима господин баща ви повече не играе? Невъзможно? Мъртъв? На тези години? Невероятно! Каква загуба! Моите съболезнования.

Дори не му благодарих. Арним фон Саксендорф, съдейки по всичко, беше искрен. Дори и ако му беше поставена задача да унищожава евреи или родени с еврейски примеси, той сигурно би пощадил баща ми. Като човек притежаваше онова, с което се означава понятието "влюбен в леда", но все пак ми беше неприятно да слушам семейното ми име от неговите уста. Ако бях успял, сигурно щях да имам повече разбиране за утехата му. Но, аз не успях. Все още бях вцепенен от онова злощастно падане, чувствителен към всеки допир.

- Но все още имаме един Губелкиян. Дали ще сгреша, ако кажа: не знам дали е по-добър, но по-необходим, несъмнено. Вие долавяте мисълта ми. Вашият треньор, господин...

- Антон, господин Генерал-майор - добави Ебеаназар.

- Господин Антон, убеден съм, долавя тази мисъл. Антон, казвате? А аз, виждате ли, бих се хванал на бас...Ето как видът лъже, въпреки расовия жиг, за който преди малко с толкова жар говорих. Кройката на главата ви, господин Антон, ми се струваше семитска, а вие сте, казахте словенец? Никога не бива да се прибързва. Какво исках да кажа? Да. Във всеки случай, ледените арени останаха без комици след Мартин Мунтзер, този великан на шегата, а в известен смисъл и след малко по-изтънчения Жигмунт Покровски, чийто стил се състоеше в иронизиране на онова, което изпълнява. Никой вече не е в състояние или по- точно, никой вече не се наема да артикулира и комичната страна на нашата надпревара с боговете. Девически чистата, мрачна, сурова, закопчана до гърло в мундира или в монашеското расо Хармония лети днес по леда. Това съвършенство изглежда толкова недействително. Бих казал, Губелкиян, почти черковно, но все пак наред със сакралния си репертоар, то е изворно, неподправено. То идва от душата ни, то изразява най- съкровените подбуди, духа на века. И ето, седите там, Губелкиян, в залата и се възхищавате на тази готическа катедрала от движения, на натруфения, изобилен релеф от жестове, умело съчетани в единно впечатление, а тук, вътре, несъмнено се чувствате недоволни, нещо ви е отнето, нещо ви е откраднато. Гледайки тази вечер вашата програма, аз се опитвах да разбера в какво, ако изключим Мунтзер, Покровски, е добре, да кажем и Хендерсон, имам предвид шеговитите му рустични номера и весели ревюта, и така, в какво се състои недостатъкът на класическата кънкьорска школа, дори и тогава, когато достига върховете на възможното. Мисля, че вие ми отворихте очите с тазвечерния си репертоар. Имам предвид начина, който пожелахте да демонстрирате между първото и второто падане. Падане, което несъмнено е било предвидено и онова, за което, докато цялата идея не бе разяснена с повторението, можехме да си помислим, че е било случайно, че само заради едно неудачно движение горе, във въздуха, сте изгубили битката с Хелиос, която сте искали да спечелите и с това, не зная, може би се лъжа, да извлечете от легендата за Икар една нова алтернатива, не само за Икар, в никакъв случай не само за него. Не съм ли прав? Ще се върна малко по- късно на впечатленията от първите две части, ако естествено има време. Струва ми се, че треньорът вече ви е взел под своя закрила и няма да ви лишавам от заслужения масаж. И така, имам предвид, вашият смисъл за неочакваната поанта, вашето умение да се присмеете на собствения екстаз. Да придадете едно човешко измерение на собствения полет, на добре обмисления неуспех. И ние, изведнъж, съвсем свободно слизаме на леда, не го гледаме отгоре като олтар, на който се върши някакво неразбираемо за нас богослужение на непознат език и на непознат бог. И може би започваме да се чувствуваме равноправни с това все пак несъвършено съвършенство. И макар че това несъвършенство е изкуствено, следователно в известен смисъл съвършено, ние го приемаме като нещо общо, достъпно, близко. Следите ли мисълта ми? Добре? Тази частичност, тази незавършеност е нещо наше от незапомнени времена, то е нещо от тази страна, истинско, изпитано, престрадано, свикнали сме с него във всички свои начинания през историята. И в собствения си живот, естествено. Защото във всичко успяваме, ако изобщо успеем, частично - наполовина, две трети или най- често се задоволяваме с някаква бедна четвъртина от целта. Веднага да кажа, ние вече не се възхищаваме, по-точно, ние все още се възхищаваме, но не повече на онази чиста, стерилна форма, ние сме съучастници. Хванали сме се на хорото, влезли сме в играта. И вашите падания, неочакваната посърналост, строго наблюдаваните несгоди, несгоди в кавички, мобилизират всички наши симпатии за вас, без да дразнят чувствителността ни с грубостта, която носи случаят. И онова, което с повтарянето си би провалило другите кънкьори, вас ви спасява. Какво говоря, възвишава ви. Защото, вашите падения, скъпи мой Губелкиян, са наистина божествени. Gotlich, дори и независимо от безпогрешността, с която са изпълнени. Би изглеждало, че щом като веднъж сте изневерили на съвършенството, няма да прибегнете към него именно в мига на изневярата. Вие, обаче, постигате върховно съвършенство точно в момента, когато го подлагате на присмех. Именно тогава вие сте съвършено несъвършен, защото сте несъвършено съвършен. Какъв парадокс?

Колко го ненавиждах в този момент и колко жадно го слушах. Още тогава, докато опаката насока на изкуството ми бе още в зародиш, Арним фон Саксендорф предвиди с пророческо умение дълбочината и вида на моето падение. Безпогрешно определи моето неизмеримо и непростимо предателство спрямо Изкуството. Тогава бях повече от сигурен, че ми се присмива, но че в тази ехидна ирония изразява към мене и някакво съжаление, което правеше този присмех още по-болезнен.

- Не си спомням скоро да съм се смял така искрено, продължаваше той. - Извинете ме, но не мога да се въздържа и сега, като си спомня как се простряхте върху леда. Като че ли експлодира бомба. Вероятно сте репетирали дълго тези падания, докато не сте постигнали точно желаното и отстранили всичко, което прави падането на клоуните така неубедително. Така ли е?

Гледах го мрачно. Ако погледът можеше да убива, той сигурно би бил мъртъв на място. Разбира се, не отговорих нищо. Да му кажа, че съм репетирал точно обратното? Той знаеше това. Не беше глупак. Може би всичко друго, но не и глупак.

- Защото вие не сте палячо, господин Губелкиян, не сте комедиант. Вие сте обикновен човек, който не може да измери мощта си и претърпявайки заслужени поражения заради това, предизвиква благосклонна усмивка. Вземете само вашия объркан Икар. Той е заточен, добре. Изгубил е свободата си и страда заради това. Добре. Заедно с баща си търси изход от лабиринта на Минос и не го намира. Преследва го ревът на божественото говедо. Отчаянието му расте. Баща му, за щастие, е конструктор, строител. Птиците го вдъхновяват. Той ще направи крила за двамата и те ще отлетят от Крит. Виждаме как този невероятен план успява. Малкото семейно ято лети към родния край. Най- после Икар има своята свобода. Да видим как ще я използва? В началото тя има смисъл, има практическа цел. Ще си отиде у дома. Но момчето е дръзко, по гръцки надменно. Защо по гръцки? Би могло също така да се каже германски, англосаксонски, славянски? Надменен като китаец или бушмен. Всички ние сме деца на суетата. И така Икар злоупотребява свободата, надпреварва се с безсмъртните, въоръжен само със слабите крила и неизмеримата си воля, да не кажем грандомания. Иска да покори Боговете, той - смъртният- да ги смени. И естествено, не успява. Хвърлен е в морето, хвърлен е за храна на рибите. Другояче не би могло и да бъде. Всеки друг край би бил неистински, опасно лъжовен, Гулбекиян. Би подхранвал напразни надежди. Може би там, на леда, това би могло и да стане, не казвам нищо. Шестдесет и девет комбинации, одобрени от ИЕВ, обаче, не са достатъчни за промяна на света. Вие можете всичко. Каквото пожелаете. Вие сте велик. Но другите не биха могли да ви следват. Извън арената. извън царството на леда, тази победа над небето е нереална. И не мечтайте за това. Вие, разбира се, и не размисляте за това. Вие сте твърде много артист, за да се занимавате с нашите нещастни земни проблеми. На вас ви е нужно жизнено пространство, вие го имате, светът е вашето жизнено пространство. Нали така?

Да, помислих си, пространството на моя позор, жизненото пространство на моето падение.

Той се отмести.

- А сега ще ви оставя на заслужената почивка. Вашият треньор става нетърпелив. Антон му беше името, нали? Чудно. Никога не бих допуснал. По- скоро бих помислил, че се казва Исак или Симон. Няма нищо. Вярвам, че ще имате разбиране за моето мнение. Дайте ни колкото се може повече такива невероятни падания със съвършенството, с което ги постигате и бъдещето ще бъде ваше. Ледът на Европа ще принадлежи на Губелкиян.

След това вдигна ръка за поздрав, обърна се на пети и хвана дръжката на вратата. Но преди да си тръгне още веднъж се обърна и каза с някакъв чуден, променен глас, като че ли говори не Арним фон Саксендорф, генерал -майор и Протектор на Областта, а подтиснат и объркан човек в кобно недоумение. За първи път нямаше и следа от ирония в гласа му.

- Има, обаче, нещо странно в цялата тази легенда, Губелкиян. Забелязахте ли? Почувствахте ли, няма никакво значение. че умереният Дедал е останал жив. Митът днес признава само неуспелия летател, крилатия Икар. Само него. Добрият занаятчия Дедал е забравен. Несправедливо пренебрегнат, без дори да се споменава. И знаете ли защо, Губелкиян? Вероятно защото такъв трезвен и научно боязлив, той е признал една чужда, една наложена граница. Защото сляпо и робски се е придържал към вътрешността на кръга, който ни е определен, защото е изневерил и проиграл шанса да излезе от него, защото е показал, че е твърде малко човек, за да бъде бог. Размислете за това, има в тази проклета легенда някакво нравоучение. И останете със здраве!

Отиде си, като затвори тихо вратата след себе си, оставяйки Ебенеазар да ме заведе до душа и ме положи след къпането на масата за масаж.

Така бе обърната една нова, позорна страница в книгата на моя живот и следните редове ще бъдат посветения на нея.

<<< || >>>

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.