УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН

Борислав Пекич

web | Успението и падението...

IV.

Аз, Икар Губелкиян, син на арменеца Арам, избягал от Ерзерум и задушен в замразеното течение на Дунав и на Дебора, половин еврейка, избягала от Йопа и задушена в горещото течение на Циклон-Б в Берген-Белзен, кънкьор, който още от люлката си е бил орисан да бъде най-големият артист на епохата, станах, благодарение на недоразумението и преди всички на суетата си, нещастен клоун и комедиант на пързалката, глупавият Августин на заледените арени. В паузите между "сериозните" кънкьори, чиито движения бяха тромави в сравнение с моите, въображението - бедно и сковано, а скоковете - нескопосани като подскачането на скакалец в полето, в тези безкрайни за истинското Изкуство паузи, изпълнени с унижение и горчиво отчаяние, аз разхищавах невероятните си способности (макар че изразът "харчих" е точната дума за моите действия), за да предизвиквам смеха на зрителите вместо да ги накарам да потрепват от страхопочитание, за да се превиват от смях вместо да занемяват от удивление пред вълшебните приказки, които моето ненадминато тяло разказваше, пееше, пресъздаваше със свободните си фантазии върху леда. И досега в ушите ми звънти този ужасен смях. Винаги, когато падах (а падането бе неизбежната цел на Програмата, нейното единствено предназначение, солта и есенцията на моето извратено съвършенство) убийственото изригване на този кикот отекваше с грохот като гръм. То ще звучи у мен до сетния ми дъх, ако изобщо умра някога. Да, ако ми бъде съдено да умра.

В арената, пред публиката, в името на която предадох великото си Дело (макар че, ръка на сърцето, го продадох просто от суета, размених го за аплодисментите в мига, когато, притиснат до стената, исках на всяка цена да избягна освиркването) моите чувства бяха невидими. Върху злочестото ми лице лежеше стоманена маска без цвят и израз, чийто визьор никога не бе повдигнат, за да пропусне блясъка на омразата в очите ми. Бях като Бастър Китън, машина, способна да предизвика чувства, но не и да ги споделя. Трябва да добавя, че това важеше само за периода, който предшествуваше първите ми опити да придам на комедиите на пързалката някакъв смисъл. По-късно лицето ми се освободи от летаргията и този смисъл настъпи с изключителна живост и променливост. Тогава, именно, аз станах и артист. Но до този миг чувствата ми бяха под тежък мораториум, носещи върху себе си ипотеката на онова злополучно падане. Те се криеха като длъжник, преследван от безмилостния си кредитор, в моя случай от съвестта.

На тренировките, естествено, не успявах да се овладея. Никой нямаше право да присъствува на репетициите ми. Никой. Дори и самият Ебенеазар. Вратите на залата трябваше да бъдат заключени, ниските прозорци - намазани с катран или облепени с четвъртити черни картони, прожекторите - загасени, с изключение на един в основата на свода, отдалечен и много слаб. Не смеех да позволя никому да бъде свидетел на отвратителното оскверняване, на което подлагах изкуството, на противоестественото осакатяване, което вършех над самия дух на съвършенството. Репетициите, които предшествуват представлението - говореше баща ми - това е прекрасният миг на раждането. За него, за моя баща Арам, репетициите бяха всъщност това. За мене, неговия недостоен син, репетициите бяха непрестанна, отчаяна борба против съвършенството, към което се стремеше цялото ми същество, борба с неговите собствени средства. Съвършена борба против съвършенството. Борба, както би казал Арним фон Саксендорф, за усъвършенстване на съвършенството със съвършеното несъвършенство. Един дяволски ритуал, един свещен обряд, наподобяващ във всичко истинския, равен до най-малката догма на каноничния, но посветен не на Бога, а на Демона.

Ето ме, облечен в черно трико, кънките са прикрепени към стъпалата ми, в залата няма никой, всички врати са заключени, всички прозорци - затъмнени, аз съм сам на леда като на опушено огледало. Онова подло слънце, изплетено от седем силни жълти крушки, виси от тавана. Слънцето на Икар. Слънцето на неудачните летци. Безизразното лице на гибелта. Но сега то е равнодушно към мене. Едва ли ме забелязва дълбоко долу, едно размазано петно върху повърхността на абсолютната белота. Повече не съм му съперник, ако изобщо някога съм бил. Мога, що се отнася до това слънце, да вегетирам в абсолютния мрак на поражението. Не искам повече да му досаждам, от мене са изцедени всички бунтовни сили на младостта, в мене е смачкана всяка амбиция. Но аз си върша работата. Аз съм професионалист. Репетирам едно тройно движение. Нищо особено. Не е нито сложно, нито особено просто. Само неважна част от едно по-сложно движение, което ще ме отведе до скок, един от седемнадесетте скокове, които съставят актуалната фигура. А тя, от своя страна, е само една от тринадесетте фигури на бъдещата ми програма. Най-решаваща, финална, но все пак само една от тринадесетте. Все едно, аз репетирам това незначително движение. Повтарям го часове, дни, седмици. И всеки път то става по-леко, по-спонтанно, по-елегантно с нюанс, с едва забележимо преливане. А след това по-бързо или по-забавено, взависимост от функцията му в самата фигура. От ден на ден, понякога дори от час на час, движението става по-добро. По-живо, по-одухотворено, по-изтънчено. Все по-съвършено. И тогава, в един единствен миг, само с един неочакван щрих, с някаква може би случайна, но съдбоносна извивка, движението придобива форма и дух, единствено възможни в този момент. Заел съм неговите единствени, абсолютни граници. Довел съм до изнемога целия му потенциал. Сега то е мъртво, мъртво за всяко по-нататъшно развитие. Сега то е съвършено. Да се продължи оформянето му, да се направи стъпка, ако това изобщо е възможно, би било провокиране на съдбата, не по-малко безочливо от онова, което уби съперника на боговете Икар. Баща ми Арам и не само той, но и всички най-амбициозни кънкьори биха спрели тук и биха продължили да работят върху някое друго още неусъвършенствувано движение. И така - Арам и другите, част по част, стъпка по стъпка, движение след движение и най-после фигура след фигура, биха стигнали до момент, в който нищо не може нито да се добави нито да се допълни, без при това нейното съвършенство, съвършенството на фигурата, да се наруши.

На мене, обаче, не е позволено да спра там, където другите кънкьори с гордост могат да хвърлят поглед към своето завършено дело. Не ме разбирайте погрешно: аз не можех напред. Всъщност, от това не би имало полза. Съвършената вече фигура не би могла да бъде по-съвършена. Тя беше достигнала последната степен на развитието си и при невнимателна работа би могла само да се превърне в нещо ново, във фигура, която не е в унисон с Програмата, макар че сама по себе си е също изключителна. Като жива форма, която при еволюция, надхвърляща дефинираните за нейния вид граници, в един миг и с някакво иначе неважно свойство, бива низвергната от този вид. Незначителната на вид особеност би променила изгледа на цялото същество и то повече не би могло да подлежи нито на старата дефиниция, нито на старото биологическо разпределение. Затова аз не можех да вървя напред. Трябваше - не бих пожелал на нито един артист моите мъки - да отстъпвам, трябваше да вървя назад, трябваше да се връщам. Това беше отвратителен, реверсивен процес, неестествено търсене на по-ниската степен, на която да върна своята еволюирала до крайна възможност фигура. О, ако можеше да бъде само това, ако можех да се задоволя с по-малко съвършена форма, в основата на същото това съвършенство! Това би била фигурата, която и без това постоянно виждате на пързалката. Освен нас, неколцината от върха, всички кънкьори ви представят само такива фигури. Фигури, на които липсва малко, за да бъдат съвършени, но именно то е същественото, звеното, което ни свързва със съвършенството. Вие най-често и не забелязвате това. Почти не съществува разлика между съвършеното и почти съвършеното за лаика, а дори и за повечето истински любители. Тя е видима и то само в известна степен на познавачите. Но изцяло могат да я забележат - макар че тук не става дума за забелязване, то е невъзможно, а за усещане, за един вид вътрешно, телепатично съзиране - и така, изцяло могат да я усетят само избраните, онези, да употребя жаргона, които са я имали в краката си. Аз, за съжаление, бях принуден да направя нарушение в един друг смисъл, да не допусна съвършенство заради комедиографския характер на танца ми.

Да, ти, Икар Губелкиян, когато постигна всичко достъпно за ограничения човешки мозък, когато със свръхчовешки услилия най-после вдъхна живот на едно съвършено движение, а след това и на много други подобни нему по красота и хармония, когато довърши цялата фигура, ти избра едно самотно трептене в изтънчената, изключително чувствителна конструкция на програмата. Мига от многото мигове, с които бе постигната неговата безупречност. Промени го, разори го, изкриви го съзнателно и тъй като за твоето изкуство неусъвършенстваното неумение не бе по-малко неупотребяемо от неусъвършенстваното умение, ти с безбройни повторения упражняваше, развиваше този единствено погрешен от непогрешимите трепети, за да прозвучи спонтанно, за да може грешката, несръчността, срамният неуспех да изглеждат естествени. И това нарушено трептене, най-незначително от всички, от които като от невидими частици е съставена твоята величествена фигура, тази подла, доброволна, обмислена грешка изведнъж се превърна в дивата ръка, която ще те изтръгне от хармоничния ритъм на танца, ще те завърти през оцветения въздух и ще те тласне върху леда: един път, два пъти, толкова колкото бъде нужно, за да осигуриш достатъчно аплодисменти за своята суета.

С една дума, аз трябваше да репетирам онова, пред което сериозните кънкьори изтръпват като пред чума. Упражнявах паданията, усъвършенствувах пропуските, стараех се при грешките, тренирах несъвършеното. В кошмара самоизтезания аз измислях нови, още невиждани оригинални падания. (Някои носеха името ми, особено първото и последното, защото то всъщност беше едно падане, простиращо се през цялата ми кариера, наречено "ПАДАНЕТО НА ИКАР"). Моето самоубийствено запъхтяно въображение беше неуморимо в изнамирането на неизползвани излитания, в откриването на физически невероятни, почти невъзможни падания. Падах от всички посоки и ъгли, във всички посоки и ъгли. От всички позиции, от всички положения, от всички пози. Бях способен от състояние на абсолютен покой да се блъсна в леда също така силно както след мълниеносен старт. Нито една скорост не можеше да бъде пречка за мене. Падах с очарователна гъвкавост, като че ли тялото ми, отказвайки да се примири с изправената стойка на двуногия, едва в съприкосновение със земята, в пълзенето, успяваше да заеме своето естествено, дадено му от Бога, положение. Постоянните източници на трепет за всички кънкьори (паданията при обръщане и полуизвивка, рязкото преминаване от права към синусовидна линия, изпълнението на пируети, паданията при отскок, скокът, промяната на стъпките, при ходене или тичане върху острието на кънките, а особено онези съвсем неоправдани падания, по-точно залитането при положение на покой, докато се покланяте на публиката след последната точка) за мене не представляваха никаква трудност. С еднакво жалък успех изпълнявах падане на колене (с варианти на осланяне на лявото или дясното коляно), падане на бедра, лакти и длани (на едната или другата страна, разбира се), падане на гръб или върху гръдната кост (защитена с жилетка от сюнгер), след това на глава (при паданията на глава онези на челото и тила бяха привидни, умело прикрити с ръце) и най-после блестящо падане на задните части, особено любимо на зрителите с по-елементарен вкус. Откакто за пръв път паднах по този начин при изпълнението на "ПОЛЕТА НА ИКАР", преименувано сега като "ПАДАНЕТО НА ИКАР", това спускане върху долната част на гърба стана в течение на месеци най-популярното и най-ефектното в програмите ми, в известен смисъл тяхна позорна корона, стигма на славата ми, есенция, без която тези програми бяха смятани недовършени, да не кажа безуспешни и от публиката, и от критиката. Тяхното периодично изпускане винаги беше посрещано с бурни протести и под жестокия натиск на публиката аз неведнъж бях принуждаван допълнително да ги включвам в ревютата си, на които в определен момент повече отговаряше падане на колене или глава. Така че с течение на времето започнах да виждам в тях наказание, отмъщение, не толкова заради инициалното падане колкото заради недостойното изправяне след него. Заради опита в името на суетата да бъдат въведени в света на изкуството една очевидна грешка и девиацията на съвършенството. Каточе ли дебелото ми месо беше някакъв болен прометеев дроб, осъден на вечни мъки и кълван на всяко представление от ледени клюнове, които никога не можеха да го изкълват докрай: до следващото представление той трябваше да се регенерира, за да може отново, с пълна сила, да бъде изложен на глада на ледения орел. (Трябва да призная, че след няколко ревюта, дебелото ми месо бе в такова жалко състояние, че трябваше да го лекувам с компреси от варен лук, докато добрият Ебенеазар не ми уши поставена с памук кожена торба. Нарекох я на шега, макар че съвсем не ми беше до шеги, "надупник" и преди всяко представление я връзвах с каишки около кръста).

Падайки, аз успявах със специално разработена техника да се спъвам, блъскам, удрям, търкалям, премятам и обръщам така невероятно, че неочакваните скокове от тези гибелни положения, от самото сърце на катастрофалното падане, наподобяваха ужасяващи възкресения, нещо като вълшебно събиране на разпръснати по леда парчета месо. Моят неукротимо любознателен дух, насърчаван от инстинкта за самонаказание, не ми позволяваше отдих при откриването на все по-нови и нови, все по-необикновени начини на падане. Бързо измислих, изработих и блестящо изпълнявах многопластови (двойни, тройни и многослоести) падания. Кулминация на всичко, което някога съм постигал при падане. Това бяха комбинации от прости падания и техният естетически ефект, ако ми е позволено да злоупотребя този благороден израз, се състоеше в съзнателно продължаване на създаденото от първото в серията падания впечатление. Радостта, предизвикана от началното падане, още не беше утихнала и настъпваше следващото, свързано с първото с приемствена система от колебливи, неестествени движения. Следваше трето и така подред до финалното сгромолясване на земята, което довеждаше публиката до истински делирий, истерично състояние, при което смехът трудно можеше да се различи от плача. Разбирате какво мисля: първоначалната ми несръчност ви разсмива, следващата, вече малко очаквана, (а това очакване само насърчава смеха ви) до крайна степен разпалва веселото ви настроение, третата ви кара просто да се давите от смях, не успявате да се съвземете от всичко, с което ви засипвам и обезумели ме молите да престана, да спра, да ви позволя да си поемете въздух. И когато вече си мислите, че сте останали без дъх, че съм изчерпал всичките ви запаси от смях и че ще се задушите продължите ли да се смеете, с едно непредвидено сгромолясване на леда аз изтласквам от стомаха ви и последния мехур въздух и последния вик, подобен на предсмъртен стон. Падате в прегръдките на седалките, търкаляте се като че ли сте в епилептична агония. Ако си представите едно обратно ехо, ехо, в което отзвукът се засилва, а не отслабва с отдалечаването му от източника на звука, ще получите приблизителна представа за настъпателното действие на "сложните ми падания".

Но аз все още не бях доволен. Нещастна и недостойна суета! Да не си дововолен от пропастта, в която си паднал! Да не се считаш достатъчно наказан! Да подценяваш степента на постигнатото несъвършенство! Да желаеш да усъвършенствуваш несъвършенството!

А аз направих точно това. Приличах на грешник, който хвърлен под земята, би направил забележка на дявола, че адът не е достатъчно пъклен, че тризъбците са тъпи, бичът - изгнил, а огънят - слаб.

И за да не изглеждат моите несъмнено разкошни егзибиции само прости технически опити, атракции без душа и бравури без съдържание, бях принуден да им придам някаква ясна форма, някакъв видим смисъл, с една дума да ги подчиня на определени теми, които биха дали изконния си живот на моята празна игра както светлината дава живот на мъртвите предмети, когато падне върху тях. За мене самото падане бе недостатъчно оръжие на наказанието. Желаех да го облека в някаква история, го поставя в действителния живот. В крайна сметка желаех да сюблимирам в него всички падания, от които е съставен нашият живот и играта ми да се превърне в една безконечна история на падането, едно трайно потъване в пропастта.

И тъй като през този художествен сезон - о, вече бях славен - за първи път вкусих една чудна промяна в себе си, като че ли обективът на съзнанието, през който пропусках светлината, се бе променил (не казвам изострил или замъглил, а само променил вида на лещите, приятен обрат въпреки унизителните условия, при които живеех и работих), време бе отново да обърна страницата в книгата на живота и продължавайки тази изповед да започна в известен смисъл отначало.

<<< || >>>

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.