УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН

Борислав Пекич

web | Успението и падението...

II.

Благоприличието ми налага да се представя, преди със свито сърце да потъна в миналото, защото там трябва да търся причините за днешното си състояние. Предполагам, че по белезите, които всяка съдба оставя след себе си, вече сте познали в автора на тези горчиви редове "Летящия арменец" Икар Губелкиян - единствения син на майстора Арам Губелкиян от Ерзерум, родното място на разпиления по божията воля род на арменските християни. Въпреки расовата ми фамилия (наставките -ян и -яни веднага ни издават), нашата кръв отдавна е смесена чрез необуздано кръстосване с разредената вече кръв на други средиземноморски родове - от славяни и покръстени евреи морони до гръцко-цинцарските смесици от Москополието и Македония. И така - благодарение на това победоносно претакане, кипене, бъркане и врене, на честото преплитане на противоречиви особености - тя се сдоби с изтънчения плам на първата рожба, с изящната, тайнствена, но опасна възпламеняемост на сместа. С една дума, с бурната сила, на която мога да благодаря (Господи, какво говоря?), която трябва да обвиня за своята неестествена и болезнена амбиция и нейните поразителни за живота и изкуството ми последици.

Баща ми, Арам Губелкиян, бе майстор по художествено пързаляне. Той бе ненадминат в умението си и само вечно неблагосклонните към семейство Губелкиян обстоятелства му попречиха да стане най-големият кънкьор на епохата. Проклетство втора степен, защото в името на справедливостта трябва да кажа, че освен късмет, винаги му е липсвало и нещо съвсем малко - или капчица въображение или нюанс перфекционизъм. Нещо съвсем мъничко, но безкрайно по-важно от всичко друго в изкуството. Това проклетство го съпровождаше 1920 в Антверпен и 1924 в Шамони, също както и в Сен Мориц 1928 и в Лейк Плесид 1932, за да се превърне в траен белег на кънкьорската му съдба в Гармиш Партенкирхен 1936. Славата на леда той споделяше с майка ми. Печелеше национални и европейски признания благодарение на невероятното съзвучие на движенията, на почти злокобната, да не кажа демонична хармония на слетите им тела, която никога не бе нарушавана, макар че никога не достигна съвършенството на моите мечти. Във въздуха, върху седефения блясък на леда, милван от нежните синкави, лилави, златисти и пурпурни допири на прожекторите от кръглото скеле, те бяха едно тяло с удвоени крайници. Злокобно малоазийско божество. Ищар в черно пенливо трико с четири потрепващи ръце и четири танцуващи нозе. Оркестърът, който ги водеше от отдалечения подиум, бе като че ли и сам воден от тях. А те - привличани от земното притегляне, освобождавани от него или разкъсвани, се раждаха като че ли без болка един от друг, преливайки едно в друго телата си като две буйни, помирени в сливането си реки. Те двамата, Господи, това вълшебно Едно и Нитоедно. О, как напразно търся точната дума! Те се плъзгаха, потрепваха, разливаха се, течаха по бялата писта, описвайки пред хипнотизираната публика своите замайващи, невероятни фигури. И ако световното първенство не беше отложено заради войната, то те в разцвета на акробатическите си способности, с усърдните и дълготрайни репетиции, несъмнено биха го спечелили. Програмата, с която възнамеряваха да участвуват (гледах ги по време на репетиция и с възхищение дебнех всеки хореографски финес) би открила нова ера в художественото пързаляне.

Наред с традицията на съвършенството на вече видяното, тази програма би дарила на ледената арена и нещо ново. Нещо неизвестно, губелкияновско, още недоречено. Нещо, за което умореното изкуство мечтае веднъж на всеки сто години. Но вместо това започна онази безумна война и всичко тръгна по нанадолнището, по течението на разрухата. Всичко се озова на онова тайнствено безпътие, на което един след друг ще изчезнат всички Губелкиянови. Бяхме като изложени на слънцето ледени призраци. Нежни зимни сънища. Ледено дихание на някоя нощ, която се готви да издъхне с настъпването на тoплата зора.

Веднага след пристигането на германските войски, майка ми бе депортирана в Берген-Белзен заради полуеврейската си кръв и бе задушена там с циановодороден газ. А той, моят неутешим баща, смазан от болка, а може би и от разкаяние, че скривайки като страхливец полусемитския си произход, бе надживял жена си, изгубен и неспособен да намери другар с толкова инициатива и въображение, започна да пада все по-ниско и по-ниско. Стана чистач на леда на същата онази ледена площадка, върху която години наред бе получавал вече разпродадените или оставени за дребни пари в заложните къщи купи, вази и статуетки, медали и ордени. През последните си дни пиеше само силни ориентални парфюми. Така го завари смъртта - опустошен от самота и алкохол. Верен на девически чистото си изкуство, воден сякаш от някакво провидение, той като че ли възнамеряваше да отведе под заледения Дунав, под ледения блок на мръсния, ленив панонски порой рода Губелкиян, заченат близо до Ерзерум.

Те и двамата, да почива в мир мъченическата им душа, сега са мъртви. Вода, огън, въздух и земя се бяха сдружили, за да ги отведат от този свят и нека Господ ми прости, но аз съм доволен, че ги няма, за да не бъдат безпомощни и ужасени свидетели на моята пропаст. Аз, разбира се, съм далеч от мисълта да ги обвинявам за каквото и да било, но в известен смисъл те бяха съучастници, дял от вината за моето падение. Те създадоха житейската ми философия. Те ме отведоха още в детските ми години върху гладкото кралство на леда, между заледените бисерни повърхности, върху които, според техния план и с моето усърдно участие, трябваше да премине животът ми. Оттогава прекарвах повече време в кънките отколкото в обувките. Стъпвах по-сигурно върху гладката кора на водните кристали отколкото върху неравната земя, а походката (това тромаво и нескопосано поклащане на връстниците ми), бе за мене ненужно спокойствие, жалка, скована неподвижност в сравнение с мълниеносната скорост, която постигах само с няколко гъвкави, котешки скокове върху ледената площадка. А моите родители, водени от желанието да ги надмина (всичко подсказваше, че ще бъда способен за това), заслепени от вечната заблуда, че децата са тук само, за да реализират пропуснатите от родителите шансове и доведат до съвършенство недовършените им възможности, безрезервно, но в известен смисъл крайно егоистично, ми поверяваха всички тайни на своето несравнимо умение. Те ме научиха на всички фигури от Осмица, Смяна на острието, Възел и Двойно три, през така наречените Люлка, Тройка и Париране до онези, чиито официални названия са "Brackets", "Loop-change-loop" и "Bracket-change-bracket". Научиха ме на всички видове пързаляне и на всички кънкьорски стъпки. Подобряваха моята и без това задоволяваща бързина. Създаваха стил, който според мене сковаваше и обуздаваше въображението, но в замяна на това осигуряваше абсолютна хармония в неговото изявяване, учейки на съзвучие непокорните ми крайници, премахвайки вродената тромавост на моето източно тяло, смекчавайки ъгловатите линии на големите ми колебливи скокове. Те ме научиха суверенно да владея равновесието на тялото си, изложено на изпитанията на резките завъртания и така аз се преобразявах в пеперуда или водно конче, в змей, във водовъртеж, вир или блуждаещ огън, с една дума, във всичко, което искаше и към което ме насочваше тяхното неуморимо въображение. Те упражняваха мускулите ми, за да умея да се задържам на самата граница на тежестта, на онази божествена граница, която аз по-късно наруших в свой ущърб. Повтаряйки безброй пъти един и същ жест те създаваха у мене математически точно чувство за пространство, за съзвучие на движенията, за мигновено вдъхновено оформяне на танцовите фигури с незначителни промени в положението на крайниците или в ритъма на тяхното движение. Те ми откриваха (това бе наистина своеобразно откровение, евангелие на кънкьорското умение) и онези неизмерими и неописуеми трептения, от които като че ли от въздушни дихания е съставен всеки полет над леда. С една дума, моите родители ме подготвяха за бъдещето с цялото си същество. А това, че то не откликна на гордите им очаквания (за щастие, тогава те бяха вече мъртви) не е ничия вина, освен ако причините не се потърсят и открият в онази юдейско-арменско-славянска и гръцко-цинцарска смесица, в която, като в горещ бульон, кипеше моята кръв. И тя, като всички смесици, най-напред ме прелъсти, подлуди, зашемети и така опиянен ме тласна към онзи безсмислен подвиг, за който не притежавах истинска мъжка сила, а само някакво объркано, непостоянно, смътно чувство на нетърпение. И след това като пара от вече изстудена печка, безогледно и предателски ме бутна в блатото.

Но да вървя подред.

<<< || >>>

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.