Борислав Пекич

web | Успението и падението...

На Филип Давид

"Защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже - всичко е суета"

(Книга на проповедника: 3,19)

Неозаглавената изповед на Икар А. Губелкиян, бивш многократен европейски шампион по художествено пързаляне, е диктувана през месец октомври 1945 година, в разгара на Обновлението и Съзиданието, на честната Валерия, старша сестра в болница Свети Вид - Словения. (Авторът заявява, че няма какво да добави към тази изумителна проява на вяра в Изкуството, която той лично ни най-малко не споделя, освен скромните заупокойни почести към този велик, чуден и забравен Летател. За онези, обаче, които уважават фактите, нека бъде достатъчно, ако кажем, че Икар А. Губелкиян е прекарал цели две години в корито от гипс, като в някакъв изкривен модел на умъртвеното си тяло и че е починал от пневмония през декември 1946 година, упражнявайки в мислите си, по думите на сестра Валерия, своето Икарово възвисяване до съвършенство, достъпно само за смъртните, защото не е могъл да движи крайниците си. Но и това беше само суета. Суета над суетите).

I.

Артистичната ми кариера, ако мога с това високопарно понятие да отбележа постоянния напредък и усърдното усъвършенстване на пропиляното призвание, импулс и незаслужен замах на което даде едно нещастно недоразумение, започна в една древна централноевропейска столица. Всичко стана неочаквано и за мен и за благосклонните ми покровители, които насърчаваха професионалния ми възход. Не желая да назова името на този град, защото бе избран съвсем случайно. Може би просто му е било съдено да стане сцена на най-тъжния спомен, който един обещаващ талант (а моят, без капка съмнение, беше такъв) носи в агонията на възвишеното си могъщество. Агония, при която в унизителна разруха отмират елементите, от които този талант е изграден. Славата безмилостно се изплъзва и борейки се за всеки миг в спомена на хората, се оттегля стъпка по стъпка в несигурната, изопачена от самолюбие и огорчение памет на недъгавия или потъва в гроба на сладкодумните епитафи от пожълтелите вестникарски изрезки в дъното на стара картонена кутия, завързана с панделка от изгнило кадифе.

Трябва веднага да кажа, че все още обладаните и разярени от войната столични граждани, които някога подхранваха моето самолюбие с ожесточено и невъздържано възхищение, нямат пряка връзка с падението ми. Те бяха само негов смаян и може би малко весел свидетел, а искам ли да бъда злонамерен, то в най-лошия случай бих могъл да им присъдя ролята на далечен повод. Само Господ знае, че тези хора, обкръжени от страданията, от агресивното присъствие на окупатора, от оскъдицата и огорчението, от пораженията и неизвестностите на рязко променения начин на живот, търсеха успокояващо равновесие в развлечението, в сладникавата есенция на горчивината, изпълваща до краен предел дните, които те прекарваха пред порти на затвори, в преддверия на съдилища, в чакални на ведомства, на тротоари и пред празните витрини на магазините. И ако аз, Икар Губелкиян, артистът на леда, без дори да желая това, без да съм се подготвял в годините на учение и съзряване за нещо толкова недостойно, все пак съм съумял да предложа на потиснатите си сънародници искрица удоволствие, когато то им е било отнемано, моето нещастие би имало по-възвишена цел от унижението пред Всевишния, с когото си позволих да се състезавам в Невъзможното. Не зная мога ли да търся някаква утеха в това. Не знам правилно ли е да се утешавам с някакво външно признание, когато става дума за изкуството, когато истинското вътрешно одобрение е изчезнало безвъзвратно. И могат ли озарените лица, съзрени в мълнията на падението, участвували в него с целия жар на своето прокълнато и вечно неразбиране, да бъдат изкупление за конвулсиите на самото падение? Може ли одобряването на кървавия, но нужен акт да оправдае палача, който е избран да го извърши? Вероятно да, но това не е оправдание за палача, който сам се е предложил. Може ли грубата, изречена не на място шега, да спаси шегегобиеца от общото порицание, след като е предизвикала нашия смях?

Няма смисъл да си блъскам главата с това. Хорските езици отдавна смилат името ми. Славата ми отдавна е поставена на кантара, а неговите тежки топузи са позора на предателството. Вече съм измерен и лишен от тегло, предаден на абсолютната забрава. Забравени сме и аз и моята надпревара с Всевишния, моята битка за Невъзможното в разгара на една война, която не ме засягаше. Забравена е моята непрестанна, страстна, безумна борба за съвършенство, което иронично ми се изплъзваше в незначителните грешки на тялото, в пропуските, които можех да усетя само аз. Пред прага на тази изповед (не знам дали трябва да я нарека тестамент, който не е предназначен за никого или поръка, която един човек, приел надпреварата с Бога, отправя към всички) аз, лишен от умението на разказвач, смело признавам, че изгубих тази безнадежна, дори и при наличието на здрав разсъдък, надпревара. Това вероятно ще разочарова само онези, които очакват поуката от всяка история накрая, едва когато е вече късно за всичко, дори и за някаква полза от тази история. За да компенсирам гласното признаване на поражението, аз ще разкажа обстойно при какви особени обстоятелства се разигра то. В света на поражението различни са само пътищата, които водят към него. Правя това, за да можете, вие, приятели мои, да го сравните с измеренията и вида на собствения си неуспех и така да получите последната заслужена утеха в този несъмнено курварски всемир.

>>>

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.