ПОЕЗИЯТА НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ - ОТ “ВИДОВЕ” ДО “НИЩО ПОВЕЧЕ”

Ваня Колева

web

Още по повод първата книга на Красимир Симеонов - “Видове” (2003), бях отбелязала за себе си (Колева 2003), че в нея той представя текстове, създадени в относително дълъг период; че тя е своеобразна антология, в която са подбрани най-добрите му работи. С появата на следващите книги - “Кожа” (2004), “Езерни очи” (първо като електронно издание в LiterNet - 22 май 2005 г., а после и на хартиен носител - 2006 г.), “Стоях и слушах” (2006), се разкрива една характерна черта на Красимир Симеонов - за него пренасянето в различните сбирки на значещи за поетическия му натюрел текстове е въпрос на личен избор (това виждат и други читатели - Иванов 2006, Кирова 2007). В този смисъл подзаглавието, поставено в “Стоях и слушах” - “Стари и нови неща”, би могло да присъства във всяка от сбирките на поета. Включително и при най-новата, петата му книга - “Нищо повече. Стихотворения” (Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2008).

Това пренасяне на текстове е свързано с критичността на Красимир Симеонов към писаното слово изобщо, а и със самокритичността му като автор; с премисляне на сътвореното и преоценка. Затова сбирките му носят антологичен характер; те са не “събрано” от определен времеви отрязък, а задължително “избрано”.

От друга страна, чрез пренасянето се подчертава приемствеността между различните книги на автора. То е съзнателен избор и подход, изразяващ последователността в естетическата и философската концепция на Красимир Симеонов. Защото търсенето на новост и различност при него, обновата на преценките и стилистиката, на начина, по който пише, стават не рязко и ясно диференцируемо, а относително плавно, с лекота, макар динамично в реално протичащото време. И ако във “Видове”, а донякъде и в “Кожа” текстовете на Красимир Симеонов са може би странни, абсурдни; понякога - изненадващи и озадачаващи; друг път - стряскащи, но винаги преживени и истински, искрени, то в “Езерни очи” и “Стоях и слушах” те са вече по-мъдри, по-прецизирани като изказ, умиротворени и уравновесени като общо звучене. В никакъв случай обаче - укротени или успокоени, още по-малко - примирени, като светоусещане, като социална ангажираност и сила на емоцията. Защото енергията, движението, наред с покоя и съзерцанието; мечтата и погледът в бъдещето, наред с равносметката и преоценката на нещата, са неразделна част от многоликия и чудноват поетичен мир на Красимир Симеонов. Защото у него всичко е и не е това, което изглежда (“Не разкази по зоология” - в “Езерни очи” и “Стоях и слушах”).

И е прав Радослав Радев, като пише по повод “Кожа”, че това е: “Странна поезия - като попивателна на ежедневие, за да не го размажем с безхаберие. Простичко пътуване в живота на едно съзнание, което тежи от болки. Малкото думи са достатъчни, за да не се изгуби бисерът в пясъка” (Радев 2006). А за “Стоях и слушах” отбелязва, че краткостта на тази поезия “е едно дълго разголване на мълчанието; заглавията са като засилване на мъжки ръце, понесли въжето на камбана; а съдържанието - съзнателно поставено в сянка, за да не се пъчи, преди да разберем какво има отвъд него. Сестри на поета са иронията и тъгата, чрез които се спуска в бездните на смисъла” (Радев 2007).

От своя страна Никола Иванов, разглеждайки “Езерни очи” и “Стоях и слушах”, счита, че Красимир Симеонов “създава една “отворена” поезия в смисъл, че философската й същност е достатъчно асоциативна и позволява едновременно и съпреживяване, и преоткриване на света. Светът, който носим в душата си, и светът, който ни заобикаля.” И по-нататък: “Това е безпатосна лирика, концентрирана, тя разчита на интелигентния читател. Защото Красимир Симеонов е сред поетите, които пишат нюансирано, с една деликатна чувствителност. (...) Той е нежен лирик”, като “смирението и спонтанната болка са характеристики” на неговата поезия (Иванов 2006).

Обглеждайки първите четири книги, но с акцент на четвъртата - “Стоях и слушах”, проф. Милена Кирова, акцентира на контрапунктното присъствие на някаква финална поанта като средство за изграждане на смисъла. Според нея много от текстовете на Красимир Симеонов разчитат на остроумното превъртане в смисъла, на неочаквания обрат в посоката на внушение. Другата част от текстовете играят с постановката на това, което може да се нарече “разсейващо се значение” - пише тя, и пояснява: “читателят все не успява да сглоби в себе си ясния смисъл на поетическото послание и накрая се оказва подмамен да го (до)конструира с материала на своите собствени навици и желания” (Кирова 2007).

*

Имайки предвид взаимообвързаността на различните книги на Красимир Симеонов, мисля, че проверката: кои поетични творби се пренасят от една в друга сбирка, доколко и как се пренасят - е въпрос на изследователска провокация.

Стихотворението “Обич” - с удивително сгъстен и енергично-отривист текст (“Ухая на теб.”), присъства неизменно в първите четири книги на поета, но в “Нищо повече” го няма. Вместо него, в новата книга се появява стихотворението “Неделя сутрин”, според което: “Ръчичките на дъщеря ми/ ухаят на къпиново сладко...” Принципно миризмата е един от основните класификатори, диференциращи живота и смъртта, доброто и лошото. У Красимир Симеонов не миризмата (включваща и зловонието), а уханието единствено има функционална стойност - символ е на любовта. Но то е символ разнопосочен и разнопластов, диференциращ и допълващ, свързан с обичта към любимата, но и към рожбата.

Стихотворението “Обяснение в любов” има своето място във “Видове”, “Кожа”, “Стоях и слушах”. Поетичните творби “Сънувах ръцете ти пак” и “Семейна минутка” от “Видове” се пренасят в “Стоях и слушах”, а “Кога съм сам” - от “Езерни очи” в “Стоях и слушах”, и дотам.

Докато текстът с по-мистична емоционална нагласа, размислящ за това, че: “отвъд нашия свят е празнота,/ отвъд празнотата е другият свят”, а “отвъд доброто и злото е истината” и “отвъд твореца/ е бог”; за това, че “животът е средство/ езикът е пречка” - както е в “Пожелай си ментова бонбонка” от книгата “Езерни очи”, се пренася в “Стоях и слушах”, а после - и в “Нищо повече”.

Интересна е редакцията, която Красимир Симеонов нанася в познатите от по-рано творби. В книгите “Кожа” и “Стоях и слушах” е поместено стихотворението “Построих каменна къща” - в “Нищо повече” то е трансформирано във “Вдигнах каменна къща”. Ключът към новия смисъл е именно релацията “построих - вдигнах”. Ако при “Построих...” акцентът е повече върху материално-деловото начало, върху земното и битийното, то при “Вдигнах...” смисълът се измества към духовността и душата на човека. Не случайно дори на фонетично равнище има връзка между “вдигнах” и “вдъхнах”, т.е. (съз)дадох живот... Така построената, съградената къща се превръща в дом - със своите места за самота, но и за съобщност; с места за скука, но и за мечтание, за спомени и за бленуване на бъдещето. Превръща се в къща на спомена-блян. И още - защото къщата е колкото видима, осезаема със своите форма и материалност, толкова и мистична - “обвих я с бръшлян”, казва лирическият Аз на Красимир Симеонов. Камъкът - като стабилност и пораждащо начало (архаичните култури, както и българският фолклор познават мотива за раждащите камъни), отстъпва, притаява се зад крехкостта и живото трептене на бръшляна - символ на дълголетие и здраве. За лирическия Аз и за българина по принцип вдигнатата къща е не толкова знак за материално възмогване, колкото за семейно щастие, за благополучие и пълноценност в емоционален и духовен план. Азът продължава откровението си: “изкопах кладенец в двора,/ до него орех посях”. Няколко щриха са достатъчни, за да се структурира топиката на “своето” пространство - то е хоризонтално, плоскостно (чрез двора, земята), но много повече е вертикално (чрез вдигнатата къща; с ореха като връзка между подземно, земно и небесно; чрез кладенеца). Защото в човешкото въображение къщата се схваща вертикално, пише феноменологът Гастон Башлар (1988: 51-54).

Къщата е издигната нагоре, погледът е насочен към тавана и покрива й, към белия ден и небето, към светлината, към позитивното и рационалното. Може да се напомни: още в книгата “Видове” - в “Полунощ - II” (“Равновесие”) поетът заговаря за рационалността на времето и ирационалността на човешката душа, които - вплетени - живеят в сърцето на неговия лирически Аз: “Аз съм дневен човек/ и умирам всеки път/ нощем.”

Но къщата е и спускаща се надолу (чрез мазето и кладенеца), към дълбините, към неясните подземни сили и ирационалното. В обобщеното семантично поле, формирано от топосите на дома, хармонично се вписва задоволството на Аза от това - “седнал на пейката пред вратата”, (да) “се препичам с кръстосани ръце”, в чакането “потопът да ме отнесе”.

Пристан за тялото и за душата, къщата е начало, опорна точка на фантазийно-бленуваното и бленуващото, част е от очарованието на всичко ставащо. Тя пулсира с ударите на сърцето, звучи и улавя нюансите в гласовете на обитателите си. Поражда обикновено-делничната и същевременно безметежно-радостна картина на “Неделя сутрин” - затова с: “Моля те, не ме събуждай”, завършва творбата, с надеждата този миг - като сън, да продължи.

В къщата “Звънкат сребърни звънчета” - с изначална чистота, неразбираема и недосегаема за непосветените. Съизмерима само с магическата бяла светлина на “Лунна вечер. Сняг”... Сред необикновената феерия са те - “Жена и мъж” - сътворили и сътворяващи всеки път отново своя свят. С вълшебството, дарено им чрез любовта. Но и с всекидневните неща: “и супата от зеленчуци/ без подправки”. Анжамбманно разкъсани в съседни двустишия, тези два стиха са алюзия към някаква проблемност, към появяваща се липса. Магията на вълшебството се разкъсва, символите на щастието се преобръщат. Това, което би трябвало да е знак за абсолютна хармония, се превръща в образ на недостатъчност и грижа: “Детски смях отвън/ засяда между хапките.” Единението, близостта се превръщат в единичност и самота, в тревожност: “Изстиват две лъжици/ вече час.” Интегративността на трапезата се оказва разединяваща сила. Но... понякога се случва и това.

Понякога. Защото лирическият Аз на Красимир Симеонов намира “Място за добрите думи”. Както в книгата “Кожа” и после в “Стоях и слушах” е отредено “Място за тъжни сравнения”, а в “Езерни очи” - “Място за важните думи”. В книгата “Нищо повече” “добрите думи” са графично диференцирани, за да е видимо и разбираемо - по редове и по колони - как се съотнасят те, какво биха могли да означават. Както и да се погледнат - в хоризонтален или във вертикален ред, “добрите думи” самопораждат ред нови текстове - неочаквани, непредвидими. Текстове - условни, възможни, които са и отговор, и продължение на изреченото по-рано в “Пожелай си ментова бонбонка”: “любовта е спасение,/ телата са опит”, а “душите ни виждат тайната/ преди рождението”, откъдето естествено и съкровено иде финалът-зов: “ела”. Това е зов и молба едновременно; и настойчиво изискване на Аза - да бъде разбран, да получи съгласието и съпричастието на Ти (на адресата). Финалът на “Пожелай си ментова бонбонка” получава своето продължение в императивността на заглавието “Чуй ме”, където Азът е безпрекословен: “Където и да ида,/ нося златно съкровище.” Затова адресатът трябва да му повярва, да го послуша и последва: “Няма смърт, а обич -/ дръж ме до себе си!”

Обичта е завещана на човеците от Господ - нещо повече, сам Бог е Любов. Затова е потребно обич да изпълва сърцата, да прониква в душите - и всеки ден, всеки миг: “Човекът (да) спасява Бог”, според стихотворението “Първи закон за Бога”; на камъка да струва път - по “Втори закон за Бога”; да бди над децата - свои и чужди, както и над всичко, сътворено от Него - за да разбере “какво значи/ Бог да е смъртен” - по “Трети закон за Бога”. Обичта и добротата са дар свише, но според лирическия Аз те са и избор, и задължение:

Стремежът “навътре”, вглеждането в сърцето и в душата, по стихотворението “Другата страна”, е пътят, по който “с писалката си - рядък инструмент” Азът отмерва “детската мелодия” на обгръщащата го тишина; а тя “към другата страна ме води”. Тази “друга страна” напомня идеята на Ницше за “оня свят”, към който само “мъдрият копнеж” може да поведе душата (Ницше 1990: 49, 209-210). Това е и познатото в българската литература от Пенчо Славейков насам пътуване към “друг бряг”, към “незнайния край”, към който малцина са “щастливи пътници” (“Блянове на модерен поет” - сп. “Мисъл”, год. XIII, 1903 г., кн. 3-4).

В поезията на Красимир Симеонов движението “навътре” по странен начин се съизмерва с движението “навън”. То е част от противоречивия и объркан път, който е отреден всекиму и който човек сам трябва да преодолее. Пътят на напускането на родния дом, на “своето” пространство най-общо, и отдалечаването от своите. И обратно - пътят на онзи “Емигрант”, зад когото е западът, а пред него - “слънцето изгрява/ с корените наобратно”; пътят на странника, който бърза при завръщането си, воден от искрената молитва/молба: “Не умирай, мамо.”

Може би затова в последното стихотворение, дало наслов на цялата книга - “Нищо повече”, Азът заговаря за пътищата, по които е поел. Но и за (не)възможността да постигне мечтите си: “Не стигнах далеч./ Едва до последната къща.” Защото винаги има граница, отвъд която преминаването е трудно, понякога - и невъзможно. И защото, отново според “Пожелай си ментова бонбонка”: “който се стреми да познае света/ ще разсипе живота си”. Тъжна констатация, но вярна - поне в немалко случаи.

Въпросът е, стигайки “своята” граница, човек да запази достойнството и същината си - да мечтае простори, но да помни миналото, да се съобразява и с настоящето.

В стихотворението “Нищо повече” Азът на Красимир Симеонов, стигайки “до последната къща”, всъщност обитава тавана - топос, изразяващ осмислените от разума и мисълта възможности и посоки. Азът е “там, на тавана”- “сред грозде, мед/ и съхнещи ябълки”. Сред утвърдени универсални символи на светлината и живота, на любовта и радостта, на щастието във философски смисъл. Но и на противоречието, изменчивостта, на градивното и разрушителното едновременно (гроздето и виното, получено от него после). Но тук ябълките са “съхнещи” - иначе казано, красивите неща са временни, нетрайни, саморазрушаващи се. Впрочем всичко е непостоянно, изменчиво, идващо и отминаващо... в потока на отиващото си време. В този поток - да кажеш “две-три думи”, е почти безсмислено и ненужно. То е: “Нищо важно”, гласи финалът на творбата.

Заглавието “Нищо повече” се разчита на финала като “Нищо важно”. Връзката и противостоенето между заглавието и финала - тези две опорни точки на поетичната творба, събиращи и разпиляващи проблематиката на света за другите и Аза, са ключът към разбирането на цялата книга. Това “нищо” всъщност е “всичко” - надеждите, бляновете, илюзиите и непостижимите неща, но и успехите, провалите - реалното, което се случва.

Тук възникват два въпроса: защо изречените “две-три думи” не са “нищо важно”? И защо от тях не произтича “нищо повече”?

Ако книгата се чете отзад-напред, от последното стихотворение - “Нищо повече”, към първото - “Няма тайни”, става ясно, че Азът чертае твърде амбициозна програма за размисъл и действие. Че го влече неразбираемото и непознаваемото, непостижимото:

Искам да мисля за неща,
за които не може да се мисли.
Да стигна до места,
до които не може да се стигне.
Да понеса онова,
което не може да се понесе.
И когато отида там,
откъдето няма връщане,
да се събудя от съня,
от който няма събуждане.

(“Няма тайни”)

Опитът за осъществяване на тази програма е свързан с проникване “отвъд”, в “другата страна”. В онази “Отвсякъде затворена Вселена”, към която, тръгне ли човек, след него “звезди ще падат”, а прибере ли се веднъж, повече не може да търси “посоката”. Това, според финала на “Лошо стихотворение с хубав край”: “Казвам ти, проста работа е”...

Отнесено към цялата книга, заглавието “Нищо повече” е артистична провокация. То неволно извиква в съзнанието на читателя елегично-откровените слова на Петко Рачов Славейков, носещи датата 7 септември 1870 г.: “Не пей ми ся. И защо ли да пея/ в тез години, аз в каквито живея!” Напомня изплаканата от него тъга: “Като няма в труд поету награда,/ чезне песен, фантазия отпада.” Същевременно - със замаха на фриволен нехайник - то отхвърля сълзите на егоцентризма.

Какво толкова? Проста работа е, нищо важно. Не бива да се казва нищо повече. Изречено е всичко - с малко думи, стегнато, но ясно и разбрано. По установения модел на Красимир Симеонов.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Башлар 1988: Башлар, Гастон. Поетика на пространството. Есета. София: Народна култура, 1988.

Борковски 2007: Борковски, Росица. Визията иска жертви. // LiterNet, 25.01.2007, № 1 (86) <https://liternet.bg/publish16/r_borkovski/vizijata.htm> (20.09.2008).

Иванов 2006: Иванов, Никола. Поезията като съдба. // LiterNet, 16.07.2006, № 7 (80) <https://liternet.bg/publish2/nivanov/ksimeonov.htm> (20.09.2008).

Кирова 2007: Кирова, Милена. Ако се вслушваме. // Култура, № 12, 28.03.2007; също: LiterNet, 10.06.2007, № 6 (91) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/k_simeonov.htm> (20.09.2008).

Колева 2003: Колева, Ваня. “Видове” на Красимир Симеонов. // LiterNet, 10.11.2003 <https://liternet.bg/publish/vkoleva/ksimeonov.htm> (20.09.2008).

Колева 2005: Колева, Ваня. “Езерни очи” на Красимир Симеонов. // LiterNet, № 6 (67), 17.06.2005 <https://liternet.bg/publish/vkoleva/ksimeonov2.htm> (20.09.2008).

Леонидов 2005: Леонидов, Румен. Един от вечно будната стража пред портала на човечеството... // Симеонов, Красимир. Стоях и слушах (Стари и нови неща). София: Сонм, 2006, с. 103-105; също: LiterNet, 25.12.2005 <https://liternet.bg/publish11/r_leonidov/k_simeonov.htm> (20.09.2008).

Ницше 1990: Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого (1881-1883). София, 1990.

Радев 2006: Радев, Радослав. Красимир Симеонов, “Кожа”. // Света гора. Алманах за литература и изкуство. В. Търново, 2006, с. 532-533.

Радев 2007: Радев, Радослав. Красимир Симеонов, “Стоях и слушах. Стари и нови неща”. // Света гора. Алманах за литература и изкуство. В. Търново, 2007, с. 561.

© Ваня Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.09.2008, № 9 (106)