АКО СЕ ВСЛУШАМЕ

Милена Кирова

web

И отново се почувствах неудобно от софиоцентризма на нашата критика, когато открих - при случайно пътуване - една много добра поетическа книга във Варна. Наистина, не е трудно да не видиш нещо, което се намира далече, но този случай не беше такъв, защото книгата е издадена от софийско издателство преди близо година. Издателката е подарила много бройки сред хора с "критически" и "колегиален" поглед, но резултатът се е оказал никакъв поради общото нежелание да се вслушваме извън своите интереси и навици - в "далечните" гласове.

Четвъртата стихосбирка на Красимир Симеонов, "Стоях и слушах", е на равнището на най-добрата поезия, която съм чела у нас през последните десетина години. Тя има донякъде антологичен характер, защото обединява "стари", т.е. публикувани в предходните книги, и "нови неща". Постмодерната мода е минала някак край нея (като се замисля сега: не беше ли тя чисто "софийско" явление"), без да засегне традицията или по-скоро желанието да бъдеш вписан в традицията на българската поезия, модерна за последните десетилетия на ХХ век. Това, което ми направи може би най-силно впечатление, е възможността да четеш една стихосбирка, без да скучаеш. В своя тематичен и емоционален регистър присъстващите около 90 стихотворения са много разнообразни и прескачат рязко през прага на различните настроения и внушения; по същия начин се сменя форматът на тяхната поетическа изразност. В част от стихотворенията, особено тези, които са публикувани и в предходните книги, "Кожа" (2004) и "Езерни очи" (2006), смисълът е изграден до голяма степен върху контрапунктното присъствие на някаква финална поанта. Всъщност много от текстовете разчитат на остроумното превъртане в смисъла, на неочаквания обрат в посоката на внушение. Другата част от текстовете играят с постановката на това, което можем да наречем "разсейващо се значение"; читателят все не успява да сглоби в себе си ясния смисъл на поетическото послание и накрая се оказва подмамен да го (до)конструира с материала на своите собствени навици и желания. Няма ирония, пародия на литературни, исторически и политически текстове, интелигентски асоциации - изглежда така, сякаш тази поезия е прескочила модите на 90-те и е изчакала литературният вкус да започне да се завръща към потребността от вгледана в себе си, чиста и поетична образност. Неслучайно и развитието на самия автор върви в тази посока - отвъд съблазните на метафоричния размах, към трудното пространство на простите и обикновени думи. Наистина, този вид нагласа към писане крие винаги опасността от допир с поетическото клише - цялата българска класика стои зад теб и ти шепне в ухото начини да бъдеш красив... Въпреки своя силен усет към словото, и Красимир Симеонов невинаги успява да пребори страстта по този вид красиво (само)внушение. Освен това на моменти романтическата идентификация на лирическия субект заплашва да прозвучи старомодно. И все пак бих казала, че книгата отбягва най-голямата опасност на българската поезия, лоното на всяка "провинциална" проява (тази "провинциалност" не зависи от мястото на написване или публикуване): тя не е сантиментална. Способна е да поднесе удоволствен прочит на всеки, който пожелае да се вслуша в гласа на "далечното" - та дори и на най-заетите критици от София.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Култура, № 12, 28.03.2007.