|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВИЗИЯТА ИСКА ЖЕРТВИ Росица Борковски Ще се въздържа да коментирам откритото писмо на г. Симеонов*, тъй като то, макар и провокирало дискусията, се отклонява от същността й в посока надолу, към дебрите на дребното. Все пак, недоволният читател,волно или не, насочва вниманието си към определен неин аспект - визията, показността и нейното натрупване. Донякъде допълвам написаното от г. Димитров. Не претендирам, естествено, нито за оригиналност, нито за изчерпателност - творец, трудности и съвременен свят са теми, с които е невъзможно както да се справя издълбоко, така и да шокирам когото и да било. В това именно е и трудността - никой днес не се шокира, ентусиазира, вдъхновява и опиянява от писаното слово така, както преди ерата на масовото кино, телевизията и интернет. Като изключим определен тесен кръг от хора, днес рядко ще се намери някой, който да е повече литературен читател отколкото зрител и чието съзнание да не е в по-малка или по-голяма степен разглезено от виртуалното пространство. Масовото въображение разчита на готовите образи и е станало лениво, когато трябва да ги гради единствено чрез думите. Колкото и да са добри, литературните текстове оставят усещане за непълнота и се нуждаят от образи, от картинки, задвижени отвън. Класически пример са филмираните книги. От друга страна, дистанцията между читател и писател все повече се скъсява. Отегчен от повествования, описания и обяснения читателят търси ударните кратки изречения и герои, които сами да се разкриват и да действат по силата на характерите си. Читателят не иска да усеща присъствието на писателя и тъй като това е невъзможно, предпочита да го провижда навсякъде в текста. Следователно, какъв по-подходящ вездесъщ протагонист от самия писател! Особено пък ако е поет. Той сякаш спира да бъде такъв, демитологизиран е и е превърнат в герой на собствените си текстове. По този начин литературното произведение намира визуално продължение в лицето на своя автор. Така е автентично, по действителен случай. Обаче никой съзнателно не помни мимолетните виртуални образи, нали? Те пробягват пред погледа, може би ни влияят на подсъзнателно ниво, създават автоматизми на поведение, но се плъзгат по повърхността. Писателят, ако иска да бъде четен, трябва днес да бъде видян, не, да бъде виждан. Отново и отново. Докато ни омръзне, докато ни провокира да говорим за него и трудностите, пред които е изправено изкуството му, да го пре- или про-четем. Дали това е машина, която поглъща твореца или машина за творци? И в двата случая виждам писателя като жертва, обект, подчинено изречение. Някои се вдъхновяват от самотата, други от показността и славата. И кои сме ние, обикновени читатели, зрители и слушатели, накратко, поглъщатели, че да съдим и поучаваме? Нашата роля е, преглъщайки и примлясквайки думите и техните образи, да се наслаждаваме. Лек против насищане няма открит.
* Текстът е част от дискусията по темата за твореца и изпитанията пред него в съвременното общество, обявена от Електронно списание LiterNet по повод "Стегнете се, Господинов! Писмо на един разочарован читател до Георги Господинов" от Красимир Симеонов - Електронно списание LiterNet, 21.01.2007, № 1 (86). Очакваме още мнения. [обратно]
© Росица Борковски
|