Преди шестдесет години Димитрий (всъщност Дмитро) Чижевски⁵² изнася лекция за “Шинел”, която след това зае устойчиво място в лавинно разрастващата се гоголиада. Чижевски започва лекцията си с въпрос, който за настроенията по онова време надали е прозвучал като реторично captatio benevlentiae: след всичко вече казано за “Шинел”, може ли да се добави нещо ново? Такава е била картината още през 1937 г., много преди появата на нова и дълга поредица от студии за “Шинел” и сборници, посветени изцяло на това произведение. Днес литературата за Гогол и “Шинел” удивлява с обема си, ала още повече ­ с разнообразието от прилаганите подходи. Р. Магуайър⁵³ пое риска да ги изброи: психологически, религиозен, социологичен, сравнително-исторически, формално-структурен ­ още едно изброяване, което не би могло да претендира за изчерпваща пълнота. И ако разнообразието от подходи удивлява, несъвместимостта между получените резултати е просто изумителна. Сред световноизвестните произведения е трудно да се намери нещо, за което да са били направени толкова смайващи с чудатостта си и толкова противоположни и взаимоизключващи се тълкувания.

Във внушителната по обем шинелиада има тълкувания, които пристъпват към “Шинел” като към психологическа или детективска загадка, за чието решаване авторите им проявяват въображение, много по-богато от Гоголевото. Съществува шерлокхолмсовска версия, според която призрачният крадец, който броди из мъгливите улици на Петербург след смъртта на Акакий Акакиевич, е не някой друг, а младият добросърдечен чиновник, същият, който преди това се беше възмутил от издевателствата на колегите си над “вечния титулярен съветник”. Други изследователи⁵⁴ се взират в седемдесетгодишната прислужница на Акакий Акакиевич и я обявяват за негова законна съпруга, но не са малко и подозренията, че тя всъщност е... мъж. Един литературовед⁵⁵, който живее в богата съвременна страна, не може да се начуди как е било възможно чиновник на велика империя, макар и стоящ на най-ниското стъпало в йерархията, да бъде толкова беден. Какво да се прави, такава е съдбата на литературното произведение, особено ако е от типа на Гоголевия “Шинел”. Разночетенията на “Шинел” са минали и през такъв, вече типично руски епизод: един реален петербургски чиновник, цензорът, който трябвало да напише на полето на “Шинел”: “Разрешено за печат”, го е направил след дълги колебания. Защото какво ли би станало, ако случката с незаловения крадец всее смут сред поданиците на Негово величество в Петербург и породи неверие в силата на всесилната тогавашна полиция?

Не се е минало и без психоаналитични тълкувания на творчеството на Гогол. През 20-те години, когато произведенията му са били почти неизвестни извън пределите на славянските страни, за пръв път ги разглеждат в подобна светлина последователите на ранния (и рано пресечен) руски фройдизъм, един от които⁵⁶ с недвусмислена категоричност причисли многострадалния Акакий Акакиевич към аналния тип. (Няколко десетилетия по-рано Ч. Ломброзо се позовава на сексуалното разстройство на Гогол и го включва в поредицата казуси, призвани да докажат, че в най-дълбоката си същност гениалността е болестно и дегенеративно явление.) По-късно, в зависимост от разпространението на произведенията на Гогол в страните, където психоанализата, дори и да не е била на особена почит, поне не е била забранявана и преследвана, едно след друго взеха да се появяват забавни съчинения с психоаналитичен дух, търсещи посока в така наречения “сексуален лабиринт” на Гогол⁵⁷ (въпреки че сексуалните елементи като че ли са най-малко “лабиринтните” в творчеството му). Споменава се например, че за Акакий Акакиевич шинелът е някакъв сексуален фетиш, обект на сексуална фиксация, че кражбата му е завоалиран кастрационен символ, че липсата на баща... С една дума “и вот пошла писать губерния”.

Що се отнася до чисто еротичния елемент в творчеството на Гогол, и в частност в “Шинел”, с търсенето му не биха взели да се занимават читателите от неговото поколение или дори от поколението на Овсянико-Куликовски и Н. Котляревски, за които Акакий Акакиевич е невинно страдаща душа, наш беден брат. Не споменава за еротика, да не говорим пък за еротична греховност, и В. В. Гипиус⁵⁸: “Шинел” е високоморално и дълбоко поучително произведение”. Въпросът за еротиката и еротичната греховност се появява в световната “шинелиада” примерно по едно и също време с лекцията на Д. Чижевски, тоест през 30-те години на XX век, и оттогава само една малка част от чуждите литературоведи оставят без внимание съблазнителната френска картинка, накарала Акакий Акакиевич да се усмихне, или пък мимолетното му изкушение при срещата с непознатата дама. И доколкото всичко, свързано с Гогол, е изпълнено с противоречия, противоречия при това парадоксални, се забелязват и тук. Паралелно с изострянето на интереса към еротичния елемент в “Шинел” все по-често започва да се налага тезата, че цялото творческо развитие на Гогол го е довело до “оттегляне от любовта”⁵⁹ и бягство от жената. До подобен извод могат да доведат по-скоро признанията, които писателят е правел пред своите лекари и изповедници, отколкото произведенията му. Не биха го потвърдили ­ по-скоро обратното ­ и даденостите на тогавашната “висока” европейска литература, според чиито норми повествованието за любовта между Ана Каренина и Вронски трябва да млъкне пред прага на спалнята. Границите на допустимото в помислите и действията на литературните персонажи ­ мъже и жени, се различавали доста съществено от приетите в наше време. У Гогол, по принцип, има точно толкова “оттегляне от любовта” и от жените, колкото и в писаните по същото време романи на Дикенс.

Бедният Акакий Акакиевич ­ няма мир за него нито във фантасмагоричния свят на разказа, нито в сто и петдесетте литературни години от Гогол до днес. Едни литературоведи виждат в него кротък безпомощен чиновник, почти безсловесен мъченик на бюрократическата машина и на насилието, който с право може да каже всекиму: “Я брат твой”, възвестител на един от главните герои в руската литература през следващите 5-6 десетилетия ­ така наречения малък човек. Други го обявяват за “личност жалка и нищожна” (както би казал Паниковски), карикатура на човешкия дух и тяло, дребен греховник и грешник, с нечиста съвест, а на всичко отгоре и с някакъв недотам ясен и нормален полов живот. Вижда се, че може да се спори дали Акакий Акакиевич е мъченик на държавното и частното насилие, но нека никой не отрича, че е мъченик на литературознанието ­ разпънат на четири между два пъти повече противоположни възгледи. Такава е съдбата и на целия “Шинел” ­ и той разпъван между възгледи, че е висок реализъм и хуманизъм, и възгледи, че е игрова гротеска и абсурдистка игра. Добре че Петрович го е ушил наистина здраво, та е все още цял.

В наши дни разказът на Гогол бе обявен ­ и с право ­ за “опитно поле” за модерните литературоведски идеи. “Опитно поле” за литературознанието обаче той е още от времето на В. Белински (макар че, показателно, тъкмо за “Шинел” този буен и словоохотлив критик запазва мълчание). По написаното за “Шинел” може, като по зъба на Кювие, да се възстанови значителна част от развоя на литературното мислене през последните 150 години. Очевидно имаме работа с произведение, чиито значения, строеж, стилово смешение предразполагат не само към разнородни, но и дръзко далечни тълкуващи обвързвания. И тук можем да свържем “Шинел” с един много голям въпрос, който в наше време е вече не само голям, но и мъчителен: когато обвързваме едно произведение с други произведения или идеи, има ли мяра за дължината на връзката, за нейната приемливост, правдоподобност и социална валидност? През втората половина на XX век, в руслото на така нареченото литературознание на читателя бяха направени удивително, понякога зашеметяващо дръзки междутекстови съчетания. Техен предмет (или жертва) станаха стотици знаменити или малко известни произведения, но това, което се случи с “Шинел”, като че ли прескочи и най-дръзките граници. Ето няколко примера. Ще се въздържам от тълкувания и едва накрая ще добавя какво мисля ­ не за тях, а по въпроса изобщо.

Хегел, един от създателите на приказката за абсолютния дух, смята в духа на тази приказка, че всичко, сътворено от човешка ръка, е скоропреходно и бренно. Акакий Акакиевич вярва в устойчивостта на сътворения от шивача Петрович шинел и се излъгва. Следователно “разказът “Шинел” е почти пародия на идеята на Хегел”, заключава Катерине Лахти в статията “Изкуственост и природа в “Мъртви души” от Гогол”⁶⁰. (Тук, слава богу, все пак е вмъкнато едно “почти”.)

Руската история изобилства с разни Лъжедмитриевци, Лъжепетровци и прочее самозванци. Защо тогава Петрович и Акакий Акакиевич да не бъдат обявени за лъжепретенденти (false pretenders)? Нищожният чиновник не си гледа хала, ами тръгнал да се кипри в нов хубав шинел. Самозванец, и то какъв, заключава Присцила Майър в статията “Лъжепретендентите и духовният град”⁶¹.

Трети изследвач, Гавриел Шапиро⁶², предлага да прочетем творчеството на Гогол през клишетата на барока, като за “Шинел” особено на място ще бъде бароковото клише “светът е театър” (theatrum mundi) ­ нали и Акакий Акакиевич гордо се възкачва на сцената на света с новия шинел на гърба си, а “значителното лице” репетира пред огледалото как ще се държи с подчинените си? При такива убедителни обвързвания как да не прогледне човек в неподозираното смислово богатство на Гоголевия разказ?

И още едно доказателство за безграничното въображение на анализаторите на “Шинел”. Сам разказът насочва вниманието към своите ономастични съставки, към смислообразуващата енергия на собствените имена ­ Акакий, Акакий Акакиевич, Акакий Акакиевич Башмачкин, Григорий Петрович. Мнозина изследвачи оцветяват шивача Григорий Петрович в черни, а някои в диаболични краски. И макар че, както казва разказът, “Сначала он назывался просто Григорий”, работата може и да не е толкова проста. В историята на Европа има достатъчно много несимпатични хора на име Григорий и сред тях, казват, бил и Григорий Седми, папувал от 1073 до 1085 г. и прочул се с твърдостта, с която принудил тогавашния германски император да проси опрощение три денонощия бос и само с една покаятелна риза в студа и снега. Прочул се още и със спорното си от гледище на свещениците и на мирянките решение да наложи безбрачие за свещениците. За тоя несимпатичен човек подканя да си припомняме докато четем “Шинел” и особено пасажите за Григорий Петрович книгата на Джеси Зелдин “Николай Гогол в търсене на красотата”⁶³. Само гдето в случая от папата до шивача има комай повече от една смислова крачка.

Същият полет на въображението носи върху крилете си и авторите, които търсят чувството за вина в творчеството на Гогол ­ според християнското⁶⁴ му и нехристиянското⁶⁵ му разбиране. Рисковете на обвързването и пораждането на нови значения обаче стават особено очевидни, когато работата стигне до Акакий Акакиевич и на литературоведите им се прииска да прочетат историята му през вехтозаветния разказ за грехопадението на Адам или новозаветните поучения на Исус за ризата и палтото.

Първи (така поне казват) набеждава Акакий Акакиевич, че е грешник, Чижевски в беседата си, изнесена в Берлин и публикувана първо на немски в 1937 г., а веднага след това в руския є вариант в едно емигрантско издание⁶⁶. Беседата на Чижевски се помни и заради нещо друго ­ и то, мисля, е по-достойно за запомняне. Нейният анализационен подход би допаднал на мнозина, и особено на Лео Шпитцер. Към литературното произведение, било то двутомен роман като “Дон Кихот” или кратко стихотворение, Шпитцер подхожда със стилистичен микроскоп. Той подбира от произведението някаква дребна, незначителна и дори незабележима за другите подробност, слага я под микроскопа и вижда в нея събран и изразен основния смисъл на произведението.

Така постъпва и Чижевски ­ той посочва нещо, което безспорно е текстова даденост, очакваща все някой някога да я забележи: в разказа “Шинел” думата “даже” (бълг. “дори”) се появява с необикновено голяма за текстовия му обем честота, или цифром и словом 65 пъти. Тази сама по себе си висока честота, бих добавил от себе си, става по-очевидна, защото е неравномерно разпределена. В недългия отрязък от “Даже в те же часы, когда совершенно потухает...” до “В это время, когда даже у занимающих высшие должности...” думата “даже” се появява осем пъти. Тя става още по-очевидна, защото често се появява на анафорични места или в съседни изречения. Наистина толкова очевидна, та не е за вярване, че е била прогледната чак в края на 30-те години, а не десетилетие или две по-рано.

Голямата честота на “даже” е свързана с голямата честота на други групи думи (за тях по-нататък), а и със спънатата в повторения реч на Акакий Акакиевич. Чижевски обаче търси ­ и може би намира ­ и друг смислообразуващ принос на думата “даже”. Всеки живее с чувството, че знае какво значи на неговия език думата “даже” (“дори”, “even”, “sogar” и пр.; със “sogar” Чижевски превежда руското “даже” в беседата си, изнесена на немски език). Затрудненията идват в мига, когато езиковедите се наемат да поставят тази дума в някакво класификационно гнездо, запъват се и сякаш отнемай къде я пращат в нищо незначещата група “частици”. Просто казано, думата “даже” е смислово сложна и смътна. Тази обективно езикова предпоставка умело е използвана в “Шинел”, а и в други Гоголеви приозведения за пораждане на алогични, абсурдни и ­ както бих добавил към убедителните доводи на Чижевски ­ иронични смислопостроения.

Дотук нещата вървят в границите на безспорния текстов анализ ­ но за беда или не, работата на литературоведа не свършва дотук. Идва ред на безмилостния въпрос: е, и какво от това? Какво от това, тоест какви значения поражда в разказа алогичната употреба на “даже”? Оттук нататък литературознанието минава в полето на експеримента и риска, на предлаганите смислопостроения, които трудно се изграждат и лесно се оспорват.

Чижевски с право вижда в “Шинел” резки въздигания и падове между високото и ниското, бих добавил между възвишеното и това, което стана една от основните теми на руската литература между Гогол и Горки ­ пошлостта. Повествованието в “Шинел” се движи между така нареченото патетично или хуманно място (сцената с чиновническите издевателства над Акакий Акакиевич) и онази част от захабеното бельо на героя, “която е неприлично да се назовава в печатно слово” ­ и всичко това с непрекъснато преливане между десетина различни, противоречиви или контрастни стилове. Логическите падове на равнището на микроструктурата, твърди Чижевски, правейки решителната си евристична крачка, са изоморфни на падовете от високото към ниското, от значителното към незначителното. Дребната частица “даже” се превръща във важна и представителна част на разказа.

Както се вижда, методологически анализът на Чижевски води към Шпитцер, концептуално-смислово пряко към Слонимски ­ Фолкелт и техния “срив” и заобиколно към Кант и неговия възглед за комичното. В анализа на Чижевски има обаче и още една посока ­ моралистичната. Водовъртежът на пропаданията увлича към дъното Акакий Акакиевич. Бедният титулярен съветник, поддал се е, и то на два пъти, на съблазните на нежния пол и още по-страшното, на неистовата страст да се сдобие с нов шинел. Смъртен грях, който погубва душата му, заключава с почти набожна въздишка Чижевски.

В следващите години и десетилетия се изписват твърде много страници, посветени на специфично литературоведския проблем грешник ли е Акакий Акакиевич или праведник, погубва ли душата си или не я погубва ­ защото според някои литературоведи това жалко отклонение от човешкия род Акакий, поначало не е имал какво да губи.

С изводите на Чижевски не се съгласява например Хайнц Висеман⁶⁷, нито с изводите, нито с изходните му предпоставки.

Четири години след беседата на Чижевски идеята за съблазнения, съгрешилия и наказания Акакий Акакиевич подхваща и развива с още по-голяма религиозно-нравоучителна ревност Дитрих Герхард⁶⁸ в съпоставителното си изследване върху Гогол и Достоевски: съблазненият от шинела чиновник е изпаднал във вина (Sсhuld) и получава полагащото му се наказание (Strafe). В увлечението на Акакий Акакиевич по новия шинел няма нищо аморално, нищо деградиращо ­ отвръща на всичко това упоменатият вече Висеман.

Бедният Акакий Акакиевич, ще кажа пак, малко са му били житейските несгоди и страшният край, та да няма мира и от присъдите на християнския морал с неговите земни съблазни, прегрешения и наказания. От множеството попски тълкувания на “Шинел” ще упомена и следното ­ заслужава си. На подскачащия от студ Акакий Акакиевич му се приисква да има топла и човешки достойна дреха, а докато крадците свалят от гърба му новия шинел, не само че отказва да им го даде доброволно, но и тръгва да го търси от полицейски началници и разни “значителни лица”. Какво значи това, пита Петер Тиргрен⁶⁹ ­ и си отговаря: Акакий Акакиевич е отишъл против две от поученията на Исус Христос, изречени в знаменитата му Планинска проповед. Исус учи: “Затова ви казвам: не се грижете какво ще облечете” (Евангелие от Матея, 6:25), а Акакий Акакиевич си позволява да се грижи. Учи Исус: “На тогова, който иска да ти вземе ризата, дай му и палтото си” (Матей, 5:40), а Акакий Акакиевич се дърпа и не иска да даде ни риза, ни шинел. Грешник ­ заключава Тиргрен; човешко падение (a man’s fall), в което вавилонската блудница измества Майката църква ­ добавя отдалеч, но в същия тон Джеси Зелдин⁷⁰. В началото на този раздел се зарекох да не преценявам тези тълкувания, но вече не мога да не прекърша думата си и да не кажа, че човек може да оглупее от четенето на всичко, включително и на Светото писание.

Тълкуванията на “Шинел” развеселяват не само със своята изобретателност, но и с рязката противоположност в оценките си на главния герой. Що за човек е Акакий Акакиевич и човек ли е изобщо? Ето и някои от отговорите на този свръхлитературен въпрос. За Иво Бок⁷¹ Гоголевият разказ “не е социална, а антропологическа сатира”, сатира на човешкото издребняване и обезчовечаване, докато Нилс Нилсон⁷² вижда в “Шинел” трагичен порив на героя към човешката същност. За едни автори Акакий Акакиевич е мъртва душа, за други⁷³ той съчетава човешки черти с “автоматизирана кукленост” (automatisierte Marionettenhaftigkeit) и бива определян като мъртвец още приживе, но пък за Ван дер Енг⁷⁴ това е единственият жив човек във вкамененото общество на “Шинел”; той е единственият, който посвещава живота си на някакъв, макар и незначителен, идеал (consacre sa vie a un ideal). Доналд Фенджър⁷⁵ отбелязва “изключително минималната прилика на Акакий Акакиевич с човешко същество”, а понятията “жив” и “мъртъв”, употребени спрямо него, както твърди Уилям Уудин Роу⁷⁶, разменят местата си, сякаш пречупени през “фалшив фокус”... Но да не продължаваме с примери ­ картината на царящото тук разноезичие и без тях е достатъчно пъстра.

В огъня на спора за природата на Акакий Акакиевич доля масло един нов ономастично-семантичен подход към “Шинел”. Като име “Акакий Акакиевич” е достатъчно странно, за да не улови окото на всеки, който се е занимавал с разказа на Гогол. Ейхенбаум го прекарва през “слуховата филология”, в съчетанието “ка-ка” Ермаков открива нещо скатологично (или, по-просто казано, намеква за известни отделителни действия на организма), но в преобладаващата си част анализаторите са склонни да видят в “името и отчеството” на титулярния съветник нещо от общата чудатост в разказа, както и от наказанията ­ земните и божиите, които се струпват върху главата му.

И ето че божието наказание се превръща в божия благодат ­ чрез операция, на която през последните десетилетия бе отредено важно място в литературознанието. Във великолепния си анализ на “Шинел” холандският литературовед Ф. Дрисен⁷⁷ не отминава и името на героя, но тръгва в нова посока, по дирите на християнската мартирология и житийната литература. Оказва се, че по времето на император Диоклециан е живял един Акакий ­ живял много скромно, смирено и христолюбиво и мъченически загинал за права бога върху дръвника на палача. Дрисен свързва ценното си откритие с други свои определения на Акакий Акакиевич. Спорейки с изследването на А. Бьом “Шинел” и “Бедни хора” (Прага, 1936 г.), Дрисен твърди, че титулярният съветник има душевен живот, макар и в “ограничен обем”, и че дори в смъртта си е по-жив от “значителното лице”, а в остра полемика с Чижевски твърди, че петербургският Акакий е чиста душа, праведник и мъченик като далечния си съименник от времето на Диоклециан.

Идеята за правата връзка между титулярния съветник Акакий и свети Акакий подхваща и развива К. Д. Зееман⁷⁸, но Дж. Шилингър⁷⁹ преобръща нещата наопаки и обявява, че “Шинел” пародира историята със стария мъченик, което пък на свой ред предизвиква хапливия отговор на Антони Хипсли⁸⁰: работата не е до смях и пародия, пише той, защото в разказа на Гогол се води тежка борба между сатаната (в случая студа) и християнското благо (в случая топлата дреха), а шинелът олицетворява порива на християнската душа към спасение.

Веднъж отпушен, духът на такива тълкувания вече трудно може да бъде обуздан и няколко години по-късно Дж. Б. Уудуърд⁸¹ предлага осмислянето на името да се прехвърли от агиографията към етимологията, където лесно може да се установи че “акакия” на гръцки значи непорочен, невинен, простоват, от което пък като съвсем близък до ума следва изводът, че такъв е и титулярният съветник на Гогол ­ а в добавка на това и “немъжки” (unmasculine).

Интерпретации от този род не казват нищо за своята методологическа основа и граници, и дума не става за тяхната социална валидност или вероятност. Затова и ще си позволя да предложа своята скромна лепта към въпроса. В европейската история има още един достатъчно именит Акакий. Бил е мечкар във византийския Цариград и е дарил на света дъщеря на име Теодора, която от своя страна е дарила прелестите си на император Юстиниан. Кой знае, това може и да влезе в работа за любителите на обвързванията между Акакий Акакиевич и неговите именити съименници.

От богобоязливия мъченик Акакий до грубиянина в цариградския зверилник Акакий ­ това е дългият път, по който литературните тълкуватели развеждат, насам и натам, досущ като мечка на синджир, злощастния герой на “Шинел”. Поне два въпроса се избистрят от тази словесна и междутекстова мътилка.

Първият: доколко литературният човек, в случая Акакий Акакиевич, може да бъде наблюдаван и оценяван като реален човек, примерно човек, легнал върху кушетката на психоаналитика, коленичил в изповедалнята на свещеника, или създал казус за наблюдения на моралиста, историка, идеолога? Че може, доказват го поне девет десети от страниците, изписани за “Шинел”. Дали е редно ­ нека не питам, защото днес никой разумен човек не се наема да определя кое е редно и кое не в литературния анализ. Само ще напомня нещо, което май не е чак толкова очевидно, колкото допусках. Литературният човек е колкото човек, толкова и литературен. Той е текстово постигнат, така както е постигнат човекът в психологията, социологията, моралистиката, богословието, идеологията, философията, историографията, битовото одумване и пр. Това е първата, най-очевидната и най-пренебрегваната връзка между литературния човек и неговите текстови събратя. Другата очевидна и вече не пренебрегвана връзка ­ литературният човек може да поеме в себе си черти на останалите, по принцип на всички останали, да понесе психологически, философски, социологически и прочее значения и съответно да стане предмет на осмисляне и оценяване от въпросните области. Литературоведското скъсване на тази “външна” връзка е най-малкото нереалистично и би означавало частично самоубийство на литературознанието. От друга страна, приемането на тая връзка еднозначно и безусловно и обявяването на Акакий Акакиевич за грешник или светец, за анален или орален тип, за човек или автомат би означавало пълно самоубийство на литературознаието.

Дълги и многословни са доводите, които стоят зад това кратко заключение. Да ги излагам тук не му е мястото, пък и все се надявам, че са толкова близки до ума, че не си струва да се хаби мастило и хартия за тях. Ще използвам повода да вметна само една подробност. През 1901 г. в Лион бива защитена докторска дисертация за Гогол, първата в историята на френската русистика. Авторката е Райна Търнева⁸², което ще рече, че след като пловдивският род Търневи е оставил достойно име в българските освободителни борби, дошло е ред негова представителка да остави име в историята на френското гоголознание (за дисертацията на Р. Търнева пишат добри думи и до наше време⁸³). Дисертацията на Търнева по време и мисловна нагласа стои далеч от днешните разбирания за литературата и литературния човек и близо до убеждението, че и художествените произведения може да бъдат преценявани от гледище на моралистиката, но и тя приема, че литературният човек не е човек като човек и че например Петрович, шивачът от “Шинел”, е представен с отделни и откъслечни черти и “не може да се види като цялост”.

Литературният човек може да бъде съчетание от отделни черти, които образуват нещо противоречиво, многозначно и изплъзващо се от моделите на социологията, характерологията, моралистиката и прочее. Така литераурният човек поставя литературоведа пред дилемата: дали въпреки всичко да бъде вместен в някои от тези модели или да бъде оставен върху стъпалото на своята неопределеност и оттам да се потърсят значенията, които може да породи тази противоречивост, многозначност и хлъзгавост. Кой от двата пътя ще избере литературоведът, е негова работа, но случаят с Акакий Акакиевич добре онагледява предимствата на втория.

Смисловата единица литературен човек е раздвоена между собствените си значения (“Акакий Акакиевич”) и значенията, които поражда извън себе си и за които е средство, а не цел. В тоя смисъл определенията на моралисти, социолози, психоаналитици и пр. може да бъдат само средство, не и цел в работата на съвременния литературовед ­ особено ако се е заел с разказа “Шинел”.

Разказът на Гогол увлича, и то как, изследвачите да разглеждат Акакий Акакиевич като човек, сам по себе си човек. В такъв подход има нещо несъответно на обекта и първо доказателство, че е така не е просто грамадният брой тълкувания, а тяхната разнородност, противоречивост, та и несъвместимост. И отрадно е, че ред изследвачи⁸⁴ не се втурват да положат бедния чиновник в тази или онази графа, а скептично се възпират пред въпроса що за смислов предмет стои пред тях и редно ли е да го класифицират, кантиански казано, като “човек в себе си”. Многото изписани страници и многото противоречиви мнения относно Акакий Акакиевич показват, че разказът на Гогол е изострил до рядко срещана степен противоречието между антропологично и литературно в литературния човек. И това е едно от многото раздвоения в разказа ­ и първият бял конец в съшиването на шинела.

Като е дума за бели конци, нека погледнем и към втория въпрос, който много от тълкуванията на “Шинел” подсказват: не са ли те прекомерно изобретателни в лошия смисъл на думата, прекомерно далечни в смисловите обвързвания и дали например осмислянето на името “Акакий Акакиевич” чрез гръцката дума “акакия” (непорочен, простодушен) не е прикърпено с бели конци. Въпросът наболя особено много в наше време ­ време на главоломно далечни обвързвания. Има ли мяра в далечината, в правдоподобността, в социалната задължителност на тези обвързвания ­ може да запита някой литературоведски акакия, тоест някой литературоведски простодушен човек. Литературното произведение и неговата анализираща система са обречени на частично, винаги непълно, винаги пораждащо недоволство покритие ­ и тук е живецът на литературата или поне на литературознанието. При това положение все пак има тълкуващи обвързвания, които интуитивната ни мяра определя като по-вероятни и по-близки до здравия разум, и обвързвания, пред чиято неочакваност и разкрач на въображението човек може само да се кръсти и да ги нарече, както прави В. В. Ерофеев за връзката Гогол-Флобер “литературоведска фантастика”.

Литературното произведение настройва литературното мислене към свобода и дързост в осмислящите обвързвания, а литературното мислене поражда произведения, които го подтикват към подобни действия. Можем да се опитаме да разсечем този непорочен кръг с искането литературоведите-тълкуватели да си знаят мярата на въображението и устата. Можем и доброволно да останем в кръга, водени от убеждението, че ясно определима мяра няма, че всяко тълкувание, и най-здравомислещото, е интелектуален експеримент и риск и че първа работа на литературознанието е да поражда значения върху основата на произведението, а последна грижа на читателите е да определят кое тълкувание според тях е приемливо и кое не⁸⁵.

В случая с “Шинел” се прояви и нещо, което можем да наречем ескалация на дързостта. Както пролича от горното откъслечно изложение, много от тълкуванията са свързани помежду си, било подкрепящо се, било оспорващо се. Един изследвач предлага нещо, следващият допълва, или по-често оспорва, но по правило отива по-нататък, трети се присъединява и, стъпил върху дотогава казаното и носен от създадената инерция, убеждава света, че може да се отиде и още по-нататък. Всичко това, изглежда, си е в реда на нещата, но нека имаме наум, че съществува и ескалация на глупостта. Ескалация на глупоста е лавиноподобен процес на размяна на думи и дела, в който всяка следваща реплика и действие са по-глупави от предишните. Тоя механизъм може да действа както в кухните със семейните кавги, така и в най-висшата дипломация, примерно в тридесетте дни между покушението в Сараево (1914 г.) и избухването на Първата световна война.

Погледът върху 150-те години социален живот на разказа “Шинел” вади наяве още едно от неговите противоречия. Според едната линия ­ и тя е права за себе си ­ разказът е от ясен по-ясен, разказ за съдбата на малкия унижен човек, за пренебрежението и за съчувствието към него. Слабосилието на тази линия е в 150-годишното предъвкване все на едно и също. Според другата линия това е разказ-загадка, от тъмен по-тъмен, разказ за какво ли не. Слабосилието на тази линия е в близо стогодишната надпревара да се предлагат все нови и все по-чудати тълкувания. С това последно засега противоречие пред очи нека преминем към най-трудната и най-неблагодарната част от изследването ­ разказът “Шинел” след всичко досега, тук и сега пред нас.

Ще разгледаме някои съставни части и равнища на “Шинел”, като проследим връзките, съответно липсата на връзки вътре в тях и между тях. Да започнем с изказа (“дискурса”) на повествованието.

Когато литературознанието най-сетне се вглежда в повествователния изказ на “Шинел”, първото спечелило известност ­ и то каква! ­ определение клони към единност, “едногласност”. Единно, “едногласно” в смисъла си е понятието “сказ”, с което Б. Ейхенбаум окачестви повествователната реч в “Шинел” ­ “възпроизвеждане” чрез писмена реч на “словесната мимика и жест” на устната. Такова преливане между устна и писмена реч е неприемливо дори за хора, според които твърдението на Роман Якобсон, че устна и писмена реч са всъщност два отделни езика, е поредната му ефектна фраза. Съмнително изглежда това преливане и за всички, които смятат себе си за хора на “граматологичното” и “деридадаисткото” време. В сказа на Ейхенбаум има много неща за обсъждане или оспорване, но не за тях е сега думата. Подвеждането на повествователния изказ в “Шинел” в категорията на сказа го представя като единен и “едногласен”. Това е логична съставка на общото усилие на Ейхенбаумовата статия да представи целия разказ също като единен. Логиката печели от такова действие, идеята за единството печели, но едва ли и виждането ни върху “Шинел”.

През разказа на Гогол и статията на Ейхенбаум думата “сказ” влезе в литературознанието на Европа и Америка, но още при първите й крачки, още в Русия, неколцина филолози, между които и В. Виноградов⁸⁶, предложиха друго определение на явлението и понятието, пак свързано някак с устността, но не на фонично-интонационна основа, не и на монистично обединяваща основа, а тъкмо обратното ­ сказ според Виноградов трябва да се нарече преднамереното или непреднамереното, извършено от простодушно невежество смесване на стилове. Ако решим, че в “Шинел” на всяка цена трябва да търсим сказ, предпочитам да го търсим в многостиловото и многогласното му разбиране на Виноградов.

В изграждането и разпадането на изказа важна роля играе и амбивалентното плъзгане в позицията на неговия субект, на “повествователя”. То е устойчива черта в повествованието на Гогол. Разказът за свадата между двамата Ивановци например се излага в “семейно-фамилиарен тип реч”, с похватите на “старчески-наивен сказ” от “комшия-дърдорко”. И последното, което казва той, е: “Скучно е на този свят, господа!”. Но дали това наистина е “той”, “оглупелият провинциален дърдорко”? Последната фраза е произнесена от “друг глас”, от друг повествовател. Отношенията между двамата повествователи остават неопределени и многозначителни, а позицията на втория е и сама по себе си колеблива ­ тя е както във, така и извън предшестващия я разказ. И ако в една посока заключителното възклицание е свързано с предшестващото го повествование като негово обобщение и излаз към финала, в друга “разказът” и възклицанието се отслабват взаимно до степен, в която снемат собствените си смислови ценности. Ето защо твърде рисковано е, пък и наивно, да извличаме финалното възклицание от контекста и да го представим като емблематично за разказа, а и за цялото творчество на Гогол. Също толкова рисковано и неточно е да извършим подобна манипулация с “патетичното място” от “Шинел” ­ а някога толкова много хора са се изкушавали да го правят.

Устойчивата в творчеството на Гогол тенденция към разколебаване позицията на повествователя стига, струва ми се, до апогея си в “Шинел”. По немногобройните страници на това произведение тече непрекъснато превключване не само между различни, но и между взаимнонесъвместими позиции.

Отделни пасажи в повествованието се предават от първо лице (Ich=Erzaehlung) с произтичащите от това ограничения на възможностите на паметта и знанията на повествователя. Това, че той няма особено доверие на паметта си, се подчертава нееднократно: “не помня от кой град”, “ако не ми изневерява паметта”, “за съжаление паметта започна много да ми изневерява”. Това е активен отказ от едно от основните свойства на художествено-условния повествовател, което А. Мендилоу нарича “условността на безупречната памет” (convention of perfect memory). Че отказът отслабва категоричността на изказа и намалява отговорността на повествованието, е ясно, ала по-голямата и многозначителна сложност е в това, че цитираните пасажи са в обкръжението на други, в които “условността на безупречната памет” се спазва строго. Това смешение разколебава не само категоричността на изложението, но и цялото повествование.

Същото става и с другото ограничение на неусловното повествование ­ представянето на “вътрешния свят” на човека. Докато гледа “френската” картинка, Акакий Акакиевич се усмихва. Следва въпросът на повествователя: “Защо ли се усмихна?” и активният отказ от отговор, тъй като “не можеш да влезеш в душата на човека и да разбереш какво си мисли”. Тази поредна проява на скепсис по отношение на повествователните възможности е съвсем очевидна, но положението се усложнява от това, че редом с тези пасажи има и други, където безпрепятствено “се влиза” в душата на Акакий Акакиевич, на важното лице, на Петрович. Преди да се прехвърлим към това противоречие, налага се да се спрем на една особеност, която се набива на очи дори и в малкото цитирани примери.

В “Шинел” повествователят говори от първо лице ­ ту в единствено, ту в множествено число (аз-ние): “признавам си”, “вече намекнахме”, “нашата печална история”... А на едно място повествователят влиза и в ролята на трето лице: “разказващият тази повест”. И тогава⁸⁷, и сега това “ние” има значение на pluralis modestiae. То безспорно присъства в “Шинел”, но в сложно съчетание с други значения. Най-простото и първично разколебаване сред тях се предизвиква от смесването между “аз” и “ние”. По-нататък скромността на това “ние” и “нашата печална история” се оказва в центъра на едно от най-острите раздвоявания на “Шинел”. В едни части повествованието протича в интимно сближение с изложението, с първооткривателски тон ­ това, което аз разказвам, е нещо съвсем ново и неизвестно досега. В други то оставя между себе си и изказа широкото пространство на колективната интерлокутивност и колективното знание и показва “нашата печална история” като нещо вече добре и широко известно. Повествованието често се позовава на добре известното, на слабо известното (“за нея не се знаеше много”), на общозабравеното (“това никой не можеше да си спомни”) или на никому неизвестното (“никой не можеше да каже”) ­ ала през цялото време се позовава на колективното знание. Така историята се оказва “наша” и в смисъл на обществената є принадлежност, на колективното є творчество. Това е един от поредните самооткази на повествованието, в случая от индивидуална принадлежност и оригиналност, а чрез конфликтното съчетаване между двата типа ­ и от повествование изобщо.

От гледна точка на композицията първият, индивидуално-интимният тип преобладава в средната част на повествованието, а вторият ­ в началната и финалната. Повествованието започва и завършва отворено към колективното слово, към неговата устойчивост и неустойчивост, към силното му прозвучаване и заглъхване. (В написаното за “Шинел” и досега витае историята за нещастния чиновник, който с много лишения си купил ловна пушка, история, която е била добре известна на петербургските чиновници. Причините за това може би се крият не само в интереса към “творческата история”, обуславя ги и самото повествование на “Шинел.)

Така експлицитният повествовател от първо лице се плъзга напред-назад между единичността и “скромната” си множественост и колективното знание и слово и въпреки това остава в рамките на иронично обрисуваните от него ограничения. Същото повествование обаче на много места прекрачва ограниченията и прониква свободно както в душите на героите, така и в самотата им. Другояче казано, в “Шинел” има повествователни линии, в които повествователят се вмества изцяло във феноменологическото понятие “фикционален субект на изложението” (fiktionales Aussagesubjekt)⁸⁸. Като най-очевидни и елементарни ще цитираме случаите на verba cogitandi: “Акакий Акакиевич мисли, мисли и реши”; verba sentiendi: “Акакий Акакиевич усещаше всеки миг от минутата”, Петрович “чувстваше какво бе сторил”, “изведнъж важното лице почувства, че някой го хваща”. Самотата на героя също не е пречка за вездесъщия и всезнаещ повествовател. Повествованието следи отблизо Акакий Акакиевич дори когато пресича сам безлюдния площад, незабелязан от никого, включително и от самия себе си (“Не, по-добре ще е да не гледам, помисли си той и тръгна със затворени очи”).

Тези резки плъзгания в позицията на повествователя разколебават единството, тъждествеността и категоричността на повествованието. Те поставят всичко казано в положението да може да се каже от различни разказвачи, и в крайна сметка дава възможност... изобщо да не говори. В този контекст “патетичното място” например се раздвоява между собствения си смисъл, собствената си висока нравствена ценност и двусмислено плъзгащите се негови връзки с произведението. То, “мястото”, се предава чрез преживяванията и мислите на един епизодичен герой, (младият чиновник), а неговият апотеоз ­ възклицанието “Аз съм твой брат” е вторичен, преводен резултат от това, което младият мъж чува в молбата на Акакий Акакиевич към безсърдечните чиновници: “Оставете ме, защо ме обиждате”. Разказът “Шинел” сблъсква остро съчувствието с бездушието към човека. Съчувствието е разколебано в себе си и възнесено до твърде високите върхове на сантименталното, бездушието, също толкова разколебано в себе си, е низвергнато до неправдоподобно тъмни дълбини. Връзката между двата полюса е силна и ясна, но успоредно с нея действа и активният отказ обвързани, да се изведат върху някакво “разрешаващо” ги равнище. И не в бездушието, както не и в съчувствието се крие предлаганият тук смисъл на “Шинел”, а в страшната пустота, зейнала между тях, в страшната им разединеност. В създаването на тази пустота дейно участва и изказът на повествованието.

В разцепения свят на “Шинел” се разказват безкрайно банални, безкрайно делнични и безкрайно странни, призрачно странни неща. Едни събития се представят като случайни и непредсказуеми, а други като случили се едва ли не според формулата на Аристотел “по вероятност и необходимост”, например: “Споменахме това, за да може читателят сам да види, че се е случило по необходимост и че не е имало никаква възможност да му се даде друго име”. Подобни “метакоментари” се появяват често в изказа на “Шинел”. Функциите им в произведението, поне на мнозинството от тях, са ясни. Изказът се раздвоява между постъпателността и “запъването”, между самоизграждането и саморазрушаването и във всичко това автокоментарите или метакоментарите съдействат на раздвоението и откъм двата му бряга. И най-накрая раздвояването на изказа може да влезе в изоморфна връзка с онтологичната съставка на произведението, с разцепения свят на “Шинел”. Цитираният автокоментар се отнася към възможното недоверие в правдоподобността на името “Акакий Акакиевич”. И тъй като името, наименуването, преименуването и безименността са едни от устойчивите мотиви на “Шинел”, а механизмите на номинацията, действащи или възпирани, са важни както за самото произведение, така и по принцип, нека да видим какво се случва с името в Гоголевия “Шинел”.

Ще започнем, разбира се, от ономастичния феномен Акакий Акакиевич Башмачкин. Странно до немай къде, вътре в произведението това име на свой ред се превръща в пресечна точка на противоположности. Чудовищното двойно или тройно съчетание е обявено за неизбежно по волята на съдбата. (“Не е имало никаква възможност да му се даде друго име”) ­ Nomen est omen. Ала в същия абзац повествованието разрушава, след като го е назовало, активното ономастично очакване от фамилията Башмачкин: “Още от самото име се вижда, че някога е произлязло от обувка, ала по кое време и как е станало това, не се знае нищо. И бащата, и дядото, че и шуреят, а и всички Башмачкини носеха ботуши”. Тук пък излиза, че nomen non omen est.

Наименуването на бъдещия титулярен съветник повествованието превръща в събитие, което след дълги ономастични мъки се връща в изходната си точка и сваля себе си като събитие. На щастливата родилка предлагат едно подир друго десет възможни имена ­ и то какви: “Мокий, Сосий, Хоздазат, Павсикахий... ­ и след като не одобряват ни едно от тях, капитулират и решават да дадат на отрочето името на баща му. А то е “Акакий”. Поне две неща привличат погледа на реконструктивисткия подход в случая. Първо, движението между събитие и обезсъбитияване. Второ, “съшиването” между крайната неправдоподобност на името Акакий Акакиевич и баналната неизбежност “другояче не можеше и да бъде”. Според този подход такова “съшиване” държи и целия “Шинел”.

Името в “Шинел” действа и като неизбежно, и като случайно, и като постоянно, и като променливо. Така става и с името на шивача. “В началото той се казваше просто Григорий (...). Взе да се нарича Петрович, откакто го освободиха от крепостничество.” Фамилно име липсва ­ и не само по силата на руската социална именна стилистика, но и като част от именната разколебаност в “Шинел”.

Името действа в “Шинел” и като нещо задължително, и като нещо възможно. Маловажните за хода на повествованието и от социална гледна точка лица, които се появяват за пръв и последен път, са назовани с цялата пълнота на руската именна номенклатура: “имя, отчество и фамилия” ­ Иван Иванович Ерошкин, Арина Семьоновна Белобрюшкова (срв. с противоположния случай ­ Йозеф К. на Кафка). А другите герои са безименни или, по-точно, налице е активен отказ да бъдат назовани. В ироничната социална мяра на “Шинел” всички те са или “важни” лица, или “важни” учреждения. От самото начало на повествованието например започват спънките и съмненията: дали да се назове ведомството, в което работи Акакий Акакиевич, или не. И след значително отклонение повествованието се връща към половинчатото решение: “ще наречем ведомството, за което става въпрос, “едно ведомство” (курсивът е на Гогол). След кражбата на шинела един чиновник, “воден от състрадание”, дава съвет на Акакий Акакиевич да се обърне към “важното лице”, както го нарича самият чиновник. Повествованието тутакси възприема това название и цитатно-иронично го запазва до финала. В тоталното изместване на смисъла и сцеплението на името участва и следният епизод: активно неназованото “важно лице” е или Иван Абрамович, или Степан Варламович, както се оказва при срещата на двамата стари приятели (пак с обезличаващо удвояване, този път на звукова основа).

Номинативното сцепление и разцепление стига и до главния герой на произведението, шинела: “Трябва да се знае, че шинелът на Акакий Акакиевич бе обект на насмешки от страна на чиновниците, те даже му отнеха благородното име шинел и го наричаха “капот”. Името може да се “лепне” като неизбежна участ, може да се променя, може изобщо да го няма, се казва в “Шинел”, като при това всяко от тези състояния е рязко обособено от останалите. А положението на нарицателното име в произведението малко се различава от това на собственото, тъй като цялото повествование поражда значението, че то може да бъде само такова, каквото е, че може да е друго или пък изобщо да липсва.

Върнем ли се за миг към споменатата връзка между светеца Акакий и героя на Гогол, ще стигнем до заключението, че в една посока произведението я поддържа (странността на името, търсенията в календара ­ “разгърнахме календара”), а в другата ­ на отрицателната неустойчивост и разцеплението, я разрушава.

Виждаме, че “Шинел” разказва история, която се представя за нова и в същото време ­ за широко и добре известна. В инак богатата “реторика на повествованието” (също вторична и малко подходяща за теорията на У. Буут⁸⁹) няма и намек за целите му ­ например да потвърждава, да допълва, да разяснява, да обезсмъртява за идните поколения или просто да разказва заради самия разказ. В насоката и целите си повествованието се оказва отчетливо разединено, разцепено ­ както и всичко в “Шинел”. В едната посока има концентрирано, целенасочено повествование, в което чертите на анекдотичното и на “градския фолклор” действат като тенденция към скорошен завършек на разказа. В другата има мудност, повторителност, отклонения. Повествованието започва трудно и още по-трудно завършва (за това ще стане въпрос по-нататък), а в развитието му на едно място се случва и следното: “Майката още лежеше на леглото срещу вратата, а от дясната є страна беше застанал кумът, човек за чудо и приказ, Иван Иванович Ерошкин, началник на трапезарията в сената, и кумата, съпруга на кварталния и жена с редки добродетели, Арина Семьоновна Белобрюшкова”. Който няма друга работа, нека търси връзката на това описание със сюжетната насоченост на разказа “Шинел”.

[Следва]

© Никола Георгиев, 1992
© Добринка Корчева - превод от руски, 2000
© Издателство LiterNet, 22. 03. 2001
=============================
Публикация в сп. "Руски език и литература", 1992, кн. 6.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000.