"ДРУГИТЕ, ВТОРИ БЪЛГАРИИ". ДУБЛИРАНЕ ИЛИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ "ВЪТРЕШНИТЕ" И "ВЪНШНИТЕ" НАЦИОНАЛИЗМИ

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

Един задълбочен поглед върху българския национализъм неизменно включва и проблема за диаспората, за онези "други Българии", които представляват историческите или икономически български общества зад границите на държавата. Бидейки в позицията на колониални културни общества, тези малцинства пазят идеята за българското доста повече като сантимент и малко по-малко като опитомявано културно съзнание. Изучаването и концептуализирането на литературните достижения на цялата българска диаспора в съвременната ситуация е трудно постижимо дело, то не може да бъде дело на един или двама, но затова пък е възможно да се проследи вътрешният поглед към българите зад граница, които стават все по-важни за културната ни визия. Виждат се напълно осъзнати призиви за проучването и добавянето към идентичността ни на културните и литературни езици на литературата ни "извън" територията:

Едва след 1989 година стана възможно "завръщането" на емигрантската литература (а и на ред от живите емигранти) в България. Макар че България нямаше нито така голяма, нито с толкова популярни и авторитетни имена емиграция (каквато имаха руснаци, поляци, чехи, унгарци), оказа се, че българската емигрантска литература не е нито толкова малко, нито така скромна като духовна и историческа ценност (макар че тепърва трябва да бъде и цялостно издадена, и по-цялостно и задълбочено проучена). Така в родината си дойдоха или се завърнаха книгите на автори - художествени творци, журналисти, критици, историци, учени - от три основни емигрантски вълни:

- първата (най-стара, от времето непосредствено след 09.09.1944) - Стефан Попов, Стефан Груев, Христо Огнянов, Петър Увалиев...

- втората (след 1956 г.) - Цветан Марангозов, Димитър Инкьов, Георги Марков, Димитър Бочев, Жерминал Чивиков, Асен Игнатов, Петър Семерджиев, Атанас Славов, Владимир Костов, Румяна Узунова, Любомир Канов...

- третата (най-нова, след 1989 г.) - Красимир Дамянов, Цвета Софрониева, Галин Тиханов, Васил Славов, Владимир Левчев, Георги Белев, Любомир Николов, Наталия Андреева, Милена Фучеджиева...

Ако първата и втората емигрантски вълни (въпреки дългите пипала на живковските тайни служби, особено след 60-те години), могат да бъдат наречени антикомунистически, третата вълна има доста неясен (може би комунистически) характер - някои определено напускат България, отвратени от "родната" действителност, спасяват се от "трудностите на прехода", други ги спасяват от същите трудности, спестявайки им ги (Игов 2009).

Ето и още един поглед към българското "навън":

Едновременно с всички тези разпръсвания, някои от най-обещаващите автори емигрираха - както буквално, така и метафорично. За да се каже нещо смислено тук, трябва да се направи истинско изследване сред българската пишеща диаспора, но то би струвало много усилия и пари, а интерес към него - и съответно спонсори - няма, няма и да има. Читатели също. Така че мога да споделя само няколко спорадични и съвсем индивидуално-пристрастни наблюдения. Имам усещането, че не става дума толкова за писане на чужд език, колкото за отчаяно бягство от българския. Някои от най-радикалните пишещи от поколението на 80-те в страната, например Владислав Тодоров и Иван Станев (които така и не станаха достатъчно известни и определящи за поколенията след тях) не демонстрират дори желание да бъдат поне превеждани на български. Владислав Тодоров не вижда защо да публикува в България романа си, който е написал на английски - след като отчаяно го е пощил от всички български интонационни, идиоматични и синтактични наслоения (за целта е слушал касетки със записи на английски и американски класици - за "да хване ритъма на чуждия език и чуждия шедьовър" и "за да загуби българските си езикови навици"). От известните ми на мен единствен Любомир Канов продължава да пише на български, но отместените му текстове са всъщност извън езиковия, стилов и литературен контекст на страната: това е друг български език. Мнозина мълчат: в Испания Красимир Дамянов не пише, в САЩ неизпълненото литературно обещание Анри Киселенко - също. Има и такива, които няма защо да бягат от българския, тъй като чуждият език вече не им е чужд, а е роден и интимен - Илия Троянов и Ружа Лазарова от самото начало пишат на немски и френски. Но макар че успяха да си създадат някакво име в Германия и съответно във Франция, те някак не могат да го направят в България: дори когато биват старателно преведени на български, те не се превръщат в литературни събития и остават малко четени тук. А колко още млади хора с литературен талант се реализират в други литературни и езикови контексти, без това да води до вълнения в разните други "български литератури", аз наистина не зная (Кьосев 2004).

Ето защо погледът отвътре, към "другите Българии" е по-възможен, отколкото да се проследи как "другите" български литератури съхраняват българското. Сглобяването на такъв пъзел изисква усилията на много хора. В свое интервю водещият на популярното телевизионно предаване "Другата България" Георги Тошев дава адекватната гледна точка към българските ниши (респективно културни и литературни) в света. Тази гледна точка, освен широката си обтекаемост по отношение на територията, менталността и паметта, представя и симбиозата на култури, продиктувана от личните мотиви на всеки един "извън". С други думи, национализмът като идея все повече изоставя колективните си форми и се превръща в индивидуална формулировка:

В България има страшно много проблеми и докато човек ги решава, не обръща внимание на стойностните неща. Колко пъти аз в България мога да си помисля колко е важно, че принадлежа на това място? Няма да си помисля. Но когато напусна това място, когато се запозная с други култури, с други характери, с друг начин на живот, е друго... Аз твърдя, че "Другата България" е предаване, което все повече ще става предаване за личния life style, за личния начин на живот на българина изобщо. [...] Но това е предаване, което не търси скандал и евтина сензация. Това е предаване, което трябва да бъде вярно на българския дух такъв, какъвто го открива. Целта ми не е да създавам приповдигнато патриотично настроение. Един от големите комплименти, които съм получил за предаването, е, че то не те кара нито да напуснеш България, нито пък да се умиляваш през цялото време и да си казваш: "Светът е ужасен, България е най-хубавото място на света". Това е предаване за реалността и реалното самочувствие на един българин за това откъде е тръгнал, какво иска да постигне в този живот и къде рано или късно ще се завърне (Владова 2003).

Особено в първите две десетилетия от прехода на диаспората се гледа като на разширено българско, респективно в създаваната там литература се вижда възможност за ревизиране на социалистическия литературен канон. В подобна идея лежи желанието да се омаловажи националната държава и да се ограничат нейните инструменти относно сакрализацията на идентичността. Конюнктурата на глобализацията настъпва и в литературата на диаспората - а тя е едновременно непозната, чужда, неусвоена - предизвиква по-скоро емоционално съпричастие, отколкото осъзната концепция за нейното овладяване и регистриране в скалата на българското. Срещат се следните тези, видимо подвластни на господстващия европейски мейнстрийм:

Националната държава вече не е основен, а само един от многото глобални играчи. Днес доминиращите в полето на глобалната политика, икономика и култура нации имат свое представителство не само чрез собствената си държава, но и в лицето на други глобални актьори. В тази връзка идеята да се направи наддържавно институционално обединение на българския етнос би следвало да се схваща като намерение да се придаде по-голяма тежест на българството на международната арена чрез увеличаване неговото представителство там и възможностите, които то би открило заради наддържавния си характер (Кирилова 2005).

В началото на прехода въобразената визия за "външните българи" има доста едностранен характер. От една страна, те са историческите ни малцинства с български етнически произход, живеещи в Украйна, Молдова, Сърбия, Румъния, Казахстан, Унгария, Албания. Тези общности активно творят литература, издават вестници и списания, учредяват държавни и преди всичко неделни български училища. Българската критическа представа осмисля тяхната литература като "коренна", т.е. като предмодерна емоционална съпричастност с българското, присъстващо предимно през носталгия, чувство за загуба, героика и патетика. Иначе казано: това е наличие на колективното несъзнавано, което все още не е пробито от модерността, и още по-малко от постмодерния нихилизъм. Този съхранен възрожденски поглед не излиза от утробния национализъм, който за съвременна България даже не е и в криза, той вече е дистанциран и концептуализиран. За сметка на това има голям интерес към литературата на автори, които живеят и творят в Западна Европа и които въплъщават доскоро забранявания стандарт за естествения диалог между културите. Особено през 90-те години от миналия век модерното българско се легитимира чрез имената на Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Георги Марков, също митично представящи българското като европейско. Имената и творчеството на тези автори са широко популяризирани, цитирани и анализирани. Освен имената, споменати от Светлозар Игов, озвучават се имената на Владислав Тодоров, Иван Станев, Илия Троянов, Ружа Лазарова (Кьосев 2004). Без да бъде активно превеждана и още по-малко критически реципирана, литературата от тези автори почти емоционално присъства като образец на българската литературна актуалност, като наднационалното българско, способно да прескочи териториалните и духовни граници на националния литературен канон.

Паралелно съществуват две тези за национализма по отношение на литературата на "външните българи". Първата защитава идентичността като категория на националната държава и приобщава всяка проява с щемпела на българското. Ето например: "Дълг на всяка себеуважаваща се общност е да съхрани у подрастващите си сънародници родния език, традиции и култура. Запазването на националната идентичност у младото поколение българи зад граница е от ключово значение за бъдещето на страната ни" (Крушовенска-Кърджева 2015). В този модел продължават да са важни утробните категории като език, история и корени. Нещо повече - те са официална държавна доктрина, с нея се занимават Агенция за българите в чужбина, Постановление № 103 към Министерския съвет и в този смисъл представят "външните българи" като единна етническа и духовна общност, но с различна географска локация. Априори литературата на тези малцинства се приема като част от държавния национализъм, който е канонен. Доказателство за това са множеството български училища зад граница, подпомагани от държавата България. В тази теза литературата на посочените малцинства са колонизирани културни ниши, на които колонизиращата култура гледа с топлота, но и със снизхождение, защото те изобщо не са се еманципирали от един изживян вече модел на национализма.

Втората теза се гради върху икономическата и особено върху политическата емиграция, която е резултат от недоволството и несъгласието на много българи с реалността на българската държава. Тази гледна точка е приоритет предимно на силно изявените постмодерни тенденции, според които национализмът е патетичен, национално идеологизиращ моноезик на литературния канон. "Външните българи" са предимно онези, които са се вписали на Запад, в модерните култури на Европа или САЩ, които българската култура догонва, имитира или митологизира. В тази теза българите в държавата България не са съгласни да приемат национализма нито като дефанзивна същност, нито като агресивна възможност. В нея българска литература, родена в държавните граници на Родината, и литература, писана от българи, живеещи на Запад, са изравнени величини, доказващи универсалния характер на българската културна енергия, за която идентичното е по-скоро обидно: "[...] национализмът - тази хипертрофия на локалните, антиуниверсалистки ценности, теоретично афиширани от постмодернизма - е комай единствената реална кауза, открояваща се в неговата безстрастна, равнинно разгърната толерантност. Това законородено отроче на постмодернизма комай никъде не е в по-цъфтящо състояние, отколкото в постсъветското пространство (Балканите са друго такова място)" (Антов 2016: 249). Правят впечатление определения като "безстрастна", "толерантна" литература, т.е. литература, която може да се реципира навсякъде, а това е де-идентификация и де-национализация. Ако за първата теза идентичността е застрашена, във втората - застрашен е универсалният човешки език, който пълноценно може да изведе българската литература извън определения като "колониална", "литература на гетото", "маргинална", "травмирана".

При коренотърсаческата задгранична българска литература действат силните механизми на опазването, продиктувани, от една страна, от колонизирането им от други държавни небългарски култури, от втора страна - от силната подкрепа на българските държавни институции, които все по-настойчиво призовават тази литература да се канонизира. При емигрантските общества на Запад културните факти са далеч по-разпилени и неподкрепяни заради голямата териториална разцентрованост на тези общества. Едно интервю на български икономически емигрант обяснява съвременната ситуация на не-познаване и не-знание на литературната продукция, която несъмнено се твори в българските ниши на Запад от България: "По принцип, като цяло, българинът лесно се претопява в други общества - ако това ме питате. Но то е, защото е сам. Чувства се сам. Както и да го гледаме обаче, дори и в Чикаго, при деца и при внуци, при второ, трето поколение, българското вече може да се изгуби. И ако държавата няма никакво участие, ако родителите не държат на това, просто действително ще се претопим. В момента държавата чрез тези училища и чрез Държавната агенция за българите в чужбина не връща обратно дори един процент от парите на българската емиграция. Емиграцията влага в България над милиард долара, а назад се връщат по-малко от 10 милиона лева. Според мен, държавата сама трябва да се задължи със закон да връща поне 2-3% - в училища, в културни мостове и във връзки, в книги, ако щете. За съжаление, хората в България са много разтревожени, че за тях няма средства, нали всеки гледа и него си да спаси" (Буцев 2013). Част от българския национализъм зад граница е под държавна егида и чувства своя стабилитет, друга част е оставен на собствените си сили и видимо е застрашен от "претопяване".

Този проблем е геополитически. На българските малцинства в Украйна, Молдова, Сърбия, Румъния, Казахстан, Унгария, Албания се гледа сантиментално, защото това е по-стар исторически сюжет и тези малцинства са компактна общност в бедни държави. Българският 20. век обича "националните катастрофи", на които гледа не толкова като на криза, колкото като на трансформация на органично-етническото в политическо. Политическата конюнктура по време на прехода "хваща" чрез тези малцинства цялото българско историческо време като национализъм. Хората от малцинствата не по своя воля са "извън". Те "трябва" да бъдат обгрижени и "прибрани" "вътре". Икономическите емигранти на Запад по свое желание са "извън". Етикетът "родоотстъпник", доста популярен през 90-те години на миналия век, във второто десетилетие от 21. век няма тази сила, но все още емоционално се употребява. Националната държавна доктрина трудно се съгласява с ето такива мнения и чувства:

[...] субектът няма достатъчно вътрешни пружини, които да го задържат в орбитата на държавата, от която са произлезли родителите му. Средностатистическият субект, било то в България, било то в Америка, е част от масата, част от течението. Живот срещу течението е труден живот. Той изисква голяма психологическа, морална сила. Той изисква жертви, изисква самонасилване. Плуване срещу течението не е естествената ситуация на хората в света. Тези, които плуват срещу течението, са единици. Индивидът, който живее що-годе добре в чужбина, в една чужда езикова, културна среда, особено ако тя е и демократична - няма причини, ей така, спонтанно, отвътре, да плува срещу течението, срещу средата, в която живее. [...] Много често на нас, българите в чужбина, ни казват: "Ама вие какво искате? Вие сте там, уредили сте се, ние тук в България се мъчим и се борим, както можем". На това има циничен отговор: "Не, ние, българите в чужбина, нищо не искаме. Иска го българската нация - след 50 години ще има ли такава? (Буцев 2012).

"Външните българи", респективно "външната българска литература" не може да намери националистическо обединение именно заради политическото като категория с максимален приоритет през 21. век. Ако постмодерната визия се бори за равнопоставеност на много български литератури, пръснати географски из света, то друга гледна точка, изискваща историческа и географска концентрация, изхвърля това "родоотстъпническо" българско извън границите на националната култура и литература:

Освен законовите пречки за връщане на диаспората, "местният елит" работи за пълното отчуждаване на двете групи българи. "За да не ни се пречкат в краката тези от чужбина" се показват само техни карикатури. Така в телевизионното зрелище на БТВ "Фермата", са поканени "българи от чужбина", които не познават книжовния български език! С какво ще ни помогнат подобни сънародници, освен за смях? От смях ли се нуждае най-много България сега? (Чеков 2016).

"Външната литература" не може да бъде единна в днешната постмодерна културна ситуация. Пламен Антов назовава това явление "етнопостмодернизъм" (Антов 2016: 251-265). В него се влагат всички разнобойни тенденции в съвременния български национализъм. Държавната политика наистина прави опит за обединение, например чрез една много популярна "Национална програма. Роден език и култура зад граница", чиято стратегия включва:

Държавната политика по отношение на българите в чужбина е свързана със съхраняване на българското етнокултурно пространство зад граница и на националната културна и духовна идентичност на всички български граждани по света, с опазване на етнокултурната самобитност на българите и българските общности в чужбина.

За реализацията на тази цел е необходимо да се стимулира изучаването на български език и литература, история и география на България от българите зад граница, както и провеждането на дейности, които да съдействат за съхраняване на националното самосъзнание, бит и култура¹.

Държавната националистическа доктрина безспорно предвижда обединението на националната идея и териториално, и манталитетно, но в литературен план културната ни ситуация още не е изработила механизми за равнопоставено включване на всички литературни факти, сътворени "извън" държавата България.

На емигриралите по собствена воля се гледа негативно - не само като загуба от компактното българско, но и като невъзможност то да бъде приобщено. Такава съдба е ампутация от колективната визия на национализма и по никакъв начин тя не може да допусне "дуалистична" или "индивидуална" позиция на българското, което не е географски локализирано. Доказателство за това са многобройните интервюта на един от най-убедените ни националисти в българската култура проф. Марко Семов (Цветкова 2006). На тази дефанзивна и съхраняваща теза се противопоставя оголената реалност на тръгналия към глобализация свят:

[...] подир едно-две поколения, когато българското население ще е на половината на сегашното, под четири милиона, а другите четири милиона ще са английски и шведски пенсионери, заместили младите забягнали в странство българи - ще е, че добрите специалисти по българска литература ще са по воля и неволя специалисти и по още някоя литература, тоест компаративисти и поне двуезични. [...] Навярно новата българска култура и литература няма да са непременно Made in Bulgaria, а ще са наслоения и интерференции от различни български и чужди пластове и влияния около някакви културни и етични ядра, които все по-условно ще се свързват с България. България като диаспора (Нанков 2008).

В българската национална литературна идея се включва понятието "емигрантска литература" и в него се влага смисъла на сътворена извън територията на България литература. Прави се разлика между разбирането за българското от "вън-териториални" автори и "вътре-териториални" автори. Цитираният Никита Нанков е "вън-териториален" и той неизбежно ще търси универсализация на българското. "Вътре-териториалните" автори ще бъдат ориентирани към самобитността на българското и неговата класация в националния регистър на литературата. В подкрепа на тази разлика е и една статия на Николай Аретов, която подчертава многобройните гледни точки, които може да породи явлението "емигрантска литература". То е хлъзгава почва и неясен компонент в националната литература и още повече - в националния канон. Причините за това са, че емигрантската литература, без значение дали е писана от традиционните ни исторически малцинства, или от индивидуално заявени автори, живеещи на Запад, съдържа в себе си силен извънлитературен казус. Той винаги е конюнктурен и тласка рецепцията динамично, според нуждите на времето. Важно наблюдение у Аретов:

Още по-сложни стават нещата, ако се има предвид и първият елемент от комуникационната верига - авторът. Напълно възможно е наличието на комплекс у емигрантите, които предварително да са приели, че няма да бъдат разбрани от своите сънародници, точно защото са емигранти. Възможно е, от друга страна, емигрантите да смятат, че тяхното положение по условие e привилегировано спрямо "истината". Това несъмнено поражда реакции у читателите и слага отпечатък върху рецепцията на текстовете.

И двата варианта на мита (демонизирания и героизирания) са резултат по-скоро на пропагандни действия, отколкото на реално познаване на текстовете на емигрантите, особено на литературните им текстове (Аретов б.г.).

Още по-концептуална статия върху емигрантската литература и нейното неясно включване в националистическия обсег публикува Милена Кирова. В нея се задават предстоящи задачи пред изследванията за национализма:

Глобализацията ни отне уютната възможност да изричаме уж познати явления с техните привични имена, ограби ни от навика да мислим във възрожденски установени представи за свое и чуждо, вътре и вън; накара ни да преосмисляме уж ясни понятия като национална принадлежност и национална културна идентичност. Литературознанието си е затворило очите пред необходимостта да търси нови термини, за да означи настъпващите промени. Един възможен дебат, струва ми се, би могъл да тръгне оттук: колко български литератури ще съществуват през 21. век? Как мислим за писателите от български произход, които пишат на чужд език; трябва ли да подхождаме отделно към всеки случай, или можем да обобщим някакви типове културно присъствие? Ще се глобализираме ли в концептуалното мислене, или ще отстояваме правото си на ясни граници в националната специфика на културната принадлежност? Как бихме дефинирали липсата или наличието на такива граници? (Кирова 2013).

Емигрантската литература по правило се появява не толкова по естествени естетически инвенции, а по политически или пазарно-литературни нужди:

[...] книгите се появяват там, където и когато проблясва (политически породен) интерес към България; изследванията на национализма ще разпознаят христоматийна проява на отношенията между център и периферия. По стечение на някакви историко-политически обстоятелства центърът вдига очи и се заглежда в периферията [...] (Кирова 2013).

По време на социалистическия режим емигрантската литература е вън от националната идея за литература. Не маргинализирана, а забранявана, зачеркната. Традиционните ни български малцинства, с техните съхранени възрожденски рефлекси, са колониални не само по отношение на чуждата държавна култура, но и на българската държавна култура. Те клакьорски продължават патетичния героичен патос на българския национализъм, построен върху идеята за страданието и героическото му превъзмогване, още повече че българската държава безрезервно подкрепя подобен литературен дискурс. В годините на демократичен преход тази тенденция се запазва тъкмо по геополитически причини. Естетическите причини за вниманието към емигрантската литература се падат повече на индивидуалните автори, живеещи в западни страни, пак по конюнктурни естетически причини, но и поради друго: при тези автори колективните енергии не са изявени. Те не могат да формират целокупна българска диаспора и в този смисъл интелектуалната им продукция не разчита на институционална подкрепа от българска страна. Затова и тяхното озвучаване в България има по-скоро спорадичен, отколкото рационално-премислен и прошнурован характер. Ако използваме съждението на Николай Аретов, от демонизирани по време на социализма, тези автори са героизирани по време на прехода. Но така и не се стига до константно убеждение дали "вън-териториалната" продукция може да участва в описанието на националната идея. Защото българското при тази продукция е многосмислово и неясно. Още едно доказателство, че и в началото на 21. век националната държава взема преимущество над глобализма, който в българската рецепция може да се назове и с Йордан-Радичковата фраза, че многото е като нищото, не можеш да си избереш.

Да осмислиш извън държавната територия България, българско и българи е едно, и както забелязва Милена Кирова, изграждат се образи, очаквани от публиката вън от България - демоничния социализъм, например, нещастния колективен и надзираван човек от тоталитарното общество (Кирова 2013). Друго е да изградиш образи на българското, попаднало в глобалния свят, извън защитата на националната държава и националната литературна идея. В един роман - "Цената" от Марко Семов, отявлен автор на българската ментална есенциалност, българското емигрантство, макар и социално интегрирано в новото, издигнато до еталон западно пространство, прави огромни морални компромиси, разкъсва човешки и родови връзки, с други думи, българското е в незавидна позиция на колониален културен език. То губи идентичност и в това е драмата (Семов 2003; 2004). Плаща се огромна "цена". В една наградена с престижната театрална награда "Аскеер" пиеса от Пламен Дойнов - "Гласовете на другите", българското изобщо не е успяло да се интегрира в чуждия висок стандарт и е поругано и телесно, и ментално, и психически. То е представено като субкултура, колониалната му същност се припокрива донейде с националния разказ за българското робство, видян в съвременния икономически вариант. Българското е травмирано, унизено, телесно наранено. Извън България то е представено от проститутки, продавачки, слугини и работници, крадци и жигола. Национализмът побира и тези му възможности, но те раждат горестни сюжети на колониална култура, която все още не е намерила адекватно за себе си поведение. Тази потисната култура отчита своята колониалност, но не се бори, не активира в себе си войнствен национализъм. Още не отглежда нито скептицизъм, нито бъдеща революция.

Известни и не дотам известни български романи или разкази разработват съвременното българско като непълноценно извън българската държава. В никакъв случай българският човек не е глобален човек, той винаги присъства с етикет "българин". Сюжетът за "успелият навън българин" отстъпва на "непълноценния извън Родината българин". Иронично или трагично осмислени, българите нямат сила да се впишат с тежест в глобалния свят. Това е ясно показано в книги като "18% сиво" (2008) от Захари Карабашлиев или "На изток от Запада" (2011) и "Щъркелите и планината" (2016) от Мирослав Пенков. Българското присъствие "навън" не притежава масираната енергия на китайска, руска или турска диаспора, затова българските траектории са в повечето случаи индивидуални съдби. Както и да е визирано нечие българско битие "извън" държавата България, носталгията като чувство е факт. Ето думите на писателя емигрант Мартин Ралчевски, които обобщават този доста типичен патос:

Родината е тук, а аз съм някъде там. Далече. И като много други емигранти не знам правилния път. Не го знам, но обичам. Обичам тази чудна земя и този отруден и добър народ. Моят народ. Единственият! (Ралчевски 2014).

В българския национализъм в литературата видимо и в първите десетилетия от 21. век присъства амалгама от романтика, етноцентризъм и държавен национализъм, основан върху територия, род и традиции. Народ и Родина продължават да са цялостни понятия в националната литературна идея. Естествено, че дискурсът на романа "Емигрант" от Мартин Ралчевски би срещнал публика в България, и едва ли извън нея, защото сантиментално-носталгичните нотки в националистическия дискурс не могат да трогнат едрите колонизиращи културни езици, поглъщащи емигрантските потоци от Източна Европа.

Поруганото българско (в социален, геополитически или в ментален план) е естествена тема за българската проза от 90-те години до ден днешен, но е и търсена тема вън от националната литература. Тя запълва един познавателен поглед към Източна Европа, която чуждата рецепция свързва почти само със социализма и неговото срутване. Два от успешните български романа - "Разруха" (2003) от Владимир Зарев и "Майките" (2006) от Теодора Димова се радват на усилено превеждане вън от България. Те представляват жестоко трансформиране на националната идея в литературата, която приоритетно почти до края на 20. век залага на градивни възможности. В тези две книги се разрушават всички измерения на българското, чертае се апокалиптична картина на съвременното общество, изоставено в контролиран хаос. Човекът трябва сам да реши моралните си проблеми, напуснат не само от обществото, но и от традиционните рефлекси на поведение. В рамките на националната държава, която поддържа идеята за национална литература, се осъществява цялостен упадък на колективните идентификации. Но и трансформацията им в тяхното обратно. Пламен Антов правилно отбелязва, че доста време от 1989 година насам популярна в България е идеята на Фукуяма за края на историята (Фукуяма 1989: 3-18). Според Антов литературата, която произвежда национална идентичност, е в криза (Антов 2016: 204). Разпадат се всички колективни представи за българското и то навлиза в индивидуалните си решения. Но тази идея, толкова употребявана в теоретичния критически дискурс, се оказва в днешно време поредното утопично желание за съпричастие с глобалните конюнктури. На практика даже и жестоко кризисните романи като "Разруха" и "Майките" артикулират национализма като типични сюжети за съвремието. За жалост с крайно негативен, античовешки смисъл. Пак има концентрация, но не откъм градивните възможности на българското.

Получава се друга есенциалност, тази за българското нещастие поради разпада на традиционни манталитетни категории. Държавата България е не познатата мащеха от социалните теми на българската литература. Тя е просто територия с все още работещи български институции. Но вътре в нейните параметри всички идеологии, включително и националистическите, са отстъпили място на вандалски, стадни нагони. Човекът е емигрант в собствената си държава. Национализмът е разрушен не от концептуални несъгласия, а от животински енергии, обладали посткомунистическите общества. Така че кризисните български романи са колкото с българска тема, толкова и с посткомунистическо амплоа, изразяващо драмата на Източна Европа. Разширението върви от националното към геополитическото.

Разтворени в съвременната глобална философия, българите назовават себе си "емигранти", те нямат измеренията на граждани на света. Но както всички хора "вън" от националните държави, те са подвластни на културния колониализъм, но не губят окончателно традиционната менталност. Дуалистични, а често и много повече като културни измерения, българите допринасят за взаимната трансформация на колонизираните и колонизаторите. Но поне до този момент литературните сюжети събуждат заспалите усещания за робство, видени като икономическа, социална и културна подчиненост. Дали българският човек е член на традиционна диаспора, на икономическо емигрантско малцинство или е с индивидуален статут в чужда държава, той е маргинализиран, репресиран, раздиран от носталгична мъка, той е непълноценният БЪЛГАРИН, жертва на съвременната геополитическа конюнктура. Това дава основание на Лийла Ганди да говори за днешните измерения на "роба" (Ганди 2005: 27-32), съждения, разбира се, основани върху теориите на Фанон (1965) и Ганди (1938). Ако си послужим с нейните съждения и ги наложим върху националната си литературна тема, българите "вън" от Родината правят опит да демистифицират чуждите култури, като ги представят за жестоки, безразлични и експлоататорски. Но има и друго: българите са прогонени от самата си Родина, на която все още гледат родово-сантиментално. Усещането за "робство" е и "вътре", и "вън". Чуждостта - и тя е двуизмерна. Националното чувство се лишава от стабилност и ясни граници. Другите, небългарски култури - също.

В първите десетилетия на 21. век националистическите вариации в литературата са лишени от каквато и да е агресия. Обратното - те са плод на страхове от загуба на език, държава, демографска видимост. Загуба от изчезване. Немалко са гласовете в този порядък. Например писателят Димитър Коруджиев пише кратък призив:

През март 2007 г. на кръглата маса по въпросите на съвременния български език, организирана от Националния дарителски фонд "13 века България", за първи път бе обсъден един проблем от огромно значение, свързан с българската емиграция. Стотици хиляди деца на наши сънародници, на български семейства, потърсили своя шанс в други страни и континенти, губят връзка с езика на предците си. А е трудно да се чувстваш българин, щом не говориш добре този език. Много от децата са родени в чужбина или са заминали в съвсем ранна възраст. Още по-голям е проблемът, ако са от смесени бракове. Но дори когато са били гимназисти или студенти при напускането на страната, опасността от постепенно забравяне на езика е реална. Зад граница вече съществува една "втора България", тя ще расте. И нейната връзка с родината започва от езика.

На споменатата кръгла маса бе представен цветът на българската езиковедска наука. Специалистите показаха готовност да участват в решаването на проблема, оставен засега на родителите, да направят нещо. Но полето за работа е толкова обширно, че изисква целенасочена държавна политика. Ще са нужни поне няколко години, за да се родят идеи, да се осъществят връзки между България и нейните деца в чужбина, да се натрупа опит. Ако изобщо някой се заеме с това, ако го боли. Защото времето, когато тук ще учим малцинствата на български език, а втората и по-истинска България ще се слива бавно с другите народи, може би не е толкова далеч (Коруджиев 2008).

"Другата България", "Втора България" са образувания от края на 20. век, техният национализъм е трансграничен и представлява така наречените "външни национални родни страни" (Брубейкър 2004: 20). Пак по Брубейкър за тях държавите "родни страни" претендират, че техните права се простират извън територията и гражданството, защото например "вън" от държавата България има идентични национални общности и в този смисъл "родна страна" е политическа, а не етнографска категория (Брубейкър 2004). Но в началото на 21. век се откроява съществена разлика между колониалния език на държавата България към традиционните исторически малцинства в Украйна, Молдова, Сърбия, Румъния, Казахстан, Унгария, Албания, и емигрантските малцинства, живеещи на Запад. И тя е, че към традиционните малцинства българската култура е колонизираща, но не може да приложи същия рефлекс към "другите, новите" Българии на Запад. Явно, че културите, в които са попаднали икономическите ни емигранти или сдобилите се с добър социален статут там българи, са по-силни от културата на съвременната държава България. Живеещите на Запад българи дават или съвет на българските институции как да се грижат за новите български малцинства, или директно съветват българската литература да заглуши в себе си категорията идентичност. Национализмът от днешните дни е и колонизиращ, и колониален от гледна точка на потопени в други по-мощни култури български общности, които са разтворили до размиване идентичността си. "Новите, вторите" Българии от началото на 21. век не се стремят към държава и в този смисъл създаваната от тях литература е доста по-освободена от българското. Тяхната легитимация не зависи от която и да е държава и държавна политика. Обратното, литературата, създавана вътре в България, е в голяма степен зависима и от политически конюнктури, и от функциониращи митове в рамките на страната. Затова българското е центробежната сила, около която се наслагват проблемите. Националистическите характеристики на тази "вътре"-творяща се литература включват в рецепцията си държавността (митове, литературна периодика, журита, награди и т.н.). "Външната" българска литература е разпиляна и не добре озвучена в България, докато "вътрешната" литература се следи педантично и чрез нея националистическите концепции добиват характерност.

Към този момент липсват точни механизми за осмислянето на национализма на подпечатаните с "българско" литератури, създавани "вън" от България. Геополитическите конюнктури са сложни и много динамични. Ето например едно тяхно описание в един институционален, изразяващ българската държавност текст:

На първо място, тенденциите в страните от ЕС ясно очертават, от една страна, определено отдръпване от традиционните институционални структури и преминаването към мрежовост, проектност, отвореност, от друга страна - предначертаване на възможности и стремеж към осъществяването на общи действия в областта на културното сътрудничество и подчертаване значението на културата като "мека сила" (съгласно термина на Джоузеф Най) и като "трети стълб" наред с икономическите и политически аспекти в международните отношения. На второ място, започват да се появяват силни нови субекти - субнационалните "играчи", които заемат свои позиции в полето. На трето място, се търсят възможности за намаляване на разходи и увеличаване на икономическите ползи чрез създаване на презгранични, мултинационални културни продукти и практики, както и максималното усвояване на възможностите на културните индустрии. С други думи, набляга се на гъвкавостта, мултикултурността, наднационалността. В този смисъл българската визия за международно културно сътрудничество спада по-скоро към един протекционистки модел, опиращ се на силната власт на институцията/ите, на държавните средства (които обаче за разлика от други страни като Франция, провеждащи такава политика, са твърде ограничени), на вкарването на процесите на културно сътрудничество в повечето случаи в рамките на "контролирано" взаимодействие, на необходимостта от репрезентация пред другите, на липсата на ползотворно сътрудничество с недържавните субекти. Всичко това поставя остро въпроса: Не е ли необходимо преосмисляне на перспективата? (Шойлева 2009).

Да се осмисли и подреди в регистър "външната" българска литература трябва, но и не трябва толкова да се разчита на държавата, институциите и икономиката. "Контролираното" взаимодействие на "вътрешните" и "външните" национализми трябва да придобие гъвкавост. Но това, както се казва, предстои тъкмо с "преосмисляне на перспективата", защото атаките срещу "мулти-" и "транс-" все повече се засилват.

БЕЛЕЖКИ

1. Целият текст на тази програма може да се види в сайта на българското образователно министерство (Национална 2017). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Антов 2016: Антов, Пл. Българският постмодернизъм ХХI-XIX в. Към философията на българската литература. София, 2016.

Аретов б.г.: Аретов, Н. Българската емигрантска литература: поглед от дома. // Словото, б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=16629&Level=1> (20.01.2019).

Брубейкър 2004: Брубейкър, Р. Национализмът в нови рамки. Националната общност и националният въпрос. София, 2004.

Буцев 2012: Буцев, Хр. За връзката между външните и вътрешните българи. Интервю със Стефан Манов. // Култура, бр. 43 (2705), 14.12.2012 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/20411> (20.01.2019).

Буцев 2013: Буцев, Хр. Държавност и мостове към българите в чужбина. Интервю с Петър Стаматов. // Култура, бр. 26 (2732), 12.07.2013 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/21185> (20.01.2019).

Владова 2003: Владова, Е. Георги Тошев: "Другата България" - предаване за българския дух, такъв, какъвто го открива. // Електронно списание LiterNet, 23.07.2003, № 7 (43) <https://liternet.bg/publish/evladova/gtoshev.htm> (20.01.2019).

Ганди 1938: Gandhi, M. K. Hind Swaraj. Reprint. Ahmedabad: Najivan Publishing Hause, 1938.

Ганди 2005: Ганди, Л. Постколониална теория. София, 2005.

Димова 2006: Димова, Т. Майките. София, 2006.

Дойнов 2006: Дойнов, Пл. Гласовете на другите. Постановка на ДТ "Гео Милев", Стара Загора, реж. Пламен Марков, 2006.

Зарев 2003: Зарев, Вл. Разруха. София, 2003.

Игов 2009: Игов, Св. Българската литература след 1989 година. Финалната отвореност на литературната история. // Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish/sigov/1989.htm> (20.01.2019).

Карабашлиев 2008: Карабашлиев, З. 18% сиво. София, 2008.

Кирилова 2005: Кирилова, А. Възможно ли е "глобалното българство". // Геополитика, 2005, бр. 6 <https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/80-2005/broi6-2005/907-vazmozhno-li-e-globalnoto-balgarstvo> (20.01.2019).

Кирова 2013: Кирова, М. Комунизъм за продан. Тоталитарното (ни) минало в романите на българските писатели-имигранти след 1989 година. // Електронно списание LiterNet, 09.10.2013, № 10 (167) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/komunizym.htm> (20.01.2019).

Коруджиев 2008: Коруджиев, Д. Българският език и емиграцията. // Електронно списание LiterNet, 11.04.2008, № 4 (101) <https://liternet.bg/publish20/d_korudzhiev/bylgarskiiat.htm> (20.01.2019).

Крушовенска-Кърджева 2015: Крушовенска-Кърджева, Р. Кризата на идентичността на "външните българи" и механизми за преодоляването ѝ. // Геополитика, 2015, бр. 2 <https://geopolitica.eu/136-broy-2-2015/2214-krizata-na-identichnostta-na-qvanshnite-balgariq-i-mehanizmi-za-preodolyavaneto-i> (20.01.2019).

Кьосев 2004: Кьосев, А. С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm> (20.01.2019).

Нанков 2008: Нанков, Н. За лъжата. Славеите, езиковото колело и (най-) новата българска литература. // Електронно списание LiterNet, 05.11.2008, № 11 (108) <https://liternet.bg/publish13/n_nankov/kritika/za_lyzhata.htm> (20.01.2019).

Национална 2017: Национална програма "Роден език и култура зад граница". // Министерство на образованието и науката, 2017 <https://www.mon.bg/upload/15062/NP12_RodenEzik-200418.pdf> (20.01.2019).

Пенков 2011: Пенков, М. На изток от Запада. София, 2011.

Пенков 2016: Пенков, М. Щъркелите и планината. София, 2016.

Ралчевски 2014: Ралчевски, М. Емигрант. София, 2014.

Семов 2003: Семов, М. Цената. Роман. София, 2003.

Фанон 1965: Fanon, F. A Dying Colonialism. Trans. Haakon Chevaliar. New York: Grove Press.

Фукуяма 1989: Fukujama, Fr. The End of History? // The National Interest. Summer, 1989.

Цветкова 2006: Цветкова, М. Библиография на творчеството на Марко Семов. Интервюта. // Милена Цветкова. Марко Семов. Био-библиография. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish3/mtzvetkova/m_semov/interviuta.htm> (20.01.2019).

Чеков 2016: Чеков, Б. Олимпийска глупост. // Словото днес, 16.09.2016 <http://sbp.bg/%d0%be%d0%bb%d0%b8% d0%bc%d0%bf%d0%b8%d0%b9%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%b3%d0%bb%d1%83%d0%bf% d0%be%d1%81%d1%82> (20.01.2019).

Шойлева 2009: Шойлева, А. Стратегически визии на държавата за българската международна културна политика. // Електронно списание LiterNet, 25.05.2009, № 5 (114) <https://liternet.bg/publish25/a_shojleva/stratigicheski.htm> (20.01.2019).

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.