КОМУНИЗЪМ ЗА ПРОДАН
Тоталитарното (ни) минало в романите на български писатели-имигранти след 1989 година

Милена Кирова

web

До 1989 г. българската литература беше една: тя се пишеше на български език, публикуваше се в България и се подчиняваше на общи правила в изобразяването на съществото българин, на неговата памет и актуалния му живот. "Другата" българска литература беше слух: Г. Марков написал светотатствено есе против героизма, някакъв озлобен емигрант тъгувал за царя и т.н. Политическите обстоятелства не й позволиха да се превърне в някаква алтернатива, пътят й към родна земя напомняше за пътешествието на Македонски, тръгнал да пресича замръзналия Дунав със снопче революционни вестници, скрити в пазвата. След 1989 г. започна процес на дълбока промяна. Тя обаче не се усети веднага. Най-напред емигрантите се върнаха у дома, бързо издадоха всичко, което бяха сътворили в чужбина; прочетохме го жадно, пописахме критики и осъзнахме, че то вече не ни вълнува, че животът е задминал литературата, че имаме нови вкусове и нови проблеми. Трябваше да измине десетилетие и половина, за да се изучат, да израснат и да пропишат онези млади българи, които напуснаха отеснялата си родина в зората на нейната демокрация. Някогашната емигрантска литература смени първата буква на името си, стана имигрантска. Тази незначителна промяна се превърна в означаващо на дълбоки промени. Емигрантството беше начин на живот, идеология и манталитет на една не много голяма група от хора, които заплащаха свободата си с някаква доза задължителна омраза към света, който бяха напуснали. Поради това и литературата, която пишеха, си приличаше. Противно на великия руски класик бих казала, че и нещастните хора по-често си приличат, особено когато споделят една обща причина за своето нещастие. Имигрантството, от друга страна, лесно се разпада в индивидуални истории; в крайна сметка и те си приличат, но сега всеки обича и мрази посвоему, т.е. според културните традиции на страната, в която се е оказал. Когато навлязохме в 21. век, започнаха да се появяват първите чужди автори "от български произход", които достигнаха нашия книжен пазар в превод от английски, немски или френски език. Появиха се и първите терминологични проблеми. "Свой" или "чужд" е например този (хипотетичен) автор, който е напуснал България на 20 години, доизучил се е в Германия, прописва на немски за немска публика, но след това се появява в превод и телом у нас, обикаля родните си места и си говори на майчин език с българските читатели? Немски или български е такъв писател? Ще се изкуша да предваря аналитичните разсъждения с един куриозен отговор: той става немски тогава, когато книгите му се харесат на немската публика и реализират пазарен успех, но остава български, когато успехът не се случи в Германия. Има, разбира се, и трета категория автори-имигранти: онези, които живеят там, но не се приспособяват към писането (а и към манталитета) на чужд език и продължават да си общуват културно преди всичко с българска публика и на роден език. Да не говорим за това, че има и четвърта категория писатели-имигранти - такива, които живеят ту тук, ту там, но свързват културните си амбиции повече с "тук", отколкото с "там". Всичко дотук ми се струва достатъчно, за да проблематизираме актуалната употребимост на самия термин имигрантска литература. Ами ако един "имигрантски писател" се върне да живее и пише в България, как тогава ще го наричаме? Може би постемигрантски или полуемигрантски? Глобализацията ни отне уютната възможност да изричаме уж познати явления с техните привични имена, ограби ни от навика да мислим във възрожденски установени представи за свое и чуждо, вътре и вън; накара ни да преосмисляме уж ясни понятия като национална принадлежност и национална културна идентичност. Литературознанието си е затворило очите пред необходимостта да търси нови термини, за да означи настъпващите промени. Един възможен дебат, струва ми се, би могъл да тръгне оттук: колко български литератури ще съществуват през 21. век? Как мислим за писателите от български произход, които пишат на чужд език; трябва ли да подхождаме отделно към всеки случай, или можем да обобщим някакви типове културно присъствие? Ще се глобализираме ли в концептуалното мислене, или ще отстояваме правото си на ясни граници в националната специфика на културната принадлежност? Как бихме дефинирали липсата или наличието на такива граници?

Поставяйки, доста наедро, тези въпроси, ще се съсредоточа върху един частен случай. Заключенията ми, на свой ред, няма да предложат еднозначни отговори, по-скоро ще илюстрират амбивалентността на процесите, за които говоря, но в същото време, надявам се, ще докажат и нуждата да се изговарят проблемите, породени от тях.

Явлението, което ще се опитам да проследя, по-скоро в културологичен аспект, вече има сравнително ясно очертани параметри на присъствие и може да бъде изразено по следния начин. Това са творби на писатели, които - макар и в различна степен - могат да бъдат наречени български; те не са политически емигранти, а са напуснали България след 1990 г. или са второ поколение от преселници в чужда страна; книгите им са написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика; у нас се появяват в превод, направен от друг човек; темата е България от времето на комунизма през фокуса на личното преживяване. В списъка ми има девет имена и единадесет книги, но той подлежи на допълване с евентуално пропуснати текстове. В него са включени "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (Илия Троянов), "Ангелски езици" (Димитър Динев), "Апостолов" (Сибиле Левичаров), "Защото говорехме немски" (Евелина Ламбрева-Йекер), "Улица без име" (Капка Касабова), "Мавзолей" и "Органът на мълчанието" (Ружа Лазарова), "На изток от запада" (Мирослав Пенков), "Крака на костенурка" и "Вундеркинд" (Николай Гроздински/Грозни)¹. Неотдавна излезе в превод на български език и романът "Невъзвращенка" от Соня Ангелова, българска писателка от Канада, публикуван за пръв път там през 2010 г. Той се вмества в параметрите на "моята" група само донякъде, тъй като С. Ангелова емигрира още в началото на 70-те години, когато държавният комунизъм е все още жива историческа действителност. Тя прописва почти четири десетилетия по-късно, след дълга раздяла със своето минало, а това навярно определя и специфичния - ретроспоменен и носталгичен - тон на връщане към младостта, в който е издържана книгата.

Веднага се вижда, че явлението е доста компактно в хронологическо отношение. Като изключим Ил. Троянов, чийто роман има първо издание на немски език през 1996 г., то обхваща едно десетилетие заедно с преводите на български - от първото издание на Д. Динев на немски (2003) до "Вундеркинд", която се очаква да излезе на български до края на 2013 г. Има епизодичен характер и прилича на вълна: надига се устремно под натиска на историко-политическата действителност, постига някакъв апогей във всяка отделна страна и бързо се изчерпва там, където се е надигнало. Възможно ли е да идентифицираме причините за неговото надигане? На помощ ни идва най-обикновеният поглед към хронологическата последователност. Първото издание на "Светът е голям..." през 1996 г. предизвиква сравнително скромен интерес сред немската публика и по-скоро двусмислени критически отзиви, въпреки че откъс от книгата вече е спечелил на автора си литературната награда на издателство "Бертелсман"². Пробивът в темата прави по-скоро Д. Динев по времето, когато в Европейския съюз започва да се обсъжда присъединяването на България и Румъния. Третото издание на "Светът..." (второто издание е още по-слабо разпространено) идва след появата на филма по книгата, скоро след присъединяването на България; сега вече всичко работи за нейната популярност сред немскоезичната публика на Съюза. Останалите пет "европейски" книги се побират в краткия период на следващите пет-шест години.

Изглежда, че ситуацията е класически проста: книгите се появяват там, където и когато проблясва (политически породен) интерес към България; изследванията на национализма ще разпознаят христоматийна проява на отношенията между център и периферия. По стечение на някакви историко-политически обстоятелства центърът вдига очи и се заглежда в периферията; подобни случаи можем да открием в цялото протежение на българската история, най-малкото от средата на 19. век насам. К. Касабова например предприема написването на своята книга по тематична поръчка от едно лондонско издателство през 2008 г. Дори и да нямат пряк институционален ангажимент, другите споменати автори посягат към родното минало, защото усещат новоотворилата се пазарна ниша на интереса към нея.

Неотдавна излезе интересната книга на Н. Чернокожев "България: стереотипи и екзотика", която проследява българската тематика и "българските" образи в творчеството на немския популярен писател от втората половина на 19. век Ханс Вахенхузен, а и в други явления на немската популярна култура от същото време като енциклопедии и периодични издания. (Книгите имат заглавия: "От Видин до Стамбул", пътепис; "Вампир. Новела от България"; "Хайдукът", роман.) Приликата е типологически удивителна, включително като повод на желанието да "се въобразява" България. Около средата на 19. век това е очакването да се разпадне Османската империя в резултат на поредицата руско-турски войни, и най-вече идеята за немска икономическа експанзия в Югоизточна Европа. Казано с думите на много известния тогава теоретик на тази експанзия Фридрих Лист, "долното течение на река Дунав би могло да изхрани 10-20 милиона трудолюбиви немци". Интересът към евентуалните държавици в Югоизточна Европа в този случай има нескриваемо колониален характер.

Век и половина по-късно в Германия отново се надига (макар и скромен) прилив на интерес към темата за България, този път в "общоевропейски" контекст. Освен книгите на Динев, Троянов и Левичаров излизат творби на немски автори (в периодиката, която успях да прегледам, се споменават поне трима); това са популярни романи като онези на Ханс Вахенхузен и Карл Май, които превръщат България в подходящ (екзотичен) декор за своя сюжет и обличат в българска принадлежност част от своя художествен персонаж.

Второто място, в което се образува вълна на любопитство към нашето минало, е Съединените щати, макар и по различни причини. Като хора от "най-големия" център, американците са любопитни и отворени към възможността да научат нещо ново за чужда (най-добре екзотична) историческа традиция или географска среда, особено ако това знание успее да потвърди радостта им, че са родени в Америка, а не в далечното "там". В едно свое интервю М. Пенков разказва за тази предубедена наивност и автентична неопетненост от знанието, присъщи на широката американска публика: "В Америка не знаят къде е България и затова там никой не изпитва предубеденост към нас... В Арканзас едно време като чуеха, че съм от България, мислеха, че говоря испански и ме бъркаха с човек от Боливия." (Георгиева 2012). Липса на знания плюс дремещ интерес към куриозитетите на една бивша тоталитарна държава е рецепта, която може да задържи българската тема в Америка, доста след като тя е безвъзвратно изчезнала сред гъмжилото от нови проблеми в "стара Европа" (ако цитирам Алеко).

Ако си зададем въпроса защо тези девет автори са посегнали към българската тематика, отговорът би бил самоочевиден: защото долавят присъствието на празна ниша в колективния интерес и никой местен писател не би могъл да я запълни с повече публична легитимност от тях. На тяхна страна са оръжията на "личния спомен" и "автентичния поглед". (Едва ли само любопитна подробност представлява фактът, че "Невъзвращенка" на С. Ангелова излиза в същата година, в която вълната на интереса към екзотично-интимното преживяване издига до висока национална награда в Канада романа "Ру" на Ким Тхуи, емигрантка от Виетнам също в началото на 70-те години.) Вярвам, че всички писатели имат доброто желание да разкажат нещо за своята родина, да я покажат и популяризират в новата си среда. Въпреки понякога гротескните резултати от невъзможността да бъде разделено политическото от етическото, не вярвам нито един от тях да е бил воден от желанието да причини вреда. И тогава възниква един важен въпрос. След като всеки поотделно е имал добри намерения, защо тогава художествените резултати на общия труд се вместват в литературното пространство между сантименталното опростителство, развлекателната пародия, откровената измислица, та чак до отблъскващата гротеска? Защо не откриваме опит за "правдоподобно" социално и нравствено преосмисляне на нашето/тяхното минало; за усложнено, психологически разнообразно и многосмислово изображение на поредните "типове и нрави български"; за вмисляне в противоречивата екзистенциална действителност на тоталитарния човек? И най-вече защо българската публика не успява да се разпознае в героите и сюжетите на книгите за България?

На първо място защото действителността не е литература, а нейното буквално и вярно изображение не може да направи популярно - а най-вероятно и всякакво друго - изкуство. Авторите, за които говорим, от своя страна, искат да направят литература, при това онази литература, която ще им осигури значим достъп и бързо признание в чужда културна среда. Те пишат за България не за да кажат нещо на своите (бивши) сънародници, а за да ги превърнат в литературна тема, номенклатурно забележима в индекса на продаваеми теми, специфичен за тяхната нова страна. Тук трябва да отбележа една тенденция и едно изключение.

Тенденцията се изразява в бързото изчерпване на нагласата да се проявява разпознаваемо желание за съчувствие и правдивост в изображението на български герои и за почтеност в употребата на българската история. Откриваме ги най-вече в първите два романа - на Ил. Троянов и на Д. Динев. По-интересен в това отношение е "Ангелски езици" - с опита да се изведат типични/различни съдби на характерни персонажи от епохата на тоталитаризма, със силния акцент върху национално, дори регионално специфичното в обстоятелствата, които подреждат живота на всеки герой, с умереното съпричастие към съдбата на неуспелите имигранти от времето на прехода, с хумора в описанието на битовата действителност и социалните нрави. И в същото време текстът сръчно употребява онова българско, което би могло да се продаде "на Запад": занимателни/екзотични епизоди от далечната ни история, куриозитети от музея на тоталитарното битие, вицове и хумористични истории, с каквито изобилстваше фолклорната култура преди 1989 г., пословици, крилати фрази, многозначителни имена... Всичко това е вербално опаковано като за износ - твърде ярки са цветовете в картините от българския живот, твърде учебникарски информирани са описанията на историческите фигури и събития (типичен е разказът за Червения поп - Андрей, който е всъщност преразказ на един епизод от Гео-Милевата поема "Септември"), твърде куриозно звучи битието на редовия гражданин на Народна република България. И все пак романът на Динев е сред най-симпатичните прояви на чуждата-наша литература от новия век. Докато се забавлява за сметка на тоталитарното минало (комични похвати в изображението умело разведряват тягостното впечатление от една тъжна действителност), западният читател изпитва известна готовност да възприеме героите като жертви на обстоятелствата в своята мрачна история.

Освен за тенденция, споменах и за едно изключение, което в крайна сметка ще се окаже типично. "Защото говорехме немски" на Евелина Ламбрева-Йекер стои малко встрани от общата група, защото се старае да бъде верен на сложността и противоречивостта, характерни за всяка житейска действителност, да внушава психологическите проблеми на своите герои така, че в тях да се разпознаят и други (днешни) български хора. Тази книга се старае да бъде българска, може би "твърде българска", и това логично довежда до проблеми с реализацията й в немскоезична среда. Сега пък немците не успяват да разпознаят в нея собствените си представи за българския/тоталитарния свят. Ръкописът е обиколил двадесет и четири престижни издателства и до този момент все още не представлява факт на немския книжен пазар.

В заключение на разсъжденията по този въпрос искам да подчертая, че не влагам никакъв опит за морална оценка в своите наблюдения върху начините, по които един или друг писател се старае да стане известен. Много по-интересно ми се струва това, че разликите между нашите девет писатели са всъщност симптоматични прилики на всеки от тях с някаква литературна традиция, в която полага усилия да се впише на всяка цена.

Илия Троянов и Сибиле Левичаров например следват два модела - по различен начин, но еднакво популярни в немскоезичната литературна традиция. Първият е буржоазният сантиментален роман, който се опира на преживяванията на някаква "чиста душа": дете, младеж или поне жена; той се старае да развълнува душите на своите читатели, тематизира "вечни" човешки преживявания като потребността от любов, семейство, корени и родина; цени носталгията и националните ценности, които устояват на историческите промени. Именно в границите на този модел работи "Светът е голям...", направил известно името на своя автор за разлика от първите му книги, пътеписи от Африка. И пак той поражда амбивалентността в оценките на немската критика, защото - макар и традиционен - е нескриваемо демодиран.

Вторият модел, утвърден в немскоезична литературна среда, е социалният натуралистично-гротесков роман; той е прицелен в дълбочината на "своя" обществен живот, разголва грозното и отблъскващото в националните нрави, стреми се да стресне, да пречупи стереотипа на "еснафското ежедневие", да предизвика катарзис сред своите читатели и е свързан с представите за висока художественост и елитарност на културното поведение. Емблематичен за тази немскоезична традиция е австриецът Томас Бернхард, добре познат и в България. Едва ли можем да сгрешим, ако кажем, че С. Левичаров прави опит да се впише в нея с романа "Apostoloff". (Макар че става дума за един доста по-предпазлив и безопасен опит, тъй като използваната действителност е чужда за разбраната като своя публика.) Симптоматично е как тази немска книга беше разчетена като национална обида в България, просто защото ние не притежаваме подобен тип социален роман и не сме в състояние да я четем като литература.

Да бъдеш "французин", пишейки за България, в същото време изисква други качества. Най-добре е да има любовна история, по възможност пикантна; в краен случай ще свърши работа и малко семейна сага, но тялото непременно трябва да бъде сцена, на която ще се разиграят социални конфликти, ще се сблъскат различни традиции и епохи. Р. Лазарова не само осъзнава тази стратегия, но я преекспонира с хиперболичното усърдие на чужденец, който се опитва да говори френски по-правилно от самите французи. Тенденцията при това се засилва с увеличаването на претенцията й да прави художествен разказ в нейната втора книга на тоталитарна тематика, "Органът на мълчанието".

Що се отнася до Америка, всеки знае, че възможностите там са неограничени, поне на повърхността на изкуството, което трябва да бъде популярно и развлекателно. Успелият емигрант се оказва задължително млад и предприемчив, настроен иронично към мястото, откъдето идва. Писателят-имигрант, от своя страна, трябва да задоволи очакванията да разказва куриозни истории за екзотични хора и нрави, да изтръгва искреното "уау!" на своята нова публика. Той, можем да кажем, е призван да напише това, което американските писатели не могат да напишат за чужди страни от съображения за "политическа коректност", включително да иронизира, демонизира или да представя в гротесков план историята и настоящето на своята скромна родина. През 2013 година в България излезе преведен един нашумял и гръмко честван американски роман от самото начало на новия век - "Поправките" на Джонатан Франзен. Там, между различните перипетии, в които попадат героите от семейство Ламбърт, се намира и тримесечен престой в посткомунистическа Литва от средата на 90-те години. Изключително точно е намерена рецептата - между куриозните злини, причинени от бившето съветско правителство, екзотичният постсъветски типаж (престъпни мутри и достъпни девойки в салони за масажи) и умерената симпатия към един малък народ, запратен от историята на дъното на живота - с която Франзен описва източноевропейския преход. Той просто не може да си позволи ирония, карикатура или гротеска, защото ще бъде упрекнат в нетърпимост към чуждото и различното. За имигрантите от тези страни обаче американското "чуждо" е по-скоро "свое", те могат да направят (едно от малкото им предимства) това, което местните хора не смеят, могат да изкрещят "импулсивно" своето мнение - като детето от приказката за голия цар. Останалото е въпрос на късмет да бъдеш забелязан в подходящото време от подходящ човек.

За да не продължавам с примерите от други страни, ще се опитам по-скоро да обобщя двете главни условия за успех на българската тематика в някоя чужда литература: авторът трябва да се прицели в повествователен жанр, който има здрави местни традиции, и да възпроизвежда популярните стереотипи на представите за България, българи (балканци, източноевропейци) и тоталитаризъм. Погледнато отстрани, неговото поведение съдържа отчетлив момент на (културна) инициация: той преминава прага на своята принадлежност към една (вече надмогната) и встъпва в пространството на друга (по-престижна и силно желана) общност. И както при всяка почтена инициация, и тук личният елемент (частното преживяване) гарантира достоверността на разказаната история. Това превръща автофикцията в предпочитан до задължителност литературен похват - и от страна на авторите, и от страна на издателите, които менажират интереса на публиката във всяка страна. Първият вариант на книгата, написана от К. Касабова, е бил нещо средно между туристически пътеводител и пътепис. Издателската редакция й го връща за преработка с основното изискване да бъде добавен "личен елемент" (Джадала 2008); сега вече и заглавието става адекватно на очакването за лично преживяна екзотика: "Улица без име: детство и други злощастни приключения в България"³. "Търси се истината за комунизма, ами да започнем с личната истина на всеки и ще разберем и целия комунизъм", признава и Р. Лазарова (вж. Добрев, Кръстев 2009).

Личната история като литературен похват, разбира се, не отрича и личната полза на авторите в психологически план; всъщност те самите нерядко я експонират. "Аз ги пиша [книгите си], защото имам вътрешна потребност от тях" (Джадала 2012), твърди Н. Гроздински. "Травматизирана съм от това минало ... макар да не са ме били или измъчвали" (Николов, Чернева 2013), казва Р. Лазарова. Единственият, който отрича публично психологическата полза, която би имал от отиграването на някаква травматична ситуация, е С. Левичаров. Това е очевиден парадокс, защото точно при Левичаров терапевтичният ефект от писането на българска тема е най-недвусмислено очевиден. Евелина Ламбрева, лекар по образование, психотерапевт с психоаналитична ориентация, прави компетентен анализ на (причините за) нейното авторство. Всъщност задочният диалог между тези две немскоезични писателки е особено интересен, още повече, че книгата на Ламбрева-Йекер се появява като пряк резултат от публикацията на “Apostoloff". Несправедливостта на оценката за България, гротескните описания на българската действителност карат Ламбрева да започне свой разказ, своя книга в опит да покаже сложната истина за България и нейното минало. (Вече посочих с каква "готовност" немско-австрийско-швейцарската публика - защото издателствата са и от трите страни - очаква да се срещне с такава истина.) Оказва се, че най-заинтересуваният отрича най-яростно факта на своята психологическа полза (и това е труизъм в психоаналитичната практика). Какво да кажем тогава за тези (доста по-млади, напуснали България още преди да навлязат сериозно в проблемите на живота) писатели, които гръмогласно артикулират своите психологически проблеми с тоталитарното минало?

Но нека сега се опитаме да направим преход от хлъзгавите дълбини на психоаналитичната интерпретация към доста по-ясните правила на съвременния културен пазар. Нашите писатели в чужбина продават на своите нови читатели една очаквана и разпознаваема за тях "тоталитарна България" с цената на (по-малка или по-голяма) недостоверност в литературните представи за нея. Тази недостоверност може да придобие откровени измерения, зададени още върху корицата: Гроздински се появява с (печално известното) име на един руски цар; Димитър Динев избира странното лично име "Dimitre", просто защото искал и той да си "има ударение" според едно интервю; родният "изток" на М. Пенков е онагледен със силуета на типично руска църква, а героят на един от най-известните му разкази купува Ленин, след като би могъл да си напазарува тоталитарна мумия и от центъра на родната столица. Между кориците примерите са още по-драстични и абсурдни. Ще припомня само "органа на мълчанието", или анорексичното женско тяло, което според Р. Лазарова е било популярен отговор на глада и безправието преди 1989 г. (Всеки психиатричен справочник ще разпознае анорексията като типична болест на консумативните общества; какъв е смисълът да се откажеш от храната, когато тя и без това не достига?)

Не по-малко показателен е подходът, предприет от онези автори, които дръзко (и всъщност похвално) решават да преведат сами книгата си на български език, или поне да я адаптират към своята публика. Така постъпва например М. Пенков, който има зад гърба си и една ранна книга, публикувана у нас - сборника с фантастични разкази "Кървави луни" от 2000 г. Той не просто превежда, а пренаписва и побългарява "На изток от запада", като се старае да й придаде "автентичен" вид, пресолявайки я с диалектизми, прозаизми, разговорни фрази и старомодно фризиран синтаксис. Р. Лазарова снабдява българската версия на "Органът на мълчанието" със справочен апарат под линия. На българската публика ("европейци сме, но все не дотам") трябва да бъдат обяснени, според мнението на авторката, и най-популярните топоси от туристическия маршрут на Париж, и най-елементарните психоаналитични понятия. Този вид побългаряване и адаптация ни връщат към културните практики на Възраждането и към един подход, който е имал някакъв смисъл преди век и половина, но в епохата на безпардонната модерна глобализация представлява истински атавизъм.

Така стигам до термина, който бих предпочела да не използвам, но всички факти ме принуждават на него. Литературата, която предлага "български тоталитаризъм" на чужда публика, все по-ясно се ориентира към една стратегия, позната от изследванията на постколониализма като самоколонизация. Тя, с други думи, замества стремежа към аналитизъм, критическа авторефлексия и психологическа задълбоченост с приспособяване към пазарната конюнктура и обслужва онези стереотипи, които доминират в популярното мислене за България във всяка конкретна страна. Разбира се, всеки би могъл да ми възрази: защо самоколонизиране, след като тези книги са предназначени за чужда публика? По простата причина, че те се продават и на български език, представляват реалност на нашия книжен пазар и дори притежават специфичния чар на мнението, изречено "отвън". А българският човек, както знаем, има навика да се предоверява на чуждото мнение за себе си, дори да го търси с жажда от мазохистичен тип. Той е способен да види себе си с очите на авторитетния чужд и, разбира се, да не се хареса.

Сега вече можем да си зададем и един прагматичен въпрос. Кой печели от литературния износ на български комунизъм? На първо място, всяка "голяма" литература, или всеки културен център с голям книжен пазар. Онези книги, които потвърждават собствените му представи за "свое" и "чуждо", за това как е устроен и накъде се развива светът, укрепват националната идентичност, сплотяват желанието да си останеш откъм сигурната страна на бариерата, която опазва политическото статукво. На второ място писателите, които завършват сполучливо инициационния преход в нова родина. А българската култура? За нея остава утехата на олимпийския принцип - важно е да участваш и да бъдеш забелязан, а не да спечелиш някакво състезание. Важното е да има олимпийско събитие, да празнуваме взаимната си търпимост и официалното сближаване на културите.

БЕЛЕЖКИ

1. Ето в същата последователност и българските издания в превод на тези книги: Илия Троянов. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. София: Сиела, 2007; Димитър Динев. Ангелски езици. София: ИК "Рива", 2010; Сибиле Левичаров. Апостолов. София: ИК "Атлантис-КЛ", 2009; Евелина Ламбрева-Йекер. Защото говорехме немски. София: Сиела, 2011; Капка Касабова. Улица без име. София: Сиела, 2008; Ружа Лазарова. Мавзолей. София: Сиела, 2009; Ружа Лазарова. Органът на мълчанието. София: Сиела, 2012; Мирослав Пенков. На изток от запада. София: Сиела, 2011; Николай Грозни. Крака на костенурка. София: Сиела, 2012; Соня Ангелова. Невъзвращенка. София: Сиела, 2013. [обратно]

2. Така например в една рецензия, публикувана във в. "Frankfurter Algemeine" от 14.12.1996 г., критикът Хуберт Шпигел определя Ил. Троянов като многообещаващ автор. Сред положителните качества на неговия дебютен роман той посочва умението да се разказва с лекота, пъстротата и богатството от хрумвания. "Авторът сменя разказвателните перспективи с голяма сръчност, разказва с много гласове и вдъхва на героите си живот. Тези дарби обаче крият и опасности. Разказвачът прекалено често заема позиция, която превъзнася надмогнатата нищета и въприема миналото единствено като идилия. Това започва още с езика, който Троянов използва, приписвайки човешки качества на най-различни неща и така създавайки свят, в който нищо не е съвършено, но все пак той изглежда по някакъв начин уютно и омагьосващо приятно... Романът е много внимателно изграден и сложно инструментиран... В последната си трета обаче става твърде опростен... Троянов се проваля напълно в терапевтичното пътуване на своя герой." [обратно]

3. Street Withoit a Name: Childhood and Other Misadventures in Bulgaria. London: Portobello, 2008. В това заглавие трепти ясен отзвук от викторианското отношение към злощастния живот на туземците в местата, все още нецивилизовани от западноевропейския разум. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Георгиева 2012: Георгиева, Аглика. Мирослав Пенков: Чувствам се българин, а не човек на света. // Новинар, 15.10.2012 <http://novinar.bg/news/miroslav-penkov-chuvstvam-se-balgarin-a-ne-chovek-na-sveta_NDA3MjszNQ==.html> (05.10.2013).

Джадала 2008: Джадала, Мария. Капка Касабова: По следите на нашето колективно соц и пост-соц минало. // Кафене.бг, 02.11.2008 <http://kafene.bg/-4350/article> (05.10.2013).

Джадала 2012: Джадала, Мария. Николай Грозни за хората като богатство и за осмислянето на живота. // Кафене.бг, 14.09.2012 <http://www.kafene.bg/-11532/article/> (05.10.2013).

Добрев, Кръстев 2009: Добрев, Петър, Кръстев, Александър. Ружа Лазарова: Да започнем с личната истина и ще разберем и истината за комунизма. // Аз чета, 22.10.2009 <http://old.azcheta.com/index.php?option=com_content&view=article&id=627:2009-10-22-20-09-30&catid=1:interview&Itemid=24> (05.10.2013).

Николов, Чернева 2013: Николов, Тони, Чернева, Димитрина. Ружа Лазарова: Нося травмите на комунизма. // Култура, 11.01.2013 <http://kultura.bg/web/нося-травмите-на-комунизма> (05.10.2013).

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2013, № 10 (167)