ПРОСТРАНСТВА НА НЕСВОБОДАТА / ПРОСТРАНСТВА НА СВОБОДАТА В ПОЕЗИЯТА НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

София Ангелова

web

---

Abstract: The article examines one of the possible explanations for the persistent presence of Elisaveta Bagryana's poetry in the broad readership and the Bulgarian literary canon. The study traces the changes in the themes and the specific features of Bagryan's creativity in the 1920s and 1930s, respectively, claiming that the popularity of her poetry over these decades is due to the finding of a space of her own and a poetic voice of her own, being at the same time synchronized with the pulsations of the literary process during these decades.

Key words: Bagryana’s poetry, literary canon, literary process.

---

Отбелязването на годишнини на българските поети и писатели на научни форуми е от изключителна важност, тъй като, при все по-стесняващия се кръг от читатели в наши дни, удържа паметта за тях и предоставя възможност да им отдадем своята почит и признателност за приноса им към българската литература.

Когато обаче се наложи да се говори за творчеството на автори, за които българската академична мисъл е изписала цели библиотеки, е трудно човек да намери своята, незапълнена, част от общата картина. Още повече че в последните десетилетия българската литературна наука до голяма степен изясни важни за осмислянето на Багрянината поезия положения: за мястото й в традицията на българската поезия, писана от жени; за характера на "женския бунт" и готовността на обществото да го приеме; за символичната фигура на Матриарха и за причините за присъствието й в проблематичния по отношение на жените авторки канон. Именно на едно от възможните обяснения за устойчивото присъствие на Багрянината поезия сред утвърдените през 20-те и 30-те години български автори (на този период ще се спра), а съответно и за устойчивото й присъствие в канона съм посветила този текст.

Двадесетте години

1. Багрянината поезия е част от отместването на символизма от поетическото поле, което той почти изцяло е завзел до войните. Това става с различни похвати в различните литературни направления на 20-те:

- трансформиране на поетиката, мотивите и изразните му средства в друга тематична област - Христо Смирненски;

- радикални призиви за оварваряване на поезията - Гео Милев;

- използване на потенциала на вещния свят за философски, екзистенциални, обобщения за присъствието на модерния градски човек в света след войните - Атанас Далчев.

В този контекст поезията на Багряна е своеобразно връщане на думите към нещата (äоколкото символистичната поетика е немиметична) и бележи изострена чувствителност към сетивността за реалния свят.

2. Заедно с това Багрянината поезия от това десетилетие има сериозен принос към българския стих и неговата ритмика (достатъчно е споменаването на "Стихии").

3. Отбелязаното дотук не е самоцелно, то е част от разширяването на проблематиката и тематиката в търсенията на българската поезия през този период. Багрянината поезия успява да отвоюва свое, незапълнено, празно до появата й място в тази разширяваща се през периода проблематика:

Формулирани от Гео Милев в контекста на поетиката на експресионизма, в българската поезия залягат два основни проблема:

- мястото на човека свободен в света;

- бунтът като идеологическа, но и естетическа категория.

В този план Багрянината поезия от 20-те, освен че е вписана в него, своеобразно дискутира и проблематизира тези категории, отваря врати към непознати за българската поезия до този момент техни варианти - за мястото на жената в тях и за отприщване на смълчавания глас ("И моят глас млъква, смутен и треперящ"), за отвоюване на правото да се изговаря свободно човекът.

4. На основна трансформация са подложени в поезията на 20-те фундаменталните ценности, съответно и устойчиви мотиви на българската поезия от Възраждането насам:

4.1. Мотивът за разколебания дом. Домът в поезията на 20-те не е мястото, където човекът е автентичен сам на себе си, не е центърът на неговия Космос. По тази причина домът не е бленуваното, макар и осъзнавано като невъзможно, място на завръщане:

Тази разколебаност функционира по един начин в "Зимни вечери", по друг начин в поезията на Далчев например в "Есенно завръщане" ("Мойто есенно скръбно завръщане.../ в безутешната бащина къща") и особено в "Повест", при Багряна обратният път е неподозирано тежък ("когато аз не подозирах още/ как тежък ще е пътят ми назад"). В нейната поезия домът с тъмните ниски стаи, в които е душно и тясно, с лабиринта на тъмните коридори, със заключените врати, с прозорците с решетки и ръждясалите ключалки е пространство на несвободата. И бунтът, разтрошаването на ключалките на дома-затвор ("Разтроши ключалките ръждясали!/ Дай ми път през тъмни коридори!"), е всъщност в порива да се излезе в пространствата на свободата - на широкия път, в широкия свят (в огрените простори) и да се намери автентичният глас, с който да се говори за автентичната своя същност.

Статика-динамика, затворено-отворено пространство, свобода-несвобода са основни маркери, вписани в проблематиката на "човека свободен в света", бунта и разколебания дом през 20-те.

4.2. На подобна процедура на разколебаване е подложена и Родината. Макар Багрянината поезия да не стига до радикални питания "Прекрасно: но - що е Отечество?", то в нейната Родина "вляво кървава вечер гори, вдясно тъмни пожарища пушат", върхът е черен, морето е черно, земята е черна, страданието е максимализирано: "няма народ с орисия по-лиха/ и с мъка по-тежка". Мотивът за смълчавания глас се разпростира и над образа на Родината: песента е "сподавено-тиха", а волята - "безропотно няма".

Убедена съм, че макар и съзнателно схематично представени в този текст, отвоюването на свое пространство и на свой собствен глас, с които Багрянината поезия се вписва синхронно в търсенията на българската поезия и пулсациите на литературния процес, са една от причините още в това десетилетие името й устойчиво да присъства редом с имената на утвърдилите се през същото десетилетие поети.

Тридесетте години

През тридесетте години литературният процес сменя посоките си, прозата се завръща на полагащото й се място, излиза от националните рамки и се отваря към света, опитва се да преодолее осезаемата липса на морска чувствителност ("На котва" и "Прах след стадата" от Матвей Вълев, "Капитан" от Яна Язова, "Изобретателят", "Писма от Южна Америка" от Борис Шивачев и др.)

Бих определила Багрянината поезия през това десетилетие като поезия на търсените и постигани пространства на свободата, на широкия път в широкия свят (Босфора, Скандинавия, Египет, пустинята, Словения, Париж, Венеция, Марсилия...) и на свой автентичен поетически глас да говори за тях. Този глас е прозрял и за него няма съмнение, че изкушението на далечността, възторгът от движението, опиянението от простора и умората от странстването са единствената възможност за постигане на тайните на битието и отстояване на нравствените начала, на човешкото ("Птица с моторно сърце"):

КОЙТО НЕ ПОЗНАВА ИЗКУШЕНИЕТО на далечността,
възторга на движението,
тръпките на опасността,
опиянението от простора
и на скитничествотото умората -

той никога не ще проникне ни в живота, ни в смъртта,
не ще прозре ни злото, ни доброто...

Променят се съответно заглавията - сърцето е (обобщително) човешко, звездата е на моряка.

Стихът върви към по-голяма свобода.

Сменят се и поетическите образи, инструментариумът за постигане на тази свобода и присъствие в света - птицата, ладията, вихреният кон, крилете от 20-те, са изместени от експреса, автомобила, моторната птица, птицата с моторното сърце, радиото, огромните телескопи, сред които е положена променящата се, но и неизменна, "вечна", същност на жената от ХХ век ("Пенелопа на ХХ век"):

Виж ме - съща сред безброй промени,
виж ме - чиста в чиста светлина,
виж ме - първата и сетне - мене,
твоята и вечната жена!

Темата за техническите постижения и присъствието на машините в човешкия свят, разбира се, не е нова: тръгва ясно заявена в прочутия Алеков пътепис, минава през първата стихосбирка на Ламар, есетата на Чавдар Мутафов, нееднозначната, негативно-скептична оценка за отношението човек-машина у българските диаболици и пр. през 20-те, поезията на Багряна от 30-те добавя нови щрихи в отбелязаната по-горе посока, за да достигне през първата половина на 40-те до разбирането, че машината е не просто ежедневието на съвременния човек, но е и част от романтиката на съществуването му ("романтиката е сега в моторите,/ които пеят във небето синьо") в поезията на Вапцаров. Багрянината поезия в този план е приносна и към тази тематична област на българската литература, в контекста, разбира се, на търсените и постигани от лирическата й героиня пространства на свободата и на поетическия инструментариум на тази операция.

През 30-те години към гласа и себеизразяването на жената в поезията й от 20-те се прибавят ново самочувствие и самоидентификация - на жена и поетка едновременно ("SOS"):

...Ще умра доволна и без болка,
ако успея, като жена и поетка,
да разкрия пред света сърцето си...

Категорично заявеното поетка е израз на ясното съзнание на Багряна за особеното й място в българската поезия - на "поетка" по собствените й думи сред поетките, но и национален поет сред националните поети, и няма напрежение в тези й две роли, доколкото гласът на жената-поетка е в съзвучие с пулса на времето и в синхрон с пулсациите на литературния процес, като неотклонно успява до отвоюва и отстоява собствено място и глас в него.

И за да завърша, бих искала да добавя, че очевидно е била в съзвучие и с интересите на читателската публика. Казвам очевидно, макар съвсем да не е очевидно, защото не ми е известно да има обхватни проучвания на частните библиотеки на образованите хора в провинцията, извън столичните творчески, академични и интелектуални кръгове, както и допитвания до притежателите им за външната и вътрешната им мотивация да си закупуват произведенията на точно определени автори през тези десетилетия - 20-те, 30-те, първата половина на 40-те. Що се отнася до външната мотивация, то може да се предположи, че критиката, сказките, книжарската реклама, модата, приятелската препоръка, учителите по литература, които тогава са били авторитети, са насочвали избора. Вътрешната мотивация обаче, тоест не само да купиш, но и да прочетеш и препрочиташ определени стихосбирки (в онези десетилетия книгите са били купувани, за да се четат, а не да стоят в домашните библиотеки за престиж - явление, характерно за 70-те примерно), мисля, че не е проучена. Само като емпиричен факт, върху който не могат да се правят обобщения, ще отбележа, че първото издание на "Сърце човешко", е част от ученическата библиотека на моя баща. Книгата излиза, когато той е бил на 12 години, не само е четена, но е и подписана, както всички книги в тази библиотека, защото са се предавали от ръка на ръка, за да се четат и да се върнат после обратно при своя притежател. Дори Багрянината поезия да е била част от програмата за обучение по литература тогава, това едва ли се е разпростирало върху току-що появилата се стихосбирка (разбира се, още от "За моята си черга" знаем, че тогавашният български ученик масово е четял книги, които не са били част от учебната програма, за разлика от съвременния български ученик, който също тъй масово не чете дори книгите от учебната си програма по литература). Аз не зная, не съм попитала навреме каква е била мотивацията на едно тогавашно 12-годишно учениче от провинциален град да отдели от дневните си пари, за да си закупи най-новата Багрянина стихосбирка. Не само аз не зная, такъв тип проучване не е правен, не е вече и възможно да се направи, защото онези хора отдавна не са сред нас, за да ги попитаме, а любознателните потомци през 90-те побързаха да разпродадат библиотеките на дедите, бащите, бабите и майките си на безценица (и до днес в Бургас в една-две неугледни лавки и дори на улицата могат за по 1-2 лева да се закупят безценни издания). В този смисъл ние сме длъжници на рецептивната естетика, третият в нашата "света троица" автор-творба-читател отсъства (евентуалната статистика не би могла да ни помогне особено, когато иде реч за вътрешна мотивация). Макар че именно неговата гледна точка, на читателя, на редовия образован читател, би попълнила сериозни празноти в нашето познание за това как и защо определени автори, вкл. Багряна, устойчиво присъстват както в канона, така и в съзнанието на широката читателска публика (колкото и условно да е това понятие в момента) от появата си в българската поезия до днес.

ЛИТЕРАТУРА

Ангелова-Дамянова 2016: Ангелова-Дамянова, София. Лекции по българска литература между Първата и Втората световна война. (Първа част). Бургас: Либра Скорп, 2016.

Кирова 2003: Кирова, Милена. Между Пътя и Мястото: към проблема за родовата (gender) идентичност на текста-Багряна. // Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст. Албена Вачева и Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, 08.04.2003. <https://liternet.bg/publish2/mkirova/pytiat.htm> (08.11.2018)

Кирова 2009: Кирова, Милена. Жените и канонът: мярката, която не е една. // Неслученият канон. Български писателки от Освобождението до Втората световна война. Съст. и ред. Милена Кирова. София: Алтера, 2009, с. 9-46.

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Родена от главата: Фабули и сюжети в женската литературна история. София: ИК СЕМА РШ, 2002.

Хаджикосев 2004: Хаджикосев, Роман. Лекции по българска литература (1918-1944). Букурещ: Университетско издателство, 2004 <https://is.muni.cz/el/1421/podzim2016/BJA305/____1918-1944.pdf> (08.11.2018)

  © София Ангелова-Дамянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2018, № 11 (228)

Текстът е четен на Кръгла маса, организирана от Института за литература на БАН и Столична библиотека на 12 ноември 2018 г., в чест на 125-годишнината от рождението на Елисавета Багряна.