ДЕН ЗА КЛЕНОВЕ

Михайло Пантич

web

Щом слънцето се наклони на запад и за миг, сякаш подновявайки всекидневното коронясване на света, заседне на върха на голямата планина, слизам към реката. Летният ден е дълъг, несвършващо дълъг, и до нощта е още далече, цели три часа. През мочурливата ливада и гъст върбалак стигам до водата, чист, като че отивам на свето кръщене. Повърхността на реката е неподвижна; няма дори полъх на вятъра, нито бразда по водата. Надвесвам се. Две пъстърви, мои стари добри познайници, с достойнство, без прекалено бързане, се отдалечават от края към дъното на вира. Пъстървите са удивителни създания, наподобяващи риби: сигурен съм, че се създават чрез кристализация в сините водни дълбини, там, далече от погледа, дето водата се сгъстява до самозабрава и се преобразува в ново, рибовидно тяло, нещо подобно на раждането на ларвата на змиорката от земната утроба, както е учил един средновековен хиромант, мистик и зоолог.

Винаги започвах риболова на тази река - чието име заради нейната святост не искам да спомена - оттук, от този вир. Отначало не правех нищо. Сядах на тревата и четях водата. Пъстървите щяха да ми кажат всичко: ако главите им бяха обърнати по посока на течението, а телата им срещу течението и при това леко наклонени към повърхността, имаше на какво да се надявам. Реката в тази си част е всякога толкова бърза, че в един момент хипнотично ви се привижда като да е застинала неподвижно в своята мощ. Не знаех колко щях да стоя така унесен над водата. Понякога само минута-две, понякога час или повече, а понякога, ала изключително рядко, щях да изпадна в някаква далечна и дълбока самозабрава, в състояние, интензивно придружено с отсъствие на всякакви чувства и мисли, изхвърляйки от ума си защо съм всъщност тук. Щях да стана след това и да се върна вкъщи, без капка двоумение и без съжаление, че съм прахосал ловните часове. Просто така се е случило и, съвсем естествено, така е трябвало да бъде.

В действителност, обикновено щях да започна, улавяйки онази незабележима сянка, която предупреждава, че денят е почнал да остарява. Едва се е усетило как тази сянка пада над водата и, след стъпка или две, си отива светлото. Ако мигнете в неподходящ момент, ще пропуснете да видите как въздухът около вас за част от секундата светкавично ще се разреди и после веднага ще се смеси с първия бледосив нюанс на едва загатнатия летен здрач. То - това преобразяване, това стареене на деня - раздвижва рибата. Тя го усеща много по-добре от нас, защото рибата е безпогрешно туптящо сетиво, божествено създадено като водата, дъжда, вятъра, въздуха, билките, слънцето и месеца. Само този, който учи, който е готов непрестанно да учи, може, понякога, изостряйки инстинкта си в такъв момент, да се научи да чете водата.

Подир тази сянка, като някакъв набързо роден неин син, се втурва първият вечерен ветрец. Ако е полъх от север, свеж, може би ще има добър лов, ако е южен, влажен и сънлив, рибата ще бъде незаинтересована и ленива. Най-напред от края, в сянката, над водната трева, която се полюшва в бързея, изпод гъстите върбови корони, изскача малка пъстърва. После още една и още една, чува се вече и едно примамливо "плюс", охо-хо, господин Глад, придружен от госпожица Игра, размърдаха великата господарка на вира и вече навсякъде наоколо се чува весел плясък по повърхността на реката. Тромава жълта мушица, за кратко, със залитане се залюлява над огледалната вода, и вече я няма.

Рядко ловех пастърви. Има безброй обяснения защо правех това някак неохотно. Главно, бях уверен, че с лова на пъстърви отнемам нещо от това безупречно равновесие, че съвсем непоканен руша един ред, който е по-стар от мене, от всички нас. Оставях ги на мира, освен в дните, когато у мен избуяваше неустоимия прастар зов на ловеца, когато демоните на някакви далечни предци чрез мен постигаха своето. Повече обичах кленове¹, риба, която в тоя край не беше смятана за ценна, напротив, гледаха на нея, по много причини, като на необходимо зло. А ако все пак някой път клен се хванеше на мушица, предназначена за пъстърва, биваше с ругатня връщан във водата, а понякога, ей Богу, ръката на някой ядосан рибар, съвсем варварски го трясваше в брега. Кленът от бистрата вода - а забравих да ви кажа, че това беше най-бистрата река на света, наистина, без преувеличение, най-бистрата река на света - та казвам, кленът от бистрата вода е лукавец, предпазливец и умник от най-висша класа. Първите години, дори и при удобни случаи, не можех нищо да хвана. Почти съм се отчайвал, ала не напълно - знаех, че трябва да бъда търпелив; бавно, да чакаме, всички един ден ще си получим своето. Не си въобразявам: кленовете ми се надсмиваха - на всяко мое погрешно движение, на всеки неуместен опит, на всяка предложена стръв. Излизам, да речем, до водата, и подплашвам ято кленове, които се излежават на слънце. Те се измъкват на сигурно място, пак се повдигат на повърхността и започват любопитно да ме наблюдават, честна дума, да ме наблюдават. Друг път пък, друга история: промъквам се, пълзейки през тревата, направо съм спрял дъха си, и се надвесвам над вира. Спускам въдицата със съблазнителна стръв - вишня, червей или скакалец - до самата уста на най-хубавото парче. Той го докосне презрително, пък се обърне - нещо му се струва подозрително, не знае какво, затова се и съмнява...

Или, сещам се и това. Заставам до такова място на реката, на което обикновено се събират големи кленове. Ако в момента не са тук, ако преди мене е минал някой риболовец или овчар, ако някое зверче е отишло да се налочи с вода в жаркия летен ден и ги е подплашило, това не ме смущава. Вземам шепа ситни камъчета, сядам така, че сянката ми да не пада на реката и бавно започвам на едно и също място, на равни интервали, да хвърлям камъчетата. Бух-бух-бух. Не са минали и две-три минути, и ето ги. Първо някакъв дребосък бързо прелита през мястото, а после пристигат и останалите, бавно, но уверено, като под някакъв ред, всеки следващ по-голям от другия, а накрая - сякаш против волята си и само за да провери какъв е случаят, и да потвърди несъмнения си авторитет - лениво се носи и главният клендак², с широка и сплесната глава и тяло като малко торпедо, от ония, на които от десет метра може да се види небцето, щом на повърхността се потопи голям скакалец.

Така, сега сме при скакалците. Големият, зелен ливаден скакалец, който в летни дни, особено по време на косенето на крайречните ливади, има обичай безгрижно да скача във водата. Право в челюстите на клена, а и пъстървата не се отказва от него, напротив. Кленът, както казах, в тези краища не го ловят, и на моите въпроси към редките риболовци ("рибарите" там ги смятат за безделници, но достолепни безделници, с репутация) как би трябвало да го ловя, получавах обикновено все същият, небрежен отговор: "Не знам, братле, може би със скакалец." Не е кой знае какво изкуство да се лови клен в сура³ или мътна вода, правил съм го много пъти и на езера, и в реки. Като не забелязва добре, кленът взема стръвта самоуверено, някак радостно и решително, но това беше прозрачна река - повтарям, най-бистрата река на света - и тук кленът можеше да ме види как привечер слизам по планинския склон към брега (а че ме бе видял, това е ясно), а още-повече, когато наивно се опитвах да му навра стръвта под устата, макар и тази стръв да се наричаше зелен ливаден скакалец.

И така, от десет години се приготвях за този ден, денят за кленове. Отначало, казах ли вече, не знаех почти нищо. Ала постепенно, незабележимо, отначало опипом, напълно интуитивно, а едва по-късно и с разума - който за риболова не е най-важното нещо (важно е, но не е най-важното) - започнах да се потапям в този свят и да ставам част от него. Десет години, мерено с някакви други мерки, може и да е много време, повече отколкото е нужно напълно да се променим и ние, и всичко около нас, ала десет години за риболова е само един скромен период, точно колкото е необходимо за основно разпознаване на онези сили, на които почива тази страст, стара, колкото е стар и нашият род. В тази страст се ангажира всичко, и предчувствието, и всичките сетива, и знанието, и разума, и таланта, и умението, и късмета, и, разбира се, онова нещо, което е най-дълбоко у нас, онова мигновено потъване в първичното. И случая, естествено, защото риболовът не е нищо друго, освен опит да подготвим и предизвикаме този чародеен случай, в който рибата точно на този ден, точно на това място, точно в този миг, точно нашата въдица да налапа, с точно тази, предложена от нас стръв. Не ще и дума: риболовът е точно обратното на смъртта, чието настъпване се опитваме да предотвратим с някакво друго изчакване, изчакването на нечия друга смърт; той е абсолютната, радостна възхвала на живота, вечният пулс на възраждащата се материя.

Десет години, гледайки, дебнейки и учейки всеки ден по нещо ново, събирах енергията, която се изля в едно утро. Всичко, което ми бяха казвали, бях го проверил, защото риболовът, в самата си същност, e почти непредаваемо изкуство. Всичко в него можете и да научите, но онова неповторимото, онова главното, онова усещане за рибата и за четенето на водата, то се отглежда като най-скъпоценен талант, то не се натрупва, а само се усъвършенства, при условие че имате у себе си какво да усъвършенствате. Моето учение започна със зеления скакалец, който трябва да се употребява като стръв в точно определено време на годината, в точно определени часове на деня, часът след разсъмване или часът преди смрачаване. Понякога в зори, понякога в здрач, понякога никога - но никога, никога посред бял ден, по ведрина, по слънце и в безветрие. Тогава кленът се припича на слънцето и дреме, и не му е до ядене, та дори и ято скакалци, големи колкото врабци, да паднат изведнъж в реката. Ако целия ден ръми дъждец и духа вятър, който предизвиква малки вълни, то е вече нещо друго, тогава, раздразнен, кленът се храни цял ден, кленът е активен в дъжда. Но след дъжд кленът не взема от повърхността. След дъжд той се успокоява и можете, привечер, да хванете който и да е неопитен клен. Когато водата се размъти, кленът излиза в края, в плиткото, и от време на време похапва, а ако е бистра водата, той се връща на своите обичайни, любими места. На едно място кленът се храни, на друго се припича, а ако му е обърната главата надолу по течението, той само минава, не е разположен да закусва.

На тази река научих още нещо. Нещо много повече. Не се показвай на клена, твоята сянка в никакъв случай да не бъде върху водата, и хвърляй или пускай стръвта колкото се може по-далече от тебе, по правило, винаги към онзи бряг на реката, на който не стоиш: всичко това съм си говорил след много неуспешни дни, в които съм вършил точно обратното. След време започнах да избягвам онези места, които ме привличаха от пръв поглед, защото в риболова първият поглед винаги лъже; вместо това, трябва да се разчете някой таен знак, да се открие едва видим сигнал, да се избягва това, което ти се предлага само; предлагано, значи лъжливо. Всичко трябва да се заслужи. А после, когато кленът вземе стръвта и свие с нея в дълбочината, най-важното е да се овладее онова вълнение, което нахлува в пулса и в гърлото, силно да се поеме въздух и да се запази самообладание до онзи съдбоносен миг, когато трябва да го набодете на въдицата, с решително, но едва забележимо, съвършено съгласувано дръпване на пръчката и ръката, от лакътя, не от китката. Колко пъти само съм избързвал да дърпам и колко пъти съм гледал как надхитрилият ме, огромен клен, откачен от въдицата, се оттегля във водата, за да не се върне повече това лято, на пук на всички следващи и напразни опити да го примамя отново. Набоден клен не подновява удара, но ненабоден, а преждевременно теглен, може и да повтори. По-точно, понякога ще повтори, понякога не, опитайте. Почти съм сигурен, че дали ще се върне на предложената стръв, която вече е гълтал, или няма да се върне, зависи от индивидуалните особености на всяка отделна риба, всяка от тях има нещо свое, нещо, което колкото и невероятно да звучи, я отличава от останалите представители на вида. Кленовете, все пак, не са скакалци, те ядат скакалци.

Вечерта преди деня за кленове излязох на реката, повторих своя малък ритуал, но не лових риба, нещо не ми позволи. Върнах се вкъщи спокоен, знаейки безпогрешно, че всичко трябва да оставя за сутринта, не само защото утрото е по-мъдро от вечерта, а и защото през горещи дни - а този ден беше наистина пъклено зноен юлски ден - кленът яде само на ранина, по времето на кратката утринна свежест. Налових скакалци в полето, недалеко от мястото, където щях да ловя, а това съвсем не е без значение, на клена трябва да му се предлага храна от вида, който най-често яде и спрямо която е най-малко недоверчив. Отидох да си легна, спокоен, като пред причастие. Събудих се без усилие, точно на секундата - за риболов не ми е нужен часовник - още веднъж проверих от снощи приготвените такъми и се спуснах по моята пътека до реката, да, пътеката по която освен мене никой никога не е ходил, или е ходил толкова отдавна, че дори не си спомня. Стигнах до водата, поздравих се с двете познати пъстърви, двата живи кристала в прозрачната планинска вода, и отидох на мястото, където ме чакаха големите кленове.

Това място беше всъщност там, където се съединяват моята река и един неин малък, но силен приток, на края на полето, преди тя да навлезе в клисурата. Малката палава река задържаше на устието си, колкото можеше, мощта на моята река, като същевременно й добавяше още по някоя капка сила... Утринна мъглица се носеше над водата, свежестта в средата на лятото влизаше под кожата, слънцето още не се беше показало. Застанах, добре прикрит, до голямата върба над големия зелен разлив. Първата светлина падаше над водата така, че нито в нея, нито от нея нещо можеше да се види. Разгънах въдицата, поставих плувката на точно определена дълбочина, проверих здравината на влакното и разположението на дребните оловни тежести, отворих кутията със скакалците и нанизах два на кукичката, от главата към опашката. Откъснах им краката и големите ципести крила и с леко движение на въдицата я хвърлих на десетина метра от себе си, там, където бързата вода се отделя от бавната. Не чаках нито секунда, нямаше нужда да чакам, това беше денят за кленове. В момента, в който плувката се изправи, а аз отпуснах първия метър на кордата, така че стръвта да се плъзне естествено по водното течение, кленът се появи. Взе стръвта самоуверено. Наистина, имаше защо да бъде самоуверен, на километри наоколо никой не ловеше кленове, особено не тази сутрин, бях сам, абсолютно сам, над водата, в утрото, сам във всемира, с кленовете, които искаха да играят старата игра на рибата и въдичаря.

Както казах, кленът взе стръвта хладнокръвно, плувката рязко се устреми косо, в дълбочината, спрях да дишам, преброих до пет и задърпах върха на пръта към себе си, точно така както трябва и колкото трябва. Прътът се огъна и две-три секунди нищо не се случи, съвсем нищо. Времето спря, а после отново потече, заедно с водата, долу, отвъд погледа ми. На самия край на продължението на ръката ми - защото кордата е удължена ръка - нещо все пак се случи. Държах пръта, без да отпускам, решен да чакам на това място, докато не дойде ако трябва и краят на света, или, добре, поне до онзи миг, докато не усетя, че идва. Бавно, много, много бавно, рибата се запъти към повърхността, ала не задълго; изведнъж се обърна и заби в устремен бяг към дълбочината. Издържах на тоя бяг, после на още един, и още един, всеки по-слаб от предишния. Бяха ми нужни няколко минути да довлека големия клен под краката си, до тревата, онзи същият, който последен идва на моята покана за игра с камъчетата. Обърна се на хълбок, видях го в цялото му великолепие: кървавочервени перки, сребристобял корем, кафеникаво-жълти страни с магично сложни люспи, в които е записана историята и съдбата на света, смарагденозелен гръб и едра, заоблена глава с голяма, широко разтворена уста. На два-три пъти вече беше поел въздух и лежеше тук, пред мене, на една ръка разстояние, омаломощен, като помръдваше само с хриле. Наведох се, без да отпускам кордата, и се опитах да го хвана с лявата си ръка. Брегът беше висок. Клекнах на колене - брегът и сега беше висок. Повдигнах му главата над водата. В момента, в който посегнах с ръка към неговото изправено тяло, той с последно, отчаяно движение, тръсна с опашка и влакното се скъса. Кукичката беше дълбоко забита в гърлото му, видях това съвсем ясно, ала тънкото влакно не беше издържало и кленът, като някакъв голям бял камък, просто потъна в дълбините.

Потръпнах. Не бях нервен, не бях отчаян, не бях уплашен, просто потръпнах, това беше чисто органическо потръпване, моят отговор на кленовото потръпване, среща на една eнергичнa жизнена тръпка с един не по-слаб предсмъртен гърч. И това се разреши така, както трябваше да се разреши. Отворих торбата, извадих нова кукичка с влакно, нагласих я на основната корда, пак повторих хвърлянето, всичко точно по конец, и пак всичко се повтори по конец, като че ли удари⁴ неговият брат близнак, само дето него не го довлякох до брега - той откъсна кукичката след кратка борба, веднага след като за първи път му извлякох главата на повърхността. Беше див и храбър боец и не ми се даде. Това, което последва, си струва разказа, защото се случи за трети, а после и за четвърти път, и всичко се повтори точно по-същия начин, по-точно не можеше и да бъде, и всичко това за по-малко от петнайсет минути, и само за четири хвърляния. Това беше едно голямо кленово семейство с много братя близнаци и сестри близначки в този утринен лов. Третия го влачих доста дълго, откачи се, когато вече мислех, че ми е сигурен. Никога не бива да си казваме, че имаме нещо, преди наистина да го имаме, особено не тогава, когато то е почти сигурно, дори не и миг преди това, още повече в риболова. Четвъртият, най-големият - а за неговата истинска големина не трябва да се говори, защото няма думи да се опише - се хвана по възможно най-глупавия начин. Направих всичко както сам Бог повелява, а той, Бог, ме гледаше това утро от небето и се любуваше, готов да пожелае да хвърли и той веднъж, защото това беше божествен ден за кленове, един на десет години, или един след десет години чакане, а десет години са достатъчни, за да се промени светът; та казвам, направих всичко, както е речено и записано във великата звездна книга на съдбата, издържах на всички негови удари, на всички лукавства, изхвърляния из водата, безумен бяг по течението, опит да се забие в тревата и накрая го довлякох до брега. Виждайки, че не мога нищо да му направя, че няма начин как да го хвана, скочих във водата, в студената утринна вода, трупешката, до пояса, хлъзгайки крака по стръмното дъно, като се опитвах внимателно да го прихвана с пръсти изпод хрилете. Той беше по-хладнокръвен от мене. Само ме удари с глава в бедрото и изпадна от кукичката.

Това вече беше прекалено. Стоях във водата, съвсем побеснял и отчаян, извън себе си. Като че изтръгнат от някакъв мигновен, почти безсмислен сън, внезапно се пробудих - хванат бях в най-съвършената игра, в която всички, абсолютно всички, според най-строгите възможни правила, въпреки моите усилия и вещина, играеха против мен. Но в следващия момент знаех, че греша, че съм в заблуждение, че красотата на тази игра не е в това да играеш срещу някого, красотата е в това, че сме играли всички, и рибите, и аз, и реката, и господин Бог, и господин Случай, десет години изкристализираха в една-единствена секунда просветление, десет години ми бяха потребни да схвана, че същността на ловната красота е в това, всички да играят и никой да не бъде победител.

Някак си се измъкнах от водата и се изправих. Вода се стичаше от мен, последните вълма утринна мъгла се вдигаха от реката, слънцето изпращаше първия си лъч. Стоях прогизнал до кости и се питах какво да правя по-нататък. Утрото вече настъпваше, във водата се открояваше всеки детайл, всеки камък и всеки стрък, и аз осъзнах, че отговорът е само един, че играта трябва да продължи дотогава, докато съществува и най-малката възможност да бъде играна. Отново отворих кутията с кукичките и, противно на предишните правила за тънко влакно и малка кукичка, избрах една голяма кукичка с много здраво влакно. Нанизах три скакалеца. Над главата ми премина онази сянка, която възвестяваше, че новият ден е настъпил. Всичко наоколо, във водата и въздуха, се виждаше ясно, можеше с часове да наблюдаваш мълчаливо нещо, и после това нещо - дърво, камък, планина, вода или риба - да ти се разкрие на своя безмълвен език и да ти разкаже какво е то всъщност. Хвърлих кукичката колкото можах по-далече, под надвисналите клони от другия бряг, в последния затъмнен квадрат вода, не по-голям от отвора на кладенец, в който отказваше да се събуди някой закъснял демон на мрака. И рибата удари веднага, ако щете вярвайте, повлече като да й беше за последно, а беше й за последно. Извлякох я и грижливо я положих във влажната висока трева, не се бореше, прие това спокойно, като последен знак на съдбата. Тогава хвърлих в най-бързата част на реката и пуснах кордата да се отмотава свободно дотогава, докато можех с поглед да следя плувката. И едва когато ми се изгуби от погледа, когато вече само предполагах, че това е все още моята плувка (дали беше или не беше?), стори ми се, че е отишла под водата. Затеглих с всичка сила и усетих силно дърпане, много, много силно дърпане, към което се прибавяше и силата на речното течение. Влачих го дълго и внимателно срещу течението, без да мисля за нищо, без да мисля, че го имам, докато наистина не стана мой. И него спуснах в тревата, беше досущ като първия.

Не ми се искаше да свършвам, само че вече не знаех къде да хвърлям. Тогава ръката ми сама заметна кордата с кукичката и стръвта във водата на бързата, палава речица; дълбочината не беше добре преценена и плувката подскачаше срещу речните камъни, ала щом навлезе в спокойната вода на голямата река и се изправи, веднага потъна. Силите постепенно ме напускаха, едва го извлякох някак си. Беше достатъчно за този ден, най-божият ден измежду всички божествени дни, макар че на тази страст истински пристрастеният не може да се насити, никога, докато ходи по този свят. Знаех това тогава, докато с кленовете в торбата се изкачвах по слънчевия планински склон, знам го и сега, десет години по-късно, защото още веднъж се промени светът, а и аз заедно с него. Само рибите, тази река и тази страст никога не се променят. И аз заедно с тях.

Понякога, насън, или в мислите си, отивам на тази река. Сядам над водата и мълча.

1998

БЕЛЕЖКИ

1. Клен - или речен кефал (Leuciscus cephalus) - вид сладководна риба от семейство шаранови (бел. прев.). [обратно]

2. Клендак - термин от риболова, означаващ едър кефал (бел. прев.). [обратно]

3. Сура - с цвят на непрана овча вълна (бел. прев.). [обратно]

4. Удари - термин от риболова; самото кълване на рибата се нарича "удар" (бел. прев.). [обратно]

© Михайло Пантич
© Лина Бакалова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2006, № 9 (82)