ТЪТЕН

Йовица Ачин

web

Нямате представа какво е като задуха синската бура¹. Костите ти стенат, в стомаха ти е като на Северния полюс - лед и вечна нощ, полунощ. И съмване няма. Духа откъм Велебит. До ранни зори има още два часа, а вече всички сме строени за проверка на плаца, който гледан отгоре напомня петолъчка, всички живи мъртъвци от Голямата тел². В мрака се белеем само ние. Превърнати в статуи от сол, а заедно със солта идва и скрежът, прояжда тялото чак до сърцето. Току се срути някой, припука като дъска и остане вкочанен на земята. Такава е синската бура. Никъде няма друг такъв вятър. Само на Голи оток.

Докато разказва, Драган видимо старее. Дъхът му се губи с думите. Едва му стига колкото да говори, а нищичко не остава да се помръдне дори, макар и на сантиметър да се премести в постелята, в която потъва все по-дълбоко. Щом прекъсне разказа си, пъшка и тогава изглежда, че ще успее да се надигне. Докопва четката за под, опряна до възглавницата му. Това е голяма четка от врани конски косми, с дълга дръжка, опира се на нея, надига се и пристъпя, пъпли, влачи стъпала по пода. Облегнат с цялата си тежест се подпира на дръжката, но това не е точно подпиране, защото през цялото време влакнестата грива забърсва пода милиметър по милиметър. От дългото лежане тазът му е станал на нищо. Бърза да се изпикае. Като патриарх, опрян на своя скиптър - казва, като поспира за няколко мига. В устата му гъргори. Примлясва. На масата в кофичка от кисело мляко е нащърбената му зъбна протеза. Казва “скиптър”, а устните му се разкривяват в гримаса. След това се блъсва в шкафа до вратата, а с него пада и малката вазичка от черна глина и се пръсва на парчета. Дори пикаенето не е каквото е било някога, преди лагера, в младостта. Сега за него да се изпикае всеки път е подвиг.

Нямате представа какво е, когато по пладне напече слънцето. Този лагерен остров е само камък. А и водоносецът дори да е бил някога, преди заточението, добър и милостив по душа, постепенно се превръща в злобно същество. Друго не може и да бъде, трябва да заслужи мястото си на водоносец. Иска ни се да му дадем знак поне капчица да ни капне, а той ужким неволно разлива водата на камъка и тя се изпарява в същия миг. Сякаш не е истинска вода, а чудодейна напитка, която небесният вестител принася в жертва на божествените следователи и стражарите, чийто сенки витаят над нас и разпалват слънцето да пече още по-немилостиво.

Виждам, продължава Драган, че един е получил разрешение и бавно пропълзява няколко крачки по нажежената скала. Развързва връвта от кръста си и кляка. В ръката му късче хартия, откъснато от чувалите за цимент. Напълно изпосталял, само кожа и кости, бутовете му спаружени, нямат колкото и за лакът. Помислих невярващо, че виждам как заизлиза дълго-дълго, дори не се напъна, такова дълго като на някой червоугодник, и изведнъж се сепнах, та това е дебелото му черво, изсипало се, напълно излязло от ануса и чак чувам как то, допряло се до нажежения камък, цвърти като на ръжен. А той го връща назад с хартията, посипана с каменна сода, назад в утробата, но червото не се дава и все се мъчи да излезе. И така няколко пъти. Най-накрая човекът се отказва да ходи по нужда, смачква хартията, по която е полепнал циментен прах и с тази топчица запушва отвора. Докато товарехме пясък от морето, попитах го с шепот за случилото се. Не се съмнява, че е решил проблема за известно време. Бетонирал е дупката, за да не му изтекат вътрешностите между краката. Не каза “вътрешности”, а тъжно ги нарече “моите помии”.

Да можех и аз да направя нещо подобно с пикочния си мехур, обяснява Драган, щях веднъж завинаги да се отърва от мъките на пикаенето. И без това никакво го няма. Не е струя, а едва-едва се процежда някаква тъмночервена течност. Като че ли някъде отвътре, от самия себе си, извличам мокър пясък, а тръстиковият ми скелет пука.

Който преживее лагера, той завинаги остава там, чак докато не дойде смъртта и не го издърпа. Всъщност там никога нищо не се случва, защото ужасът е винаги един и същ. Драган изпъшква. И все пак някой знае, че веднъж нещо стана. Страхувам се, но ми се ще сега да го разкажа за първи път на вас, преди да се е процедили от мен всичките сински ветрове, всичките пъклени жеги. Ще ви го доверя точно както се случи. Вие сте ми като синове и дъщери, всичко оставям на вас, да се погрижите после за всичко, което ви говоря, за всичко, което си спомням. Ще ви оставя и онзи Атлас на света. Поиска да посочи с ръка, но накрая само погледна към полицата, на която бе оставена опърпана книжица, и каза: без него няма да разберете нищо. Вижте къде е пустинята Мохава. Сега не съм съвсем сигурен дали тази беше пустинята, където са онези постройки. В Ню Мексико? Там, където се е случило същото. Заради това е убита Мерилин Монро. Научила го от Кенеди, от нейния президент. А и него са го убили заради това, за да не го съобщи на света. Това е тайна, за която не се говори. Но все пак се чудя как и защо я крият всички. Искам да се погрижите за това, пък дори и да го знаете, искам да го научите отново, да прегледате записките ми, да изслушате лентите, диктувани от мен, оставям ви всичко и трябва да го прегледате няколко пъти, за да го разберете. Няма да разберете нищо, ако не го прегледате многократно, и то най-обстойно. Аз осъзнах, че животът е крушение, а спасителни екипажи няма. Освен в онзи единствен път, когато спасителите ни бяха под носа. Много често този свят ми напомня душна морга, в която студеният въздух се върти на място, без излаз. И така, още съм мъртъв за живота и едновременно с това, единственият оцелял. Затова казаното от мен е истина, която иска да бъде изречена.

Ние сме посетители и окуражително кимаме с глави на Драган. Не ни е позволено да се месим. Наблюдаваме го внимателно. Каза, че се страхува. Треперенето. То го учи да мълчи. Но животът не е безкраен и той, дори повече от истината, настоява случилото се да бъде изречено. Иначе ще го задуши. Единодушно можем да направим извода, че все още е с ума си. Само все по-често, както със съжаление признава, се буди в три след полунощ и не знае нито кой е, нито какво е, нито къде е, и понякога му е необходим цял час да отваря и затваря очи в мрака, за да се върне, да се съсредоточи и тогава, казва, е страшно радостен, защото се уверява, че все още е нормален.

Така… най-напред дочух тътена. Кънти, тътне и не спира. Беше още рано. Лятото бе в разгара си. Бяха минали години и дисциплината в лагера малко се бе поразхлабила, или на мен така ми се струваше, понеже през пролетта бях определен да обслужвам радиоточката: пусках новини и музика от Загреб, Любляна или Белград. Това беше шестата ми година в лагера, а бях осъден на цели осемнадесет. И все пак краят се провиждаше, затова хранех вяра, че жестокото млатене се бе посмекчило.

Драган поспря, донякъде отсъстващ. След това се прокашля. Може би трябваше да прозвучи като знак, но бе твърде естествено. През голите прозорци без пердета забелязахме сгъстяващия се мрак. Ако усилието на Драган бе преднамерено, той предаваше на сумрака част от своя смисъл, като в замяна получаваше частица природно явление. Сред тишината на това действие Драган отново улови нишката на своя разказ.

Сталин вече го нямаше, а Хрушчов бе дошъл на колегиална, засвидетелствуваща уважение визита на Йосип Броз Тито - той се носеше на крилете на щастието, пореше моретата или обикаляше своите независими: цар Хаил Селасие и подобните на него. Всъщност майка ми и баща ми, разбира се без знанието ми, бяха молили Йосип Броз да ме пусне, защото им бях останал само аз от мъжката челяд. Брат ми Жикица беше…. вече знаете как получи куршум. В гърба… както и да е, през февруари на същата петдесет и пета бях определен за радио-точката, която се помещаваше до портала на Голямата жица, на кота № 120, в старото караулно, оцеляло кой знае от кое време -

я от турско, я от австро-унгарско. Е, да, разбира се, още биеха, и то как биеха, но най-вече тези, които бяха пристигнали по-късно на острова, в лагера. Определиха и отделна постройка за тези, новите. Разкриваха ги и ги арестуваха. Разкритията не спираха. Разкриваха нови, но и отново същите, и на острова непрестанно пристигаха попълнения. В онази постройка бяха подлагани на мъчения, шибани с бичове, провеждаха се следствия. Старите вече не ги пребиваха така. А с тях и мен, макар да спях в приземието на караулното. Над мен бе кулата, подобна на гранична вишка, точно така изглеждаше - висока около три етажа. В централното помещение имаше пет големи военни радио-приемника, с помощта на които, според времето, можех да избирам станции и емисии, които да излъчвам. В по-малкото помещение имах мивка и легло със сламеник. Имах си и два будилника: единият нагласен да ме буди сутрин преди пет. Измивах се и чаках. Порталът на Жицата бе наблизо. Пазачът отключваше вратата и пътьом удряше по вратата ми. Но аз вече бях буден и готов за сутрешните новини, които щяха да залеят целия лагер точно в пет. Целият остров бе озвучен. Пазачът отиваше до камбаната точно под караулното. Черковна камбана. Бяха я отмъкнали от някаква църква, за да огласят ежедневно началото на мрачния ни труд.

Тъкмо съм настроил на Белград, чакам новините, за да ги хвана и да усиля звука. Гледам как на петдесетина метра под мен се подрежда строят. Точно до портала бяха складовете за храна, кухните… Захвана се обичайната врява. От последните бараки търчат да се строят и преброят. Когато започна, направо ме разтърси. Излязох навън, сякаш земята се рушеше. Виждах застаналите в строя, и другите, които тичаха към него, и всички останали, виждам как и те са се вцепенили от внезапния тътен, някои са се изпружили на острия чакъл, други само клечат, покрили главите си с ръце, сплетени на тила. Това ново чудо пък какво е, какво ново мъчение, да не би командването да е намислило нещо, за да ни довърши? Не ти се вярва. Помислих си, че това трябва да е някое специално изобретение, последен модел машина за изтребване на затворниците от колонията. Нейното бучене предвещаваше пълното ни унищожение. Дежурният пазач мина край мен и сякаш не бе чул нищо, започна да бие камбаната. Удряше като луд. Тогава забелязах, че и той е объркан, че и той самият е полудял от страх. Лицето му бе разкривено и ставаше все по-диво, все по-лудешко, свел глава, удряше камбаната като бесен, но дори на крачка разстояние не се чуваше нито звук. Толкова силен бе тътенът, който извираше отвсякъде.

Но не, не отвсякъде. Изливаше се върху нас, но от един източник, давеше ни, задушаваше ни от всички страни. Сякаш сигнализираше. Тътенът не приличаше на гръмотевица, а бе някак си равномерен, напомняше двигател. Сега знам, приличаше на мотора на ракета. Ужасно буботене. Извънземно. Несекващи гигантски експлозии. Поглеждам отново надолу към площадчето в центъра и гледам ужасна бъркотия, писъци. А то трещи, сякаш всичко се срутва, сгромолясва, а въздухът напълно неподвижен, ни полъх от ветрец. Там, където се виждаше късче море - между островите Първич и Свети Гургур, през този проход преминава това да го наречем засега равномерно буботене. Небето ведро, всичко спокойно, а отнякъде трещи, небето ще разцепи. Тъкмо погледнах и изведнъж виждам, като че ли от морето излиза, като че ли бавно се издига, с все по-силен и по-силен тътен… Онези долу хукнаха назад към каменните бараки, пленници. Пазачите, сякаш не на себе си, бият и с другите камбани в лагера тревога. От морето се надига до Първич и Свети Гургур, до Раб Дола и Кърк, сякаш извира огромен облак - ту черен, ту огнен, проблясва, а от него избликват черни сажди. Страшна гледка. Грамадният облак закри почти целия хоризонт. Стоях като вкаменен, сам на височината пред кулата, всички се бяха спуснали към морето, в падината, налягали по земята, покрили главите си с ръце. Гръмотевичен тътен. Поглеждам, облакът се търкаля като грамадна възглавница, сякаш ще полегне на земята. Не мога да мръдна, съвсем сам пред кулата - от вълнение, от страх, от що ли. Парализиран съм. Докато се освестя някак си, облакът съвсем се е приближил, на двеста-триста метра от мен, на височина около хиляда метра, над върховете на дърветата, които растат по Първич. Тук-там от облака избликва пламък или дим. Като приближи, така косо до мен, на няколко стотин метра стигаше чак до края на Свети Гургур. И аз страшно се уплаших, залегнах на земята и сигурно съм покрил главата си с ръце. Лежа на височината, слят с плочника. А облакът, по-голям от околните острови, се придвижва бавно и гърми, трещи, тътне. Щом ме подмина, аз се понадигнах и видях, че до Велебитския проток има още два километра, гледам, отива към Велебит, който тук е отсечен като скала и се издига до хиляда и четиристотин метра. Облакът отива право там. Вече поуспокоен, аз се надигнах и наблюдавам. Онова нещо тътне, не спира. Сякаш се прилепи към изсечената, вертикална стена от отсамната страна на Велебит. А вътре като че ли нещо се търкаля. Прилича на възглавница, затворено. Непрекъснато тътне, сякаш е някакъв параход, но равномерно, с точна последователност. Не можех нищо да разбера. Ако някой веднага след това ме попиташе с какво форма е било, щях да му отговоря, че приличаше на възглавница. И тогава, като стигна върха на Велебит, сякаш огромно туловище се закатери, сякаш бе някакво животно, опряно на самата каменна стена и бавно се заиздига нагоре. Изтегля се внимателно, като някакво огромно, широко змиище, и сам не знам как и с какво да го сравня. И тръгва в посока… трябва да се види на картата.

Това беше буботене, което заглушаваше всичко. Виолетова, синя, жълтозелена светлина. Всички, които бяха навън, накрая налягаха ничком. И така, обектът летеше сравнително ниско, прелетя над Голи оток в посока към Велебит. Когато почти стигна отсечената стена на Велебит, внезапно, но не бързо, се издигна и прелетя Велебит.

Всички говорят, крещят. Всеки е видял нещо различно: но всичко се свеждаше до едно и също, с незначителни разлики.

Тътнеше на всички страни. Как бяха сместени тези негови ракети вътре, не се знае.

Заплашителен ритмично организиран грохот, гръм след гръм, а на небето ни облаче, чисто утринно слънце, потъмняло за кратко. Преливащи се всевъзможни цветове. Сякаш бе дошъл краят на света. И ни бе подминал, след като ни бе предупредил, даряващ ни с краткотрайно опрощение.

В този миг в здрача с грак излетя ято врани. Точно отсреща, от другата страна на улицата са складовете и сметищата. Гледаме Драган, без да мигнем. Имаме вид, сякаш го изпитваме, но не, няма нужда - вярваме му безусловно. А и въпросът не е в доверието. Той чувства това, опитва да си поеме дъх, а един от нас, от неговите синове и дъщери, които дойдохме при него, го хваща за ръка. И той може да продължи.

Знаете ли, чудеха се дали да съобщят за това, и тогава Радио Сплит първо и единствено съобщи, че над Велебит, откъм Истра, и над Истра откъм Италия, от Америка е преминала огромна летяща чиния и е отлетяла в неизвестна посока през Велебит. По-добре да бяха казали неизвестен летящ обект! Той само ни прилича на чиния, защото никога по-рано не сме виждали подобно нещо. И откъде накъде чиния, като закрива половината остров! Целия остров! Толкова голямо беше. Това е неопровержимо. Чиния? Хайде де, да ни го разправят на нас, които го видяхме с очите си… А защо не чаша, летяща чаша! След това нямаше други съобщения, даже и в пресата. Не смеех никого да попитам. Слушах новините от цял свят - нищо, през целия ден и през цялата нощ.

Тази църква и държава не посмяха да публикуват нищо. А беше ясно, че става въпрос за висока култура, за голяма техника. Кой друг би успял да направи такова нещо?

Тогава претърпях пълен крах в разбиранията си. Това няма никаква връзка с религиите. Достатъчно доказателство е, че всички, които знаеха нещо за това, са мъртви. Убиха Кенеди, убиха и неговата Мерилин Монро, златна женичка. Принудили я да изпие хапчета за сън. Наивно дете, тя се мъчела да публикува видяното.

А е видяно на най-различни места. Но карат свидетелите да замлъкнат. Затварят ги, изкарват ги луди. Фактите са в изобилие.

Те идват от космоса, вероятно, както вече е утвърдено, от най-близката до нас мъглявина - Конска глава. След Голи оток бях за кратко секретар в дружество “Никола Тесла”. Говори се за подобни явления, но почти тайно. Определено е мястото в космоса, откъдето пристигат. От Конска глава.

Търси нещо с поглед. От масичката, до кофичката от кисело мляко със зъбите, вземаме спрея с течен глицерин. Напръскваме гърдите му и леко ги масажираме. Някой от нас полугласно споменава, че тук Конска глава се смята за мъглявина.

Да, шепне и Драган. Така е казано на тайното заседание на дружеството. Наясно съм с тяхната наука. Да, Главата се намира в съзвездието Орион, на нивото на нашата галактика, Млечния път. Отнася се към тъмните мъглявини, които по досегашните схващания представляват облаци прах. Прах и студени газове, с достатъчна плътност, за да абсорбират светлината на обектите зад тях. Орионовият звезден пояс е доста известен. Вляво от Конската глава е звездата Зета Орион, а над нея - Сигма Орион. Зета Орион е “най-източната” в Орионовия пояс. Сияещата мъглявина закрива почти цялото съзвездие. Тя има различен интензитет. Представлява огромна дифузна емисионно-рефлективна галактическа мъглявина. Конска глава е отдалечена на 1100 светлинни години. Открита е в края на 18 век от Уилям Хершел, с телескоп, конструиран от самия него. Масата й се изчислява на 0,6 от масата на Слънцето. В индексния каталог е вписана под пореден номер 1434… Както виждате, всичко съм изучил. Но аз знам онова, което видях оттам, от своята обсерватория. Знаят го и другите от Голи оток, ако все още има някой оцелял от свидетелите. Това бе като спасение. Лагерът на Голи оток престана да бъде онова, което беше, поне за мен и за онези, които гледаха небето. И никой, твърдя, че абсолютно никой не може да знае къде се намира всъщност тази Конска глава, откъде идват те и как преминават това разстояние от многобройни светлинни години. Всички трябва да обсъждаме само това, което знаем, без дори да си помисляме, че нашето родно място може да бъде някаква Конска глава.

Всички го видяха, но и до днес се премълчава!

Кой знае колко пъти са се опитвали да влязат във връзка с нас! Хората ги чакаха и на Голи оток. Отговорникът по стая, малко е да го наречеш нищожество, който ни пребиваше до смърт, затъкваше устата ни с мокра кърпа, преди да разбие главите ни в стълбите, от един повторно въдворен отмъкна калейдоскоп, направен от картон, парченца кварц и контрабандно огледалце, убеден, че става въпрос за далекоглед. Представете си, далекоглед, телескоп. Пълна лудница! Накратко, чакаме ги, как само ги чакаме, и със сигурност ще дойдат отново. Трябва да бъдем напълно подготвени. Всъщност хората са животни. Невероятно себични. За окайване са. Ще опиша всичко това, докато имам сили. Докато бие издържи това никакво сърце, този ум и памет. Вече записах всичко на магнетофона и го дадох на Йовица, за когото мисля, че е такъв, какъвто изглежда. Само да има смелостта да признае онова, което научи от мен. Всичко, което му разказах, бе опит да отговоря на въпроса му какво става долу, на земята.

Ето, работата е там, че те долитат, разбирате ли?

Разбрахме го, много добре го разбрахме.

И пак се чудя, че всички го крият.

Но какво толкова се чудя!

Сега, мисля, разказах всичко и мога да умра. Все пак, само ми се струва, че съм разказал всичко. А да умра, трябва.

БЕЛЕЖКИ:

1. Синска бура - много студен вятър, който духа на север от Адриатическо море, откъм планината Велебит. Бил е бич за всички заточени на Голи оток - б.пр. [обратно]

2. Голямата тел - название, което заточениците на Голи оток са използвали за по-голямата част от лагера, където са били заточени мъжете, за разлика от по-малката част - Малката тел, където са били държани жените. - б.пр. [обратно]

© Йовица Ачин, 1999
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.