ЛЪЖАТА

Йовица Ачин

web

Бе дошла по нечия препоръка, налетя на мен, търсеше главния. Тогава я видях за пръв и последен път. Като че ли с това бе поставено началото на нечие отмъщение над мен. Бях в ужасно настроение. Като си припомня, по онова време рядко бивах в състояние, различно от отвратителното. Тя бе няколко класи над мен. Единствена дъщеря на някогашния шеф на разузнавателна служба, понастоящем във френската столица по някаква оперативна работа, и съпруга на сина на бившия министър на отбраната, който все още дърпаше конците в страната. С дни разпитвах за нея, търсех пътища и източници. Когато разбрах коя е, започнах да омаловажавам случилото се - тук нямаше какво да търся. Тя бе на върха, а аз - на дъното. Излъчваше някакво черно сияние, ако можете да си го представите. Нещо като мрак, затворен в черна бутилка. Стройна, добре гледана, облечена в бяло, ухаеща на скъп парфюм. Приличаше ми на някакъв цигански ангел, и името й беше такова - Луна. Въпреки всичко, веднага я нарекох за себе си Луйка. Какво можех да бъда аз за нея? Тя можеше да има всеки, когото пожелае. Дори не бе нужно да желае, имаше го, преди да е пожелала. Повече не си направи труда да идва. Главният тичаше при нея. Дочух, че чак и пари му заемала. А той, глупакът, вярваше, че може да не й ги върне. Смея се, като че ли съм по-малък глупак от него. Никога не ми е било ясно защо се случват такива неща, но въпреки своята недостижимост тя ме навестяваше в съня ми. Понякога срещнеш някого случайно, видиш го само веднъж, а той така те разтърси, че започваш да си представяш какво ли не, какво ли би било, ако беше станало, и той започва да властва над теб като привидение, чувстваш се все по-нищожен, трупаш комплекси, не можеш да повярваш, че си това, което си бил, а и никога вече няма да бъдеш. Кой съм аз? По-добре не питайте. Ненужна вещ, вехтория.

Всички журналисти са лъжци, а аз съм треторазреден вестникар. Макар че днес съм нищо, жена ми ме напусна, децата ме изоставиха, но преди десетина години работех в многотиражен вестник, който съществува и днес, затова не споменавам името му, за да не помислите, че лесно издавам професионални тайни. Така ме парна тогава Луйка с разногледия си поглед на вещарка в коридора. Под този поглед мрака, който ме изпълваше, засия. Моите статии служеха вместо кръпки. Като няма достатъчно новини, аз съм насреща. Съчинявах репортажи, съобщавах за незначителни събития, разказвах т.нар. случки от живота. Ако се подочуеше за нещо, което нищо не обещаваше, редакторът изпращаше мен. Сбили се на градското сметище, хайде, тичай на събитие: сметището чака. Водопроводът се спукал, локвата заляла половината улица: аз съм на ход. Всякакви подобни тъпотии. Разбира се, трябваше да храня жена и две малки деца, затова дори и на сън не ми минаваше да откажа. Все пак, стремях се, когато бе възможно, да пиша на свободни теми. Например, случило се нещо някъде, в някой край още се прилагали стародавни обичаи, и аз ще напиша за това. Изкрънкам някак си от редактора пари за дневни и пътни, и ей ме вкъщи, в преустроеното перално помещение, където живеехме с доходи под минимума, седя си, докато жена ми кръшка и скитори, а децата са на градина на държавна издръжка, проседя така целия ден и напиша статия. Сладка работа, дори не съм мръднал, а парите са вече в джоба ми. Моето правило е, когато измислям, да използвам само фантазията си. Всичко е в главата ми. Няма човек, способен да отгатне, че нещата са чиста измислица. Затова на драго сърце приех предложението, когато мъжът дойде в редакцията и ни повече, ни по-малко, търсеше точно мен. Знам как пишете, каза той, познавате живота, точно такъв човек ми трябва. Представи се. Алесие Пишчевич, адвокат. Необичайно име, може и да не беше истинско, но фин човек, любезен, а и знае какво иска. Нужна му е помощта ми. Дори малко се понадух. Охо-хо, виждате ли, четат ме, търсят ме, нужен съм, ето дори на адвокати с фирми. Заведе ме да пийнем по една бира и там ми предложи работата.

Като начало да му напиша няколко писма, по-точно да му измисля любовна преписка. А след това и останалото. Но така, че всичко да изглежда напълно убедително, сякаш има някаква връзка, която крие, някаква тайна страст, която става все по-сляпа и по-фатална. Всичко трябва да бъде детайлно обмислено, чак и тайнствените повиквания в неговата канцелария, а и у дома му. Лъжата трябва да бъде колкото се може по-съвършена и най-накрая да се разпилее, да се самоунищожи, като че ли никога не е съществувала. Нима и любовта не е такава? В това съм майстор, не в любовта, а в самоунищожението. Майсторлъкът ми стига дотам, че щом помисля за т.нар. любов и тя вече се е разпиляла, без да е започвала някога истински. Но защо му е всичко това на Пишчевич? Заради жена му, ревнива до лудост. Иска да я излекува веднъж завинаги. Възхитих се не без ирония: какъв план!

Жена му трябваше да разкрие всичко, да лудне, а след това да повярва непоколебимо, че няма нищо, че всичко в най-лошия случай е чиста проба фикция. В заключение: никаква любовница не съществува, Алесие е непоколебимо верен, а писмата и всичко останало са просто невинен литературен опит и случайно стечение на обстоятелствата, храна за манийно-параноичните натури. Така нещата щяха да се наредят, след като изразходеше всичките си емоции, жената щеше да стане здрава и нормална.

А защо не я премахнете, питам го с пакостливо изражение. Дотам сме я докарали, че понякога ми се иска да направя и това, но не съм такъв човек. Искате ли вие да го свършите вместо мен - отговаря той. Не съм сигурен дали въпросът му е сериозен. Реших, че все пак е по-добър от мен. И моята трябва да я ликвидира някой - казах аз, - но стига толкова шеги. Ще се заема с неговата любовна афера, всичко ми е напълно ясно, и няма да струва скъпо. Да речем, тарифа по взаимно споразумение с отстъпка и отделна сметка за разходите. Разбира се, ще трябва и той да се потруди. Да ме запознае с жена си. Ще се наложи два-три пъти да се появя в офиса му. Имам нужда да се поогледам и да преценя сам, не мога да мина само с неговите обяснения. Всяко вдъхновение изисква конкретни факти, черпи от реалната обстановка. Преувеличавах, но исках да участвам, а не да съм само един призрак, който пришпорва фантазията си в интерес на другите.Досега винаги съм се придържал към принципа за чистата измислица като пиян за телеграфен стълб.

През първите два-три месеца работих за Пишчевич със страст, каквато отдавна не бях изпитвал при писанията си във вестника. Имах чувството, че измислям роман. Обзе ме любопитство, започнах да обичам или мразя образите в този свой роман. Но при мен всичко трае от ден до пладне. Беше време историята да приключи, иначе, предчувствах го, щях да се изчерпя, да ми омръзне и да я зарежа. Накрая трябваше страстите да се нажежат, за да тресне развръзката като гръм. Междувременно Пишчевич все повече се увличаше в играта, тя бе започнала да му харесва. Забелязах у него нежелателни симптоми и съдейки по тях, разбрах, че той нямаше желание да я прекрати или поне бе готов да отлага края й, доколкото е възможно.

След голямото струпване на улики относно въпросната авантюра, му споменах, че може би трябва да отидем по-далеч и по-навътре в нещата. Например да хване някаква малка зараза на половите органи, нещо като инфекция. Някой цистит или може би трипер, ако не му се струва твърде силно. Нямах предвид пълна изневяра с някоя компаньонка, издирена с обява във вестника. А и кой изобщо би успял за ден-два да открие подобно нещо в днешно време, когато женската хигиена е достигнала върха си, когато разните антибиотици и всякакви дамски превръзки са се превърнали в своебразен модерен мит. Постепенно, чрез поредната нежна и прелъстителна реклама по телевизията. Не, но бих могъл да поразпитам познати и приятели кой какво има, и после посредством контакт - достатъчно е да се избърше със заразена кърпичка, и готово. Знам го от опит. Може и нещо по-живо, като срамни въшки например. Питам го знае ли за какво става дума. Какво си мислите, тросва се той, да не паса трева. Пичи въшки - добавя малко несигурно. Да - кимвам, - гадинки в космите на половите органи, хапят и сърбят, да прощавате.

- Но трипер в никакъв случай - заявява той. - Ще ме убие.

- Е, всичко се случва, там е хватката - обяснявам аз. Усмихнах се невинно, като си представих как ще гракне жена му. Признавам си, че след като я опознах - и жена му, и нейната лудост някак си ми допаднаха. “Ще направим нещата да изглеждат колкото се може по-сериозни и мръсни. Какво е авантюра без риск?” Неговото двуличие по отношение на жена му щеше да бъде многократно увеличено от двуличието на любовницата му спрямо него. Това беше. Нужен беше шок. Шокът лекува.

- Или убива - обобщи Алесие.

- Така или иначе, целта ще бъде постигната, а вие тъкмо това искате - миролюбиво завърших аз.

- Искам-не искам, вече и аз не знам.

- И така? - питам, докато бърша с опакото на дланта си бирената пяна от устните си. Бирата е възтопла, но аз съм омагьосан от никшичкото пиво. Съгласен съм да ме повали всяка, която ме напои с бира. Достатъчно е да ме почерпи с три бутилки никшичко или с четири бутилки пилзенско пиво, и може да е сигурна, че съм се прострял в краката й. Но на нито една жена не й е до мен. Ако можех да избирам, с най-голямо удоволствие бих подложил врат под краката на Луна-Луйка. Тя е моята героиня и затова, съзнавам го напълно, използвам нейния образ в тази история за сметка на Алесие Пишчевич. Докато съчинявах лъжата, прибягнах до жив модел за ролята на любовницата-фантом. В писмата и без това не се споменаваше презимето й, нито пък тя щеше да ги прочете някога. Послужих си с нея по най-перверзен начин. Работех, бленувайки. В кореспонденция със самия себе си: пишех на Алесие от нейно име, и на нея от името на Алесие. Писмата предавах на моя работодател с указанието да унищожава адресираните до тази, за чието съществуване дори не предполагаше, а получените уж от нея да крие между страниците на книгите, в досиетата, които носеше вкъщи, за да работи над тях през нощта, и навсякъде, където можеха да бъдат открити. Ех, ако не бях нарушил правилото си и не се бях разкрил! Нищо нямаше да се случи и нямаше така да боли!

Виждам, че моят нещастен работодател се терзае и измъчва как да постъпи. Измънка едва-едва решението си:

- Може би да поотложим шока. Имаме още малко време. Да сте намислили още нещо?

Хубава работа, какъв журналист ще съм, ако нямам някоя новина в запас, зачудих се аз. Тогава отиваме, заявявам по начин, който не допуска никакви възражения, отиваме, повтарям в опита си да бъда стилистично по-изразителен, отиваме по-далеч: изчезване от къщи за едно денонощие. Ще подготвим акцията за четвъртък - денят беше вторник. Веднага ми изплати грубо пресметнато разходите. Поисках и част от обещаната награда.

Този ден, с развеселяващото наличие в джоба, набързо спретнах за редактора кратко съобщение, основаващо се на полицейска докладна записка за разрушена гробница на манастирските гробища в Косово. Преди стотина години там била погребана млада монахиня. По неустановени причини през нощта непознати лица разровили гроба, а на сутринта било намерено почти непокътнато тялото на монахинята. По спаруженото лице все още личали следите от някогашната хубост. Ноктите й били израснали 12 сантиметра. Косата й се стелела на почти десет метра. Истинско чудо. Но читателите обичат такива прояви на демонизъм. След това се прехвърлих на новия етап от работата с Алесие. Трябваше да се обмислят детайлите. Точно те гарантират истинността на всяко начинание.

На другия ден, след като неколкократно поех дълбоко въздух, позвъних в офиса на Пишчевич и с преправен глас помолих доверително неговата секретарка да му предаде едно съобщение. “Но той е тук, ако желаете…” - каза достопочтената възрастна госпожа, която все още се боядисваше в синьо. “Не, не, само му предайте - пресякох намерението й аз, - че Луна се съгласи да превежда и че договорът ще бъде подписан на уговореното място и време”. След това резервирах стая в хотел на Луйкино и на негово име. Трябваше да уредя и къде ще пренощува Пишчевич. Смятах, че щеше да е най-добре да е някъде наблизо под мое име, ако не си намереше подходяща квартира. Написах и последното писъмце, което Пишчевич трябваше да пъхне под книжата на бюрото си.

Право да си кажа, и аз бях нетърпелив относно изхода, и аз бях увлечен от лъжата, която сам бях спретнал. В жената на Пишчевич донякъде виждах своята, макар че разликата в нашето положение бе от земята до небето. Междувременно в петък моят Алесие не се обади. Нито в събота. Сигурно, гадаех аз, е потънал в хаоса, за чийто размери можех само да предполагам. В понеделник не издържах и позвъних в кабинета му. Нямаше го. Разтреперих се. Не можех да издържа и четвърт час, без да го потърся отново. Не се осмелявах да му се обадя вкъщи. Най-накрая към обяд секретарката изнервено ми заяви да не го търся повече, че господин Пишчевич никога вече няма да е тук за мен, че е заминал и че ще ми изпрати дълга по пощата, макар тя да няма представа за какъв дълг точно става въпрос. “Няма значение - промърморих аз - не ми дължи нищо.”

Може би изобщо не трябва да споменавам за това, но много ме измъчва губенето на времето. Не трябва, защото дори самото говорене е празна форма на губи-време, с други думи чиста загуба. Но след като вече заговорих, можете да си представите, как ми пари под краката. Каквото и да правех, най-накрая ми ставаше ясно, че времето ми за действие е все по-малко. Реших да предприема нещо, да спра пилеенето и харченето на онова, което ми е подарено и изчезва с едно мигване, но открих нещо ужасно: все нещо е останало, но страшното е, че останалото не е достатъчно за никакво сериозно начинание, дори ако не трябваше да ходя на работата, която не желая, дори и да имах късмет, пак не бих го завършил. Обръщам се, въртя се, не знам откъде да я подхвана, тънещ в несигурност дали нещо от започнатото ще види своя край. А и не е достатъчно само да завършиш една работа, трябва да я свършиш добре, качествено, така че тези, които преценяват стореното, строгите инспектори, да останат ако не възхитени, то поне мотивирани да дадат положителна оценка за постигнатото. Знам си аз, че тази оценка не е никаква гаранция, но някак си бих се утешил с нея и бих вложил правилно остатъка от време. Между другото знам и това, че влагането на времето, колкото и правилно да изглежда, винаги крие опасност. Всичко, което вършим в даден отрязък от време, вече е изложено на риск и в крайна сметка, няма нищо правилно, когато говорим за влагането на време и за пилеенето на това вложение. Е добре, щом като нямам достатъчно време, поне остатъка да разпределя разумно и да свърша някои дребни неща, от онези, които стават за секунда. Едва сега лъсва ужасът на моето положение. Концентрирам цялата си енергия и какво виждам? Тъкмо тези дреболии са ми губили времето, раздробявали са го, безмилостно са го разпилявали, така че най-подир ми става ясно, посветил се на подобни дреболии, неизбежно ще остана без никакво време. Не чакат нито нещата, нито времето - сега дори не мога да изтичам до банята, за да се измия, дори прозореца не мога да отворя, за да погледна тоя свят, който не знае какво да прави с изобилието от време и крачи неуморно напред-назад. А аз самият да изляза на улицата, дори не смея да помисля. Спомням си как някога, в предишния си живот - дълъг и бавен, когато изгубеното време ни най-малко не ме безпокоеше, бях далновидно предупреден, че времето, което ни е отредено, е толкова кратко, че ако изгубя и една секунда, вече съм изгубил целия си живот. Бях го прочел някъде. Питах се колко ли дълъг е моят живот изобщо. Не е нито по-дълъг, нито по-кратък от споменатата секунда; винаги е дълъг точно толкова, колкото е продължително времето, което съм изгубил. Ала сега този извод изобщо не ми помага. Дори напротив.

Следователно, трябва да си губя времето. Докато го губя - то напомня на стъпала, които се навързват едно след друго, докато се изкачвам нагоре, и се прибавят само докато трае изкачването - ще продължава и моят живот. Ще се прекъсне, когато изгубя цялото си време. Струваше ми се, че няма изход: дълго или кратко, накъсано или на големи парчета, дали съм припрян или търпелив, бърз или прекалено бавен, времето е отредено единствено за губене. Иначе не би имало смисъл. Изгубеното си е изгубено, а нима намереното не е също така изгубено.

Питате се дали по-късно не се опитах да намеря своя лъжлив работодател. Не, никога не се реших да го сторя. Ако се бе случило нещо лошо, страхувах се, че мога да бъда обвинен като съучастник. През цялото време, в продължение на няколко години, бях обсебен от този страх, но и със страха свиква човек, дори успява да го забрави. Всякакво любопитство се бе изпарило. А и си имах други неприятности. Жена ми ме напусна, мисля, че го споменах. Чух, че е с някакъв лекар-шарлатанин, който бичел пари. Пропъди и децата. Не поискаха да останат при мен. Кой ги знай къде са, по просия или… по-големият навърши двадесет години, обичам да си го представям като хубав младеж, а по-малката, дъщерята, е в дома за изоставени деца, надявам се, че ще излезе нещо от нея, някоя шивачка или машинописка. Животът ми се разпадна. Още малко и край. Понякога едва издържам в очакване на края. Ако повторно се родя и отново съществувам на този свят, когато той навлезе в новия си космичен цикъл, в който вярвам безрезервно като убеден последовател на Ницше и на мита за вечното завръщане, несъмнено този друг живот ще протече в изплащане на греховете ми от предишния. Толкова съм натрупал, че ще ми стигнат за няколко живота. Междувременно чета непрекъснато Ницше. Прозорлив слепец, знаете го, като в притчата за куция и слепия. Вижте, погрижих се дори за пишещата му машина - на нея записвам своите коментари и своите въпроси без отговор: събрал съм над хиляда страници. Смеете се: това са хиляда страници изгубено време. Може би.

Излизам на улицата с голямо усилие. За това винаги се подготвям специално. Мръщя се в стремежа си да овладея страха от изгубеното време. И така, наскоро, на пазара за малко да ме прегази един голям лъскав автомобил. Сърцето ми се преобърна от страх. Сърцето си върши работата дори и когато не го искаме. Прищя ми се да клекна пред този автомобил и да викна: ”удари ме, удари”, макар че сърцето ми биеше до пръсване, ала от колата - грамаден като танк мерцедес с някакви антени и чудесии, излезе шофьорът, който предъвкваше псувни под носа си и вече бе готов да ме изрита, когато някой отвътре го спря с овладян глас. Същият глас заповяда нещо накратко и яката горила ме сграбчи под мишниците и ме замъкна на задната седалка. Намести ме до своя господар, който веднага ме прегърна и целуна. Отдръпнах се.

- Хей, човече, къде се изгуби… - възкликна господинът. Веднага го познах. Беше надебелял и главата му бе някак наедряла. Вече се отдалечавахме по улиците, имах чувството, че се въздигаме на небето. Помежду ни безшумно изникна масичка, на която тутакси се появи чаша с изстудена пенлива бира, която жадно поех, загледан в очите, в охраненото лице, в посребрените коси на Алесие Пишчевич. - Безкрайно съм ти благодарен - говореше той, - нямаш представа какво направи. Безкрайно съм ти задължен.

- Не ми дължиш нищо.

- Напротив, дължа ти, защото сега съм равен на боговете, тъна в любов, ама какво говоря, в о-б-о-ж-н-и-е. Само слушай!

Изведнъж си припомних всички подробности. Спомних си за писмата, които пишех от негово име, писмата, които пишех на него вместо на себе си, спомних си за сънищата си, които превърнах в лъжлива действителност. Видях и Луйка, както някога, с мургава плът, с афрофризура, с поглед, от който губиш свяст, с глас, който напомня стенанията на най-мило животинче, на разглезен ленивец. Усетих болка под ребрата. Ако не бях напрегнал всичките си сили, щях да избухна в плач.

Пишчевич не млъкваше.

- Твоето последно хрумване да не се прибера вкъщи цяла нощ не само че улучи целта, но и я прехвърли. Така с течение на времето получих повече, отколкото бях планирал. Получих максималното. И всичко това заради теб. Открих, че в сърцевината на нашата измислена история си скрил истински подарък за мен. Затова съм ти задължен. Направи повече, отколкото бе договорено. Едва преди месец започнах да разбирам колко съм ти задължен и колко страхотен си бил.

Гадеше ми се от патетичното му бръщолевене, но в мен отново се пробуждаше любопитството. Макар че дълбоко в мен някакъв глас ми нашепваше, че това, което щях да чуя, нямаше да ми е по сърце.

- А!? - изломотих аз, като поклатих празната чаша, в която той наля още бира от малкия, добре замаскиран хладилник.

- Все така ти се услажда пиенето - весело изгука Алесие. - А аз, знаеш ли, не пия, не пуша, само по едно кафе с мляко изпивам сутрин с жена си. Погледнах го учудено. - Да, да, с жена ми, но не с оная злобарка, заради която започнахме всичко.

Продължавах да го гледам, губейки ориентация, малко ошашавен, като току-що събуден от сън.

- Тя е сега с някакъв лекар-шарлатанин, който дере кожите на хората, халал да й е.

А ти - помислих си злобничко аз - ти, друже, не плячкосваш, ти си като народен герой, пазиш страната да не се разпадне, да не избухне бомба над главите ни. Пилешкото ми сърце се разтуптя. Нима този нищожен свят е пълен с лекари-шарлатани или всеки път става въпрос за един и същ? Ако е същият, не си губи времето.

- На сутринта се прибрах от хотелската стая, където преспах под твое име, в “Парка”, нали така беше. Вкъщи ме чакаше панаир.

Панаир! Какво ли знам аз за това? Жена ми каза “къш”, събра нашата нищо и никаква покъщнина, изнесе най-приличното с помощта на съседа ни и си замина. Сега аз съм на ход, изрече с твърд, отмъстителен глас. Останах с отворена уста - с няколко счупени съдини, без възглавница, без сапун, останах сам - вмирисан и без думи.

- Посрещна ме със зачервени очи - разказваше Алесие, докато по лицето му пробягваха сенки. - Цяла нощ не мигнала. Пронизваше ме със страдалчески погледи, разчорлена, хващаше ме и ме стискаше за ръцете. Повтаряше като смахната: къде беше? къде беше? След това прегръщаше сина ни, сещаш се за него, и нареждаше: това дете, това дете… Сякаш не бях го виждал или пък не го познавах. Бил си с курва, кресваше внезапно. Накратко, обърка ме, забравих всички отговори, които бях намислил, нито едно от приготвените обяснения не ми идваше наум. И това не беше нищо, всичко тепърва предстоеше.

- Значи съм я изпързалял?

- Тогава и аз така си мислех. В кабинета ми не беше пипнато нищо. Изглеждаше така, както го бях оставил. Не издържах и докато жена ми се вайкаше и прегръщаше детето, посегнах към онова писмо, пъхнато сред книжата на бюрото. В същия миг, като че ли четеше мислите ми, тя се метна на гърба ми. Писмото на курвата, изкрещя. Мислиш ли, че не знам за него? Имаш ли и други!? Опитах се да я спра: не пипай вещите ми!? Ала тя нехаеше за анемичния ми опит за отбрана. Нареждаше като в екстаз. Бездушна дрипа, не й стига нейният мъж, ами иска и чуждите, дрипа, курва, разсипница на щастливи семейства. Заизважда от книжата и досиетата, без да търси и да се двоуми, и останалите писма. От тайното чекмеженце… Как го е отворила, един господ знае, ключът беше у мен… Измъкна красивото, плюшено боди, което беше купил, и онези виолетови прозрачни чорапи на фигури като пяна. Размахваше ги яростно и триумфално. Курва, курва.

- Защо не й каза, че е измислена, че всичко е лъжа, съчинена заради нея, заради вашата любов.

- Докато се запъвах на тези думи, проклинайки те, тя непоколебимо, подобно на някой, който знае нещо, неизвестно за мен, налудничаво повтаряше: Измислена, а, измислена, ще те измисля аз тебе. В един миг пред очите ми оживяха страшни картини, когато изкряска в лицето ми: “Ще я убия, и тебе, и онази кучка… Да, но не мога сега. Трябва ми време.”

- Не мога да повярвам, че така си се оплел - възкликнах. - Ами че Луна наистина е измислена…

Вторачи се в мен. Замълчах. И двамата мълчахме. Чу се сигнал по мобифона. Той го взе машинално, заслуша се и кротко отговори: “Ето, пристигам. Летя.” После затвори.

- Ако позволиш… - осмелих се да му изнеса кратка лекция от историята на случая, - да ти припомня, че всичко бе измислица, че Луна…

- Не дрънкай - пресече ме той, - беше отдавна, преди десет години. Ясно е, че аз си измислях, но ти какво си правил, това не мога да знам. Не замазвай, по-добре не можеше да се получи.

Почти ме нокаутира. Преброих до осем и му го върнах под пояса:

- А жена ти!?

- Имаш предвид бившата? Само да видиш, наистина започна да ме измисля. Чорапите, писмата, онова дяволско женско бельо, заповяда ми да изгоря всичко. Противях се: не са мои, не мога. Признах й, че са твои. А тя се кикотеше истерично. Синът ми много по-късно ми призна, че никога - нито преди, нито след това, не е чувал такъв смях. Каза, че цял настръхнал. Тогава беше на тринадесет-четиринадесет години. Внезапно и зловещо кикотът престана. Това не може да се забрави. Това е нейно - изрече ледено. - Върни й го. Или пък не, позвъни й и й кажи, че си го изгорил. Бях в шах, на кого да звънна, какво да правя. Ако си забравил номера й, ето ти го, и каза номера. Бях като треснат. Направо си глътнах езика. Аз вече й звънях и говорих с мъжа й, всичко му разкрих. Твоята Луна тепърва я чакат изненади. Но всяко нещо с времето си.

- Обаждала се на Луна, но на коя Луна, на каква Луна? - искрено се учудих аз, макар че нещо ме бодна под лъжичката, някаква игла се заби в гърдите ми, в дробовете, в сърцето. Гласът ми бе писклив. След това Алесие Пишчевич махна с ръка и накратко ми обясни, че повече няма смисъл да се връщаме назад, че всичко е свършено, стресът не могъл да бъде преодолян, той и жена му набързо се развели - за щастие не се стигнало до болница или до лудница, или пък до моргата, и че чак при развода, жена му насочила пръст към лицето му и заявила, че най-накрая ще дойде и нейният ред.

Иглата в мен завибрира и се завъртя с още по-голяма скорост.

- И до днес за мен е мистерия как е разбрала за Луна. Ясно е, че е разпитвала, обаждала се на секретарката ми, на всичките ми приятели, в хотелите, единствено на теб не е звъняла, знам го със сигурност. Но една мистерия повече или по-малко, все тая…

За миг ме погледна въпросително, а аз свих рамене. В това, че не бе ме потърсила, за мен нямаше никаква мистерия. Само нашето тихо отчаяние, или някаква неясна случка, за която си спомняме или която сме забравили, без да можем да си простим, че сме я напуснали, преди тя да дочака естествения си край, преди да сме я изживели истински. Накратко, според мен, нищо важно. Едва се бяхме запознали, когато внезапно, неочаквано за себе си протегнах ръка и я помилвах по гърба, чак докъдето свършва гръбнака на тази луда, необуздана жена. Това бе жест на съжаление, макар под дланта си да почувствах очертанията на тялото и бавните вътрешни удари, под които то се повдигаше равномерно. Това движение бе до такава степен машинално, че, както ми се стори, премина незабелязано. Тя дори не се обърна. А сега, след толкова години до мен достигаше неговият отзвук. Ако бяхме безсмъртни, сигурно нямаше да има действие, което в крайна сметка да не получеше положителен отговор. Всичките ни желания, и най-мълниеносните, дори онези, които изчезват от съзнанието ни още в мига, в който са родени, биха се изпълнили. Но при безсмъртието може би нямаше да ги има желанията, нито необуздаността, нито нежността.

- След като се разведохме, това за мен вече няма значение - изрече нехайно Пишчевич, като въпреки това понижи глас. - “Дори не ми дожаля, че и Луна бе изгонена от мъжа си. Тогава си казах, съдба, целта е постигната, не може на всички да им е по угодата. Спомняш ли си, че понякога ми говореше за риска? Да, така или иначе, трябва да се мисли за крайната цел, дори когато е невидима.

Прииска ми се да изляза от колата, да не се качвам никога вече в такава кола, нито в автобус, нито във влак, да не пътувам никога вече, никой да не ме вози. Може би само да летя в самолет, който всеки момент ще се разбие. Пишчевич четеше по лицето ми, каза, че ще ме върне на мястото, където ме бе намерил. А по пътя само ще ми разкаже най-хубавото от историята.

- След всичко станало, вече свободен, ми провървя, а и тук настъпиха някои промени. Като адвокат работех по законите, а сега, вече от доста време работя върху законите. Посланическият имунитет ми е в джоба. Пиша закони, съставям проектозакони на общи и специализирани закони. Сигурно си чул кой съм и какво правя. Не могат без мен.

Това няма да продължи дълго, въшльо, мислех си аз, докато той се дуеше насреща ми. Този живот не е създаден само за скотове като теб. Мъчех се да изразя на лицето си страхопочитание.

А той продължи:

- Преди десетина месеца късно вечерта по телефона ми се обади… познай кой. Гласът ми се стори познат, помислих, че е едно момиче, репортер от парламентарната зала, на което бях хвърлил око. Помоли ме да се видим. Бе по препоръка на приятел, на когото нито можех, нито бих желал да откажа…

Нито пък би посмял, друже мой, уточних аз мислено.

- Беше й необходим правен съвет. Някакъв лекар й бе обещал там някаква глупост и я бе измамил за доста крупна сума. Искала да я посъветвам как да постъпи. За адвокатската практика вече не се и сещам, но се полакомих за прекрасната възможност и я поканих веднага да дойде при мен. Едва когато завършихме разговора, разбрах, че това не е момичето, за което си мислех. Сам знаеш какви грешки стават понякога. Ти си майстор в тях, убедих съм от личен опит. Но не поисках да се откажа, след като вече я бях поканил, защото така или иначе… Това беше Луна. Какво каза? Че е измислена? Да, Луна е като плод на фантазията, направо те подлудява, Луна, или би трябвало да я наричам Луйка. Така най-после опознах своята някогашна халюцинация. Заради нея се разведох с жена си, заради мен тя се бе разделила с мъжа си, а дори не бяхме сънували, че съществуваме. Тази нощ прекарахме в разговори за всички и за всичко. Дори и дадох писмата, които бяха писани за онази, вече знаеш коя, измислената. По-късно отказа да ми ги върне. Бяха я разтърсили. Ти беше невероятен. Пихме заедно. Тя - малко портокалов ликьор, аз - отлична домашна сливова, жълта и люта като оса. На зазоряване, макар че се противеше, може би бях малко груб, знаеш как става… Първо здравата я разтърсих, сграбчих я за раменете, да разбере, че при мен няма шега, и едва тогава. Дълго време не беше спала с мъж, и я позагрях. Повярвах й, като ми довери, че й харесало. И на мен ми хареса. Остро и неумолимо, а и моят не е малък. Метнал сам се по това на покойния си баща, на когото салама висеше, дето се вика, до коленете.” Тук поспря и каза едно хм. Мен стомахът ме присвиваше. Бих се отрекъл и от Ницше само и само да не слушам бълвоча, с който продължаваше да ме залива. “Често повтаряме тази игра. Най-много ни се услажда. Казва, че би ме изяла заедно с огромния ми инструмент. Харесва й да го нарича така, като някое свенливо девойче. Оттогава сме заедно. Все повече ме обича, а доверието й е безгранично. Забелязвам, че редовно си препрочита старите писма, добре, че не бях толкова глупав да ги изхвърля, и повтаря разнежено, че ме обожава. Като някакъв ангел, който непрестанно ми повтаря, че това е съдба. Ето, виждаш ли.” Почука с пръст по слепоочието си.

Бях сразен. Нима наистина това е съдбата? Да, съдба. “Алесие, не ме карай чак на пазара, тук е по-добре. Една малка разходка няма да ми навреди, да сложа в ред мислите си. Днес имах тежък ден, а и ти ми сервира това накрая."

Той чукна на горилата. “Помогна ми. Ако някога ти потрябвам, не го забравяй.”

“Бих искал да можех” - подхвърлих на излизане. Оставих вратата отворена. “Но бих бил луд, ако не го запомнех.” Обърнах се и ми се стори, че през тъмното стъкло на автомобила, който бавно се отдалечаваше, видях как Пишчевич ми намигна с усмивка. Дали не съм прокълнат? Духнах и изплюх невидимата трошица от устата си. Така, вече имах за какво да мисля през остатъка от живота си, за съдбата, която бях заслужил. Времето все още е важно, дори и изгубеното, но аз вече мога и без него. Така и така, когато се върне, след като направи пълен кръг, ще ми е в излишък. Съдба, казала тя. Сигурно така е справедливо, ако все още има някаква справедливост във вечния времеви кръговрат.

© Йовица Ачин, 1999
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.