ДЕТИНЩИНИ

Йовица Ачин

web

Не беше някакъв вълшебен килим от Исфахан или Бухара, нито пък килим от Пирот, а най-обикновено фабрично изделие. Единственият килим в жилището. Върху него бе масичката, край която клекнали бащата и детето ядяха нарязани на парчета домати с малко хляб и сирене, като отхапваха и от прясната чушка, която стискаха в ръка. За детето имаше и краставица. Бащата страшно се ядосваше, когато детето изтървеше на килима парченце домат или го наръсеше с трохи хляб и меко сирене. Изчистваше го с пръсти. Караше и детето да пълзи и да чисти изцапаното. Веднъж, в желанието си да се покаже добър и великодушен, бащата каза, че килимът този път не е гладен, защото яде само през ден.

Килимът бе зелен като тревата с щампосани върху него рози и други непознати цветя. Детето си играеше на него със зарчета. Често, надвито от умората, заспиваше проснато отгоре му.

- Значи - каза то, - килимът е жив? Той е живо същество.

Веднъж сгрешил, бащата не искаше веднага да признае грешката си, затова поясни:

- Да, жив е като нас. Всички неща могат да бъдат живи. Те чувстват.

Всяка грешка води след себе си друга, по-голяма от първата. Бащата не се замисли върху това.

Детето още повече обикна килима. Това бе единствената вещ в дома със свежи, ярки цветове. Най-напред престана да слуша баща си и да събира трохите. Ако бащата сам се опиташе да го направи, детето се тръшваше на килима, търкаляше се по него, плачеше и крещеше истерично. Вече не позволяваше никакво чистене. Скришом, докато детето бе на градина, бащата почистваше килима внимателно, за да остане незабелязано. Сега детето почти не ядеше, а съвсем съзнателно разсипваше храната по килима. Взимаше и от тази на баща си. За да не гладуват, налагаше се да купуват повече храна. Въпреки това детето слабееше и бащата трябваше да му обещае, че всеки ден ще му носи по една кофичка кисело мляко, различни мармалади, питки и соленки. Всяка събота и неделя му вареше супа от зеленчуци с тлъсто месо и костен мозък. Какво друго му оставаше? Животът на детето бе поставен на карта.

Детето ядеше, като едновременно с това разхвърляше залъци по килима. Всяка сутрин ставаше с пукването на зората и всичко, което намереше в кухнята, наръсваше по килима. От леглото през полуспуснати клепачи, преструвайки се на заспал, бащата тъжно го наблюдаваше, като се кълнеше, че най-късно на другия ден ще го заведе на лекар. Така минаваха ден след ден. Вонята на развалена храна изпълни цялото жилище и започна да прониква навън. Детето поливаше с мляко килима, пръскаше го със сироп от боровинки, размазваше по него с лъжичка маргарин. А през това време лицето му светеше. Някаква странна алхимия се извършваше в детската душа - бащата не можеше да я проумее и бе обхванат от неописуем страх.

- Защо? - питаше в мъката си той и себе си, и детето.

- Знаеш ли - отговори му детето, - килимът е мой брат. - След това, като поразмисли още малко, добави: - Той е моят брат-близнак. Заедно ядем и заедно играем. Понякога аз на него, понякога той на мен. Какъв брат съм му, ако не му давам да яде и пие?

В това имаше някаква логика, но налудничава. След обяснението на детето бащата цяла нощ се въртя буден в леглото, като твърдо се заричаше на другия ден да се посъветва с някой педиатър. Когато след безкрайните му терзания, най-после се съмна, бащата стана от леглото и без да поглежда към детето, разположило се насред килима, отиде в банята.

- Виж - с радостен глас го повика детето.

Изобщо не искаше да погледне. Бе смазан от мисълта, че не успяваше да бъде истински баща.

- Моля те, погледни - повтаряше детето с нарастваща радост. - Ако не погледнеш сега, повече няма да ти бъда дете.

Макар да бе изпълнен с мрачната увереност, че детето е напълно изгубено, и то не само за него, с последни сили се реши да погледне и поне с поглед да изкупи греха си.

Под лъчите на утринното слънце килимът бе прекрасен. Всъщност дали това изобщо бе килим? Насред стаята имаше пролетна градина. Върху килима бе поникнала трева, розите бяха нацъфтели, цветна леха ограждаше тази чудна градинка, листенцата на цветята се полюшваха от течението в стаята. Изведнъж цялото жилище се изпълни с ухание. Килимът оживя. Детето подрязваше тревата с ножички, придаваше на храстите най-различни форми.

“Моят брат” - изрече полугласно то.

Трябва да му купя комплект малки градински инструменти, помисли си машинално бащата. И тогава, заслепен от чудото, затвори очи. Отвори ги отново, всичко си беше както преди малко. Килимът бе жив, целият избуял в трева и цветя. Почувства как на душата му олеква. Не можеше да повярва. Успя само да изрече: ”Сега ще имам повече работа. Децата. И тяхното отглеждане.”

Влезе в банята, припявайки си като рефрен: “Детинщини, детинщини”.

© Йовица Ачин, 1999
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.