РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

8.

Нали претендира да ме познава, той сега твърди, че аз не съм познавал собствената си плът и кръв. Може би пък наистина не съм имал достъп до неговите, скрити дълбоко в душата му, килии за изтезания. Или просто не съм се оказал достатъчно опитен в разплитането на тайните, които е пазел синът ми? Едва когато започна процесът, на мен ми се удаде да скъся дистанцията до Кони - е, не чак на една ръка разстояние, но поне до взаимна чуваемост, - макар че не посмях да го окуража откъм свидетелската банка с възклицания като например: "Татко ти е с теб!" или "Не изнасяй лекции, синко, говори кратко!"

Онзи навярно тъкмо поради това натрапчиво ме нарича "закъснял баща". Всичко, което съм правел, отдалечавайки се рачешката от самия себе си, всичко, което съм изповядвал с голямо приближение до истината или пък съм признавал под външен натиск, всичко това, според неговата оценка, било "закъсняло и израз на гузна съвест".

А сега, когато неговото "Твърде късно!" запушва като тапа всички мои усилия, той започва да се рови из хаоса на моите записки, из бележките и драскулките ми, настоявайки да му кажа какво е станало с лисичата яка на майка. Това очаквано уточнение, според него, - а той е шефът - било особено важно, тъй че, ако съм обичал, нека изложа и най-дребните детайли и да разкажа всичко за лисицата на Тула; аз пък този отдавна демодиран аксесоар изобщо не можех да го понасям.

Но си е така. Майка от самото начало я имаше тази лисица, носи я и до днес. Била към шестнайсетгодишна, кондукторка с кепе и кочан билети, карала си службата по линиите на трамвай 5 и 2, когато един ден, на спирка "Хохщрис" някакъв младши сержант, който на всичкото отгоре е и в списъка на моите предполагаеми бащи, й подарил тази драгоценна лисица, обработена специално от кожухар. "Ранясал се беше нейде из онез ледища, та се цереше в Олива," гласеше и все още гласи краткото описание на моя евентуален създател. А то инак нито тайнственият Хари Либенау, нито някой недорасъл помагач в зенитната артилерия биха се сетили да подаряват на майка яка от лисица.

С тази топла яка около шията тя се качила на "Вилхелм Густлоф" заедно с цялото семейство Покрифке. Малко след като корабът се отделил от кея, бременната Тула, подкрепяна от голобрад флотски новобранец, стъпка по стъпка предпазливо закрачила по заледената горна палуба - все с кожата около врата. Лисицата й била под ръка заедно със спасителната жилетка и горе, в помещението за родилки и бременни, където, веднага след взрива на третото торпедо започнали контракциите, а доктор Рихтер й ударил инжекция. Майка, която още не била станала такава, не носела нищо друго, дори раницата си забравила, когато я качили на спасителната лодка - само надуваемата жилетка и лисицата, при това първо взела лисицата, а чак след това жилетката.

На борда на миноносеца "Льове" тя именно тъй се появила - без обувки, ала добре затоплена от кожата. Единствено по време на израждането, започнало съвсем скоро, в онази минута, когато "Густлоф" се килнал наляво и напред и започнал да потъва откъм носа, и когато многохилядният писък се слял с моето първо проплакване, лисицата лежала до нея, навита на руло. По-късно обаче, след като косата й побеляла за минути, когато слизала от миноносеца в Колберг, майка прекрачила трапа с кърмаче на гърди и по чорапи, ала с шия, плътно загърната от лисицата, която изобщо не била избеляла от шока.

Твърди, че по време на другото си бягство, от руснаците, ме била увивала в лисицата, за да оцелея в ледения мраз. Без тази кожа положително съм щял да замръзна нейде сред опашката бежанци пред моста на Одер. Тъй че живота си съм дължал единствено на лисицата, а не на онез женоря с излишната кърма. "Без Кума Лиса все на шушулка би станал..." А пък онзи младши сержант, дето я надарил с кожената яка - уж творение на варшавски кожухар - на сбогуване рекъл: "То един Господ знае за какво ще ти потрябва, мойто момиче."

В мирни времена, когато вече не бяхме принудени да мръзнем, ръждивочервената кожа си беше само нейна и почиваше в кутия за обувки в гардероба. Майка я носеше с повод и без повод. Например, когато й връчваха майсторското свидетелство, или когато я обявиха за "заслужила ударничка", дори по време на производствени тържества, когато програмата предвиждаше така наречената "пъстра вечеринка". А когато на мен ми писна от държавата на работниците и селяните и поех от Източен за Западен Берлин, тя наметна лисицата около врата си и дойде да ме изпрати до гарата. Много, много по-късно, след цяла вечност, когато границата отново беше отворена, а майка - вече пенсионерка, по време на срещата на оцелелите в балтийския курорт Дамп тя пак се появи с добре запазената лисича яка; изглеждаше уникално сред модно накипрените дами на нейна възраст.

През първия ден от процеса, когато беше прочетен единствено обвинителният акт, а синът ми изчерпателно призна деянието, но не и вината си - "Сторих онова, което трябваше да сторя!" - майка седна не при нас двамата с Габи, оказали се поради обстоятелствата един до друг, а демонстративно се настани до родителите на убития с четири изстрела Давид, носейки, естествено, лисицата, пристегната като примка около шията. Острата муцунка беше захапала опашката малко преди крайчето, а подвеждащите с естествеността си стъклени очи, едното от които се беше изгубило по време на бягството и по-късно беше подменено с ново, надничаха под прав ъгъл спрямо светлосивите очи на майка и този двоен поглед непрекъснато фиксираше скамейката на обвиняемия или съдийската маса.

Изпитвам неудобство всеки път, когато майка се появи в това старомодно одеяние, още повече, че лисицата дори не мирише на нейния любим парфюм "Тоска", а независимо от годишното време все вони на нафталин; зверчето на няколко пъти изглеждаше доста ошмулено, между другото. Ала когато през втория ден от процеса я призоваха като свидетелка на защитата и тя се изправи на свидетелската банка, дори аз самият останах впечатлен: подобно на булимична оперна звезда, тя разтърси бялата си грива над ярката лисича яка и, въпреки че не беше под клетва, започна показанията си с клишето "Кълна се...", след което на пръв поглед без усилие, макар и леко вдървено, изговори на литературен немски всичко, което имаше да казва.

За разлика от Габи и от мен, които се възползвахме от правото си и отказахме да даваме показания, майка нямаше нищо против да свидетелства. Пред пълния съдебен състав, тоест тримата съдии - председателят и членовете, - плюс двамата съдебни заседатели по младежки дела, майка заговори като на богоявленска проповед. Със зяпнала уста я слушахме как опява на прокурора по младежките дела. Да, това ужасно деяние болезнено я било засегнало. То направо разкъсало сърцето й. Огнен меч я съсякъл на две. Гигантски пестник я смазал.

Процесът се водеше в Провинциалния съд на Шверин на "Демлерплац", в колегията за младежка престъпност, пред която майка се представи като човек с разбита душа. След като прокле съдбата, тя на големи и на малки порции раздаде справедливост наоколо си, обвини неспособните на любов родители, и похвали внук си, който бил подведен от мрачните сили и от "онуй сатанинско нещо, компютъра", но инак бил много усърден и внимателен, голям чистник, винаги готов да помогне и абсолютно точен, при това - не само за вечеря. Каза дори нещо повече: откакто внук й Конрад бил около нея - тази радост й била дарена от петнайсетата му година насетне - тя самата привикнала да планира деня си с точност до минутата. Да, признавала си и друго: проклетият компютър с всичките му такъми бил подарък от нея. Не че глезела внука си, тъкмо напротив. Но той понеже нямал абсолютно никакви претенции, тя с удоволствие изпълнила това единствено желание. "Нищо не искаше туй дете!" възкликна майка и продължи: "Конрадчо с часове се занимаваше все с онова модерно нещо."

След като достатъчно кле изкушенията на модерната машинария, тя стигна до същината. Корабът, за който дотогава никой не искал и да знае, дал на внук й храна за непрестанни въпроси. Конрадчо обаче не само разпитвал баба си и се интересуал от крушението на "красивия кораб на СЧР, пълен с жени и дечица," той бил готов, не на последно място и по нейно настояване като оцеляла, с помощта на подарения компютър да разпространи огромните си знания, "до последната думица", из цял свят, чак до Австралия и Аляска. "То не е забранено, нали, господин съдия?" - възкликна майка и нагласи лисичата муцуна в централна позиция.

Някак между другото тя спомена и жертвата. Била се зарадвала, дето нейният Конрадчо по този начин - "с проклетия му компютър" - се бил сдружил с друго момче, с което не се познавали лично, и ако, че двамата все били на различно мнение, хубаво било туй, защото внук й иначе минавал за единак. Такъв си бил той, милият. Дори и връзката му с онова момиче от Рацебург - "тя, малката, помага при един зъболекар" - била съвсем невинна - "никакви такива сексове и прочие", това тя го знаела със сигурност.

И още неща разказа майка като свидетелка на защитата - коректно, на литературен немски и с видимо старание. Пред съда бяха нахвалени "чувствителността му към свободата на съвестта", неговата "несломима любов към истината" и "спонтанната му гордост от Германия". Когато взе да уверява, че изобщо нямала нищо против еврейския произход на онова момче, дето Конрадчо се бил сприятелил с него по компютъра, прокурорът я прекъсна с уточнението, че според отдавна известните и доказани факти, родителите на убития изобщо не са от еврейски произход, баща му бил от семейство на вюртембергски пастор, а майката произхождала от фермерска фамилия, която вече поколения наред живеела в Баден. Това видимо смути майка, която заопипва лисицата, после за малко нахлузи физиономията "няма-ме-вкъщи", а накрая заряза литературния език и възкликна: "Ама че шмекер! Той, Конрадчо, де да го знае, тоз Юда фарисейски. Дип, кат същински еврей си беше, и все нареждаше за оназ наша срамотия..."

По-нататък тя наруга убития като "лукав синковец" и "лъжливо овчарче", така че съдията й отне думата. Кони, който до момента с тънка усмивка слушаше лисичите уверения на баба си, изобщо не демонстрира смущение или разочарование, когато прокурорът представи доказателства, че Волфганг Щремплин, който в Интернет се подвизаваше като Давид, всъщност бил от "чист арийски произход" - последното прокурорът иронично го подчерта. Коментарът на сина ми по тази информация, която вече му бе известна, прозвуча спокойно и уверено: "Това с нищо не променя нещата. Лично моя отговорност беше да реша дали лицето, познато ми като Давид, се държи като евреин или не." Тогава председателят на съда го попита дали някога и някъде, в Мьолн или в Шверин, изобщо е виждал истински евреин, а Кони отговори с твърдо "не" и добави: "Това беше без значение за моето решение. Аз го застрелях по принципни съображения."

Така се стигна до пистолета, който след деянието синът ми беше хвърлил от издигнатия южен бряг в Шверинското езеро. По въпроса майка лаконично заяви: "Че как можех да го намеря, господин прокурор? Моят Конрад винаги сам си почистваше стаята, много държеше на това."

Самият Конрад обясни, че инкриминираното оръжие - един седеммилиметров ТТ от складовете на Съветската армия - било негово притежание още от година и половина. Наложило се да се снабди с пистолета, защото неколкократно го заплашвали ултрадесни младежи от мекленбургските провинции. Не, имена не желаел и нямало да съобщи. "Не издавам някогашни другари!" Конкретната причина за заплахите бил доклад, който той изнесъл преди време по покана на една патриотична другарска група. Темата на доклада, "Съдбата на СЧР-кораба "Вилхелм Густлоф" от спускането на вода до крушението", очевидно се била оказала твърде сложна за някои от слушателите, сред които и "мнозина отдадени на бирата вратове". Бръснатите глави особено се ядосали на обективната му оценка за военното майсторство на съветския подводничарски капитан, който успял да торпилира кораба от много рискована позиция. Неколцина нискочели по-късно го ругаели като "руска подлога", посред бял ден го заплашвали и дори му посягали. "От този момент нататък ми беше ясно, че с тези тъпаци само пистолет помага. От аргументи те изобщо не разбират."

Въпросният доклад, изнесен в началото на деветдесет и шеста в една шверинска кръчма, където се събирала споменатата "Другарска група", и още два други реферата, чието прочитане пред публика било възпрепятствано, бяха внесени пред съда в писмена форма и изиграха важна роля в по-нататъшния ход на делото.

Единият от рефератите показваше, че ние сме се провалили. Защото и двамата с Габи трябваше да знаем добре какво се бе случило в Мьолн. Да, ама сме си затваряли очите. Тя поне, като педагожка, макар и в друго училище, е трябвало да се замисли защо докладът на сина й по една тъй парлива тема е бил спрян "поради тенденциозност"; признавам си обаче, че и аз самият бих могъл да проявявам повече интерес към сина си.

Като се замисля, можех, например, така да планирам уви, нередовните си - поради служебна заетост - посещения в Мьолн, че да присъствам на родителските срещи, да задавам по някой и друг въпрос, ако трябва дори - да се поскарвам с онези ограничени даскали. Можех да ги репликирам с възражения като "Защо ще му забранявате? Къде ви е толерантността?" или нещо подобно. Та нали докладът на Кони с подзаглавие "Положителните аспекти на националсоциалистическата организация "Сила чрез радост" е можел да внесе малко разнообразие в инак скучните часове по социални науки. Но аз не се явих на нито една родителска среща, а Габи смяташе, че не е редно да усложнява живота на колегите-педагози със субективни, майчински мнения, още повече, че тя самата беше "категорично против всякакво омаловажаване на кафявата псевдо-идеология" и в отношенията със сина си винаги защитаваше своите леви убеждения, макар и понякога без необходимото търпение, както признаваше сега.

За нас няма извинение. Просто не можем да пишем всичко на сметката на майка или на мухлясалия даскалски морал. Така в хода на процеса двамата с мойта бивша - тя по-колебливо от мен и винаги с уговорката, че педагогиката си има граници - признахме един пред друг общия си провал като родители. Защо ли ми трябваше на мен, отрасналия без баща, по-късно сам да ставам баща!

Впрочем, подобни самообвинения си отправяха и родителите на бедния Давид, който всъщност се казваше Волфганг и беше провокирал нашия Кони със своите проеврейски стойки. Когато през една от почивките на процеса ние с Габи завързахме първоначално притеснен, после обаче все по-открит разговор с пристигналото от Карлсруе семейство, самият господин Щремплин ми каза, че навярно неговата чисто научна дейност в Ядрения изследователски център и твърде дистанцираната му преценка за историческите събития в крайна сметка са довели до отчуждение и дори до пълно мълчание между него и сина му. Той лично се отнасял със сравнителна трезвост към периода на националсоциалистическото господство, а в това отношение синът му не проявявал никакво разбиране. "Е, и в резултат дистанцията растеше."

Госпожа Щремплин добави, че Волфганг открай време си бил особняк. С връстници общувал само при игра на пинг-понг. Нямала никаква информация за връзки с някое момиче. Още на четиринайсет години синът им се самонарекъл Давид, а добре известните и - Бог й бил свидетел! - ужасни военнопрестъпления и масови убийства постепенно така го натоварили с мисълта за изкупление, че в крайна сметка започнал едва ли не да боготвори всичко еврейско. Миналата година си пожелал - и то точно за Рождество! - седмостъблен свещник⁷¹. Доста странно било да го гледат как седи пред своята светая светих, компютъра, нахлупил една от онези малки шапчици, дето ги носят благочестивите евреи. "И непрекъснато ме караше да му готвя храна според техните религиозни закони!" Това било единственото обяснение за решението на нейния Волфганг да се превърне в ортодоксалния Давид по време на компютърните си игри. Нечути останали настояванията й, че все някой ден би трябвало да се тегли черта под вечните обвинения. "Напоследък всички пътища към нашето момче бяха затворени." Тъкмо поради това тя изобщо нямала представа как синът й бил стигнал до онзи ужасен партиен функционер и до неговия убиец, студента по медицина на име Давид Франкфуртер. "Може би пък прекалено рано прекратихме възпитателните си усилия?"

Госпожа Щремплин говореше на тласъци. Съпругът й кимаше в знак на съгласие. Волфганг боготворял този Давид Франкфуртер. Като навит повтарял историята за Давит и Голиат, която звучала детински, но за него явно била важна. Йобст и Тобиас, по-малките му братя, непрекъснато се будалкали с него заради този култ. Върху бюрото на Волфганг дори била поставена снимка в рамка на младия Франкфуртер от времето на убийството в Давос. Да не говорим за многобройните книги, вестникарски изрезки и компютърни разпечатки. Всичко това сигурно имало връзка с оня Густлоф и с кораба, наречен на негово име. "То си е страшна работа," въздъхна по едно време госпожа Щремплин, "това, дето се е случило при катастрофата. Всичките тези дечица. Изобщо не сме го знаели. Дори съпругът ми не го знаеше, а пък на него хобито му е именно новата германска история. Да, за съжаление и той не беше чувал за историята с Густлоф, а в крайна сметка тя така да ни..."

Беше се разплакала. Габи също плачеше, а по едно време, в пристъп на безпомощност, положи ръка върху рамото на госпожа Щремплин. То дори на мен ми беше до рев, ала ние, двамата бащи, в крайна сметка се задоволихме с по един поглед, който сигнализираше взаимно разбиране. Още няколко пъти се срещахме с родителите на Волфганг, включително и извън съда. Либерални хора, които по-скоро обвиняваха себе си, отколкото нас. Все гледаха да разберат. Струваше ми се дори, че по време на делото особено внимателно се вслушват в твърде обстоятелствените обяснения на Кони, надявайки се сякаш именно от него, убиеца на сина си, да получат просветление.

На мен те двамата не ми бяха несимпатични. Той отиваше към петдесетте, с очила и добре поддържана, посребрена коса - изглеждаше точно като човек, който подлага всичко на съмнение, дори безспорните факти. Тя беше около четирийсет и пет, но младееше и сякаш бе склонна да вижда загадки навсякъде около себе си. Когато стана дума за майка, госпожа Щремплин каза: "Бабата на вашия син положително е забележителна личност, но аз някак настръхвам от нея..."

За двамата по-малки братя на Волфганг научихме, че били съвсем различни. Тя продължаваше да се тревожи за успеха на най-големия си син, особено за трудностите по математика и физика, сякаш Волфганг "някак си" още беше жив и можеше все пак да се справи с матурата.

Седяхме в едно от онези модни кафенета, на високи столчета, край прекалено висока, кръгла масичка. В един глас си бяхме поръчали капучино. Без бисквити. Навремени се отклонявахме от темата и аз дори имах чувството, че двамата с Габи изпитваме необходимост да обясним пред тази двойка наши връстници какви са били причините за развода ни. По въпроса мойта бивша отбеляза само, че днес е съвсем нормално да се узакони една фактическа раздяла, и че тук изобщо не стои въпросът за вината. Аз си замълчах, оставяйки я да се мъчи с трудно обяснимите неща, след което смених темата и някак сконфузено заговорих за двата забранени реферерата в Шверин и в Мьолн. Начаса с Габи се хванахме гуша за гуша - както в зората на брака ни. Аз твърдях, че бедата на нашия син - и нейните ужасяващи последици - се коренят тъкмо в наложената му забрана да развие гледната си точка за 30 януари трийсет и трета, а и по-нататък, за социалната роля на националсоциалистическата организация "Сила чрез радост", но Габи бързо ме прекъсна: "То е ясно, че учителят го е спрял. Ама моля ти се, това е датата, на която Хитлер заграби властта, тук не става дума за случайното съвпадение с рождения ден на една странична фигура, над чиято дълбока значимост нашият син е възнамерявал да се разпростре надълго и нашироко, особено в бележките си по допълнителната тема "Занемарени исторически паметници"..."

По тази тема се говори и в съда. В показанията на двама учители, които заявиха, че обвиняемият е имал добър, респективно отличен успех, стана дума за двата недопуснати реферата, в Мьолн и в Шверин. В един глас - и то без разлика между Източна и Западна Германия - двамата педагози заявиха, че двата спрени текста били очевидно пропити от националсоциалистически идеи, внушавани обаче с коварна интелигентност, примерно чрез възхвалата на "безкласовото общество", или пък чрез умело вплетените настоявания за "надидеологическа защита на историческите паметници", с които се визирал отстраненият надгробен камък на някогашния националсоциалистически функционер Густлоф, когото в своя втори забранен доклад ученикът Конрад Покрифке възнамерявал да представи като "велик син на град Шверин". Разпространяването на подобни опасни недомислици трябвало да бъде предотвратено, още повече, че и в двете училища бил регистриран нарастващ брой на ученици и ученички с дяснорадикален уклон. В заключение източногерманският учител подчерта "антифашистките традиции" на своето училище, докато западногерманският му колега не се сети за нищо по-добро от твърде изтъркания призив "Да браним началото!".⁷²

Общо-взето, изслушването на свидетелите преминаваше делово, ако не броим изблиците на майка и показанията на Рози, която само повтаряше през сълзи, че и занапред ще остане вярна на своя "другар Конрад Покрифке". Процесите пред Младежката наказателна колегия се водят при закрити врати, тъй че нямаше условия за ефектни пледоарии. Председателят на съда, който понякога си позволяваше по някоя и друга шега, сякаш за да разведри убийствено сериозната атмосфера, в един момент реши да даде на сина ми възможност да изясни мотива на деянието си. Зажаднял за изява, Кони не чака да го молят втори път.

Есествено, започна от Адам и Ева, и по-точно - от раждането на по-сетнешния ландесгрупенлайтер. Подчерта неговите организационни успехи в Швейцария и провъзгласи излекуваното белодробно заболяване за "победа на силата над слабостта", като по този начин успя да извае убедителния образ на героя. Това пък му даде най-сетне възможност да възслави "великия син на провинциалната ни столица Шверин". Ако в залата все пак имаше публика, откъм задните редове положително щеше да се надигне одобрително шушукане.

Когато в изложението му - Конрад бързо се бе отказал от записките си и от цитатите по чужди източници - дойде ред на приготвленията и на самото убийство в Давос, той специално отбеляза легалното придобиване на оръжието и броя на произведените изстрели: "Давид Франкфуртер, също като мен, произвел четири точни изстрела." Синът ми прехвърли мост и към аргументацията на Франкфуртер пред кантоналния съд, че стрелял, защото е евреин, но допълнително я разшири: "Стрелях, защото съм германец. И защото чрез Давид всъщност говореше Вечният евреин⁷³."

На процеса пред кантоналния съд в Хур синът ми не отдели много време, но отбеляза, че - за разлика от професор Грим и от партийния оратор Диверге - той лично не виждал зад деянието други евреи-подбудители. В интерес на истината трябвало да се признае, че и Франкфуртер, и той самият, действали "изцяло по вътрешна необходимост".

По-нататък Конрад твърде образно, като на филмова лента, проследи официалния траурен акт в Шверин, даде информация дори за времето, "лек снеговалеж", и не пропусна името на нито една от улиците, по които минала процесията. След като дори търпеливият съдия видимо се отегчи от уморителното отклонение на тема "Смисъл, задачи и успехи на националсоциалистическата организация "Сила чрез радост", Конрад най-после стигна до освещаването на кораба.

Тази част от речта му пред съда очевидно достави на сина ми голямо удоволствие. Като използваше и ръцете си, той назова дължината, ширината и газенето на кораба. Стигайки до спускането на вода и до освещаването, извършено от, както се изрази той, "вдовицата на Мъченика", Конрад видя удобен случай да премине в настъпление: "Тук, в Шверин, след крушението на Великогерманския Райх госпожа Хедвиг Густлоф противозаконно била лишена от имот и прокудена в изгнание!"

Сетне стигна до вътрешното устройство на осветения кораб. Изброи подробно празничните зали, трапезариите, кабините и плувния басейн на равнище Е, а накрая обобщи: "Безкласовият моторен кораб "Вилхелм Густлоф" беше и си остава жив израз на националния социализъм, пример за всички нас до днес и за в бъдеще!"

Имах чувството, че след последната удивителна моят син се ослушва за овациите на въображаемата публика; в същото време обаче той явно улови и насилено строгия поглед на съдията, който апелираше за краткост. Относително бързо, както сигурно би се изразил господин Щремплин, Конрад стигна до последното плаване и до потапянето на кораба. Ужасяващо големия брой на удавените и измръзналите вследствие от катастрофата той посочи "в приблизителна цифра", която сравни с далеч по-малкия брой загинали при други корабокрушения. Сетне посочи броя на спасените, изтъкна с благодарност ролята на капитаните, премълча баща си, ала не забрави баба си: "В тази зала се намира седемдесетгодишната госпожа Урзула Покрифке и тъкмо в нейно име аз свидетелствам пред вас"; след тези думи майка се надигна, белокоса, с лисицата около врата, и веднага привлече внимание. Тя също се държеше като пред пълна зала.

Като да искаше да тури край на звучащите единствено в неговите уши аплодисменти, Кони продължи делово, отдаде признание на "всеотдайния събирачески труд" на някогашния помощник-счетоводител Хайнц Шьон и изрази възмущението си от факта, че в следвоенните години останките на "Густлоф" били подложени на постепенно унищожаване от водолази-иманяри: "За щастие, тези варвари не откриха там нито златото на Райхсбанката, нито легендарната Кехлибарена стая..."

На това място ми се стори, че забелязах дори одобрителното кимване на прекалено търпеливия председател; ала речта на сина ми вече продължаваше нататък като навита с пружина. Сега той говореше за командира на съветската подводница С-13. След дълго заточение в Сибир, Александър Маринеско най-сетне бил реабилитиран. "Уви, малко време му било дадено да се радва на закъснялото признание. Не след дълго починал от рак..."

Нито едно обвинително слово. Нямаше и следа от онези приказки в Интернет за "малоценните руски изверги". Нещо повече: синът ми направо изненада не само съдиите и заседателите, но дори и прокурора, като изрично поиска прошка от своята жертва Давид, тоест Волфганг Щремплин. Твърде дълго се бил заблуждавал, описвайки на своята уеб-страница потапянето на "Вилхелм Густлоф" единствено като убийство на жени и деца. Давид обаче му отворил очите, че командирът на С-13 с основание е гледал на безименния за него кораб като на военен обект. "Тъй че, ако трябва да говорим за вина," провикна се той, "то обвинението ни ще бъде отправено към Върховното командване на флота и към Великия адмирал. Именно той е разрешил, заедно с бежанците, на кораба да се натовари и много военен персонал. Престъпникът се казва Дьониц!"

Конрад направи пауза, сякаш за да изчака утихването на репликите и шепота в залата. А може би просто търсеше заключителни слова. Накрая заговори: "Признавам деянието. Моля обаче почитаемия съд да погледне на извършената от мен екзекуция като акт, който трябва да се тълкува в по-дълбока перспектива. Зная, Волфганг Щремплин е бил малко преди матурата. За съжаление, не ми беше възможно да се съобразя с този факт. Залогът беше и си остава много по-голям. Провинциалната ни столица Шверин най-сетне трябва да отдаде изрична почит на своя велик син. Призовавам на южния бряг на езерото, там, където по свой начин почетох паметта на Мъченика, да бъде издигнат мемориал, който да напомня нам и на идните поколения за Вилхелм Густлоф, коварно убит от еврейска ръка. Както преди няколко години в Санкт Петербург подводничарският капитан Александър Маринеско като "Герой на Съветския Съюз" беше почетен с паметник, така и ние трябва да отдадем заслуженото на онзи мъж, който на 4 февруари 1936 година отдаде живота си за бленуваното освобождение на Германия от еврейското иго. Не се срамувам да призная, че от еврейска гледна точка също има основание да бъде издигната скулптура - в Израел, където Давид Франкфуртер почина през осемдесет и първа, но може би и в Давос - на онзи студент по медицина, който с четири точни изстрела пожела да даде знак на своя народ. Макар че и бронзова паметна плоча е о'кей."

Председателят най-после се събуди: "Това вече минава всяка граница!" Тишина в залата. Изявленията, не, излиянията на сина ми не бяха останали без въздействие; в резултат от тях обаче присъдата не стана нито по-мека, нито по-сурова, защото съдът очевидно бе уловил налудничавата последователност на идеите, които блуждаеха в словесния поток на Кони; халюцинации, които вече бяха анализирани - къде убедително, къде не толкова - в съответните експертизи.

По същество аз нямам особено високо мнение за тези свободни съчинения с научни претенции. Допускам обаче, че поне донякъде беше прав единият от експертите, психолог по проблемите на разстроените семейства, според когото стореното от Кони било, по неговия израз, "деяние на отчаян човек", което той обясняваше с липсата на бащинска опека през юношеството на подсъдимия, изсмуквайки от пръстите си някаква причинно-следствена връзка с факта, че и аз самият съм се родил и отраснал без баща. И другите две експертизи се движеха по сходни, добре утъпкани пътеки. Все игра на жмичка из семейните храсталаци. В крайна сметка виновен е винаги бащата. При това родителските права бяха присъдени не на мен, а на Габи, и пак тя разреши на сина си да напусне Мьолн и да се пресели в Шверин, където окончателно попадна в лапите на майка.

Тя, единствено тя е виновна. Вещицата с лисича кожа около врата. Отколешната самодива, както научавам от едного, дето я познава вече дълго време и положително е имал с нея вземане-даване. Щом заговори за Тула и... Направо изпада в бленуване... Говори мистичавости... Някакъв си кашубски или кошнавски воден дух, Туло, Дулер или Тул, той й бил кръстникът на нея.

Килнала глава настрани, тъй че гранитно-сивият й поглед бе насочен успоредно със стъкления поглед на лисицата, майка фиксираше експертите. Просто седеше и слушаше неподвижно за моя родителски провал, който като червена нишка минаваше през шумолящите хартии и отекваше в ушите й като приятна музика. В експертизите за нея самата ставаше дума само под черта. Казваше се например: "Добронамерените грижи на бабата не били в състояние да заменят родителската опека над застрашения младеж. Може обаче да се предположи, че тежката съдба на бабата, оцеляла в напреднала бременост и извършила раждането пред гледката на потъващия кораб, от една страна е направила силно впечатление на внука й Конрад Покрифке, но от друга е разклатила душевността му поради твърде интензивното чувство за съпричастие..."

Защитникът се опита да разшири тази пролука, отворена от експертите. Беше човек на моя възраст, нает от бившата ми, който обаче тъй и не успя да спечели доверието на Кони. Колчем се опиташе да заговори за "необмислено, непреднамерено деяние" и да представи убийството като извършено по спонтанен умисъл, моят син с доброволни самопризнания начаса разбиваше усилията му на пух и прах: "Изобщо не бързах и бях съвсем спокоен. Не, омразата не играеше никаква роля. Разсъждавах само по същество. След като първият изстрел, уви, попадна твърде ниско, при следващите три аз внимателно се прицелих. Уви, с пистолет. Бих предпочел да разполагам с револвер, като Франкфуртер."

Кони се държеше като човек, който носи отговорност. Изкласил доста бързо, с очила и къдрави коси, той се бе изправил пред съда като обвинител на самия себе си. Изглеждаше по-малък от своите седемнайсет години, но говореше такива дълбокомислености, сякаш бе събирал житейски опит в ускорен курс. Категорично възрази, например, срещу опита част от вината да се прехвърли върху родителите му. С търпелива усмивка обясни: "Майка ми е съвсем о'кей, макар че понякога ми лази по нервите с вечните си приказки за Аушвиц. Колкото до баща ми, най-добре е съдът да го забрави, така, както аз съм го забравил вече от години. Просто не му обръщайте внимание."

Дали ме мразеше? Беше ли изобщо в състояние да мрази някого? Многократно отрече, че мрази евреите. Склонен съм по-скоро да го нарека "рационална омраза". Омраза на слаб огън. Трайно горене. Омраза, която се размножава безстрастно и безполово.

А възможно ли е прав да се окаже защитникът, който претълкува подбудената от майка фиксация върху Вилхелм Густлоф като търсене на ерзац-баща? Той обърна внимание на факта, че бракът на семейство Густлоф бил бездетен. Така пред търсещия Конрад Покрифке се открила виртуална ниша. Та нали новите технологии, и особено Интернет, дават възможност именно за бягство от юношеската самота?

Това предположение се подкрепя от факта, че в мига, когато съдията му даде думата по този пункт от процеса, Кони заговори възторжено, нещо повече дори, с голяма топлина за Мъченика. Каза следното: "Когато в проучванията си стигнах до извода, че в своя социален ангажимент Вилхелм Густлоф е бил повлиян много повече от Грегор Щрасер, отколкото от Фюрера, аз видях единствено в негово лице пример за подражание - на моята уеб-страница нееднократно и съвсем ясно съм го показал. Именно на Мъченика дължа своята вътрешна крепкост. И мой свещен дълг беше да отмъстя за него!"

По-нататък прокурорът твърде настойчиво го призова да обясни причините за презрението си към евреите, а в отговор Кони каза: "Тук сте в голяма грешка! Аз лично нямам нищо против евреите, споделям обаче убеждението на Вилхелм Густлоф, че те са чуждо тяло за арийските народи. Тъй че нека да си вървят всичките в Израел, където им е мястото. Тук не можем да ги понасяме, а там има остра нужда от тях в борбата срещу враждебните съседи. Давид Франкфуртер направо нацели десетката, решавайки да замине за Палестина веднага, след като излезе от затвора. И абсолютно о'кей е, че после започна работа в Министерството на отбраната."

В хода на процеса човек оставаше с впечатлението, че измежду всички, които взеха думата, единствено моят син говори в прав текст. Той бързо стигаше до същината, запазваше ясен поглед, за всичко имаше решение и даваше ясно обяснение за своя случай, докато обвинението и защитата, експертната троица и съдията заедно със съдебния състав и заседателите безпомощно се лутаха в търсене на мотив за деянието и сякаш се надяваха да решат делото с Божия или с Фройдова помощ. Все се напъваха да представят "клетия младеж", както го наричаше защитникът, за жертва на обществените условия, на безуспешния брак, на едностранчивите учебни цели или на безбожния свят, че дори, както се изхвърли мойта бивша, "на гените, които от бабата през баща му са стигнали до Конрад".

Пред съда почти не ставаше дума за действителната жертва на престъплението, за почти-абитуриента Волфганг Щремплин, който в Интернет си беше присвоил ранга на Давид. За него все някак срамежливо се мълчеше, той се появяваше само като обект. Защитникът беше решил, че може да му лепне някаква "провокация чрез фалшиви факти". Е, не посмя да изрече на глас констатацията "сам си е бил крив", но тя се прокрадваше в някои вметнати изречения като това, например: "Жертвата едва ли не се е самопредложила." Или пък: "Било е дори повече от груба небрежност, спорът от Интернет да се пренася в реалността."

С две думи: извършителят получаваше по-големи порции съчувствие. Навярно тъкмо по тази причина семейство Щремплин си замина още преди произнасянето на присъдата. Преди това обаче, в едно кафене срещу съда, те не пропуснаха да уверят Габи и мен, че една тежка присъда срещу нашия син не би съответствала нито на техните разбирания, нито на разбиранията на Волфганг. "Ние не изпитваме каквото и да било желание за мъст," каза госпожа Щремплин.

Ако присъствах на процеса по служба, тоест като журналист, сигурно щях на висок глас да оповестя, че меката присъда за убийство със спонтанен умисъл представлява "неадекватно леко наказание", ако не и "юридически скандал"; аз обаче бях освободен от журналистическия си дълг, концентриран изцяло върху своя син и в крайна сметка потресен от присъдата "седем години в поправителен дом", която той самият посрещна с безразличие. Изгубени години! Ако се наложи да излежи цялото наказание, ще излезе чак на 24 години. След дългогодишното, всекидневно общуване с престъпници и истински десни екстремисти, той сигурно ще загрубее и, излязъл на свобода, навярно отново ще извърши нещо наказуемо и ще попадне в затвора. Не! Тази присъда е неприемлива.

Кони обаче не пожела да се възползва от възможността, която му посочи адвокатът: да искат преразглеждане на делото и по този начин да постигнат и ревизия на присъдата. Тук мога само да цитирам онова, което бил казал на Габи: "Направо не мога да стопля, че ми дадоха само седем години. Навремето евреина Франкфуртер го бутнаха в пандиза за осемнайсет години, макар че после той излежа само девет и половина..."

Мен не пожела да види преди да го отведат. В съдебната зала, след като всичко свърши, прегърна не майка си, а баба си, която, макар и на високи токчета, му стигаше едва до гърдите. Когато вече трябваше да потеглят, Кони се огледа още веднъж наоколо - може би търсеше родителите на Давид или на Волфганг, които някак си му липсваха.

Малко по-късно, когато пред сградата на провинциалния съд на "Демлерплац" аз най-сетне се добрах до възможността да си запаля цигара, майка внезапно избухна. Беше захвърлила лисицата, а заедно с този кожен аксесоар сякаш бе изоставила и литературния език: "Не е правдина туй!" Разгневено дръпна цигарата от устата ми, стъпка я, сякаш за да си изкара на нея яда заради нещо друго, малко покрещя, след което разгорещено занарежда: "Изедници! Няма вече правдина и туй то. Че що го запряха момчето, мен трябваше да земат. Дип, аз му харизах оня проклет компютър, че и желязото от мен го има, още от по-миналия Великден. Щото онез гологлавите все го плашеха, моя Конрадчо, хеле веднъж цял в кръв си дойде. Ама, да речеш, че е плакал - хич. Баш той! Държах го в скрина желязото, от руското пазарище го взех, е-е-е преди още, кат си затръгва Иванушка. Без пари беше направо. Ама в съдилището дип никой не ме пита отде се е взело..."

>>>

БЕЛЕЖКИ:

 71. Ритуален еврейски свещник. Противопоставянето с Рождество Христово препраща към едно от класическите антисемитски клишета за "евреите като убийци на Спасителя" - б.пр. [обратно]

72. В този и в други пасажи от книгата Грас намеква за разликите в оценката на националсоциализма. Терминът "фашизъм", например, е характерен за речника на левичарите във ФРГ и за официалната лексика в ГДР. "Да браним началото!" е цитат от Овидий, който в Германия се отнася до опитите да се спаси Ваймарската република - б.пр. [обратно]

73. Легендата за Вечния (или Странстващия) евреин датира от 13 век и според нея евреинът Ахасфер бил осъден на вечно странстване, защото ударил Христос по пътя към кръста и не му разрешил почивка. По времето на Третия Райх фигурата на Вечния евреин е основен мотив в антисемитската пропаганда - б.пр. [обратно]

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.