|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РАЧЕШКАТА Гюнтер Грас 9. Забрана, която е в сила от самото начало. Той най-категорично ме е предупредил, че не бива да се занимавам с предполагаемите мисли на Кони, да инсценирам онова, което синът ми, може би, мисли, или да записвам черно на бяло всичко, дето, според мен, се разиграва в главата на Конрад и би било подходящо за цитиране. Казва ми: "Никой не знае какво си е мислел и какво мисли сега. Човешката глава - при това, не само неговата - е плътно затворена. Забранена зона. Ничия земя за ловците на думи. И няма никакъв смисъл да й отваряш капака. Освен това никой не изрича на глас онова, което мисли. Който се опита да го стори, започва да лъже още с първата фраза. Изречения, които започват така: в онзи миг той си мислеше... или пък: в мислите си той... - такива изречения са най-обикновени патерици. Няма нищо по-добре затворено от човешкия череп. Даже най-тежките изтезания не водят до пълни признания. Нещо повече, дори в предсмъртния си час хората послъгват. Ето защо ние не можем да знаем какво си е мислел Волфганг Щремплин, когато у него покълнала идеята да поеме в Интернет ролята на Давид, не можем да знаем какво буквално е минало през главата му, когато пред младежката туристическа спалня "Курт Бюргер" е видял, че неговият любим враг, познат в Интернет като Вилхелм, но всъщност на име Конрад Покрифке, вади пистолета от десния джоб на канадката и след първия изстрел в корема, стреля още три пъти в главата, заедно с нейните заключени мисли. Ние виждаме единствено онова, което виждаме. Повърхността ни казва много, но не всичко - то обаче е достатъчно. Тъй че - никакви мисли, включително и такива, измислени допълнително. Който е пестелив на думи, по-бързо стига до края." Добре, че си няма представа за мислите, които, определено против волята ми, изпълзяват от гънките вляво и вдясно, стряскат с ужасната си смисленост, издават боязливо пазени тайни и дотам ме злепоставят, че аз изпадам в паника и се опитвам да мисля за нещо съвсем друго. Например - за някакъв подарък, който да занеса в Нойщрелиц, нещо, което бих могъл да измисля за сина си, някакъв дребен жест при първото ми посещение. Бях поръчал на една информационна агенция да ми изпраща всички изрезки от вестници, в които се коментираше процесът, та така получих и статия в "Бадише Цайтунг" със снимка на Волфганг Щремплин. Изглеждаше мил, но иначе - нищо особено. Просто абитуриент, младеж в донаборна възраст. Устните му се усмихваха, ала около очите му имаше леко тъжни бръчици. Тъмно русата му коса се стелеше на леки вълни, без път. Млад човек с разкопчано горно копче на ризата, свел глава наляво. Навярно идеалист, чиито мисли витаят някъде. Впрочем, вестникарските коментари за процеса срещу сина ми като количество бяха разочароващо малко. По времето на делото и в двете части на вече обединена Германия имаше редица дяснорадикални престъпления, например опит за убийство с бейзболни бухалки срещу унгарец в Потсдам и побой срещу бохумски пенсионер със смъртен изход. Скинхедовете продължаваха да върлуват навред. Политически мотивираните насилия вече бяха станали всекидневие, същото важеше и за призивите срещу десния екстремизъм; а и за възмущението на политиците, които обаче още със следващото вметнато изречение палваха фитила на нови насилия. Може би неоспоримият факт, че Волфганг Щремплин не е бил евреин, снижи интереса към делото - защото в началото, веднага след деянието, в цялата страна се появиха тлъсти заглавия: "Застрелян еврейски съгражданин!" Или пък: "Коварно убийство поради антисемитизъм!" Подобно беше и заглавието под фотографията - "Жертвата на последното антисемтиско насилие" - което бях изрязал заедно със самата снимка. Така при първото си посещение в поправителния дом - една доста запусната сграда, която плачеше за събаряне - аз носех в горния си джоб като дар вестникарската снимка на Волфганг Щремплин. Кони дори каза "благодаря", когато му попадох прегънатата на две изрезка. Заглади я и се усмихна. Разговорът ни едва се влачеше, но Кони поне говореше с мен. Седяхме един срещу друг край масата в стаята за свиждане, край съседните маси седяха други непълнолетни правонарушители с посетителите си. Понеже ми е забранено да чета мислите в главата на сина ми, мога само да кажа, че, изправен срещу баща си, той както обикновено беше сдържан, но не и враждебен. Удостои ме дори с въпрос за моята журналистическа работа. Споменах му репортажа си за овцата Доли, клонирана в Шотландия, а той се засмя: "От това мама може да се заинтересува. На нея нали все гените са й в главата, особено моите." Разказа ми, че в занималнята можели да играят тенис на маса, и че бил в една килия заедно с други трима младежи, "ръбести типове, ама безобидни". Имал си свое собствено ъгълче, с маса и етажерка за книги. Възможно било освен това да се учи задочно. "Най-после нещо интересно!" - пошегува се Кони. "Ще изкарам матурите зад решетката, тъй да се каже - изпити под най-строг контрол." На мен някак си не ми беше смешно. Аз си тръгнах, а смяната пое приятелката му Рози, цялата в черно, като в траур, и сякаш вече подпухнала от рев още преди да влезе. Всичко наоколо беше под знака на непрекъснато влизащите и излизащи посетители: хлипащи майки, объркани татковци. Надзирателят, който през пръсти проверяваше подаръците, не възрази срещу снимката на Волфганг Щремплин като Давид. Преди мен със сигурност вече го е посещавала майка, вероятно заедно с Габи; или пък двете са дошли поотделно, непосредствено една след друга? Времето си вървеше. Вече не хранех овцата-чудо Доли с целулозна хартия, тичах подир други сензации. Успоредно с това и някак съвсем безшумно приключи и поредната ми мимолетна женска история - този път с една фотографка, която се бе специализирала в снимки на облаци. Така в календара отново настъпи ден за посещение. Още седнали-неседнали, а Конрад вече ми разправяше, че в работилницата сглобил рамки със стъкла и поставил в тях няколко снимки, които вече висели под етажерката му с книги: "Естествено, и на Давид!" Имало и още две снимки от материалите на неговата уеб-страница, които му изпратила майка по негова молба. И двете били на капитан трети ранг Александър Маринеско, но, както се изрази синът ми, едва ли можели да бъдат по-различни една от друга. Намерил ги навремето в Интернет. Двама различни почитатели на Маринеско твърдели независимо един от друг, че разполагат с автентичната фотография. "Смешен спор", каза Кони и измъкна изпод вечния си норвежки пуловер две снимки, обрамчени като семейни фотографии. Научих и подробностите: "Този кръглоликият край перископа е изложен в петербургския музей на флота. А този другият, с издължената физиономия, седнал върху купола на подводницата - това е истинският Маринеско. Има писмени доказателства, че тъкмо тази снимка в оригинал той е подарил на някаква финландска проститутка, която редовно го обслужвала. Командирът на С-13 си бил женкар. Интересно е какво остава на този свят от такива типове..." Моят син още дълго говори за своята малка фотогалерия, към която спадаха още една ранна и една късна снимка на Давид Франкфуртер; късната го показваше на стари години, отново пропушил. Но една снимка липсваше. У мен почти се надигна надежда, ала Кони, който сякаш бе прочел мислите на баща си, веднага ми обясни: за съжаление ръководството на поправителния дом му било забранило да украси килията си с "наистина много контрастната и хубава снимка на Мъченика в пълна унформа".
Най-често го посещаваше майка - или поне, тя ходеше по-често от мен. Габи обикновено все не можеше да се откъсне от своите "синдикални задачки" - нали работи на доброволни начала в профсъюза "Възпитание и наука". Да не забравя Рози: тя идваше най-редовно, а скоро вече престана и да реве. През тази година имах доста работа с рано избухналата из цялата страна предизборна шумотевица, с други думи - както всички колеги-писачи, и аз се опитвах да видя резултатите в обърната кафена чашка на социологическите допитвания; в съдържателно отношение от цялата работа нямаше никаква полза. Можеше обаче да се предскаже, че с кампанията си срещу "червените чорапи" оня пастор Хинце само ще угои ПДС, ала няма да успее да спаси Дебелия, който накрая наистина изгуби изборите74. Непрекъснато бях в движение, интервюирах депутати от Бундестага, икономически величия от средна ръка, дори републиканци - нали се очакваше, че десните радикали ще получат над пет процента75. Те бяха особено активни в Мекленбург - Предна Померания, макар че успехите им си останаха умерени. Вече не сколасвах да се отбивам до Нойщрелиц, но майка ме осведомяваше по телефона, че "Конрадчо" бил добре. Дори качил "някое и друго килце". Освен това, според нейните думи, го били "повишили": синът ми водел компютърен курс за непълнолетни закононарушители. "Там го бива, иска ли питане..." Представях си своя син, понадул вече бузи, как преподава на съкилийниците си компютърната азбука по най-новите книжки, но предполагах, че обитателите на поправителния дом нямат достъп до Интернет; иначе някои от изтърпяващите наказание сигурно биха успели, под ръководството на уеб-мастъра Конрад Покрифке, да намерят виртуален път през оградата: колективно бягство в кибер-пространството. Научих също, че отборът по тенис на маса от дома в Нойщрелиц, в който играел и синът ми, спечелил мача си срещу сборен отбор на поправителния дом в Пльотцензее. В обобщение: докато бащата тича по журналистическите си дела, синът му, осъден за убийство със спонтанен умисъл и междувременно навършил пълнолетие, проявява денонощно усърдие в затвора. В началото на лятото той си изкара матурите и взе диплома с успех 1,676; аз му изпратих телеграма: "Поздрави, Кони!" Малко по-късно дойде вест от майка: била седмица и повече в Гданск, Полша. Когато я посетих в Шверин, тя веднага ми заразправя: "Че ръшках из Данциг, ръшках, ама най ме теглеше къмто Лангфур. Не мож го позна! Ама оная съборетина на "Елзенщрасе" още си стои. Че и цвете до цвете по балконя..." Пътувала в група, с автобус. "Хептен без пари ни излезе!" Главно прокудени, мъже и жени на нейната възраст, които се възползвали от офертата на някаква туристическа агенция и се записали за едно от тъй наречените "Пътешествия до старата родина". Майка разправяше: "Китно си е, няма що. Ама и онез в Полско са си дали малко зор, дигнали са сичко на ново, черквите и прочие. Е, фанала я е липсата статуята на Гутенберг, дет като дечурлига му викахме Гутебегай, в Йешкенталската гора, там, откъм Граова могила... Пък в Брьозен, дет такваз виелица ме е стигала, пак са направили къпалнята, кат преди..." За миг - физиономията "няма-ме-вкъщи". После обаче издрасканата грамофонна плоча отново запрескача: какво било преди, какво било още по-преди и съвсем преди, в двора на дърводелната това, в гората онова, как правили снежни човеци, как лятос се къпели в морето, "пък аз тогаз бях кат клечка..." Заедно с цяла орда момчета плувала до останките от потопен в началото на войната кораб, чиято горна палуба стърчала над повърхността. "Далдисвахме бая надолу из онез железа. Пък един от пущовете, дет най-дълбоко далдисваше, Йохен му се викаше..." Забравих да я питам дали, въпреки летните горещини, си е носила лисичата кожа, поне в багажа. Поинтересувах се обаче за леля Йени: била ли е и тя в Данциг-Лангфур и по другите места? "Ами, как ли пък не," отвърна майка. "Нозете я болели, и второ, и трето. Щяло да й стане мъчно, вика. Дето с мойта дружка ходехме на училище, таз пътека обаче я минах два-три пъти. Сега ми се чини къде по-късичка..." Повече впечатления от екскурзията майка сигурно е сервирала топли-топли веднага след завръщането си пред Конрад, включително и всички подробности около признанието, което ми прошепна на ухо: "И в Готенхафен се завъртях, сам-самичка. На онуй място, дет ни взе гемията. Пак ми мина сичко през акъла, и онез пеленачета с щръкналите дирничета в мразовитата вода. Дорева ми се, ама кат не мога..." И пак физиономията "няма-ме-вкъщи". Оттук насетне заразправя само за сечерето: "Абе биваше я гемията..." Чудно ли е тогава, че при следващото си посещение в Нойщрелиц, веднага след изборите, аз се натъкнах на едно маниашко произведение по ръчен труд. Кутията с конструктора, която беше използвал моят син, положително бе заплатена от портмонето на майка.
Подобни конструктори се намират по щандовете за детски играчки в универсалните магазини - наредени едни върху други и добре сортирани, там могат да се купят модели са сглобяване на различни прочути екземпляри, които летят, пътуват на колела или плават. Не вярвам да го е купила в Шверин. Издирванията й са се увенчали с успех или в хамбургския "Алстерхауз" или в берлинския "КаДеВе" 77. В Берлин тя идваше редовно. Напоследък караше голф, с който често и - ако говорим за шофьорските й навици - твърде дръзко кръстосваше шосетата; майка изпреварваше просто заради принципа. В Берлин и през ум не й минаваше да ме навести сред моя ергенски хаос в Кройцберг - тя ходеше в Шмаргендорф при своята приятелка Йени, за да си побъбрят "за онез времена" на чаша пенливо вино "Червена шапчица" и маслени бисквити. След обединението двете се виждаха често-често, сякаш за да наваксат, да компенсират изгубените години по време на Стената. Бяха странна двойка. Всеки път, когато съм я виждал у леля Йени, майка се е държала някак срамежливо, като малко момиченце, което току-що е погодило някаква лоша шега на приятелката си и сега се опитва да заглади нещата. Леля Йени обаче сякаш отдавна й беше простила за всички лоши шеги от онова време. Виждах я как нежно докосва майка, куцукайки наоколо, а от време на време я чувах да промълви: "Няма нищо, Тула, няма нищо." Сетне двете замлъкваха, а леля Йени вдигаше чашката с горещия лимонов чай. Ако майка обичаше някого другиго, освен братчето си Конрад, което се удавило в морето, и правонарушителя Кони, това беше нейната приятелка от детинство.
От началото на шейсетте години, когато обитавах малката стаичка в мансардното жилище в Шмаргендорф, там не е побутнат дори един стол. Вярно, по джунджуриите наоколо няма и прашинка, но въпреки това всичко изглежда завчерашно. Ако у леля Йени всеки сантиметър стена, включително и скосените под покрива, е облепен с балетни фотографии - тя самата, навремето известна с творческия псевдоним "Ангустри", в ролята на Жизел от "Лебедово езеро", или пък като Копелия, същинска вейка, в солово изпълнение или заедно с балет-майстора, и той крехък като нея, - то майка самата е облепена цялата със спомени, отвътре и отвън. Според един популярен идиом спомените могат да се разменят - в такъв случай мансардата на "Карлсбадер Щрасе" беше и си остава същинска борса за тази трайна стока. Та тя явно е използвала едно от посещенията си в Берлин - преди или след гостуването у леля Йени - и най-после е намерила онзи точно определен модел из лавиците с конструктори и макети в "КаДеВе". Не, достойни за подаряване не са й се видели нито хидропланът на "Дорние" До-Х, нито танкът "Кралски тигър", нито бойният кораб "Бисмарк", който бил потопен още през четирийсет и първа, нито дори линейният крайцер "Адмирал Хипер", който беше бракуван след края на войната. Тя не избрала военен модел - нейна слабост бил и си оставал пътническият кораб "Вилхелм Густлоф". И сигурно изобщо не е потърсила помощ от продавачите: майка винаги точно е знаела какво иска.
Синът ми сигурно е поискал специално разрешение, за да внесе този особен предмет в стаята за свиждания. Тъй или иначе, надзирателят добронамерено кимна с глава, когато изтърпяващият наказание Конрад Покрифке влезе, натоварен с модела. Онова, което видях, отприщи рояк мисли, сплели се начаса в кълбо. Няма ли край тази история? Нима всичко пак започва отначало? Ще миряса ли някога майка? И изобщо - тя какво си мисли? На Кони, нали вече беше пълнолетен, аз казах само: "Бива го. Но ти всъщност май вече си големичък за такива игри..." Той дори се съгласи: "Така е. Но ако ти ми беше подарил "Густлоф" за тринайсетия или четиринайсетия ми рожден ден, сега нямаше да има нужда да наваксвам тези детинщини. Накефих се обаче. Време поне имам предостатъчно." Упрекът попадна в целта. Докато се опитвах да го смеля, разсъждавайки дали своевременните занимания с проклетия кораб под формата на невинен модел, и то под бащинско ръководство, нямаше може би наистина да предпазят сина ми от най-страшното, той рече: "Подарък от баба Тула по мое желание. Исках пластично да го видя как е изглеждал този кораб. Чуден е, а, какво ще кажеш?" От носа до кърмата лайнерът на "Сила чрез радост" блестеше в своето великолепие. От купчина части синът ми беше сглобил безкласовата отпускарска мечта. Горната палуба - просторна и незасенчена от никакви допълнителни съоръжения! Единственият комин в средата на кораба, с лек наклон към кърмата - самата елегантност! Ами остъклената променада! Под капитанския мостик - Зимната градина. Замислих се къде ли точно се пада равнище Е с плувния басейн, след което преброих спасителните лодки - не липсваше нито една. Кони беше монтирал искрящия в бяло корабен модел в телено скеле, сглобено от самия него. Корпусът на кораба се виждаше до кила. Нямаше как, наложи се да изразя, макар и с иронична нотка, възхищението си от работата на сръчния моделист. В отговор на похвалите ми той се изкиска и като фокусник извади от джоба си метална кутийка за бонбони, в която - както се видя след малко - съхраняваше три кръгли, червени лепенки с размер на монета от един пфениг. С тези лепенки Кони маркира корпуса на онези места, където бяха съприкосновенията с торпедата: една лепенка в лявата предна част, втората там, където във вътрешността на кораба би трябвало да се намира плувният басейн, третата лепенка беше предназначена за машинното отделение. Тези действия синът ми ги извърши особено тържествено. След като стигматизира корпуса на кораба, той огледа творението си и остана видимо доволен: "Точна работа," отсече и рязко смени темата. Искаше да знае за кого съм гласувал на изборите. "Бъди сигурен, че не за републиканците," отговорих, след което си признах, че вече от години избирателните пунктове не упражняват върху мен привлекателна сила. "Ей това е съвсем типично за тебе! Нямаш абсолютно никакви твърди убеждения," възкликна синът ми, отказвайки обаче да издаде за кого той самият е пуснал по пощата първата бюлетина в живота си. Като взех предвид влиянието на майка, аз изказах предположението, че е гласувал за ПДС. Той само се усмихна и започна да кичи корабния модел с малки, очевидно собственоръчно изработени знаменца, които извади от друга кутийка: едно на носа, едно на кърмата, по едно на върха на мачтите. Беше прерисувал в миниатюра дори емблемата на СЧР и флага на Германския трудов фронт, не липсваше и знамето с пречупения кръст. Кораб с вдигнати флагове. Всичко беше точно. Само дето при Кони нищо не беше точно.
Какво се прави, когато синът прочете забранените мисли на баща си, поставени вече от години под домашен арест, и не само ги прочете, ами в миг с един удар ги присвои и ги превърне в дела? Аз винаги съм се мъчел поне в политическо отношение да бъда там, където трябва, в никой случай да не говоря каквото не трябва, да правя на околните коректно впечатление. На това му се казва самодисциплина. Независимо дали в шпрингеровите издания или в "тац" - аз винаги съм припявал на подадената мелодия. Бях дори твърде убеден в онова, което пишех. Да разпенвам омразата и плавно да взимам завоите - това са две дейности, които винаги съм умеел добре да редувам. Ала никога не съм бил острие на копието, никога не съм определял курса в уводни статии. Темата я задаваха други. Аз стоях в златната среда, не се измятах нито прекалено вдясно, нито прекалено вляво, не се блъсках, плувах по течението, оставях се на инерцията, гледах само главата ми да е над водата; кой знае, може би това е свързано с условията при моето раждане - чрез тях, впрочем, май може да се обясни почти всичко. Ала в един момент синът ми преобърна всичко. То не беше голяма изненада. Това очевидно трябваше да се случи. След всичко, което Кони беше извадил в Интернет, беше издекламирал в чата и бе оповестил на своята уеб-страница, четирите точни изстрела на южния бряг на Шверинското езеро бяха просто закономерният финал. И ето го сега в поправителния дом, спечелил авторитет с победите на пинг-понг и с компютърния си курс, основателно горд с дипломата от матурите, че дори - както ми бе подшушнала майка - с първи предложения за работа от частни фирми: новите технологии! В започващото скоро ново столетие той очевидно имаше бъдеще, изглеждаше весел, добре гледан, говореше твърде смислени неща, ала вместо знаме, винаги развяваше някакво флагче. Тази работа не отива на добро, казвах си аз леко объркан и се оглеждах за съвет. В началото, когато нямах съвсем никаква ориентация, се обърнах дори към леля Йени. В своята кукленска стаичка възрастната дама изслуша с леко потреперваща главица всичко, което й разказах, къде откровено, къде недотам. При нея човек можеше да се разтовари. А и тя беше свикнала, сигурно още от младостта си. След като излях душата си, леля Йени ми предложи замръзнала усмивка и рече: "Това е Злото, което иска да излезе навън. Моята приятелка от детинство Тула, твоята скъпа майка, тя познава този проблем. Да не ти разказвам само колко често съм си патила като дете от нейните избухвания! Дори моят осиновител - защото аз най-вероятно съм дете на истински цигани, но това навремето се пазеше в дълбока тайна, - та викам, че дори той, един леко завеян учител на име Брунис, чието име ми бе позволено да нося, преживя Тула откъм лошата й страна. То нейното си беше чиста прищявка, но свърши зле. След подадения сигнал татко Брунис го отведоха... После бил закаран в Щутхоф78... Е, накрая почти всичко се оправи. Трябва да поговориш с нея за тревогите си. Тула от собствен опит добре знае, че човек може изцяло да се промени..." Веднага надух натам, от Берлин взех А24, после отклонението за Шверин. Да, разговарях с майка, доколкото тя изобщо беше подходящ събеседник за моите твърде объркани мисли. Седяхме на десетия етаж в модернизирания блок на "Гагаринщрасе", на балкона, с изглед към телевизионната кула; долу все още се възправяше Ленин, от бронз, с поглед на запад. Апартаментът й сякаш бе непроменен, но напоследък майка очевидно беше преоткрила религията на своето детство. Пишеше се католичка и в единия ъгъл на всекидневната си беше струпала дори нещо като домашен олтар със свещички, пластмасови цветя - бели лилии - и портретче на Богородица; малко встрани стряскаше снимката на другаря Сталин, облечен в бял костюм, добродушно захапал луличката си. Трудно беше да видиш този олтар и да не кажеш нищо. Бях донесъл - знаех, че ги обича - крем-пита и маков сладкиш. Седнах, - чувствах се твърде изпразнен - а тя начаса подхвана: "За наш Конрадчо да не береш грижа. Сега си сърба, каквото си е надробил. После, като го пуснат, тогаз ще стане твърдоглав, кат мен навремето, дето все ме хокаха другарчетата, че съм била на Сталин сетнята опора. Пу, пу, пу, късметлия е той, има си отколе ангел-хранител, не бой се..." Тя за малко пусна кепенците, след което възвърна нормалния си поглед и без да знае, цитира приятелката си Йени, която за пореден път беше демонстрирала добър нюх: "Що ли ни е вътре, в тез глави и навред, ама лошото - къш навън..." Не, от майка нямаше да получа съвет. Нейните белокоси съобщения винаги бяха късичко подстригани. Но къде ли другаде да потропам? Мигар при Габи? За пореден път потеглих по вече добре познатия ми маршрут от Шверин към Мьолн, и за пореден път още с пристигането си се удивих от скромната красота на това градче, което е съществувало още по времето на Тил Ойленшпигел79, ала едва ли може да издържи на неговите шеги. Мойта бивша отскоро си имаше домашен приятел, някакъв, по думите й, "много мил, нежен и чувствителен човек", та се срещнахме в Рацебург наблизо и в "Зеехоф" избрахме маса - тя си поръча вегетарианско, аз шницел - с изглед към лебедите, патиците и един неуморен качулат гмурец. Тя започна с уговорката "Опазил ме господ да се опитвам да те нараня," след което обясни, че нося цялата отговорност за случилото се със сина ни и добави: "Добре знаеш, че мен той вече отдавна не ме слуша. Затваря се в себе си. Не реагира на обич и каквито и да било нежности. Вече съм убедена, че е изцяло повреден, дълбоко в самата си същност, до последната своя мисъл. Като гледам обаче многоуважаемата ти майка, веднага ми става ясно каква наследственост е получил Конрад от нея през господин сина й. И май нищо не може да се промени. Между другото, по време на последното ми посещение твоят син се отказа от мен." След което ми обясни, че заедно с партньора си, "човек сърдечен, но и умен, с подход към хората" смятала да започне нов живот. Поне "тази малка компенсация" й се полагала след всичко, което изтърпяла. "И, можеш ли да си представиш? Най-после чувствам сили да спра цигарите." От десерт се отказахме. Съобразявайки се с нея, аз не запалих нова цигара. Мойта бивша настоя да си плати сама сметката. Опитът да потърся съвет при Рози, всеотдайната приятелка на сина ми, в ретроспектива изглежда смешноват, но и далновиден. Още на следващия ден, който беше и ден за посещения, ние се видяхме в едно кафене в Нойщрелиц, след като тя беше ходила при Кони. Очите й вече не плуваха в сълзи. Косата й, която обикновено падаше свободно, сега бе събрана в кок. Езикът на тялото й, който иначе сигнализираше жертвеготовност, днес бе делови. Дори неспокойните й ръце, които винаги и напразно търсеха опора една в друга, сега спокойно лежаха, скръстени върху масата. Каза ми: "Ваша работа си е как ще се държите като негов баща. Аз обаче винаги ще вярвам в доброто у Кони, пък да става каквото ще. Той е силен, невероятно силен. При това, аз не съм единствената, която е убедена, твърдо убедена в това - и то не само в мислите си." Споделих, че е вярно това с добрината дълбоко в него. По принцип такова е и моето убеждение. Исках да добавя и още нещо, но думите й прозвучаха като край на разговора: "Не той - светът е лош." Време беше да вървя на свиждане.
За пръв път ме пуснаха да го навестя в килията му. Оповестено бе, че с доброто си поведение и образцовата си социална дейност Конрад Покрифке е заслужил това еднократно, специално разрешение. Съкилийниците му бяха навън, както разбрах - на работа в градината. Кони ме очакваше в своя ъгъл. Този дом беше истинска руина, разправяха обаче, че в момента се планирал нов, много по-модерен. Хем вярвах, че вече съм имунизиран срещу всякакви изненади, хем се боях малко, защото знаех, че синът ми е способен на светкавични внушения. С влизането си най-напред видях само стени, целите в петна. Той седеше в норвежкия си пуловер край една маса, подпряна до стената и, без да вдига глава, ме посрещна с думите: "И какво, татко?" След това неочаквано "татко", синът ми с бегъл жест посочи към етажерката с книгите, под която, виждаше се и с невъоръжено око, вече не висяха никакви снимки - нито Давид като Волфганг, нито младият и възрастен Франкфуртер, нито двете, на които уж е подводничарският командир Маринеско. Всичко беше разчистено, а на мястото на снимките не бе окачено нищо ново. Изпитателно зашарих с поглед по гръбчетата на книгите: много история, това се очакваше, няколко книги за технологии, по средата две томчета Кафка. Не казах нищо за изчезналите снимки. А и той сякаш не бе очаквал от мен никакъв коментар. Оттук насетне събитията се развиха бързо. Конрад се изправи, извади от телената рамка върху масата назования на Вилхелм Густлоф кораб, маркиран с трите червени лепенки, постави го до скелето, така че корабът леко се килна напред и вляво, и започна, без да бърза и без никакъв гняв, по-скоро с респект, да троши с гол юмрук продукта на своето старание. Сигурно беше болезнено. След четири или пет удара ръбът на дясната му длан вече кървеше. Коминът, спасителните лодки, мачтите - кой знае какво го беше порязало. Но той продължаваше да удря. Корпусът на кораба не искаше окончателно да предаде фронта, тъй че синът ми взе развалината с две ръце, пусна я да провисне на една страна, вдигна я пред лицето си, след което я запрати на пода на килията, който беше от дъски, намазани с терпентин. Накрая стъпка с крака всичко, което беше останало от "Вилхелм Густлоф" като модел, включително и спасителните лодки, изхвръкнали от лодбалките си. "Сега доволен ли си, татко?" И нито дума повече. Погледът му се зарея към зарешетения прозорец и увисна там. Аз наприказвах някакви неща. Господ знае какви, май беше нещо окуражително. "Човек не бива да се предава", или "Дай двамата да започнем всичко отначало", или пък някоя баналност като в американски филм: "Гордея се с теб." Когато си тръгнах, синът ми не отрони нито дума. Няколко дни по-късно, не, още на другия ден, онзи, от чието име аз рачешката се придвижвам напред, настойчиво ми препоръча да вляза в Интернет. Смяташе, че може би с кликване ще намеря необходимите заключителни думи. До този момент бях живял във въздържание: само колкото ми е било необходимо за работата, някое и друго порно - и това е. А откакто Кони влезе в затвора, на този фронт без друго се бе възцарила тишина. Нали и Давид вече го нямаше. Дълго сърфирах. Наистина, името на проклетия кораб често изникваше в прозореца, ала нямаше нищо ново, нищо заключително-окончателно. В един момент обаче бяха надминати и най-лошите ми опасения. На точно определен адрес беше инсталирана на немски и на английски уеб-страницата www.kameradschaft-konrad-pokriefke.de 80, пълна с хвалби за едного, чието поведение и идеи били пример за подражание и не случайно омразната система го била пъхнала зад решетките. "Ние вярваме в теб, ние те чакаме, ние ще те следваме..." И прочие, и прочие, и прочие... Това никога няма да свърши. Никога няма да свърши това.
БЕЛЕЖКИ: 74. Става дума за изборите за Бундестаг през 1998 година. Тогава генералният секретар на ХДС Петер Хинце поведе кампания срещу ПДС (наследница на източногерманската ГЕСП) под мотото "Червени чорапи". "Дебелия" е Хелмут Кол, който беше сменен като канцлер от социалдемократа Герхард Шрьодер - б.пр. [обратно] 75. "Републиканци" се нарича най-голямата крайно дясна партия в Германия, която обаче не събра необходимите пет процента за влизане в парламента - б.пр. [обратно] 76. Отговаря приблизително на оценка 5,40 по шестобалната система - б.пр. [обратно] 77. Известни универсални магазини - б.пр. [обратно] 78. Концентрационен лагер - б.пр. [обратно] 79. Тил Ойленшпигел (предполагаемо 1300-1350) е фигура, известна в германския фолклор със своите шеги и закачки - б.пр. [обратно] 80. Адресът гласи в превод "Другарска група Конрад Покрифке" - б. пр. [обратно]
© Гюнтер Грас, 2002
|