МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПОСЛЕСЛОВ

Дойде друго време. Дойде като възмездие: прашно, яростно, но справедливо. В ръката си държеше кибрит от фабриката в Костенец. На площада пред общината се издигаше голяма грамада от исторически факти, битови подробности, навици, преживявания, чувства въжделения. Националната психологическа планина беше строго и разумно подредена. Леки и лесно запалими чувствата едва дишаха в основата на планината. Навиците и привичките седяха на върха, а историческите факти се намираха между чувствата и навиците, разноцветни и разнокалибрени, като минерали в музей. Битката при Клокотница разказваше весели спомени на битката при Беласица. Сигурно искаше да я откъсне от мрачните мисли. Пръснат из цялата планина, българският бит зъзнеше от студ. Последната буква от името му постоянно се превръщаше в "ч". Вместо бит - бич. Може би така и трябваше. Българите търпят удари от леглото си, от дрехите си, от цървулите си, от пиростията в огнището, от капака на тенджерата ... Милост! Въжделенията също бяха разпръснати из националното психологическо халище. Някои блещукаха като слюда, защото бяха живи и жизнени, но други се рушеха неудържимо, защото не бяха издържали историческата проверка. Въжделението за българо-тевтонско братство собственоръчно си беше разголило черната шия, готово да увисне на въжето.

Времето приближи националната психологическа планина, огледа внимателно пластовете, потръпна от пъстротата на картината и бавно отвори кибритената кутийка от фабриката в Костенец.

- Аз настоявам - джасна тежката си челюст Игнат магазинерът - да извадим спомените от грамадата. Един народ трябва да има спомени. Кравите и конете умират, но спомените остават.

- Точно така! - изрече тежко Стефан Яламурски. - Оборище и Шипка трябва да си останат. Там, където има старини, там има място и за нови строежи.

- Ами любовта към земята - настръхна баба Гроздена Джангърска. - От нея се храним, в нея лягаме... Аз държа най-много на нея. Може един ден и метли да правят от пшеницата, но сега ни трябва.

Времето се усмихна. Парламентарният режим явно му харесваше. Все пак то беше още прашно и яростно.

- Какво трябва да остане и какво трябва да изгори - отговори времето, - това ще покаже огънят.

Неумолимото време драсна първата кибритена клечка и приближи пламъчето до българската психологическа планина.

В първия момент изгоряха старите дворцови козни. Мръсната царица Ирина лумна като сламка.

- Радо! - провикна се Георги Рашов към Рада Карамихова. - Виждаш ли как изгарят мръсниците!

В пепел се превърнаха и някои български лъжи и заблуди. Старата географска карта, нащърбена от историческия огън, заплака от болка. Също като живи въгленчета от здравата й плът се отрониха и паднаха далече бисерни селца и градчета, с бели перденца и сини саксийки с мушкато.

Пламъците се разгаряха. Внезапно се появиха Оборище и Шипка. Озарени и позлатени, двете светини оставаха завинаги в българското съзнание. Черната верига, замръзнала върху гърдите на паметника в панагюрския балкан, поразително приличаше на змията, от която някога се беше уплашил легендарният Георги Бенковски.

- Вижте я! - почервеня от напрежение Стефан Яламурски. - Такива зъме трябва да се наблюдават внимателно. Правят се на мъртви, а отклониш ли си вниманието, веднага захапват свободата!

Най-после огънят налапа и българските навици. Пред общината избухна черен пушек. Някои български навици наистина бяха жилави и неприятни. Най-силно се раздими въжделението за българо-тевтонско братство. То също отиде в огъня, а не на въжето. Всъщност там му беше и мястото, а не в учебниците на децата, от които се кърмеше в последна сметка и момичето на Гюргена Бранимирова.

Малко преди края на историческата равносметка от огъня изскочи и падна в топлата пепел като златен пендар знаменитото стихотворение на Радко Белоземски:

Ето, вричам се в млякото:
в един див ескадрон
ние служехме някога
с доктор Петър Берон.
Той обичаше рибата,
оживяла сред жар,
и написа в колибата
един рибен буквар.
Озверен, ескадронният
лашна пътя му с бич
към една Патагония,
за да прави кирпич.
Но - нали беше българин,
доктор Петър Берон
върна живите въглени
в своя див ескадрон.
Тъй започна писателство
тоя малък народ.
И от туй издевателство
вече няма живот!

В края на стихотворението Радко Белоземски беше изписал името си, а след това беше прибавил: син на българския народ.

- Ами сега? - облещи се Матейко Пандурски. - Думи и хартия, а огънят ги жали!

В тоя зашеметяващ национален момент от огъня излетя и падна на площада пред общината буквата "ю". Беше голяма като конска подкова.

- Сигурно става дума за юрдечки - обади се Георги Рашов, който се славеше и като добър ловец. - Другите букви са изчезнали, но бас държа, че става дума за тия вкусни пилета.

- Аз мисля - изрази собственото мнение Макавея Бобчев, - че буквата намеква за юдеите. Тия типове някога са идвали насам. Това го знам от свещените книги на отец Игнатий.

- В никакъв случай! - отсече баба Гроздена, пребрадена с черна кърпа. - Тая буква е от турското "юруш". Търкулнала се е някога от Шипка, после е паднала в Казанлък, после е полепнала по цървулите на някой нашенец...

Българският народ потъна в думите, които започват с "ю". Поименно бяха споменати ютията, ютата, посоката юг, съседна Югославия, френският писател Юго, героят на Гетциманската градина Юда. Рада Карамихова заяви, че става дума за юфката. Никой дори и не помисли за думата "юроде". Може би тая мисъл се полагаше на Радко Белоземски, но той отдавна беше паднал със смъртта на храбрите.

Раздухван от славянския вятър на Стара планина, очистителният огън продължаваше да бушува...

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.