МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Четвърта глава

Мандатът на зимата изтече окончателно. Нагла и безскрупулна, българската пролет захапа календара със зелени зъби. Сливи, ябълки, дюли - всичко се юрна да цъфти, без да си дава сметка, че трябва и да прецъфтява. Генчо Персата закла една овца, покани близки и роднини на гощавка и - срам, не срам - помоли яловата си жена за прошка. Радко Белоземски накваси челото си с гръцки оцет и легна по корем да пише чиста лирика. Раздвижи мускул и Стоянчо Църката. Намериха се добри хора, помогнаха му и той започна сладки поверителни преговори с вдовицата на Петраки Басмаджиев. Дядо Вергил Джангьрски, който едва дишаше, внезапно пропя: "Помниш ли, Ленче, кога те биех с бастун и ти цъфтеше?"

Българският народ се надвеси над каците с мед и масло. Времето обаче беше военно. Точно когато тая истина рискуваше да се разпадне, новоназначеният общински глашатай Макавея Бобчев бамна историческия общински барабан и смъкна българския народ от облаците на земята.

- Братя и сестри! - провикна се от общинския балкон Макавея Бобчев. - Който иска да види изриг-ването на първите български петролни кладенци, да излезе в полунощ при гарата! - Макавея Бобчев извади огниво и кремък, чат-чат, раздимя цигарата си и продължи: - Тъй като изригването ще бъде силно и ослепително, умоляват се братята и сестрите да си опушат по едно стъкло и да гледат през него! Аувидерзен! Сбогом до разсъмване!

Българите изпаднаха в стъклен екстаз. Викнаха и заплакаха шишета, стари дамаджани, буркани. Генчо Персата издъни половин прозорец и сам направи дупка на съдбата си. Яловата Гана изпищя:

- Боже, как го срещнах тоя мъж, как се съгласих да ида с него в църква!

Гана плачеше в Сахарската пустиня. Всеки си опушваше стъклото. Стоянчо Църката също не изпита жалост. Фелдшерската вдовица му беше дала дума за любов и той по спешност колеше петела на дядо Харалампи Донков. Режеше му главата, скубеше му перата и си редеше следната трогателна картинка: луната залязва в подходящ облак, той намира скръбната Дафина в храстите край Марица и, джаста-праста, омитат гласовития разбойник.

Пръв тръгна към гарата дядо Харалампи Донков. Малко преди полунощ се помъкна целокупното местно население. Младите жени подхванаха известните песни за бунтове и въстания. В песните внезапно оживяха брадати и безмилостни харамии и разбойници. Страшният хайдутин Страхил не само разбута незнайното си подземно жилище, но и стана причина за окончателното проваляне на Генчо Персата. Захласнат в неговата трагична съдба, Генчо Персата се препъна в един от местните камъни и - дан - издъни цяла дамаджана с гроздова ракия. Тоя път жена му не изпищя на умряло, но така отчаяно въздъхна, че той видя целия си семеен живот на гола длан: очакваха го дълги дни и нощи без уважение.

Дислокацията приключи в полунощ. Както го изискваше традицията, хората разпънаха родови шатри и седнаха на среднощна закуска. Само Генчо Персата, Радко Белоземски, Стоянчо Църката и любовницата на Радко разпънаха едноцветната си палатка върху свещените принципи на приятелството. Представляваха тъжно и самотно малцинство, но свещените принципи имат тоя недостатък, че задържат много малко хора под неудобния си покрив.

Луната пълзеше по небето като пчела. От Стара планина полъхваше сантиментален славянски вятър. По едно време, както сладко си дъвчеше, Стоянчо Църката налапа с поглед фелдшерската вдовица и инстинктивно стисна петела за краката. Скръбната Дафина му се усмихна срамежливо и седна между старите родители на Петраки. Искаше да му каже: "Така е в любовта: да искаш да чакаш, да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш и никога да не се превръщаш в капан." Влюбеният Стоянчо си представи уговорената среща отново: Дафина тръгва към Марица, той се! измъква от свирепото око на Радко Белоземски, прави; едно обходно движение и - хоп - изправя се при нея точно в оня миг, когато устните й произнасят мистично неговото име. Беше си наумил да й каже: - какво, Дафино, правя голяма глупост, но какво да като жилата ме тегли към теб. Пък и природата . мирише на градски сапун!"

Нищо такова не се случи. Сляпата случайност внезапно превъртя стрелката на световната любовна гара в обратна посока и Стоянчо Църката остана с релса в устата. Беше се подготвил за велика нощ, но същата готовност имаше и старият бащица на Петраки. Точно когато пръстите му докоснаха скръбното лице на Дафина, дядо Златан Басмаджиев изпъшка едно кръвнишко "Хък!" и замахна с дряновия си бастун. Прецъфтялата любовница писна с триста италиански флейти и по тоя чисто женски начин привлече вниманието на целокупното местно население.

- Милост! - извика сърцераздирателно Стоянчо Църката. - Помощ!

Б случая ролята на самарянки изпълниха първите петролни кладенци на България. Точно когато Стоянчо Църката се отказваше от сладката смес на закъснялата любов, в подпухналото от тежки облаци небе избухнаха огромни кървави пламъци. Немците се преобразиха, станаха зли и възбудени. Обергрупенфюрерът извади от походната си чанта тежък бинокъл и го насочи на запад.

Пламъците приличаха на пламъци, но Радко Белоземски отсече в душата си: "Приличат на огромни червеи." Интуицията му подсказа: "Щом има дървояди, трябва да има и небояди." Така се роди един централен образ за едно голямо драматично стихотворение. Оставаше да се намерят второстепенни образи, за да пламне главата му в позлата.

- Гълъбче - обърна се Радко към Бисквитка, - запомни: небояд!

- Какво? - присви арменските си очи Бисквитка.

- Небояд! Дума от две думи: от небе и яде.

- Не е много свястно.

- Не е свястно ли?! - плувна в мехури поетът. - Светът да не е много свестен!

Генчо Персата се обади:

- Радко, вместо небояди пиши гризачи.

- Не се връзва - отвърна Радко.

- Та точно това му е хубавото на изкуството - показа едър мозък Генчо Персата, - че работите не се връзват, а изглеждат свързани!

Огънят на изкуството постепенно измести кървавите пламъци на първите български петролни кладенци. Георги Рашов безцеремонно заяви, че и народните песни не са много за човешката глава.

- Слушал съм една - продължи Георги Рашов, - в която има такова изказване: "С един крак на Хемус, с други на Пирин". - Георги Рашов искрено се възмути: - Аз питам: може ли човек да се разкрачи толкова- Че той ще се разчекне!

- Аз пък съм слушал друга - обади се Стефан Яламурски. - На едно ученическо утро излезе едно нашенско момче и подхвана: "Сто и двайсет годин тъмнини дълбоки..." - Стефан Яламурски разпери безпомощно ръце: "Та може ли да бъде тъмно цели сто и двайсет годин!

Българите се стъписаха от собствените си дефекти. Турското робство послужи за известно оправдание, но не изкупи цялата вина. Потърсиха се причини в близки и далечни събития. Поименно бяха споменати няколко царе и министър-председателн, прахосали обширни български територии. Националната съвест не искаше да се примири с колосалните загуби. По близки и далечни баири припламнаха сенки с български профил, а върху билото на мрачната Беласица изгря като огромно страшно слънце единственото просълзено око на Самуил.

- Не! - извика точно в тоя момент баба Гроздена Джангърска. - Тсва не са никакви петролни кладенци! Това е война!

Немците отново бяха изиграли българите. Никой не беше намерил за необходимо да им съобщи, че на 6 април 1941 година войските на Германия ще тръгнат на запад. Особено поразяваше фактът, че битката се водеше на далечно разстояние, а всичко се виждаше и през опушено стъкло от проста дамаджана. Тръгна слух, че немците боравят с тайни фантастични оръжия, които подпалват земята като слама. Георги Рашов каза, че това са огнепръскачки. Немците имали такова оръжие още през Първата световна война, но сега му подобрили течността.

- Виждал съм огнепръскачки - каза Георги Рашов. - Приличат на пръскачките за лозята.

С господ също са се ръкували само българи, но от а България не е спечелила нищо. Радко Белоземски изпрати майката на Георги Рашов да си търси любовник из лозята и авторитетно заяви, че по такъв съдбоносен въпрос трябва да се поиска мнението на дядо Гоце Парпулов.

- По си е друго да се пита врял и кипял човек - усмихна се мрачно Радко Белоземски. - Дядо Гоце е виждал стрелбата и на черешовото топче.

Разговорът с дядо Гоце Парпулов се проведе под клоните на огромен бряст. Сънен и отпаднал, старият поборник лежеше на домашна черга. Пукаше му на него от пламъците и за пламъците. Бяха го домъкнали на гарата, за да покаже присъствие.

- Дядо Гоце - подхвана отдалече Радко Белоземски. - Бил си в Клисура, Панагюрище, на Еледжик. Къде ли не си бил! Срещал си турци, черкези... Какви ли не си срещал! Виждал си огньове от пушки, пищови, оръдия... Какви ли огньове не си виждал! Тя твоята е страшна и свята! - Радко Белоземски направи една езикова обиколка по негьрските си бърни и продължи: - Дядо Гоце, кажи, ако обичаш, като как да си обясним какви са тия големи пламъци. После засегни и тоя въпрос: защо историята се вижда от толкова голямо разстояние?

Настъпи културна европейска тишина.

- То си е така - изкашля се старчески дядо Гоце. - Точно тъй е, както го казваш... Помня Георги Бенковски. Конната чета се юрна по цариградското джаде, а под копитата - пламъци. Няколко муховски къщи се подпалиха от тия пламъци и тъй си изгоряха. - Дядо Гоце въздъхна многострадално: - Много пъти съм я разправял тая, но никой не вярва. Всички възклицават: "Че какви са били тия коне бе, дядо Гоце?!" Аз им казвам: "Български коне бяха, но бягаха пред свободата." Тъй им казвам, с подходящи думи, но пак никой не вярва... Та за Георги Бенковски ми е думата. Влезе той в Ихтиман, извади саблята си и - хряс-хряс - отсече бряста на мегдана...

Скуката отново разцъфтя като люцерна. Георги Рашов спраска с ноктите си някаква бълха, изтри кръвта в нагръдника си и бавно тръгна към селището. Искаше спокойствие. В тоя миг обаче се намесиха властите.

- Никой да не мърда! - изрева Станойчо Мършата. - Предстои важно държавно съобщение!

Властите и по-рано се държаха доста непочтено, но поне го нямаше това "Никой да не мърда!" Хората скитаха по улиците, вършеха някои полезни работи, дори си ходеха на гости. Тоя сладък английски живот вече нямаше място в живота на българите.

Старата каруца на Стефан Яламурски заемаше централно място в общия национален парк от превозни средства. Кметът стъпи на главината, Стефан Яламурски му помогна и той изправи тялото си на капрата. Нямаше ги вече обръщенията: "Граждани и гражданки!", "Братя и сестри!", "Скъпи сънародници!", "Население!"

- Слушай какво ще кажа! - провикна се кметът. - Българският петрол изтече! Марш към православна църква, където десетгодишният Николчо Пандурски ще приеме името на великия фюрер!

Крупните цели обикновено преграждат малки пътища. Намериха се хитреци, които напомниха, че българинът е преди всичко скотовъдец и земеделец трябва да си гледа нивите и кравите, а не да се занимава с политика. Други се разплакаха: извадиха цели канари от болните си бъбреци и ги положиха на обществен показ. Георги Рашов дори назова бъбрека си по име. Тоя знаменит войник от запаса се изразя така: "Ето го бе, ето го моя Бисмарк! Аз съм по-добре от Германия, защото си имам личен железен канцлер

Нищо не помогна. От гарата българите бяха наблъскани в църквата. Великият епитроп Йордан Белодробов съблече десетгодишното момче, скърши му едно око за много здраве и го цамбурна в купела. Николчо изпита мъжки срам и побърза да скрие голото си пиленце с ръчички. Отец Игнатий наметна сърмената дреха, предупреди го да не шава из водата, защото от мехурите излизат дяволчета, и разтвори песнопойката с кръщелни арии.

Много си го биваше тоя коч Игнатий на дългто пеене. По едно време Николчо тракна зъби и отпусна мършавото си телце в щайгата за патладжани - посиня. Йордан Белодробов бръкна в реката Йордан и го измъкна на брега. После облякоха Николчо с нови дрешки, купени от потребителната кооперация. Директорът на училището му нахлупи ново синьо калпаче, плесна го по задничето и го натири навън.

Даряването също се извърши официално. Кметът бяви, че по решение на общината на Николчо Пандурски се подарява за вечно ползване общинската картофена нива.

- И областният управител сигурно ще отпусне нещо! - провикна се кметът. - Утре ще изпратим надлежно писмо!

Майката на Николчо подсмръкна от радост, приведе гръб и целуна ръката на кмета. Нейният съпруг извърши същото, но го направи с разум: придружи целувката с молба, както вече го бяха правили много и много игумени и владици преди него.

- Аз, господин кмете - показа срам и срамежливост Матейко Пандурски, - съм много трогнат от случката, но дали съюзниците, които се славят като технически народ, не могат да ми направят гараж?

- Какво?! - едва не получи епилептичен припадък кметът, сепнат от необичайния български въпрос.

- Гараж, казвам. Имало ги по градищата. Който е заседнал на плитчина, той никога не потъва.

Кметът се почеса под брадата, надмогна горчивата истина и попита с доста неприятен глас:

- Кой ти пусна тая конска муха?

- Баба Гроздена - отвърна сконфузено молителят. - Кажи му, казва, да ти издействува и един гараж, за да има къде да си слагаш кацата със зеле.

- И ти послуша тая кукумявка?! - отново се надвеси над епилепсията кметът. - Я си погледни главата - бяла е като зелка! Млад човек да пита, разбирам, но пръч като тебе - това вече е подсъдно!

Почвата се надигна, без да имаше гаранции, че пропукването ще стане точно по линията на държавните граници. Избухна скандал. Баба Гроздена заяви, че не е никаква кукумявка, а почтена и уважавана българка, прекарала цялата Първа световна война като сламена вдовица. Същото потвърдиха и нейните съседи, в това число и дядо Харалампи Донков, който рядко вземаше страната на обикновения народ. Дядо Вергил, мъжът на баба Гроздена, извади овчарския си нож и тръгна към кмета. Добре, че Станойчо Мършата си беше на мястото, отредено му по закона. Развика се той, издърпа тежкия парабел и разпръсна по всички посоки неблагодарните- си сънародници. Рада Карамихова оголи лакът, потупа го с длан - искаше да му каже, че повече няма да я бъде оная работа, но Станойчо Мършата натири и нея.

- Проститутка от Пикадили! - разлая се общинският полицай. - Шантонерка от Монмартър! Козетка от Сенегал!...

Жертва на Солунското примирие от 1918 година, Станойчо Мършата беше пъшкал дълги години като пленник в английски и френски лагер. В тоя момент той си отмъщаваше на двете западни държави, като ги сравняваше с една развратна българка.

Слънцето бързаше да се измъкне от провинцията. Вятърът, който идваше от север, говореше за дъжд. Радко Белоземски седна до високия кипарис пред църквата, извади историческия си бележник и през остра вътрешна спазма записа: "Всичко, което оставяме след себе си, трябва да е сътворено в пълно съзнание, а не в състояние на транс."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.