КУЧЕТА

Илиана Илиева

web

Тя се спускаше по стръмната улица, точно покрай ъгловия блок, дето единствен имаше на върха си ветропоказател с формата на петле - от едната страна синьо, а от другата червено. Имаше си, но вече си няма. Миналия месец, една заран, след онази буря с голямата градушка, то изчезна. Сякаш никога не е било. Сега нямаше за какво да се гледа нагоре и тя внимателно пристъпваше в старанието си да не се сурне на завоя. Токчета й скърцаха по разръфания като юфка паваж, хрупаха ситните камъчета, нароили се край близките строежи.

Пред магазина за сладки неща дузина работници пиеха кафе стоешката. Сънят още се излежаваше по лицата им и те не говореха. Мълчаха, оправяха си джобовете, сърбаха от чисто белите пластмасови чаши и вдишваха аромата. Всички стърчаха с лице към баира, като че чакаха някого.

По инерция тя мина точно през средата на тази внушителна група, защото всяко отклонение беше опасно. По-рисковано, отколкото да чуе нечия задявка. Косата й се замята - дали от утринния хладен вятър или от погледите на десетината чифта очи. Тези очи се закачваха по блузата й като клони на драка, но тя не се отклони.

Край мъжете в тръс подтичваше стройно куче. Черно, със златисти гърди, копирани уши и резната опашка. То сви към нея. Изравни крачка и двамата стъпиха на долната полегата улица. Работниците извиха глави, понаместиха тела, но никой не понечи да спре кучето. Сякаш не беше ничие. А то си беше на един от тях, на "техническия". Гледаха какво ще се случи, защото едва сега започваше денят.

Тя вече крачеше по-уверено и все по-бързо по по-добрата страна на "Голаш". Това е една улица с вкусно име, по която колчем минеш, халюцинираш миризма на телешко задушено с пресни зеленчуци. Привиждат ти се дълбоки чинии, а в тях плуват жълти картофчета, оранжеви моркови на едри резенчета и ситен-ситен магданоз. Ала комай тази улица е кръстена на някакъв човек, та сутрин мирише тук-там на кафе. Само от един широко отворен прозорец на номер 10 се носи тънка догадка за супа "топчета". Кучето я отгатна, позавъртя нос, па се сепна, че е стигнало твърде далеч. Неохотно обърна гръб и се понесе обратно към онзи блок, който вече си нямаше петле.

А тя се разсея за секунда и за малко да настъпи едно кучешко ...щастие.

Тия кучета ни превзеха. Изядоха хората. Така както тогава, в зората на техническата революция, овцете изядоха англичаните. Ама те поне вълна дават, та има за какво да се прежалиш. А тези - само ги храниш и им прескачаш... да му се не види!

Ето го и този клошар. Сам в кофите рови, пък цели три кучета води.

Обраслият като Филúп (брата на крал Луи XIV, дето го хвърлили в зандана, за да не докопа короната) мъж с неопределима възраст и изгубено потекло се надвеси до кръста в контейнера, надписан с небесно синя блажна боя - "Чистота". Закачи на всеки пръст по един найлонов плик, пълен с чудати неща и ги разстла насред асфалта. Помиярите на часа надушиха къде какво има за ядене. Лицето на Филúп грейна. Не знам от радост ли или от отражението на прясно поцинкования контейнер, където се блещеше слънцето.

Такава била работата, значи.

Прави са, дето казват, че кучето е най-добрият приятел на човека. Колко ли време иначе щеше Филúп да занича в торбите, докато разбере кое за какво е.

- Аз бях ...учител - изрече на глас той, сякаш за да се отдума.

Жената се стресна, отмести поглед от козината на рижата "улична превъзходна" и се вторачи в него. Понечи да му се усмихне, но устните й само се разтегнаха в двете посоки. Един широк ластик опъна челюстите и се завърза на възел под брадата.

- Лек ден! - повторно се обади той и добави. - Днес е по-ясно от вчера, нали? Какво го дават по телевизията?

- Слънчево - отпусна се тя. - Слънчево ще е до неделя, пък после... Лек ден и на Вас! - пожела жената с най-звънката нотка в гласа си и нарочно бодро запристъпва. Заметна коса и замахна с ръката си.

На спирката всички вече очакваха най-после да дойде автобусът. Тя застана в тълпата, без да мига дори, и се завзира в очите. Днес не виждаше нито обувки, ни панталони, нито кашони, нито торби, нито непрани яки. Между тила и челото й шумно се клатеше някакъв странен въпрос "кой си бил, кой си ти?"

© Илиана Илиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2004, № 9 (58)

Други публикации:
Делник (Ямбол), 03.09.2004.