ЕЗИКЪТ, НА КОЙТО ГОВОРИМ ЗА БИТИЕТО НА ЕЗИКА

Борислав Георгиев

web

Тазвечершната ми лекция е разделена на три части. В първата й част ще представя накратко проблема за метаезиковостта, така както съвременната лингвистика го вижда. Във втората част ще представя някои от основните положения в книгата на Джордж Лейкъф и Марк Джонсън Metaphors we live by. В третата част от моята лекция ще приложа теорията на двамата автори върху злободневен български случай, който би могъл да има и доста отрицателни последици, ако противодействията, до които довежда прилагането на няколко метафори във всекидневието ни, станат факт.

І. Проблемът за метаезиковостта - метаезик за контрол и иновации

Естествено в днешната лекция ще става въпрос за метаезик и метаезиковост. Първоначално терминът “метаезик” се употребява в математиката и логиката със следното значение: формализиран език, със средствата на който се изследват свойствата на съответните предметни (или обектни) теории, разграничава се равнището на самите описвани предмети и n-тото равнище на тяхното описание. По дефиниция в лингвистиката метаезикът е специално създаден език с цел само да описва естествения език. Въз основа на тази идея Роман Якобсон формира идеята си за метаезиковата функция на езика, когато предлага своя модел за комуникация. За нея той казва следното:

В съвременната логика се прави разлика между две равнища на езика: “обектен език”, на който се говори за външния свят, и “метаезик” на който се говори за езика. Обаче метаезикът е не само необходим изследователски инструмент, използван от логиците и лингвистите; той играе важна роля и в нашия всекидневен език. По подобие на Молиеровия господин Журден, който говори в проза, без да знае това, ние използваме метаезика, като не осъзнаваме метаезиковия характер на нашите операции. Ако на говорещия или на слушащия им е необходимо да проверят дали използват един и същи код, то предмет на речта става самият код: речта изпълнява тук метаезикова функция (тоест “тълкувателна функция”). Афазията - подчертава Роман Якобсон - често са изразява в загуба на способността за извършване на метаезикови операции.

От метаезиковата функция на езика възниква идеята на полската лингвистка Анна Вежбицка за метаравнище в комуникацията, изложена в статията й “Метатекстът в текста”. Говорещият преминава на метаравнище тогава, когато спира комуникацията по същество, и започва да тълкува това, което той е казал или това, което е казал събеседникът му. Идеята за метаравнище в комуникацията се оказва твърде плодотворна, защото се открива, че когато човек е на метаравнище, той може да контролира смисъла на казаното както от него, така и от събеседника му.

Британският учен Basil Bernstein въвежда идеята за “метаезик за контрол и иновации”. За съжаление, той само създава израза, без специално да го тълкува, както е видно от следния пасаж от книгата му:

As an approach to my argument, let me glance at the social distribution of knowledge. We can see that the class system has affected the distribution of knowledge. Historically and now, only a tiny percentage of the population has been socialized into knowledge at the level of meta-language of control and innovation, whereas the mass of population has been socialized into knowledge at the level of context-tied operations.

Самият израз, употребен от Bernstein, разкрива най-същностната черта на метаезика: метаезикът контролира словесната комуникация и може да породи нов тип говорене зе нещата. В днешната лекция аз ще обсъдя част от метаезика, с който говорим за битието на езика и който съдържа метафори в съзвучие с разбирането за метафората, предложено ни от Лейкъф и Джонсън, и ще предложа вариант за промяна на този метаезик, като предложа нови метафори.

ІІ. Няколко думи за книгата Metaphors we live by

Книгата излиза през 1980 г. в Чикаго и в Лондон (The University of Chicago Press) и в скоро време става научен бестселър, аналогично на излязлата през 1962 г. книга на физика Томас Кун Структурата на научните революции. Както посочват изследователите на книгата, теорията за метафората като най-важния инструмент на човешкото познание се излага в метафорически термини и по принцип - неформално. Подчертано метафорично и поради това нееднозначно е и заглавието на книгата, въпреки че от научната общност в България като меродавен е възприет преводът Метафорите, с които живеем.

Къде следва да търсим корените на теорията, изложена в Метафорите, с които живеем? В излязлата през 1977 година работа на Джордж Лейкъф Езиковите гещалти (Linguistic gestalts). (В руския превод на тази работа ‘linguistic’ е преведено като “лингвистичен”, но в случая става дума именно за езикови, а не за лингвистични, т.е. не става дума за произлизащи от лингвистиката гещалти). Джордж Лейкъф, като подчертава, че използва термина “гещалт” не със значението му, познато от гещалт психологията, защитава тезата, че мислите, възприятията, емоциите, познавателните процеси, моторната дейност и езикът са организирани с помощта на едни и същи структури, които той нарича “гещалти”. Лейкъф не дава определение за това какво той разбира под “гещалт”, като заявява: Понятието “гещалт”, предложено от мене, е доста неопределено и тази неопределеност отговаря на моите намерения. Моята цел - отбелязва Лейкъф - се състои в това да построя теория на гещалтите само въз основа на емпирични данни.

За сметка на това обаче Лейкъф изрежда 15 характеристики на гещалтите. Ето някои от най-важните:

1. Гещалтите са едновременно цялостни и анализируеми. Те се състоят от части, но не са сводими към съвкупността от тези части.

2. Гещалтите подлежат на разлагане по повече от един начин в зависимост от възприетата гледна точка.

3. Частите на гещалта са свързани чрез вътрешни отношения, които се подразделят на редица типове.

4. Гещалтът може да бъде обвързан чрез външни отношения с други гещалти. Даден гещалт може да бъде част от друг гещалт или да се проецира върху друг гещалт по друг начин. Съществуват различни типове проециране, например умозаключенията, или проециране, отразяващо произволни, символични или културни асоциации.

5. Някои свойства на гещалта могат да се определят като базисни свойства.

6. Гещалтите са структури, използвани в процесите - езиковите, мисловните, перцептивните, моторните и др.

7. Самите процеси също може да се разглеждат като гещалти.

8. Езиковите гещалти включват няколко типа свойства: граматични, семантични, фонологични и функционални.

Връзката между Linguistic gestalts и Metaphors we live by се заключава в това, че самият тип метафори, които Лейкъф и Джонсън разглеждат в своята книга, не са нищо друго освен емпирични гещалти. Само в този контекст можем да разберем основното твърдение в книгата, гласящо, че метафората минава през целия наш всекидневен живот и се проявява не само в езика, но и в мисленето и действията. Предметът на цялата книга е изследването на взаимовръзката между метафората и човешкото всекидневие и на това как метафората управлява нашето всекидневие. Първият блестящ анализ на метафора в книгата е твърдението Спорът е война (Argument is a war).

Каква всъщност е методиката за анализ? Анализират се реално срещащи се всекидневни изказвания на съответния език, отнасящи се до това какво правим, като спорим. Всяко едно изказване разкрива отделен елемент от гещалта “война”, например Your claims are indefensible (Вашите претенции са незащитими) или I’ve never won an argument with him (Никога не съм побеждавал в спор с него). В края на този анализ има твърде важен коментар, който гласи следното:

Безкрайно важно е да се има предвид, че ние не просто говорим за споровете в термините на войната. Ние можем реално да побеждаваме или да губим в спора. Лицето, с което спорим, го възприемаме като противник. Ние атакуваме неговите позиции и защитаваме своите. Ние завладяваме територия, движейки се напред, или губим територия, като отстъпваме. Ние планираме нашите действия и използваме определена стратегия... Много от нещата, които реално вършим в спора, частично се осмислят в понятийните термини на войната. В спора няма физическо сражение и затова е налице словесна битка и това се отразява в структурата на спора: атака, защита, контраатака и т.н. Точно в този смисъл метафората СПОРЪТ Е ВОЙНА спада към тези метафори, с които “живеем” в нашата култура: тя подрежда тези действия, които ние извършваме в спора.

Същността на метафората - отбелязват двамата автори - се състои в разбирането и преживяването на същности от един вид в термините на същности от други вид (The essence of metaphor is understanding and experiencing one kind of thing in terms of another).

По-нататък авторите отбелязват, че понятието се подрежда метафорически, съответстващата му дейност също се подрежда метафорически и следователно езикът също се подрежда метафорически.

Две много важни качества на метафорите, които изследват авторите, са системността на метафоричните понятия и осветяването на едни страни и затъмняването на други страни при осмислянето на дадено ново нещо (най-често абстрактно понятие) по метафоричен път.

Лейкъф и Джонсън правят няколко класификации на метафорите. Първата от тях е конвенционална срещу неконвенционална метафора. Конвенционалната метафора определя строежа на всекидневната концептуална система на обществото. Тази система се отразява във всекидневната употреба на езика. Творческата и образната метафора е неконвенционална метафора, защото се намира извън нашата конвенционална всекидневна понятийна система. Този вид метафора може да ни даде ново разбиране на нашия опит. По същия начин тя може да придаде нов смисъл на нашето минало, на нашата всекидневна дейност и на това, което знаем и в което сме убедени.

Метафората СПОРЪТ Е ВОЙНА е конвенционална метафора в съответна култура. ВРЕМЕТО Е ПАРИ е също такава конвенционална метафора. Метафората, която прозира зад такива типични български констатации като УБИВАМ СИ ВРЕМЕТО; ДЕН ДА МИНЕ, ДРУГ ДА ДОЙДЕ, е също така конвенционална метафора за нашата култура - ВРЕМЕТО Е НИЩО.

Примери за неконвенционални, творчески и образни метафори е твърдението ЛЮБОВТА Е СЪВМЕСТНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО, ХИМИЧЕСКАТА МЕТАФОРА, за която стана дума в лекцията на М. Дачев по-миналата сряда¹. Неконвенционална, творческа и образна метафора, която преосмисля нашето минало, е например метафората ТУРСКО РОБСТВО, производна от твърдението, че ПЕТВЕКОВНОТО ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО НА БАЛКАНИТЕ Е ТУРСКО РОБСТВО.

Метафорите, които подреждат нашите мисли, действия и език са концептуални метафори или метафорични концепти.

Съществуват три вида концептуални метафори: структурни, ориентационни и онтологични.

Явлението “структурна метафора” се среща в тези случаи, в които структурата на едно понятие метафорически се подрежда в структурата на друго понятие. Така например структурата на спора метофорически се подрежда в структурата на понятието “война”.

Явлението “ориентационна метафора” се среща в тези случаи, когато цяла една система от понятия се организира по образеца на друга система. Понятията в тези случаи най-често се организират пространствено: горе - долу; вътре - вънка; предна страна - задна страна; дълбок - плитък; централен - периферен. Примери за ориентационни метафори са изказвания като Той е на върха на щастието си. В приповдигнато настроение съм. Паднах духом, които са израз на ориентационната метафора ЩАСТИЕТО Е ГОРЕ, НЕЩАСТИЕТО (ИЛИ ТЪГАТА) Е ДОЛУ.

Най-много проблеми, според мен, има при третия тип метафори - онтологичните. Написаното за тях е най-неясно. Ето какво отбелязват за тях двамата автори:

Нашият опит при възприемането на физически обекти и вещества съставя друга основа за осмисляне на понятията, излизаща зад границите на простата ориентация. Осмислянето на нашия опит в термините на обекти и вещества ни позволява да учленим някои части от нашия опит и да ги третираме като дискретни същности или като вещества от единен тип. Доколкото можем да представим данните от нашия опит във вид на предмети или вещества, доколкото можем да се позоваваме на тях, да ги обединяваме в категории, да ги класифицираме, да определяме тяхното количество, дотолкова можем да разсъждаваме за тях.

Пример за онтологични метафори са твърденията ИНФЛАЦИЯТА Е СЪЩНОСТ, ПСИХИКАТА Е МАШИНА или ПСИХИКАТА Е ЧУПЛИВ ПРЕДМЕТ и съответстващите им естествени изказвания.

Източниците, корените на структурните, ориентационните и онтологичните метафори, според двамата автори, се намират в системните корелации между явленията, фиксирани в нашия опит. И тук се намира брилянтният анализ, който доказва, че между битовия спор или спора без правила, от една страна, и академичния или рационалния спор, от друга страна, няма принципна разлика, въпреки че рационалният спор официално признава само следните технически похвати: изброяване на препратки, изброяване на доказателства и извършване на логически умозаключения. Всъщност като доводи и в двата вида спор се използват следните речеви актове: уплашване, заплаха, позоваване на авторитет, оскърбление, презрение, отрицание на авторитет, отклоняване от обсъждания спорен проблем, търг и ласкателство. Например в спора без правила типичен израз, който се използва при оскърблението, е изразът Защото си тъп. Корелативният израз в рационалния спор е например На работата не й достига необходимата строгост за...

III. Езикът, на който говорим за битието на езика

Самото заглавие съдържа в себе си концептуална онтологична метафора, зад която се крие твърдението ЕЗИКЪТ Е ЖИВ ОРГАНИЗЪМ. Битие има живото същество. Следователно в случая явлението “език” се концептуализира в термините на живо същество, в термините на организъм, като по този начин му се придава дискретна същност, съпоставима с други аналогични дискретни същности. Тази традиция всъщност не е нова, но най-добре тя може да се наблюдава при Чарлз Морис, който възприема всяка една знакова система като система за поведение. В съответствие с възприетата метафора езикът има своето раждане, своето развитие и своята смърт. По време на своя живот езикът е подложен на същите влияния, на които е подложено всяко едно живо същество. С други думи, възприемайки метафората БИТИЕ НА ЕЗИКА за истинна, ние приемаме за истина, че езикът взаимодейства с околната среда и че има всички основания по отношение на неговото битие да се появи ЕКОЛОГИЧНАТА МЕТАФОРА, за която ще стане дума след малко, макар и да знаем, че всъщност всичко върши човекът, който си служи с езика.

В Метафорите, с които живеем Лейкъф и Джонсън говорят за езика, с който говорим за езика, но не в този аспект, в който аз искам да говоря. Те разглеждат езика, с който се говори за езика, в рамките на т.нар. CONDUIT METAPHOR, т.е. в рамките на КАНАЛНАТА МЕТАФОРА, която е съставена от следните твърдения:

ИДЕИТЕ (ИЛИ ЗНАЧЕНИЯТА) СА ОБЕКТИ.

ЕЗИКОВИТЕ ИЗРАЗИ СА ВМЕСТИЛИЩА.

КОМУНИКАЦИЯТА Е ПРЕДАВАНЕ (ИЗПРАЩАНЕ).

Но аз искам да разсъждаваме тази вечер за езика, с който говорим за битието на езика.

Той е метафоричен и изразява отношение - положително или отрицателно. С други думи, конотацията има значителна роля в него. Една или друга конвенционална концептуална метафора формира различна гледна точка към обекта, за който се отнася, подрежда по различен начин нашите понятия и действия за обекта, спрямо който е приложена метафора.

Олекотява ли се проблемът от това, че констатираме, че този език е метафоричен? Напротив - проблемът се утежнява, като имаме предвид написаното от Лейкъф и Джонсън за метафорите: те подреждат нашите възгледи, нашите идеи, нашите действия.

Ето защо ми се иска в този текст да обсъдя такива твърдения за битието на българския език, съдържащи в себе си метафори като Езикът се замърсява; В езика ни нахлуват чужди думи; изрази като чистота на езика и защита на езика и да предложа други метафори, които са научно издържани и имат претенцията по-безпристрастно да описват какво се случва с битиетоне само на българския, но и на други езици.

Възприемането на една или друга метафора за битието на езика е в състояние да определи и всъщност доста често определя възприемането на определена езикова политика от страна на държавата, която използва даден етнически или национален език като официален, т.е. като служебен. В случая обсъжданите конвенционални концептуални структурни метафори периодически пораждат у част от нашите законотворци желания да се създаде закон за защита на българския език, закон за опазване на българския език или просто закон за българския език. Този евентуален закон трябва да сложи прегради пред определени езикови практики и да наложи задължителната употреба на официалния език върху цялата територия на републиката - нещо, което вече е регламентирано от Конституцията на Република България.

Струва ми си, че алтернативите метафори, които ще предложа по-нататък, ще прекратят желанията да се създават подобни закони, защото те назовават процеси, характерни в по-голяма или по-малка степен за всички езици по света. Срещу тези процеси никой не е успял да се пребори, още повече че тяхното “преборване” е не само безсмислено, но дори и нежелателно, защото човечеството страда от нещо, което можем да наречем “вавилонски комплекс”. Човечеството винаги си е стремяло под някаква форма да възстанови единното за всички говорене от преди смесването на езиците, случило се според Стария завет при строежа на Вавилонската кула.

Доколкото и в българската култура е валидна конвенционалната концептуална структурна метафора ЖИВОТЪТ Е ИСТОРИЯ, то аз ще представя във вид на история или на разказ последиците, до които довеждат приложението на тези метафори във всекидневието ни.

Замърсяване на езика и чистота на езика са екологични метафори, като терминът “екология” се използва във всекидневното му, а не в научното му значение². Използват се не само във всекидневния, но и в научния език. В публикуваните през 1929 година Тезиси на Пражкия лингвистичен кръг се казва следното: Грижата за чистотата на езика намира своето отражение в културата на езика, както това произтича от предходните обяснения, но всеки преувеличен пуризъм вреди на истинската култура на книжовния език независимо от това какъв е този пуризъм: с логически, с исторически или с народнически тенденции. Говорим за чистота на езика и за замърсяване на езика, както говорим за екологично чистите продукти, в които липсват отровни за човешкия организъм вещества. Чистотата на езика я отъждествяваме с чистотата на природата. Отъждествяваме думите от други езици, които използваме в нашата реч, с отровите, които човек произвежда със своята съзнателна дейност. Както е имало период на чиста природа, така е имало период на чист език. След това обаче природата започва да се замърсява от индустриалната човешка дейност; езикът - също, от контактите с други езици и култури. Идеалът е да възстановим както предишната незамърсена природа, така и предишния незамърсен език. Незамърсената природа ще осигури продължаването на човешкия род. Незамърсеният език ще осигури оцеляването на един или друг етнос, на един или друг народ, на една или друга нация и те няма да се претопят (една друга интересна метафора, впрочем) в кипящия казан на съвременната цивилизация.

Доста често цивилизацията е отъждествявана с покварата, особено във все още патриархално устроените общества като нашето. Идеалът е селският бит. На село все още може да се чуе незамърсен език, можеш дори да чуеш думи с носов изговор, да се видят чисти нрави и чисти отношения между хората, да се проследи традиционната етика на една общност. Мъжът псува, жената кълне. Ясно разпределение на ролите. Урбанизацията като първа крачка към глобализацията руши тази идеална чистота и яснота. Градът е непознатото, чуждото, опасното място, където всеки се стреми да поквари (“да корумпира” - както се казва днес) невинната селска душа. Селското слугинче в очите на хората от село най-често бива изнасилено от градски жител или най-малкото - покварено (“корумпирано”) от градския начин на живот, т.е. от цивилизацията, - започва да пуши, да пие, да играе карти и т.н. Това поне ни внушава прословутият български литературен канон. Не е случаен фактът, че имаме толкова малко градски писатели и толкова много селски писатели и че на някои от тях им прави впечатление, че в града хората се къпят във вани (Павел Вежинов), ядат майонеза (Николай Хайтов) и т.н. С една дума - когато селското дете на природата и на душевната и езиковата чистота попадне в града, тръгва по надолнището. В селския начин на мислене действа следната ориентационна метафора: СЕЛОТО Е ГОРЕ, ГРАДЪТ Е ДОЛУ. ТРАДИЦИОННАТА КУЛТУРА Е ГОРЕ, ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ДОЛУ.

Какво става с носителя на традиционната култура, когато попадне в града. От икономическа гледна точка ориентационната метафора се преобръща и ЦИВИЛИЗАЦИЯТА СТАВА ГОРЕ, а ТРАДИЦИОННАТА КУЛТУРА отива ДОЛУ. На словесно равнище това се изразява в отказа да се общува на родния диалект и да се възприеме градският начин на изразяване, характерен за градското социално дъно, който руснаците наричат “просторечие”. Просторечието е градско явление. В града се срещат и чужденци, които са още по-опасни от градските жители. Не разбираш какво ти казват и следователно - те по всякакъв начин гледат да те измамят.

Именно в града се появява за първи път проблемът с неразбирането. На село всичко е ясно - доиш крави и овце, косиш сено, храниш прасето, събираш яйцата от полога, раждаш и отглеждаш деца - все конкретни неща, които са около тебе. Трансцендентните нужди и философският въпрос за живота и смъртта напълно са удовлетворени от твърденията на религията; дори си измисляш своя паралелна религия, като наричаш празниците “Еньовден”, “Голяма Богородица”, Малка Богородица” и т.н. В града обаче се говори и за неща, които не можеш да посочиш с пръст. Някои хора пък си говорят за неща, които съвсем не разбираш. Хем си част от градското общество, хем не си, защото не можеш да разбереш за какво става въпрос. А ти се иска, защото си любопитен към света. В душата ти се надига ярост, защото си свикнал на яснотата и на простите отговори в село. Затова започваш да искаш градските жители да се изразяват на прост език, т.е. на твоето “просторечие”, което си усвоил в града, защото не искаш вече да се изразяваш “по селски”.

От друга страна, още Аристотел отбелязва в своята Поетика, че достойнство на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска. Най-ясна е онази реч, която се състои само от общоупотребителни имена, но тя е ниска. Невинните радетели за чистота на езика искат точно такава реч - ясна, но ниска. Всичко това се появява като противоудар на обичайния начин за изразяване на интелектуалците (ще използвам пак думите на Аристотел): Величествена и издигната над баналността е тази реч, която си служи с необичайни думи. Необичайни наричам глосата, метафората, удължението и всичко противно на общоупотребимостта. Но ако някой направи цялата си реч така, тя ще представлява гатанка или варваризъм. Ако е от метафори, ще бъде гатанка, ако пък е от глоси - варваризъм.

Основният патос на пуристите е да се борят не срещу метафорите - в Аристотеловия смисъл - а срещу глосите. Глосите се появяват в Аристотеловата Поетика като антоним на общоупотребителното име: Общоупотребително наричам това, с което си служим всички ние, а глоса - с което си служат само някои, така че, явно е, една и съща дума може да бъде и глоса, и общоупотребително име.

Още по-голяма е драмата на чистия език, на чистия етнос, на чистия народ, на чистата нация, когато външният свят навлезе в твоя собствен свят. И започваш да обвиняваш за всичко думите, а не самия себе си. Смяташ, че ако замениш една дума, която съвсем не разбираш - една глоса, с дума, която като че ли повече разбираш - с общоупотребителна дума, ще ти стане ясна идеята или понятието, стоящи зад проблемната дума. Само че и по-разбираемата на пръв поглед дума е толкова неразбираема, колкото и предишната, защото не ти е ясен контекстът, в който е употребена, и нямаш нужното предварително знание да я разбереш.

Следната случката не е виц. В началото на компютърната ера у нас двама компютърно грамотни хора обсъждат компютъра, който току-що са си купили, и употребяват многократно думата “мишка” - една чудесна метафора, изобретена в английски и успешно преведена на български (както “совалка”, впрочем). Възрастен техен роднина, роден на село и забелязал честата употреба на думата “мишка” в разговора им, след малко им донася отрова за мишки.

Очевидно е, че патриархалната яснота на изказа днес е непостижима, особено в градска среда, и ние трябва да свикнем с мисълта, че е възможно не всичко да ни е ясно и че трябва да се потрудим, за да ни стане ясно това, което не разбираме. Селският свят е един и поради това - разбираем. Градски свят няма. Има различни градски светове, всеки един от които използва свой различен език - свои глоси.

Метафората чистота на езика има също така и политически измерения, защото твърде много напомня идеята за чиста раса - една друга метафора, донесла достатъчно беди на Европа и на света през ХХ век.

Нахлуването на чужди думи и защита на (българския) език(а) са военно-отбранителни метафори. Така както една вражеска армия нахлува в територията на една страна с цел да я превземе и подчини на себе си, така и чуждите думи нахлуват на “територията” на родния език с цел да го превземат и подчинят на себе си и затова местните жители трябва да го защитават от нахлуващите чуждици. Градските жители обаче действат точно като жителите на Троя, въвели сами Троянския кон в града си - защото самите те по собствено желание въвеждат тези думи в употреба и по този начин предават крепостта “роден език” отвътре.

Основният проблем, който съществува при чуждите думи, не са самите чужди думи, а светът, който стои зад тях: светът около нас е неразбираем и чужд, следователно чужди и неразбираеми са думите, чрез които го артикулираме и назоваваме. Нежеланието да приемеш една или друга чужда дума, т.е. да научиш значението й и да започнеш правилно да я употребяваш, е нежеланието да приемеш света, който е около тебе. Как може обаче да бъде описан този свят, така че да се породят подходящи метафори, които безпристрастно и точно да описват какво се случва в говоренето и писането.

От моя гледна точка процесите, които си случват не само в българското говорене и писане, биха могли да бъдат метафоризирани като пиджинизация на речта и креолизация на речника. Една моя студентка написа навремето в свое есе, посветено на българския език, следното: “Езикът ми е български, речта ми е креолска”. В твърдението й от моя гледна точка се съдържа само една грешка: речта й не е креолска, а пиджин. “Пиджинизация на речта” и “креолизация на речника” са според мен двете метафори, които успешно могат да заменят обсъжданите досега отрицателно конотирани метафори.

Как се породени тези метафори?

В лингвистиката отдавна се говори и са описани т.нар. пиджин езици и креолски езици.

Пиджинът (от начина, по който местното население в Папуа Нова Гвинея е чуло лингвонима English и го произнася; според друга версия произлиза от начина, по който е била чута английската дума business) е език, който се развива като контактен език, когато групи хора, говорещи различни езици, се опитват да общуват по между си върху постоянна основа. Например това често се случва, когато чужди търговци трябва да общуват с местното население или с местни работници, носители на друг език. Пиджинът обикновено има ограничен речник и силно редуцирана граматична структура, която все пак може допълнително да се развие, когато той е използван дълго време. Обикновено пиджинът няма свои изконни носители, но за сметка на това съществуват разпространени пиджини, например ток пиджин в Папуа Нова Гвинея и нигерийският пиджин английски в Западна Африка, който се използва от някои хора в общността като първи или роден език.

Често разпространените пиджини се развиват до креолски езици. Креолският език е пиджин, който е станал роден език за дадена общност като последица от дълга употреба. Обикновено структурата на изреченията и речникът на даден креолски език са по-сложни, отколкото на съответния пиджин. Креолските езици обикновено се класифицират в съответствие с езика, от който главно е зает речникът им. Например английско базиран креолски език, френско базиран креолски език, суахили базиран креолски език. Примери за английско базиран креолски език са ямайският креолски, хавайският креолски и крио в Сиера Леоне, Западна Африка.

Въз основа на креолизацията като явление е възможно да се създадат съвсем пълноценни езикови общности, които общуват чрез пълноценна географска разновидност на определен континентален език. Например английският, употребяван в САЩ, се определя като американски английски, а в Австралия - като австралийски английски.

Моята теза е, че обсъжданото тука явление в битието на всички езици (чуждите думи) не засяга толкова езиковата система и структура, колкото речта, без да оказва сериозно влияние върху езиковата система и структура, като изключим речниковия състав на езика. Ако оказва влияние върху езиковата система и структура, то влияе не толкова върху граматиката на приемащия език, а влияе върху граматиката на чуждия език: немалко хора в България говорят някакъв английски език с доста опростени граматика и речник, но малцина са тези, които са в състояние да използват пълноценен английски език както в граматично, така и в лексикално отношение. Същите тези хора обаче пълноценно са в състояние да си служат с българската граматика и с българската лексика.

С какво тези две метафори са по-подходящи за описание на процесите, които се случват в областта на лексиката?

1. Тъй като по произход са научни термини, те не притежават нито положителна, нито отрицателна конотация - те назовават безпристрастно това, което се случва в областта на речта (говоренето и писането) и в областта на лексикалната система.

2. Чрез употребата на тези две метафори можем да установим две фази в употребата на чужди думи: фаза “пиджинизация” и фаза “креолизация”. Така например употребата в речта на английската дума “мониторинг” принадлежи към фаза “пиджинизация” и поради това не е приета официално в речника на българския език, а употребата на думата “театър”, официално възприета и в речника на българския език, - към фаза “креолизация”. Цялата т.нар. “международна културна лексика” принадлежи към фазата “креолизация на речника”. В този смисъл лексиката на всички езици, в които се съдържат думи от старогръцки и латински произход, е креолизирана, тъй като тези думи са станали иманентна част от речниковия състав на съответните езици.

3. Тези две метафори снемат от нас задължението да бъдем в отбранителна позиция: пиджинизацията на речта и креолизацията на езика са социални процеси в областта на словесната комуникация, които не подлежат на контрол нито от отделната личност, нито от гражданското общество; те подлежат на контрол само в едно тоталитарно организирано общество, прекъснало връзките си с останалия свят. В гражданското общество отделната личност е в състояние единствено да се самоконтролира, за да сведе до минимум пиджинизацията на речта си с цел да се изразява разбираемо за околните. Този самоконтрол най-добре се постига, когато даден човек владее добре както родния си, така и чуждия/чуждите езици, с който/които си служи, и е в състояние да извършва адекватен превод. Най-слаб е самоконтролът, когато човек не владее никакъв друг език освен родния си.

Пиджинизацията на речта, разбира се, е дразнеща. Тя е дразнеща тогава, когато излезе извън полето на обичайното си проявление и се намеси сериозно във всекидневието, в света на всекидневните неща. Не е дразнеща тогава, когато е в обичайното си поле на проявление: когато е елемент на някакъв технически език, използван при професионалното общуване. Бедата е в това, че доста хора у нас не са в състояние да извършват т.нар. преименуване (Роман Якобсон), т.е. вътрешноезиков превод между техническия и всекидневния език, т.е. не са диглосни личности, каквито съвременният свят изисква все повече да бъдем. Диглосна е тази личност, която умее успешно да извършва преименуване или вътрешноезиков превод в посока от технически към всекидневен език, като най-често този вътрешноезиков превод опира до междуезиков превод, защото терминологията, с която си служим, наистина не е българска по произход в по-голямата си част.

Възниква, разбира се, въпросът - а какво е “всекидневен език”? Понятието изглежда интуитивно ясно, но когато се опитаме да го дефинираме, се затрудняваме. Всекидневният език е на първо място езикът на всекидневните неща: тези неща, които не са средство за производство и с които си служим в бита си. Всекидневният език, на второ място, описва това поле на дейност, в което не ни е необходима свръхспециална подготовка, за да можем успешно да действаме в него. Всекидневният език е този език, който не е свързан с работата и с професията на човека, както казва Ролан Барт.

Възможно ли е винаги да се извърши успешен превод от професионален на всекидневен език? За основа на разсъжденията си ще взема три термина от областта на киноиндустрията, намиращи се все още в пиджин фазата, но с твърде честа употреба: кастинг, мейкинг и трейлър.

Както казват някои, едно време на кастинга му казваха “пробни снимки”. Според речника кастингът (англ. casting) е определяне на състава на актьорите в пиеса/филм, разпределяне на ролите, определяне на актьор за дадена роля. Мейкингът (англ. making) е филм за това как е бил сниман един филм. Трейлърът (англ. trailer) е кратко филмче, което съдържа най-интересните или най-зрелищните епизоди от даден филм, който предстои да бъде показан. С други думи, трейлърът е реклама за филм, които предстои да бъде публично показан.

Разликата между кастинг и пробни снимки е очевидна: кастингът е подбор както на актьори за киното, така и на актьори за театъра; в израза пробни снимки се има предвид само подбор на актьори за киното. Освен това кастингът настоява, че става дума за подбор на актьори за конкретна продукция³, докато в израза пробни снимки подобна информация не се съдържа. Мейкингът като наименование на филмов жанр на този етап може да бъде обяснен само описателно - преводът е невъзможен. Трейлърът може да се замени с “реклама за филм”, но се заменя дума с израз, а и трейлърът започва да се обособява като самостоятелен кино жанр.

Общо взето става ясно, че има реална причина тези три английски думи от речника на киноиндустрията да бъдат заети в българския речник, защото съвременната кинодействителност налага това. И така е с още много други думи от най-различни професионални области на действие. Ето защо на нас непрекъснато ни се налага да заемаме чужди термини и да ги използваме в речта си. Бедата идва тогава, когато тези термини започват масово да се употребяват във всекидневната реч.

Основният въпрос, на който трябва да се даде отговор, е имат ли шанс новите метафори? Старите метафори отдавна са се превърнали в удобни клишета, които обслужват всякакви PR и пропагандни кампании с явен или скрит националистичен привкус. Създадена е трайна причинно-следствена връзка между езиковото явление и метафорите, които го концептуализират в съзнанието ни като личности, принадлежащи към една езикова общност. Адекватни по времето на създаването на националните държави през ХІХ век, те са съвсем неадекватни в съвременното глобализиращо се постиндустриално и постмодерно общество. В какъв случай новите метафори биха имали шанс да изместят старите? Това е въпросът, който поставям на обсъждане, защото в Народното събрание има постъпил законопроект за българския език, който като нищо може да бъде приет.

БЕЛЕЖКИ

1. Лекцията на проф. Мирослав Дачев "Химическата метафора" е изнесена на общоуниверситетския семинар "Науката - разбирана и правена", воден от проф. Б. Богданов, Нов български университет, София, 2005. Публикувана е в Електронно списание LiterNet на 23.11.2005, № 11 (72) <https://liternet.bg/publish14/m_dachev/himicheskata.htm> (28.05.2006) (бел. ред., Г.Ч.) [обратно]

2. От научна гледна точка екологията е дял от биологията, който се занимава с взаимоотношенията на организмите помежду им и с околната среда. [обратно]

3. Това, което на български се назовава “действащи лица и изпълнители”, на английски се назовава “cast” - разпределение на ролите. [обратно]

© Борислав Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2006, № 5 (78)

Лекцията е изнесена на общоуниверситетския семинар "Науката - разбирана и правена", воден от проф. Б. Богданов, Нов български университет, София, 2005.