ХИМИЧЕСКАТА МЕТАФОРА

Мирослав Дачев

web

След аферата “Сокъл” хуманитарно изкушеният в мисленето и заниманието си човек следва да внимава в употребата на термини от т.нар. точни науки, за да не попадне в обхвата на “модната глупост”. Не зная доколко надеждата, че идеята за химическата метафора е над този спор, е основателна, но рискът си струва.

За първи път си позволих да говоря за химическата метафора пред литературоведска публика, като се опирах не толкова на споделен опит върху метафората, колкото върху нещо приятно за демонстриране - предметният свят в поезията на един български поет, на Атанас Далчев. Сега бих искал да разсъждавам за химическата метафора като за нещо, чрез което се мисли. Тя не е просто троп, фигура, украса, а епистемологичен жест.

*

Знанието, както и определението, за химическата метафора дължим на Лейкъф и Джонсън (Lakoff, G., M. Johnson. Metaphors we live by. The University of Chicago Press, 1980). Те пък - на един ирански студент, който - като във всяко продуктивно недоразумение - настоява върху едно от възможните четения на един езиков израз, произнесен и привлечен като пример по време на семинар върху метафората в Бъркли.

Как точно се е случило мнозина помнят. Това е една от онези ситуации, които, ако успеем да демитологизираме поне донякъде, един ден сигурно ще класифицираме по запомнящ се начин. Подобно на Стенли Фиш и описаната от него нервно потропваща с крак студентка и проблема за текста в читателското съзнание (“Is there a text in this class?”), така и тук недоразумението между студент и преподавател най-напред ражда разочарование, а после христоматиен текст, основан на внезапно породена блестяща идея. Изразът, който стои в основата на недоразумението, е The solution of my problems. За Лейкъф и Джонсън - просто метафора, с която хората, вероятно и преди сфинкса у Софокъл, опитват да демонстрират превъзходство над мъчнорешимата загадка. Този израз - нито повече, нито по-малко - приравнява непрекъснато възникващите мъчнорешими житейски ситуации към екстремността на загадката, но и към математическите и логически предизвикателства. Да решиш проблема, е като да решиш пъзела, да отговориш правилно на загадката, да намериш отговора на задачата. И за да е битът още по-близко - като да решиш (нещо от) кръстословица. За иранския студент обаче нещата не стоят по този начин. Той свежда думата “solution” до друго знание - вижда течност, разтвор, химическа реакция. Основания и за двете има, както сочат речниците.

Иранският студент пренася, следователно, други белези, които не му позволяват да приключи, да реши. Езиковото му въображение, докоснало се до значението на кипящата течност, вижда не решението на проблема, а неговото разтваряне, отлагане, утаяване, в което нещо от проблема се превръща в друга субстанция (да кажем, че това е визия на неговото решаване), но нещичко се съхранява при взаимодействието и не се превръща (да кажем, че остава нерешено, утаено на дъното). От това произтичат няколко важни неща, които пишат прелестта на една нова метафора:

• проблемите не се решават (не се решават докрай, окончателно и безвъзвратно), нещо от тях все остава нерешено, отложено за известно време;

• в даден момент - мигът на новото съприкосновение, предизвикано или случайно - нерешеното може да излезе на повърхността и да участва в новата ситуация - да я потвърди, да я допълни, или пък да я промени, преобърне (неща, доста добре познати на сценаристите на латино сериали и на всички, работещи с думите сюжет и фабула).

В описаната ситуация в Бъркли професори и студент просто съединяват значенията, които речниците приписват на една дума. Дали химията произтича от прякото позоваване на solution, или от факта, че налице са съединените значения на една и съща дума, остава на заден план. На преден план излиза, че всяко решаване на проблем, задача или загадка, е преди всичко разтваряне, химия: количество кипяща и димяща течност, съдържаща всички наши проблеми в разтворен и утаен вид, с катализатори, които постоянно разтварят едни и утаяват други проблеми. Което означава, че всъщност ние не решаваме проблемите си, а само оставяме нещата да се утаят на дъното, където да дочакат събуждащото разклащане, за да изплуват на повърхността, за да проговорят.

Химическата метафора, ако се доверим на Лейкъф и Джонсън, е не само красива, но прониква в същността на нещата - нищо не изчезва напълно и не се решава веднъж завинаги. Проблемите и въпросите остават, променя се формата на съществуването им.

Това е още по-ясно, ако до химическата метафора, или по-скоро преди нея, положим една друга - метафората на загадката. Лейкъф и Джонсън настояват на този преход, който е видим в израза Problems are puzzles.Тук проблемите се решават, самата мисловна нагласа накланя везните към тяхното решаване. В The solution of my problems мисловната нагласа е друга. Ето защо може да се каже, че химическата метафора е метафора на преход в мисленето, който променя, без да изписва окончателни присъди, окончателни решения. С химическата метафора се извършва преход, който е забележим.

Ние мислим чрез метафори - това е основен постулат в книгата на двамата автори - метафората е проникнала в ежедневието ни, при това не само в езика, но и в мисленето и действията ни. Това, което узнаваме от опита и което вършим всеки ден, има пряко отношение към метафорите. Но то се изразява по различен начин.

Да избягаш в посоката, че проблемите не са загадки (puzzles), а нещо, което непрекъснато се отлага и временно решава (solution), е нов тип мисловна нагласа към света. Променен е самият контекст на мисленето за проблема. Да живееш в плен на химическата метафора означава да приемеш факта, че нито един проблем не може да изчезне напълно; означава да приемеш всички проблемни ситуации като еднакво реални, да търсиш катализаторите, които променят състоянията, а не верният отговор, който решава загадката, премахва проблема.

Проблемът-като-загадка е екзистенциалното лице на мига, на реалността тук и сега. Преходът към химическата метафора отвежда в нова реалост, която парадоксално е по-малко илюзорна, отколкото реалността след решаването на загадката.

Химическата метафора е ново знание и едновременно с това нов modus faciendi, защото ни подсказва пътища за мислене на света, а следователно и за справяне с нещата в определени контексти.

Очевидно проекциите, които химическата метафора може да изпише, са примамливи. Но как може да бъде използвана тя в хуманитарното знание? И всъщност не я ли използваме, без да сме мислили за нея, без да сме я назовавали? За да отговорим, трябва да извършим две процедури:

• да решим защо подобна метафора все пак е наистина химическа;

• да извършим с израза, който до сега ни занимава, една допустима субституция.

Изразът The solution of my problems е мислим като химическа метафора вероятно заради преноса на буквалната ситуация - разбирането, което иранският студент влага в думата solution. Той вижда не решение, а наистина нещо, което принадлежи към областта на химията, химическото: кипяща течност, разтвор. Знаем, че явления, при които от едни вещества се получават други, са химични, а явления, при които не се получават нови вещества, са физични. Затова нека отидем отвъд тази буквалност и се захванем с фигуративното. Химическото произтича оттук насетне, защото поставяйки проблемите в кипящата течност, ние всъщност ги поставяме на истинското им място - те не остават същите (не са физическо явление), а се променят, без да изчезват съвсем и напълно, като понякога образуват и нови. С това обаче идва и въпросът какво още може да застане на тяхното място?

*

Нека просто сменим проблемите с нещо от ежедневните ни занимания. Тогава химическата метафора ще се отнася до всяко занимание, което не приключва, което се “отлага” и “продължава” по нов начин в друга ситуация; което не остава същото, непроменено, а поражда други, нови - идеи, занимания, резултати. Химическата метафора настоява върху илюзорността на свършека със заниманието, върху това, че то може да приключи веднъж завинаги. Върху това, че между заниманията има граници, а не континуитет.

Безграничният семиозис, проповядван от Пърс като основа на разбирането на семиотичното, е пар екселанс пример за нестихваща химична реакция, доколкото върхът на всеки семиотичен триъгълник поражда нов триъгълник и така до безкрай. Следователно: знаците, знаковостта, всяка интерпретация... Затова избирам да говоря отчасти за интерпретацията и за мястото й в съвременния хуманитарен дебат, отчасти за четенето, отвъд което тя е немислима.

Ще се опитам да положа този проблем между метафората за загадката (Problems are puzzles) и химическата метафора (the solution of my problems), като припомня как литературната теория например вижда през последните десетилетия важността на своите занимания? Според Хилис Милър - в четенето.

Хуманитарните изследвания днес, твърди Хилис Милър, трябва да се съсредоточат върху преподаването на четене. Курсовете в литературните факултети би трябвало преди всичко да се превърнат в упражняване в четене и писане, в четене на великите литературни творби - да, но с много по-широка представа за канона, и заедно с това - в упражняване в четене на всички знаци - живопис, кино, телевизия, вестници, исторически данни, данните на материалната култура. Един образован народ днес е народът, който може да чете всички знаци. Нашата основна задача, завършва Хилис Милър, новото основание на хуманитаристиката, е да преподава четене и въздействащо писане, което може да се появи единствено от или да придружи школуваната способност да се чете.

Четенето е напълно подвластно на прехода от метафората на загадката към химическата метафора и без отделните теории за четенето да го експлицират, те все пак доказват това - от иманентното, близко (затворено) четене, до междутекстовото четене; от четенето, което иска да долови в края на краищата авторовия смисъл, до четенето, което раздипля текста и неусетно проектира образа на читателя.

Понятието, свързано по неизбежност с четенето, е текст.

Текстът също може да бъде мислен чрез прехода от метафората на загадката към химическата метафора. Текстът, както и въглеродът, просто има алотропи, има своите полиморфни модификации “графит” и “диамант”. Нека се изкушим и разположим онова, което читателското съзнание прави с книгата, между графита и диаманта. Както при всяка химическа реакция имаме превръщане на едно вещество в друго, отличаващо се от изходното по състав или по строеж и свойства, така и при четенето “образът” на текста се променя, не остава същият. Основните химически типове реакция - присъединяване, разлагане, заместване и обмен - присъстват в акта на четене.

За някои (Стивън Майо е описал тези два интерпретативни типа в “Конвенции на интерпретацията”) текстът е пъзел и той може да бъде решен именно като загадка, веднъж и завинаги, ако се стигне до авторовите интенции. В тези случаи интерпретацията се мисли като вярна, правилна, единствена. За други това е немислимо, за тях текстът е по-близо до онзи разтвор, който временно пояснява едни и отлага други разбирания и смисли; в който читателят, казано по Бланшо, е преиначен автор. В тези случаи интерпретацията е множествена и усилието се концентрира върху нейната коректност и адекватност.

Преходът между двата типа мислене за текста и интерпретацията, описан също и от Рикьор в неговата “Теория на интерпретацията”, може да бъде видян като аналог на прехода между двата типа метафори, представени от Лейкъф и Джонсън. Искам да разкажа малко повече за тази ситуация. Ще въведа отново името на Дж. Хилис Милър, заедно с това на М. Х. Ейбръмз, за да покажа, че както и при проблема, тук също сме на кръстопътя на решаването и отлагането.

И така, от едната страна имаме предпоставката, че може да се интерпретира авторска последователност от изречения и да се разкрие нейната “сърцевина от определени значения”. Те са предварително зададени, както отговорът в загадката. Интерпретацията е правилна, ако се доближава достатъчно близко до това, което авторът е искал да каже. Тази правилна или точна интерпретация може да не улови цялото авторско значение (послание), но тя най-малкото ще бъде способна да се приближи до някаква част от него и да изключи други значения, които са неправдоподобни. Ейбръмз определя интрепретацията като дейност, която “се заема да определи какво авторът е искал да каже”.

За разлика от него Хилис Милър отхвърля ограничаващите идеи за авторското оригинално и определено значение като основа за интерпретация и разглежда традиционалисткия подход на Ейбръмз като невъзможен. За Хилис Милър всички извори са изгубени, всички текстове са радикално неопределени. Вместо това: един и същи текст авторизира безброй интерпретации; не съществува правилна интерпретация. Проектът на Милър вижда игра на връзки, повторения и разграничения вътре в една и съща творба. Затова и неговата дефиниция на интерпретацията има два допълнителни аспекта:

• интерпретацията е разгъване, разнищване, разплитане на текста;

• интерпретацията е и стеснително самостоятелно бродиране.

Интерпретаторът едновременно разплита значещи нишки в текста и в своите проследявания оставя след себе си собственоръчно изработена тъкан - критическият текст.

Ейбръмз е по-близо до разгадаването на пъзела, устремен е към това. Хилис Милър е по-близо до химическата субстанция, показва удоволствието от пребиваването на наблюдавания от него обект вътре в химическия разтвор.

Всеки проблем на текстовостта е пряко обвързан с химическата метафора. Идеята за междутекстовостта, за ризомата, са по същество химически метафори. Ние никога не четем един текст, този текст, който обсебва съзнанието ни, докато го държим в ръцете си. Едновременно с това ние четем винаги друг текст, други текстове - те са спотаени зад този, който четем. Той - понякога с охота, понякога скришом - ни отвежда към други текстове. Всъщност не той, а самите ние. Ето как случаят, описан от Стенли Фиш, и случаят, описан от Лейкъф и Джонсън, се преплитат. Химически.

Текстовете не са физически субстанции, а химически - те не са по рафтовете на библиотеката, а в съзнанието ни, което жадно поглъща в акта на четене и също толкова жадно бяга от конкретното в устрема си да проследи изградена асоциация, доловен цитат или мъчително припомняне, което не открива произхода си. Казано с езика на химическата метафора: ние нищо не решаваме, докато четем, не приключваме, а просто отлагаме, утаяваме, за да открием по-късно с удивление нещо ново. И още: ние не приключваме с текста, когато затворим книгата и я оставим на мястото й. Текстът е съхранен в съзнанието ни и изплува в един миг, когато друг текст - случайно или не - го предизвиква да оживее.

Текстът е мислим като solution само и единствено благодарение на акта на четене, на читателя.

В своята “Теория на интерпретацията” Пол Рикьор настоява, че текстът е ням. Текстът е ням е една прекрасна химическа метафора, не защото говорната и слуховата (не)възможност отвеждат към химията, а защото, за да проговори, текстът се нуждае от това, да бъде мислен (или да бъде поставен в) като solution. Мислен сам по себе си, текстът е физическа величина. Синонимно сведен до книжното тяло, той може да бъде оставен на библиотечната лавица без последствия. Впрочем така - физически - книгите с векове живеят в библиотеките. Химическото им живеене започва с появата на читателя - с отгръщането, разлистването, зачитането. Тогава тази-тук книга, този-тук текст започва да се смесва с други, попада в разтвор, в кипящата течност на читателското въображение, на литературната му компетентност. Текстът престава да бъде книжно тяло, напуска физическото битие. Превръща се в изключително активен елемент, годен да променя, но и да се променя.

Текстът вече не е ням. Текстът проговаря. Проговаря в разтвора на читателския акт. В този разтвор идват и си отиват текстове - като заглавия, като асоциации, като реплики, като фигури, като диалог. Така Пиерет Фльосио в своя безподобен “Пепеляшко” разговоря с първообраза на Пепеляшка, пренаписвайки под въздействие на психоанализата не просто сюжета, а духа на приказката. Така Мадоната на Ботичели, за разлика от тази на Фра Филипо, разговаря с лика на метресата на Джулиано Медичи. Така изпод Иво Доля в “На острова на блажените” оживяват нови (авто)биографични контури.

Метафората за палимпсеста е химическа метафора. Самият факт, че животът на един текст зависи от живота на друг текст - физически - е пределно любопитен. Но химическата зависимост е много по-силна. И точно в това е метафоричното. Физическото наслагване на текстовете е буквалност, която - пренесена - ражда метафората. Но при физическото си наслагване текстовете не си взаимодействат - като смисъл. При химическото именно смисълът е невъзможен отвъд метафората за палимпсеста.

Всеки текст е изграден от цитати, мозайки. Юлия Кръстева, която почти всички речникови издания, съдържащи термина интертекстуалност, сочат като откривател на термина, всъщност преди Лейкъф и Джонсън открива химическата метафора. Женет в книгата си Палимпсести описва живеенето на литературата като втора степен - множество хипертекстове, живеещи върху хипотекстове. “Одисей” на Джойс е възможен благодарение на Омировия епос; “Йосиф и неговите братя” на Томас Ман - благодарение на библейската история. Но това са пределно видими примери. Литературата, както преди години посочи Никола Георгиев, обича в не по-малка степен мълчаливите диалози. Ролан Барт открива (той твърди, че с удивление) как при поредното четене на “Вълшебната планина” на Томас Ман изстрадалото му от туберколозата тяло е близко до това на Ханс Касторп, дори идентично. Усещането, настоява Барт, е за историчност.

*

При заливане на сода за хляб с оцет бурно се отделя газ... При издишване на въглероден диоксид в епруветка с бистра варна вода разтворът потъмнява... При нагряване на медна пластинка в пламъка на горелка пластинката почервенява и се получава меден оксид... При изгаряне на магнезиева лента на въздуха с ослепителна светлина се получава твърдо бяло вещество... При добавяне на натриева основа към разтвор на син камък се получава светлосиня утайка...

При всички тези признаци - отделяне на газ, промяна в цвета и миризмата, получаване на утайка, отделяне на светлина и топлина - ние съдим за химични явления. Нещо повече: при химичните реакции, атомите се прегрупират така, че запазват своя вид, маса и брой. Затова и Законът за запазване на масата на веществата гласи, че масата на изходните вещества при химична реакция е равна на масата на продуктите на реакцията.

Би било чиста спекулация да се каже: при четенето се отделя емоция, променя се настроението и нагласата на четящия, познавателния му хоризонт, отлага се смисъл и т.н. Най-малко, защото изходното вещество при четенето не е равно на продукта на четенето. Да пренесем просто така всички тези неща в областта на текста и четенето (макар че често го правим) е некоректно. Като казвам, че химическата метафора е в основата на идеята за четенето, имам предвид същото, което ме принуди да прочета по друг начин самото название на химическата метафора. Четенето е процес, който променя. Изразено с метафори, четеното може да бъде сведено до разлагане (способността му да породи различни интерпретации, множество смисли, колебания, съмнения), но и до съединяване (способността му да консолидира съмненията, хипотезите, колебанията в една убеденост, която често съпътства четенето).

Но то винаги е повече от еднозначен процес, винаги с добавена стойност - и за текста, и за читателя (читателската общност). Когато Рикьор произнася, че в акта на четене четящият винаги дава едно “себе си”, той конструира химическа метафора. Даването-на-себе-си при четенето е сякаш резултатът, (химическото) следствие от множество разлагания в херменетвтичната процедура - това е съединяването, което се получава след това.

Така са се получили много химически метафори в хуманитарното знание. С някои от тях ние обясняваме отделни етапи от развитието на хуманитрната мисъл (Греймас и империализмът на литературната семиотика); с други - начини на обхващане на знанието за литературата (Тинянов и литературната история като история на генералите; Бланшо и литературното пространство), на знанието за текста (Дельоз и Гатари и ризомата; Еко и отворената творба), на знанието за езика (Остин и идеята, че с думи се правят неща); с трети обясняваме света, в който съществуваме и който проблематизираме (Лотман и семиосферата). Както виждаме, едни от тях са задължени на историята, други на биологията, трети на физиката. Но по същество са химически дотолкова, доколкото - мислейки чрез тях - променяме изходните неща.

Всяка метафора, която използваме и с която променяме нещата в нас и около нас - представите за език, действителност, време, пространство и т.н. е химическа. Разказът в първите две глави на “Битие” е подвластен на химическата метафорика: Бог създава нови и нови неща, като неизменно съединява Своята мисъл и Своето желание със съществуващото до момента.

Митът за езика е химически.

За преходите между литературознанието по български и българското литературознание - също.

© Мирослав Дачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2005, № 11 (72)