ЗА ЯСНИТЕ ЗОРИ И ЗА ТЪМНИТЕ БЕЗДНИ
Размисли върху романа "Вътрешната стая" на Керана Ангелова

Росица Кунева

web

"Вътрешната стая" е роман за Светлината. И за любовта. Този роман търси своя отговор на извечни човешки питания и лутания. Кой е Бог? Къде сме в този свят? А ние - ние ли сме, или сме "живот в живота и съдба в съдбата". Доколко е реален животът ни. Не е ли той една мистерия? Дали не е само сън. Смъртта смърт ли е? Кои всъщност сме ние? И още много други въпроси задава този бездънен като небето и морето роман. И им отговаря по неповторим начин. Така, както само Керана Ангелова може да подреди света и да го пресъздаде. И да го открехва малко по малко пред очите ни. Така, че да не можеш да спреш и да искаш още и още. Да се задъхваш, да се спъваш в себе си. Да се унасяш в безкрайни светове, от които може и да няма излаз назад. И трябва ли, когато имаш една Вселена и всички са и всичко е в нея, когато безкрайното време е твое. "Тайните небесни не са, за да ги разгадаваме. Те са, за да има небе."

Още в самото начало, в Пролога, напомнящ картина на М. Шагал, са зададени всички теми и сюжети, представени са всички герои, разказана е цялата история, която предстои да съпреживеем, да изживеем, да осмислим с дълбините на душата си. Да въобразим чудото. Но ние още не знаем. Предусещаме го, докосваме го с върха на пръстите си, долавяме уханието му, чуваме звуците и гласовете му. Чудото тепърва предстои. И то ще се случи в нас самите. Ние ще сме съ-участници - стига да имаме очи да го видим и уши да го чуем. И една душа, която да го поеме в себе си като утроба.

Книгата започва с чудото на раждането. Раждането на две деца или на две делфинчета. А това ще се случва още няколко пъти в хода на събитията. Защото това е историята на Сътворението. А то е болка и страдание, но и радост, и надежда. Жените, защото това е роман за Жената, чрез акта на раждането преразказват миналото и бъдещето. Ще има трудни и жестоки раждания. Често те ще са на ръба между живота и смъртта (появата на дъщерята на Мавруд и Фина, появата на малката Мария-Фина), ще са библейски възможно-невъзможни (Витлеема), ще са символни - раждането на Словото (книгата на Анастасия-Небесна и тайнството на писането).

Трудно се пише за такъв роман. Защото той е всеобхватен и необятен. Той е мъдър и многопластов, той е дълбок и засмукващ, но същевременно с това ефирно лек и приземено осезаем. Напомня Йовков (историята с другоселеца и мъртвото му чедо) и Елин Пелин ("Като заваля дъжд, та цяла неделя." - "Заваля упоително и безнадеждно. Светът се унесе.", началото на Втора част от "Вътрешната стая"). Задава много посоки - нагоре/надолу в релацията човек-Бог, земя-Небе, добро-зло, смърт-живот. В посоката навътре/навън като психични категории: любов-омраза, вина-прошка, живот-убийство (смърт). Задава много философски въпроси - за времето като извечна и субективна величина и за историческото време. За онова, което се случва вътре в нас и около нас. За пътя като избор. За светлината и мрака. За Словото като Логос и като рема ("В началото бе Словото и Словото бе у Бога и Бог бе Слово", Йоан 1:1). За духа, душата и телесните ни обвивки. Но преди всичко за Бог и за Неговото творение - човека.

Това е човекът, поставен в ситуацията на избор и на възможността да направи такъв. Поради предишни и бъдещи причини, поради предишни и бъдещи действия. Защото всички ние сме носители на "колективното несъзнавано" (Юнг), а то "представя едно крайно неустановено положение на нещата: всичко, което зная, но за което не мисля в момента; всичко, което съм познавал някога, но съм го забравил; всичко, възприето от моите сетива, но не отбелязано от съзнаващия разум; всичко, което, без да искам и без да му обръщам внимание, чувствам, мисля, спомням си, искам и правя; всички бъдещи неща, които се оформят в мен и в определено време ще стигнат до съзнанието. Това съдържание повече или по-малко може да бъде осъзнато или пък, веднъж съзнавано, може отново да стане такова в някой следващ момент" (Вълкова 2005).

Човекът е същество, което се лута в себе си и в отношенията си с хората. Но в края на краищата бива умиротворен, намерил хармонията със себе си и света, с Бог и Вселената (която е създал в краткия си и вечен живот).

Както казах, това е една библейска книга. По много признаци и причини. Самото заглавие "Вътрешната стая" директно ни препраща към стиха от Евангелие по Матея:

А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка,
и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец,
Който е в тайно; и Отец ти,
Който вижда в тайно, ще ти въздаде (Матей 6:6)

Вътрешната стая е метафора на душата. Там, където се случва животът на човека във всичките му измерения, където биват допускани малцина (Небесна и Сакатия), където са устоите на миналите и бъдещи светове. Там е животът (раждането на Небесна), но там е и смъртта (детето на другоселеца), в тази стая се появяват както Бог, така и дяволът ("да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване" - Юнг). Тук е мистичната фигура на Майката / Мария с младенеца, но и на сатаната в образа на сянката и змията), това е стаята на семейните ценности, но и тази на изневярата (Илия и Антула), това е стаята на проглеждането, стаята с многото очи. Тя е хем затворена, хем безкрайно голяма. Във вътрешната стая се среща времето само със себе си. В нея е родено едно Небесно дете, в нея една друга Небесна години след това ще напише, ще роди отново в думи техния минал и своя бъдещ живот.

Тази вътрешна стая е и трябва да бъде основата на всеки дом, на всяко семейство, на всеки човек. Запитах се защо Мавруда разруши полупостроената си къща и я съгради наново, като постави тази стая в центъра на новия си дом. И моят отговор е - за да спаси душата си, а и тази на много други хора.

Романът има фрагментарна структура - повествованието прескача във времето и пространството, сякаш има отделни галактики, всяка със своите си неща, но те се срещат в точно определени моменти и всичко това е обединено в един Космос. Рамката на този роман е рамката на Вселената - от миниатюрната песъчинка край брега на морето, до небето, по което Господ се подписва със светкавици. Структурата на текста, чисто графично погледната, също е много специфична - без тирета за пряка реч, изместени нови редове, текстове в курсив, текст в текста. Това е рефлексия на начина, по който образите в книгата преливат един в друг, "всички са тука, преди живота и в живота, в смъртта и в след смъртта, всички са заедно". Смяната на видовете текстове задава ритъм на цялостния романов текст. Има ключови думи, образи, чрез които се преминава от един епизод в следващия (един почти кинематографичен похват), особено в първата половина на повествованието. По-късно този преход ще се осъществява по модела "образ в образа". Това създава един гъвкав, но стабилен конструкт, в който свободно се разполагат реални и митични същества и събития.

Според мен централна тема на книгата е Времето и човекът, който пътува из него. И тази за Пътя.

"От различни времена идваме, но всеки един е всички останали преди него и след него. Всеки един от нас." Така завършва Прологът, за да се разгърне същинското повествование. А то непрекъснато напомня красивите стихове от Книгата Притчи Соломонови:

8:22 Господ ме създаде като начало на пътя Си, Като първо от древните Си дела.

8:23 От вечността бях създадена, от начало, Преди създаването на земята.

08:24 Родих се, когато нямаше бездните, Когато нямаше извори изобилващи с вода.

8:25 Преди да се поставят планините, Преди хълмовете, аз бях родена,

8:26 Докато Господ още не беше направил земята, нито полетата, Нито първите буци пръст на света.

8:27 Когато приготовляваше небето, аз бях там; Когато разпростираше свод над лицето на бездната.

8:28 Когато закрепваше облаците горе, Когато усилваше изворите на бездната.

и се отразява в текста "Човеците, които се продължават във времето, неусетно стават едно и също... защото човек може да продължи да живее себе си, не само близките си по кръв, а и онези, които съдбовно са споделили с тях животите си".

Времето тук има различни образи. Веднъж то е историческото време, само маркирано като дати и събития - 1913 г. и преселението на гърци и българи, Втората световна война, 1947 г. и след това - идването на комунистите, както и събитията оттогава (историята с камбаната), 2006 г., разказана през новините по телевизора (Анастасия в сладкарничката в Ахтопол). Оказва се, че повествованието обхваща един доста голям период от време - от началото на 20. век до наши дни.

Друг път то е вътрешна, психична величина и затова странно и в своята същностна логика тече времето при всички герои. То хем е линейно в рамките на отделните епизоди, хем тече назад, но в крайна сметка като Уроборос (змията, захапала опашката си, символ на безкрайността) то се затваря във вечния кръговрат и единството на противоположностите, доказвайки, че на всеки край съответства ново начало във вечно повторение, че приключването на даден път или процес означава ново начало. Времето е цикличното повторение - кръговратът на годишните времена, преходността на света и новото му сътворение, смъртта и раждането. С Фина-Мария започва романът, с раждането на близнаците и с нея завършва ("вина и прошка има у нея"). Това е времето от момента на Сътворението, когато "земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата" (Битие 1:2) до момента на личното възкресение на всеки от героите. Това е зората на Антула (в началото и края на романа), която затваря кръговрата на повествованието.

Не можем, а и не бива да пропуснем преклонението пред Словото, което се усеща във всеки ред на тази разточителна на думи книга. Както вече казахме, основната идея е за Логоса, изреченото Божие слово, което съдържа в себе си цялото творение в невероятното му многообразие, но и за ремата - онова Слово, чрез което всяко едно от нещата около нас се случва. Темата за словото като онтологична категория се проявява най-напред в образа на Мавруда, който след като проглежда, изчита цялата Библия и започва да говори с притчи. По-късно ще се появи и образът на Анастасия, която ще се лута из същото това слово, ще го изгуби, за да разбере, че то принадлежи на всички, не само на даден човек (изтритият и изгубен неин превод на Джойс). И ще го намери, когато събере себе си в родовата си памет. И ще започне да пише книгата на живота си, благодарение на едни архаични старци, които години наред са мълчали, за да проговорят пред нея. Невероятно силен образ е бурята, в която Василаки и Витлеема виждат как Бог пише по небето с мълнии. Но Божието слово не е дадено всекиму. То ще се яви на онзи, който го търси със сърцето си. Тогава Василаки и писателката Анастасия-Небесна, ще разберат от една сляпа старица, че така търсените букви в небето от отминалата буря, са алфа и омега - началото и краят, чрез които Бог изразява Себе си. Защото "В началото бе Словото и Словото бе у Бога и Бог бе Слово, Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе." (Йоан 1).

Романът борави с много библейски метафори, от които ще се спра само на най-характерните. Както споменахме, Първа част започва с раждането на децата-делфинчета в една лодка, пълна с морска и сладка вода. От една страна, това е християнското покръстване (затова е нужна сладката вода), но от друга - това е единението на човека с природата и безкрайното (водата от морето). Тук е загатната другата важна тема - за природата като нашето alter ego, нашата друга същност. Много силна метафора е тази за забранения плод и греха - за ябълката. Това е зелената ябълка на Алтуна и Илия, ябълковото дърво, под което е люлката на Витлеема, тяхното дете, детето на греха, както и спаружените ябълки, които проститутката носи на Илия, опитвайки се да го съблазни. Това е змията в паницата с мляко, нейната отрова, която е в млякото, с което е закърмен всеки един от нас, идеята за първородния грях. И на последно, но не и по значимост в романа място, е образът на вълчето, което Небесна толкова обича и което в един момент се превръща в човек. Според Юнг символ на цялостната личност е помагащото животно, доколкото ядрото на личността е вплетено в целия свят - в животните и общо в природата. Според мен това е един вид опит да се възстанови единението на човека с доброто в него, с природата вътре в него. Опит да се докаже, че човекът не е звяр, че не е вярно това "homo homini lupus est". Една тъга по изгубения рай.

Споменахме вече, че това е роман за светлината - тази на изгрева, но и на вътрешната светлина, която носим в себе си. За небето и звездите, сред които можеш да летиш, за да достигнеш златистия ръб на зората. За светлината, която обгръща делфинчетата, и светлината, която струи от очите на едно вълче. Много често се срещат думи от един и същ семантичен клас - съществителните, прилагателните, глаголите са производни на понятието "светлина".

Особено внимание К. Ангелова е отдала на имената на героите в романа. Защото всеки човек идва със своето име на този свят и това не е случайно, тъй като името определя човека, и обратно. Така например Анастас/ия (Ἀναστάσιος - от ana, 'горе' и stasis, 'ставане') означава "възкресение", отиване нагоре, към небето. То е синоним на името Небесна. Почти всички герои в романа имат библейски имена - Матей, Илия, Мария, Витлеема. Впечатление прави преднамерената употреба на двойните имена, които обозначават двата живота на един човек - делничния и празничния, божествения и човешкия, състоянията на душата му - Мария-Фина и Анастасия-Небесна. Същевременно тези преливащи се във времето имена се явяват онази тънка връвчица, която свързва всички героини в един общ свят. На вечната жена.

"Вътрешната стая" е безспорно "женски" роман (Алипиева 2007). Но това като че ли само на пръв поглед е така. Въпреки многото героини, които се преплитат една в друга, които се догонват и допълват в хода на разказването, мисля, че не това е определящото. Мисля, че има нещо много над конкретиката - и това е темата за Светицата (жената, която никой мъж не може да има), но и за блудницата, за греха, за изневярата. Затова образът на Антула е толкова значим сред всички други. Тя е красива, така неустоимо привлекателна, толкова чувствена, даряваща радост, без да иска нищо в замяна, че мъжете, с които е била, благоговеят пред нея и я почитат като езическа богиня. Грешницата Антула, противопоставена на светицата - Небесна, но и допълваща я, защото "...ние двете с Антула сме двете половини на една обща душа". Прекрасен сдвоен образ, в който едната не може без другата, защото какво е доброто, ако не знаеш какво е зло. Това е образ, в който можем да открием жената, вдъхновила "Песен на песните", но и жената от езическите мистерии и вакханалии. И подобно на библейската Ева, Антула стои пред дървото на греха и дава на своя Адам/Илия ябълка, която той ще запази през целия си живот. И този плод ще е също така нетленен, както и споменът за бягството от света на разума в езическото наслаждение на чистата страст. Но това ще е и неговото проклятие. И неговият избор. Защото всеки има свободната воля да го направи. А след това в остатъка от живота си да разсъждава върху това.

Не може да не направи впечатление едно натрапчиво повторение, което пронизва целия роман, и то е "очите". Те са навсякъде. Като че ли именно те са определящи за героя, не толкова името му. Имената по-скоро назовават, но очите различават. Те свързват отделните герои в една верига, чиито брънки постепенно се появяват в разказа. Това е гледане, проглеждане, вглеждане. Очите могат да бъдат и спомен за себе си, както това е в началото на Пролога "А отдолу бели черепи с черни кухини" или "Така и така очите ми са празни. Неподвижни в орбитите си, пълни с кристали сол. В такива очи светът не се отразява. Такива очи не помнят. Нали така.", казва Илия, фаропазачът (та дори и фарът е едноок). Но и очите на Мавруда, който проглежда, за да прочете Библията, очите на Небесна, която постепенно ослепява, за да прогледне в себе си и в дълбините на човешката душа като божествено измерение. Или очите на вълчето - жълти като свещ, като слънце, пронизващи като истина, като молитва за изгубената човешка душа. Очите на иконите. Очите на живите и мъртвите. Очи, очи, очи...

Очите и времето се срещат в бъдещето. "Очите ми са пронизителни. Притежавам интуиция, която е истинското знание. Стоя в своето време и надничам през процепа накъм другите времена. В едно от тях ще ме въобразят. Все едно ще ме повикат по име. Ще се мушна тогава през процепа на времената...", казва вълкът.

Има нещо дълбоко свързващо "Вътрешната стая" с "Животът е сън" на Калдерон де ла Барка. Така, както пиесите на де ла Барка са сложни и философски, изобразяващи драматични моменти от състоянието на човешката душа, така и Керана Ангелова постепенно въобразява и съгражда една Вселена, в която "земя и небо, звяр и природа", и човекът като творение Божие, са взаимопроникващи се и неизбежно свързани. "Един уникален, автентичен процес на самосъздаване обхваща цялото творчество на Керана Ангелова и ражда "частна", лична творческа митология" (Топалова 2011).

И все едно не Сегисмундо от пиесата на Калдерон, а Илия от романа казва:

Какво е животът? Безумие.
Какво е животът? Илюзия,
Сянка, измислица,
От която облагата е малка;
Целият живот е сън,
А сънят не е нищо друго освен сън!

Героите във "Вътрешната стая" сънуват различни сънища - пророчески, кошмарни (Илия и войната), сънища, които се преплитат с реалността, сънища, които ги свързват с миналото и бъдещето. На моменти самото повествование е "сън наяве", а чрез сънищата несъзнаваното се опитва да върне всички стари неща, от които умът се е освободил при развитието си - илюзии, фантазии, архаични мисловни форми (по Юнг).

Не можем да подминем жанровото дефиниране на това, какво всъщност е "Вътрешната стая". Книгата се самоопределя като роман. Но дали е така? И какъв роман е това? Ще се осмеля да наруша канона и да кажа, че това всъщност е пиеса в 7 части. Текстът се издава в своята презентация. В Пролога имаме кратко описание на цялото произведение, което накрая ще се свърже с финала и ще се обясни в цялостното събитие. Всяка "част", не "глава" на романа, дава кратко резюме за това, какво ни очаква в даденото действие. И накрая - времето, което тече по своя собствена логика, ще намери себе си и всичко ще стане ясно. От начало до край.

Споменахме вече приликата на текста с творбите на Калдерон, бих добавила и Шекспир с неговото омагьосващо-разточително слово, с преплитането на християнското с езическото, с дълбокия трагизъм на характерите, но и с неговото пантеистично-езическо възприятие на света. А защо не и Радичков с неповторимия си, автентичен български изказ и странни образи. Маркес, Исабел Алиенде... Аз лично откривам Керана Ангелова във всеки един от тях. Не мога да постулирам, а и не искам, защото това няма значение, дали романът принадлежи към "странджанския магически реализъм" (Неделчев 2013) и доколко има магически реализъм у нас (Ефтимов 2004). За мен това е драматичен, всепоглъщащ, дълбок размисъл за смисъла на човешкия живот, за Светлината, за незаличимото добро и силата на Словото, защото:

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.

Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало. В Него бе животът и животът бе светлина на човеците.

Защото "Вътрешната стая" е Светлина!

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2007: Алипиева, Антоанета. Когато жената разказва за Балканите. // Електронно списание LiterNet, 03.05.2007, № 5 (90) <https://liternet.bg/publish/aalipieva/kogato.htm> (14.12.2016).

Вълкова 2005: Вълкова, Мария. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005 <https://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/index.html> (14.12.2016).

Ефтимов 2004: Ефтимов, Йордан. Понятието за магически реализъм - и балкански колизии. // Литклуб, 23.06.2004 <http://litclub.bg/library/nbpr/yeftimov/mag.html> (14.12.2016).

Неделчев 2013: Неделчев, Михаил. Високата литература срещу подмяната. // Литературен вестник, 03.-09.04.2013 <http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1329.pdf> (14.12.2016).

Топалова 2011: Топалова, Добрина. "Улицата на пеперудите": да видим Бог в окото на биволица. // Литературен вестник, 16.-22.11.2011 <http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1244.pdf> (14.12.2016).

© Росица Кунева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2016, № 12 (205)