КОГАТО ЖЕНАТА РАЗКАЗВА ЗА БАЛКАНИТЕ...
(“Вътрешната стая” от Керана Ангелова)

Антоанета Алипиева

web

Новата книга на Керана Ангелова - “Вътрешната стая” - по някакъв странен психологичен, асоциативен и емоционален начин продължава предходната - “Елада Пиньо и времето”. Но това не е толкова съществено, по-важно е, че Керана Ангелова се наложи по специфичен начин в новата ни белетристика. На първо място тя написа проза, която спокойно можем да наречем “женска” и да обосновем тази характеристика със следното: в традиционно мъжкото българско повествование, заето с епохални сюжети, водено от всевиждащ автор, процеждащо света през мъжкия поглед, в който жената е обект, изведнъж се вписа глас, разказващ за това, как жените живеят, чувстват, раждат, умират, обичат, прераждат се. От обект жената се превърна в субект на живота, който тя наблюдава не от будоарно-декоративната позиция на стаята (Емилия Дворянова), не откъм заинтересования пропагандаторски феминизъм на Фани Попова-Мутафова, не откъм кратките ситуативни, граничещи с абсурд сюжети на Здравка Евтимова. Керана Ангелова архетипно събира женския разказ за света в цялостна екзистенция, в която жената още преди да се роди, е знаела защо ще се роди, а преди да умре, е знаела какво природата й е дала като грях, как да приеме наказанието и изкуплението и как да умре така, че всъщност да не умре, а да се прероди. Като светоусещане подобен разказ видимо се опира на колективното несъзнателно, водещо извора си от Багряна, поетесата, която универсализира женската интуиция и я превърна във философия, равнозначна на мъжката.

На второ място, Керана Ангелова зае още по-незаета ниша в съвременната ни белетристика - балканската територия, изпълнена с история, с различни комшийски етноси, с разни философии, но всичките те облягащи се на източната, смирено-мъдра, плувнала в нега философия на Изтока, пропита от ароматните му миризми, символизирана чрез животните на Балканите, живяна чрез балканския човек. Няма в ХХ век проза, която така интуитивно да чувства миризмите, да вижда цветовете на Балканите и да ги откроява като специфична културна зона, в която животът се живее, но някак по-особено и именно от това “особенно” произтича универсалният портрет на хората, узнаващи първо себе си и после озъртащи се за света, в чиято широта не искат, пък и нямат никаква полза да се загубят. Женското и балканското, оформени до завършени културни езици, се преплитат в неразчленима сплав, сякаш за да противостоят на мъжкото и балканското, което е доминация в българската белетристика, родило героичната антропология, битово-делничната линия, историческата и идеологическата обективна или субективна рефлексия. В този смисъл Керана Ангелова е основоположник на женско-балканското светоусещане, за което заговори за пръв път Багряна, но го изговори в лиричната форма на прекрасни женски езически миниатюри.

Женското очебийно е втъкано в сюжета. Повествованието, дали като аз-форма, дали като обективен споменен разказ за другиго, винаги е през душата на жени, превърнати в център на света. На Балканите сякаш живеят само жени, без тях няма нито тяло, нито любов, нито раждане. Мъжете са съпрузи, бащи, любовници, братя, но техният живот е “около” жената, вътре в съдбата й, даже и когато разказва мъж, то той пак разказва за любов, за жени и грехове, за наслада, изобщо не за мъжки неща. Жените са толкова вечни, че някак из дълбините на архичовечеството идва тяхното начало, те самите са слети с делфини, вълчета, чучулиги, с морето, с хоризонта, те разбират делфински и вълчи езици, а женската съвременност е белязана от компютър, от интелектуални търсения, но само за да удостовери “сега”, което неминуемо ще продължи, за да пребъде жената като едно от вечните начала в света. Затова и разказвачът в книгата често пъти смесва аз-формата с дистанцирания разказ, споменното начало със съвременността, митологията с реалността, но в тези дифузии всичко е споено от раждащата пъпна връв на жената, видяна от греха до светостта. От любовницата до майката.

Големият женски разказ за света у Керана Ангелова не съди света. Но и няма чувството, че светът го съди. Жената е родена за любов, тя е единство от душа и тяло и в този езически дуализъм се разполагат разни жени и разни женски съдби, но всичките сякаш единни, защото в разните им гласове звучат многото страни на женските тяло и душа. Както и в “Елада Пиньо и времето” има различни героини, така и в тази книга повествованието е съдбовна плетка от срещнали се в живота жени, от раждащи се една от друга жени, от запомнили се една друга жени. Кръстопътят на времето обединява многото посоки в една, за да оформи митологичния женски балкански глас, превърнал времето и пространството в ароматната съдба на вековечните Балкани, в желаната несвобода на съдбата, която те е положила тук и сега и само чрез тук и сега можеш да се преобърнеш на вечност: “...Онова, на което в детството играехте двамата с Анастас и го наричахте свобода, е разположено насред голямата несвобода на човешкия ни живот, такова го получаваме като замисъл, като промисъл, като съдба, като каквото и да е; но насред него ние все пак имаме нещо, което ни спасява от ужаса да сме безпомощни, малкият ни човешки избор е това, детето ми: оплетени в гъргърите на съдбата си да можем да намерим пролука и да се изплъзнем за един съдбовен миг, и в него да бъдем свободни колкото една вечност...”

Ако времето е жена, то пространството са Балканите. “Вътрешната стая”, метафората, която обединява цялото повествование, израз на най-същинското у човека, сякаш е малък образ на Балканите. В тази стая човеците влизат, за да удостоверят опорите на битието. Там се ражда, умира, там се приготвя люлка за очаквано дете, там се плаче, там са надеждите и мечтите, крепящи живота. Там са и греховете, които в погледа на балканския човек са нищо повече от това, да не слушаш вътрешния си глас, да му откажеш неговата неоспорима правда: “...сякаш стаята не й принадлежеше, нито тя принадлежеше на стаята, изведнъж усети предчувствие за предстоящата минала загуба. Майка й искаше да умре в тази стая и в никоя друга, но тя не взе предвид последното й желание.” Това, което се случва навън, е проекция на вътрешната стая. Балканите навън са Балканите вътре. Ето защо в книгата на Керана Ангелова предметите, миризмите, тялото, природата са еквиваленти на човека. В женско-балканския свят езичеството е основата, от неговата амалгама израства свят, в който морето и планините говорят, пространството е митологично населено със смокини, с канела, ябълки и местни билки, дъхащи, цъфтящи, но, забележете, никога не хванати в състояние на увяхване. Всичко е свежо, толкова категорично в цъфтежа си, че всъщност е вечно. Освен миришещ, този свят е и цветен: пъстро, сребърно, бяло, кехлибарено, зелено... все оптимистичните цветове на вечно раждащите Балкани, за които Господ е определил постоянно кътче, за да ги има постоянно. Природна вселена, в която човекът е мирис, цвят и... глас. Гласът допълва древната картина на балканската безкрайност, за да се насладят сетивата на райската първичност: “На съмване треперлив мъжки глас ги събуди. Песен пееше, с дълги прекъсвания. Като вълчи глас вопъл беше гласът.............. Небесна се настани на стола край леглото. Помълча, окашля се, запя............ Пя така, докато навън зората забели. Песни всякакви изпя, пълни със скришната болка на някакво съвсем постижимо щастие........... Господи, тая наша Небесна, колкави песни имала в себе си. Все съм предполагала, сега ги виждам.” Когато на Балканите се появи мъжката болка, женският глас му опонира с надеждата на раждането. След всяко зло идва и добро, ето я пребъдността на този райски кът от земята. Това е кръговратът, в който се балансират полярностите, за да настане хармонията, за да се слеят раждането и смъртта и да значат едно. Вътрешната стая е всъщност пространство на антиномиите. Единство на дуалистичния балкански човек, който винаги търси изхода към светлината, към смисъла. Спомен и настояще слепват в пулсираща вселена, мъжът и жената се единяват, земята и небето също, морето и планината сливат тайните си, и чучулига и делфини означават всъщност човека. Какво прочее означава болката, когато насреща й стои радостта? Какво означава самотния модерен човек, когато в душата му пее споменът?

Митологичната система на Керана Ангелова гради тъкмо регионален свят, в който човеците живеят специфично - и това се доказва чрез цялото съединяване на хора, предмети, вещи, за да се изгради природата на Балканите, за да зазвучи женският глас на Балканите, вечно раждащ, пеещ, влюбен, греховен и свят. В този смисъл прозата на Керана Ангелова наистина продължава поезията на Елисавета Багряна, отдавна заковала в нашата литература метафората “вечната и святата” - образ на женското неподчинение-подчинение, чувстване на земята, на майката, на любовницата, на езическата жена, населяваща Балканите.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2007, № 5 (90)