ДВЕ СЛЪНЦА - ДВАМА МАЙСТОРИ

Христина Милчева-Славянска

web

В тежкия Даскалов дом прииждаха гости за Великден. Домакинът, чорбаджи хаджи Христо, ги посрещаше в голямата одая, застанал по чорапи, и се здрависваше с тях.

Беше пролетна привечер и вратите към чардака бяха отворени. В кръшноизвитите им рамки се побираше целият двор, ограден с високи дувари, насечени от пезули, и портата с каменния покрив, под който можеше да се скрие на сушина цял кон с товара си. До прозорците, препречени с железа, опираха напъпилите клони на кумбалката, а долу в градината цъфналият дрян вече разговаряше с гюла и нарцисите.

Гостите застилаха софри, вадеха от козиневите дисаги бъклици от явор и говореха за майсторите, вдигнали голямата хубава къща. Добри, баш майстори я бяха градили с всичката дарба на ръцете и сърцето си и тя светеше с белината на еркерите. Цялата дограма те бяха снели от корията, що заливаше калето отсреща, преминаваше реката и стигаше чак до герана на двора.

За извитите врати с къдрав горен праг майсторите сечаха елша, светло здраво дърво, що трепти с леките си листи край реката. За долапите - цепен бук, по който блестят като огледалца налепени светли жилки. А вътре дърветата се редуваха: канатите на вратите от червена върба, а таблетата от орех.

След звъната - триончето, с която бяха кроили колоните и долапите, шупотилите бяха поели втората песен.

Чудеха се и се радваха гостите на башлъците от марангоз по колоните на чардака, спуснатите лаленца по края на горните прагове. Домът бе пълен с ковани сахани и бели менчета по полиците, с писани сандъци в ъглите. Само двата потона не бяха още направени и като че днешния ден чорбаджи хаджи Христо искаше да покаже пак одаите на майсторите. Майстор Димитър, най-майстор от Ошаните, градил къщата с чета майстори, щеше да дойде с челядта си и чорбаджията на два пъти пита за него.

Майсторът, кумец на чорбаджията, дойде и две печени прасета внесоха с него в къщата. Чорбаджи Христо излезе да го посрещне на чардака.

Пак се вдигнаха яворовите бъклици, обиколиха ниската масичка, паралията, и се спряха в ръцете на по-младия кумец, майстор Иван от Бучуковци. Не беше получил той още два пъти червен пояс и "ашколсун" от еснафа както майстор Димитър, но правеше гиздави къщи, китеше марангоз и със своя устабашия бе градил тоя дом.

В тази пролетна привечер, когато нарцисите припалваха пламъка си от звездите, кръвта на младия майстор се блъскаше като руйното румено вино... А чорбаджи хаджи Христо, разположен и весел, разправяше за Божи гроб, за далечната земя Йордан и за онова, що бе видял из пътища далечни и тежки. Отвори най-после и дългоочакваната дума:

- Искам така да ми направите марангозлиите потони, че да са едни в Трявна!

Майстор Димитър, висок и снажен, с искрящи очи под тъмните бухнали вежди, с червен пояс, разбутал елечето, вдъхновено стана и зареди реч за потоните... Но ето, че се надигна и младият майстор Иван Кремъклията!... Дали от повика на пролетната привечер, или от хладното румено вино, майстор Иван поиска да дели мегдан със своя уста. Той ще направи потона от марангоз не по-лош, а дори и по-хубав!

За облог през софрата се вдигнаха две ръце. Трета ръка се сложи върху тях и чорбаджи хаджи Христо ги благослови и отсече облога:

- Така да бъде! Двама сина имам и две големи одаи. Двама майстори ще направят и слънцата им по потоните!

Сто и петдесет години са минали от оная пролетна привечер, сто и петдесет години греят слънцата на двамата тревненски майстори... Те говорят с гласа на светлата жълта липа, на тъмнокафявия орех, на крехката елша. Разказват за тънката дарба на майстор Иван от Бучуковци, взел от небето ярата на юлското слънце, що жарва и гори като огъня на младостта. От слънчевата зара на майстор Иван излизат лъчи и от тях е затрептял въздухът, а сами те трептят в топлота и сила...

И досега трепти в своята младост слънцето, сътворенo от майстор
Иван Бучуковчето в една от стаите на Даскаловия дом. Трепти и не захожда

В средата е спуснато разцъфнало лале с шест листи - образ на любовта - един цвят от елша, роден от режещата милувка на длетото. Захлупен връшник от листенца, издялани от кротко орехово дърво, го обикаля околовръст. Още една светла розета кръжи ореха и оттам започва зарата - лъчите на грейналото слънце от дърво.

Това лъкатушно, живо трептение е неповторимо! Примижиш ли с очи, вгледаш ли се в прегорялото на огнището на годините дърво, виждаш как тя непрестанно отпраща лъчи... Завъртява се като в слънчево хоро питата на слънцето, оплетена от лалета и ружи! Спокойно искрят последните лъчи на кръжилото - вместени един в друг триъгълници от орех и светла липа. Светне ли отвън слънце, светват лъчите, плъзва светлината на деня по наниза на перлите... Притъмни ли, на потона пак свети, грее зарата, топли слънцето на майстор Иван от Бучуковци...

Като тъмен кадифен килим са цветята от тавана на уста Димитър Ошанеца. Привечер полепват по него сенките, той се огъва сякаш на тъмнокадифени талази. А рязаните цветя са готови да се откъснат и паднат на дланта като оронена от юнско небе едра звездица...

Като тъмен кадифен килим са цветята от тавана на баш майстора - уста Димитър Ошанеца - в Даскаловата къща в Трявна

Ах, дарба златна е имал майстор Димитър, вярно сърце и чест. И в този потон се оглеждат три образа - на дядото, на бащата и на унука Златко, четник при Хаджи Димитър.

Гледам в унес потона и в ръцете си вземам нишките на техните съдби, втъкани в този дивен слънчев образ. Нежни копринени юзди, впрегнати в конете на времето... Те прехвърлят хълма на нашето столетие, та да обогатят платното на българската история със своето злато, да го поръсят с цвят и пролет...

Злак и кадифе от пролетни цветя е изрязано от длетото на дядото, своята пролет е дал унуката за свободата! И бащата - силен, сърцат и мълчалив, го е изпроводил със свито и гордо сърце през Ошаните долу до Габрово. Изпратил го и не го посрещнал вече. Ах, този таван на майстор Димитър, тая красота и сила. Ах, тази сила и жертва на сина и унуката, родени от скута на майстора!...

От Гергьовден до късна есен, до деня на свети Димитър, китили с марангоз потоните двамината майстори. Събрал се еснафът, отворил собите, чакали там двамата майстори дума от старите и всички били облечени като за празник. Първо видели тавана на младия майстор.

- Какво грейнало слънце! Каква красота! Очите си отворили от радост, спомнили си за младостта, топлата хубава младост и по есен чули гукане - зов на пролетни птици.

- Ех, чест на младия майстор, еваллах! - казали старите майстори и с въздишка отминали.

Влезли в другата одая.

- Който на зрелост работи, той пролет за потона избира. Не само слънце, но плод и цъфтеж, не само яра, но лъчи, които възрастват и дават живот, е направил майстор Димитър!

От елша са лъчите на слънцето. От светла липа - низа на перлите. А рамката от цветя е рожба на слънцето. С четири розетки отгоре са приковани ъглите, да не помръдне снага дървото, да стои уловена, причукана тая красота и здрава да бъде за години и за столетия...

- Майстор е майстор Иван от Бучуковци, но баш майстор е уста Димитър Ошанеца - казали тежката си дума стареите.

И сега трепти слънцето на младия майстор както трепти слънцето от песента, унесено в своята младост, трепти и не захожда. Зарата му пробива облаците на времето и то е винаги ново - силно слънце, взело огъня на небето, като слънцето на живота!...

© Христина Милчева-Славянска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Христина Милчева-Славянска. За майсторите, цветорезците и зографите. София: Безсмъртни мисли, 2011.