ДЕСЕТ ДНИ У БАГРЯНА

Христина Милчева-Славянска

web

Десетте дни през есента на 1982 година, които прекарах у Багряна, в апартамента й на улица "Неофит Рилски" в София, останаха почти неизвестни дори за повечето от близките ми. Не говорех за тях, защото поводът да бъда поканена бе тривиален. Тя прие през това време да бъда нейна лечителка. На един от конгресите на българските писатели, на който бях случаен гост, я заговорих. Казах й, че едва ли знае за една особена книга, в която се говори за нея, без да се споменава името й, но тъй като написаното там съвпада с изнесеното в "Младостта на Багряна и нейните спътници" от Блага Димитрова и Йордан Василев, мога да й го прочета, а тя сама да направи сравнение. Бе заинтригувана и ме покани на гости у тях, а аз донесох въпросните две книги: за младостта й, а също така и "Сила и живот" - VI серия беседи от д-р Петър Дънов, когото аз, както и много други хора, наричат Учителя. Багряна внимателно изслуша пасажа, не рече почти нищо, а аз споделих, че приемам нейния бивш съпруг Иван Шапкарев за брат - като мен, и той е идвал на "Изгрева", където е средището на Бялото братство, и е следвал съветите на Учителя. Сега, в негово име, мога да й помогна да се справи със здравословните си проблеми, които бе споделила, че изпитва. Тя не искаше да постъпва в болница, което се налагало заради болния й стомах, безсънието и още толкова други неща... Предложих да опитам да я лекувам известно време с нашите "изгревски" методи на лечение, а ако няма резултат, тогава да отиде в болница. Ще започнем с най-просто: десет дни трябва се храни само с "ангелска" супа (цели белени картофи, магданоз и лимонов сок), която ще й приготвям, и с по една печена ябълка. Вечерта ще масажирам гърба й, по-специално гръбначния стълб, ще поставя краката си в гореща вода, а после също ще ги масажирам. След всичко това - здрав сън.

Започнахме. Така тичах сутрин, обед и вечер до тях, а после се връщах в студеното време до вкъщи на "Изгрева". Неотдавна бях загубила съпруга си Светослав Славянски, известния издател-стопанин на световната библиотека "Безсмъртни мисли". Разбира се, след идването на комунистите на власт след 9 септември 1944 година издателството е било национализирано, но след промените у нас след 1989 година в негова памет го възобнових. Тогава мнозина, между които и Йордан Василев, ме окуражаваха да го сторя. По този повод получих благодарствено писмо и от известния политически деец от зората на демокрацията у нас Илко Ешкенази. В него той изказваше удовлетворението, че отново ще се чуе името на издателството, от чиито книги се бе възпитавал. Купувал ги бе по време на студентството си от антикварните книжарници.

Багряна разбра, че това тичане в студа бе много неудобно за мен и ми предложи да се пренеса у нея. Започнах да спя на кушетката в хола. Обясних й, че според законите на природното лечение най-напред организмът трябва да се освободи от натрупаните шлаки: първо в стомаха, като му се достави допълнителна алкалност чрез картофите, а заедно с това да се зареди с витамини чрез магданоза и лимоните. А печената ябълка е като мехлем за стомаха. Важни са и допълнителните процедури - масажът, горещата вода, здравият сън. Докато вършех всичко това, й пеех песни от Учителя, които предполагам и брат Иван, когото близките му са наричали Жан, също е знаел. Който идва на "Изгрева", се научава да пее. Тази музика трансформира отрицателните състояния. На Багряна много й харесваше пеенето ми. "Защо не си станала певица, Христина?" - ми казваше. "Ех, може би щеше да излезе от мен някаква средна певица. Кой знае... В някой друг живот непременно ще се родя певица! Ние вярваме в прераждането."

Когато споменавах нещо за моите убеждения, без да й ги натрапвам или да правя някакви алюзии за въвеждането й в учението (ние сме за свободната воля), тя ми разказваше за Мара Белчева. Как веднъж, когато били заедно в планината, й помогнала да се сгрее с топла вода. Никога не каза и дума срещу Бялото братство, не възропта, че мъжът й е отишъл при тези "слънцепоклонници".

Лечението вървеше много лесно. Приготвях "ангелската" супа, слагах магданоза в последния момент, накрая лимона. Казах й да си купи машинка за сокове от "Кореком". Трябваше да поиска "разрешение" да извади пари от чуждестранния си влог. И трябвало да дава обяснение защо са й? По гласа й личеше, че беше възмутена, но не коментира повече.

Моята "пациентка" държеше аз да й сипвам супата и да поднасям печената ябълка на масата. Тя сядаше внимателно и стоеше почти ритуално, с благоразположение. Това се изискваше от процедурата, бях й го казала, и тя го спазваше. Преди ядене произнасях кратката молитва на Братството: "Божията любов носи изобилния и пълен живот". (Повтаря се три пъти.) Оставях я да се храни сама. Храната бе специално за нея. Както очаквах, тя бързо подобри съня си. Масажите подействаха, но горките ми ръце...

През деня не стоях при нея, имах собствени грижи - тичах да правя интервюта и репортажи за радиото, така се препитавах с години. Никога не ме допуснаха до щатна журналистическа длъжност. В досието ми е било записано, че съм дъщеря на "народен враг", съден и екзекутиран от т.нар. народен съд. А ставаше дума за един безпределно предан на родината си български офицер, герой от три войни, една от стотиците невинни жертви на скалъпените сталински процеси, на които от Москва "се спускаше" броя на смъртните присъди, които превишаваха многократно осъдените нацистки престъпници, виновници за катастрофалната световна война. Точно тогава трябваше да интервюирам професор Петър Динеков. По повод 70-та му годишнина. "Ах, тези журналистки - ми заяви дяволито професорът. - Искате да разкриете колко съм стар и да ме опозорите пред цяла България". Интервюто провеждах по телефона от дома на Багряна, тъй като нямах у дома. Тя разбра с кого говоря, но не се намеси. Беше тактичен човек. Притежаваше добра "обхода", както казвахме на "Изгрева". Но това не я правеше престорена. След като се бяхме сближили, в един кратък разговор в кухнята си позволи да сподели нещо съвсем искрено: "Ако не беше свекърва ми, никога не бих се развела. Разводите не са добро нещо". И това "разкаяние" не бе породено от религиозност, нито от напредналата й вече възраст. "Волната", "скитницата", "непокорната" си го бе изработила като убеждение.

Багряна усещаше, че аз много се трепех да изкарвам хляба си и няколко пъти плахо предложи да ми даде пари: "Да ти платя, бе Христина. Та нали ако беше лекар, щях да ти дължа хонорар." Разбира се, отказах. Първо - учителят ми в природното лечение Петър Димков не бе взимал и грош за помощта, която бе оказвал на хиляди нуждаещи се от цяла България. Второ - принципите на Бялото братство са ясни: не може да се обогатяваме от философията, убежденията, знанията и уменията си. Всеки трябва да се труди и да има своя професия. А останалото е ученичество. Тя разбираше принципите ми и много съжаляваше, че не може да ми помогне материално.

Лечението даваше своите благодатни резултати. Предупредих я, че в процеса може да се очакват малки кризи - на третия, шестия и деветия ден. При нея първата бе лека, но втората я разтревожи истински. През шестата нощ, както спеше, я чух, че разтваря шумно прозореца и отива до кухнята. Спотаих се. Ако скочех, можеше да стане пререкание. Често болните се уплашват и могат да прекъснат лечението си. Смятат, че състоянието им се влошава. Когато тя се поуспокои, й описах какво чувства - задух, учестен пулс, изпитва силна тревожност. Всичко това означава, че курсът на лечение е правилен, има ефект. Мисля, че тя ме разбра, макар че запази известно недоверие и изрази някакво недоволство. Затова преди да настъпи третата криза, извиках един професионален рехабилитатор, също от братството. Той бе също и астролог. Обясни й компетентно причините за лечебните кризи, даде допълнителни указания, одобри много простичката ми метода на лечение и преди да си тръгне, ми обърна внимание: "Погледнете специално палеца й." Бях го забелязала - едър, силно изразен. Това има особено значение, но да оставим това за посветените...

И така, облекчението й настъпи, дори в по-голяма степен, отколкото бях очаквала. Багряна подобри съня си, но най-важното - оправи стомаха и нервите си. След време при нея дошъл д-р Мутафчийски от правителствената болница, който лекувал и със суровоядство. Попитал я какво е правила, та е толкова добре и не е необходимо да ходи в болница. Отговорила му (каза ми го с голямо задоволство), че една приятелка я лекувала с "ангелска" супа и масажи. А той я посъветвал: "Поканете пак вашата приятелка."

Зарадвах се, че ме бе нарекла своя приятелка, а тя сподели и нещо повече - че има нужда от доверен човек. Такъв ангажимент обаче аз не можех да поема.

Между другото един ден трябваше да я придружа до вилата й в Бояна. На връщане откри, че е забутала някъде ключовете, таксито щеше да дойде, а тях ги нямаше. А аз я успокоявах: "Не се ядосвайте, толкова сте добре вече." А тя припряно възрази: "И какво, трябва, да се радвам ли, че ключовете ги няма." Нейсе, намериха се, настроението й се оправи и дори си направихме две снимки с моя стар фотоапарат "Цайс Икон" от преди войната. На двете любителски цветни снимки е застанала кокетно до мен и се усмихва. Аз съм с жълта касторена шапка, със скръстени ръце. Та това наистина са две приятелки!

Дали защото бяхме от една и съща зодия, имахме доста сходства и не чувствах никакво неудобство при общуването ни. Не се чувстваше и разликата в годините. Тя спокойно разказваше за сина си. Как са я унижавали, когато той кандидатствал в университета. Трябвало да вземе бележка за "благонадеждност" от кварталната ОФ организация. На председателя, някакъв евреин комунист, тя напомнила, че не много отдавна се е борила за спасяването на българските евреи, а той ядосано й се сопнал: "И какво, затова трябва да ви бъдем благодарни цял живот ли?" Обидна история! Нейният син Любчо ми бе състудент от Юридическия факултет, а също така и снаха й Илка, но не сме били близки. Курсът ни бе голям и всеки се бе затворил в малък приятелски кръг. Той бе по-голям от мен - поради военната служба. Идваше привечер или вечер при майка си за малко, поздравявахме се, но гледах да не преча на разговорите им. Идваше и съпругът на внучката й. "Кръстена е на мен" - радваше се тя. Разказваха се кратки историйки за правнучето, а тя сияеше от щастие, когато ми ги препредаваше. Тогава си представих една картина: В салона на БАН се честваше нейната 60-та годишнина. След официалната част Багряна седна на първия ред, а в скута й се настани внукът й, синът на Любчо. Артистите рецитираха, а той все нареждаше: "Мама Лиза, мама Лиза". Тя се усмихваше и сякаш очакваше и околните да споделят чувствата й. И те му отдаваха симпатиите си - на миличкото, светлокосо, малко слабичко детенце. В разговорите ни стана дума за загубата му. Тя й бе подействала много зле. Бе просто непримирима. Сега внучката Лиза и правнучето бяха нейната радост и гордост. Лиза пишела стихове.

Майка ми неведнъж е споменавала пред мен, че на мястото на първия съпруг на Багряна - Иван Шапкарев - като граничен офицер в Рудозем (тогава Горен Палас) е отишъл баща ми капитан Спас Милчев. В семейството ни се разказваха различни спомени за предишните офицери в граничния район, за съпругите и децата им. Ставаше дума и за Любчо, който бе останал самотен с баща си, тъй като майката ги била изоставила. Разбира се, сега не й споменах нищо за тази несъмнено деликатна и болезнена за нея тема.

Когато Багряна се заинтересува защо й помагам, отвърнах, че първо съм се учела на поезия от нея, макар и да не пиша стихове, и второ - заради брат Иван Шапкарев. А когато се заинтересува какво може да направи в замяна, й казах: "Ами, извинете му се!" И тогава тя изрече, стори ми се с тихо разкаяние: "Разводът не е хубаво нещо! Ако не беше свекърва ми, никога нямаше да се разведа!"

Говорехме и за Йовков. Попитах я как е изглеждал той. А тя го определи така: "Шатен, кестеняв, а после добави не без нотка на гордост - той винаги ме е обичал."

Разбира се, стана дума и за професор Боян Пенев. Тя негодуваше: "Отиде си от един апендицит!" Казват, че Иван Шапкарев го бил проклел. Ако е така, не е трябвало. Но не вярвам той да е изневерил на духовните си принципи. В една от беседите си, заради която за първи път дойдох у дома й, Учителя разказва как един благороден български офицер е дал право на жена си да бъде свободна. Така е освободил и себе си, за да отиде в чужбина. И Учителя го хвали: "Постъпил е по Христовия закон".

Така, без да искам, след толкова години се озовах сред последствията на развръзките на законите на кармата, довели до една драма - раздяла чрез смъртта на две сродни души - на великата поетеса и на изключителния литературен критик. Взаимоотношенията със съпруга и детето й стояха от другата страна на везната. А противоречията си тя трябваше да реши сама. Смятам, че тогава ме послуша и мислено изпрати своето "извинение". За нищо не бях настоявала, изказах само мнението си.

Интересно, че нито веднъж Багряна не отправи нито едно обвинение към първия си съпруг - например, че е горял стихотворенията й, че я е ревнувал и затварял вкъщи със свекървата, която да я "пази". Сякаш бе забравила за това. Оставаше само фактът - че се бе развела. Дали вече бе подвластна на житейската мъдрост? Съжаляваше ли искрено? Или само разсъждаваше. Не събрах смелост да я попитам.

Говореше ми и за втория си съпруг. Спомнях си го от честването на годишнината й в салона на БАН. Мил човек, с одухотворено лице, който сякаш се радваше повече от нея на тържеството. Макар и официално, то имаше интимен характер - в присъствието на писатели, нейни почитатели и приятели. Без държавна или партийна показност. След като бе загубила този високо просветен съпруг, с когото чудесно се разбирали, тя бе получила тежка алергия. Правила консултации в чужбина как да си помогне. Казали й - та вие имате у вас едно такова прекрасно лекарство. Ставало дума за магданоза!

За известно време Багряна приела фамилията на мъжа си, но при едно пътуване до Париж, след като посрещачите й не чули по високоговорителя името й, си отишли. И тя трябвало да отседне сама в някакъв евтин хотел. На другата сутрин в посолството я посрещнали с думите: "От небето ли паднахте? Защо снощи ви нямаше на летището?" Бедничките, те напразно очаквали да чуят името Багряна.

Разговаряхме надълго и нашироко. Сякаш отново чух цели пасажи, написани в книгата на Блага Димитрова и Йордан Василев за нея. Двамата талантливи автори бяха разгърнали живота й лист по лист, с толкова доброжелателство и респект към поетесата. Тя ми разказваше за семейството си - как хранели кокошките със зехтин, за изутите галоши, които мъжете оставяли в калта, като преминавали по тяхната улица... Споменаваше "мама" с умиление, а Любчо с любов и загриженост. За работата му, за неприятностите в ежедневието. Имаше добро чувство и към снаха си Илка. Но какво изпитваше към внучката и правнучето!

Както беседвахме, естествено, но тактично и настоятелно поправяше речта ми. Нали съм си шопкиня, понякога греша ударенията на думите, а тя добре знаеше как се говори в нашия кюстендилски край. Багряна е била гимназиална учителка в родния ми град. И то каква учителка! Кореспондирала си с бившите си ученички, но писмата им съвсем не били по образеца, а се развивали като френски роман. Това го знам от една братовчедка на майка ми, госпожа Вера Ефенджиева, която наричам леля. Бе учила литература в кюстендилската гимназия при Елисавета Багряна, а после бе продължила във Франция, в Гренобъл, където бе специализирала френска филология. После се върнала в родното място и на своя страна станала учителка. Достойна дъщеря на баща си, завършил агрономство в Италия и основал земеделското училище в Долни Дъбник. Такова е било възпитанието й, такъв пример й бил даден от Багряна - сериозно отношение към учителската професия, но без конвенционалност в преподаването.

Поправките, които ми правеше - компетентно и добронамерено, приемах с благодарност. Те бяха като истинска благодат. Та нали чрез стиховете си тя бе моя задочна учителка по литература. Декламирах ги по ученически вечеринки. А колко много обичах да рецитирам! Обичта и преклонението ми пред поетесата бяха над всичко. Когато завърших карловската гимназия, учителският съвет реши да ми даде една "специална" награда - за литературно дарование. Това бяха книгите на Багряна - "Вечната и святата" , "Сърце човешко" и "Звездата на моряка". "Защото много обичаш авторката и я популяризираш" - ми каза учителят ми по литература. Но интересно - аз, ученичката с изявени литературни интереси, която редакторите на местните вестници, на които сътрудничех, обещаваха да лансират в това поприще, нямах особено самочувствие, нито бях изградила самомнение, каквото често избуява сред обявяваните в семейното обкръжение за бъдещи писателки и поетеси. Баща ми не искаше да създава у дъщерите си суетна представа за личността им. И ние, децата на началника на гарнизона в Карлово, не биваше да се различаваме по нищо от връстниците си.

През тези години - 1942-43 - Багряна обикаляше страната с дружина писатели. Тя дойде в Карлово заедно с Матвей Вълев, с когото заедно бяха написали пиесата "Госпожата", поставена на сцената на Народния театър. Бе хубава, малко пълничка, облечена в копринена рокля "емприме", която много й отиваше. Колко се радвах, че я виждам! Тя бе толкова естествена и приветлива на сцената, и оттам така достъпна за всички нас... Ала както голямата красота причинява страдание, когато един стих е много силен, или едно произведение не може да се възприеме наведнъж, така и не посмях да се доближа до нея. Протегнах ръка и тя си остана така. Не отидох и в къщата, където квартируваше директорът на банката и бе поканена именитата гостенка. И аз имах достъп дотам. Странно усещане - да не се доближаваш до идола си. Сега, когато имах тази възможност, не споделих някогашния си младежки възторг пред нея. Струваше ми се, че такова признание ангажира духовно другия. Не бива да му се натрапваме. Това, дори бих рекла, е ограничение. Има една сентенция на нашия духовен мъдрец Беинса Дуно: "Когато кажеш на някого, че го обичаш, и с това го ограничаваш, ти вече губиш цялата любов."

С Багряна почти не разговаряхме за мен. Само веднъж й показах първата си книга "За майсторите, цветорезците и зографите". Тя ми подари една своя снимка, а аз не настоях дори да я подпише. Тогава ми повтори: "Имам нужда от доверен човек." Тя бе тази, която скъсяваше разстоянието помежду ни и се сближаваше. Но аз не исках да интимнича, нито да имам някаква "облага" от познанството ни. Само й помагах, както душата ми повеляваше. И после се оттеглих. Разбира се, че я посещавах. Тя ми се радваше, все така ми говореше на "ти" (но аз винаги на "Вие"). Когато Дора Габе почина, й се обадих по телефона и я помолих като мое мнение да не ходи на "поклонението", както се нарича. Тя се съгласи с мен и сподели, че и други са я посъветвали да не го прави. И мисля, че наистина не отиде. Когато след време я посетих, й донесох бели, току-що разцъфтели циклами в саксия. Тя я обхвана с ръце да им се порадва. Те се разлюляха от дъха й. "Като гълъбчета са" - извика радостно, импулсивно. Тогава при нея имаше някакъв журналист, който се бе върнал от Португалия. Опита се да разкаже нещо пикантно за царица Йоанна. "Това е семеен въпрос" - рече неодобрително домакинята и онзи млъкна. Но за мое учудване тя прояви интерес към нещо съвсем друго. Попита всезнайкото: Вярно ли е, че от женско кокетство Дора Габе бе скрила няколко години от възрастта си. И повтори: "От женско кокетство." Той потвърди. Въпросът бил разискван дори официално. "Гледай ти - каза тя. - Най-напред Дора ми казваше, че е с пет години по-възрастна от мен, после със седем, а сега излиза, че били цели десет." После замълча и се замисли... А аз се сетих, че някъде през петдесетте години в трансформираната в малка художествена галерия клуб сладкарница на ъгъла на "Цар Освободител" и "Раковска" (по-късно сградата бе разрушена, казват по настояване на Людмила Живкова, за да се освободи по-хубав изглед към Руската черква), където се бе събирал интелектуалният ни елит, вече бяхме водили същия разговор. Тогава правех репортажи за културни събития. Излизахме заедно с Багряна от галерията, разговаряйки върху картините и аз я попитах нещо за Пенчо Славейков, също мой любим поет. Изведнъж тя стана сериозна, лицето й някак си се затвори и понеже бе ясен слънчев ден, това ясно пролича. "Защо питате мен - ми каза. - Обърнете се към Дора Габе. Та тя е цели седем години по-възрастна от мен."

Багряна обичаше много дома си. Там се чувстваше спокойна. Все повтаряше, че го е купила заради изгледа към Витоша от балкона. Харесваше и кухнята си - голяма и удобна. Там имаше нещо като кушетка. Вечер тя сядаше там, аз донасях легена, потапяше краката си и леко ги масажирах и успокоявах с ръце. Така - коленичила. В такъв момент се чувствах като истинска лечителка - свещенодействах, извършвах някакво тайнство, без да се влияя коя е тя. Бе ми се доверила и аз й помагах. Изтривахме внимателно краката, разменяхме си по няколко думи, а после започваше масажът по гърба. Дори и най-лекото изкривяване на гръбнака променяше стойката й, но раменете й оставаха все така изправени, красиви като на портрета в дъното на хола.

Не изказваше никакво съжаление, не се вайкаше, че е остаряла. Каква е била някога и каква е сега! Тя носеше образцовото достойнство на ония, които имат реално чувство за живота. Може би това бе качество, характерно за общата ни зодия Телец.

Багряна не се чувстваше самотна. Животът течеше, а тя бе в него. При все, че не се занимаваше с политика и не проявяваше някаква особена гражданска активност, не бе извън всекидневието и съдържанието на живота и го обичаше. Чрез спомените си, които изживяваше, реагираше с присвито сърце или с повишена жизненост. Тогава се усмихваше мило, по младежки и очакваше съучастие. Дълбока, необикновена натура. Затова не бе самотна. А съпричастна със съдбата на другите.

И докато Багряна не ми се видя самотна, впечатлението ми за Дора Габе бе обратното. Тя имаше много приятели, посетители, ходеше на гости. Идваше у моите хазаи - лекарят уролог доктор Танев, който бе оперирал единия й бъбрек. Той и съпругата му бяха доста несъответстваща двойка - той дребен, вече почти превит, а тя - едра, дори грамадна. Заемаше цялото двойно легло, а той, съпругът й, спеше в краката й. Бе парализирана, а мъжът й с трогателно себеотрицание се грижеше за нея. Бе й наел дневна и нощна сестра, а той тичаше насам-натам. Идваха им много гости - все професори, отбрана среда. Съпругата бе властна жена - командваше по телефона кого ли не, издаваше нареждания. Имаха омъжена във Франция дъщеря. Разбрах, че Дора Габе бе съдействала да й разрешат да замине да следва вътрешна архитектура в чужбина. (Тогава това не беше лека задача). Върна се чак за погребението на баща си. По този повод, да изкаже съболезнования, бе дошла и Дора Габе. Разговаряха с госпожа Танева, а думите им се чуваха през тънката дървена преградна стена, зад която живеех. "Влюбена ли си ма, Доре?" Отговорът бе "не". Стори ми се, че по-скоро той прозвуча ката "Не точно това". Тя наскоро бе издала чудесната си стихосбирка "Почакай, слънце". Една книга за сбогуването с живота, макар че тя явно не мислеше да се сбогува с него. Подарих и на Дора Габе първата си книга, по-късно по този повод я посетих. Нейната оценка ме въодушеви: "Христина, много нежно и дискретно пишете за чувствата..." Бе обърнала внимание на чувствата на моите герои! Покани ме да й гостувам отново. "Ще повикам и Багряна" - ми каза тя. Не отидох. Нещо ме смущаваше в техните отношения...

Когато се прибирах при Багряна, навън бе мразовито и мрачно, вътре грееше лампата и излъчваше топлина. При нея винаги се чувстваше присъствието на едно съдържателно същество. По онова време тя се бе малко изолирала, но животът не бе спрял. Уговаряше си срещи с журналисти, идваха фотографи да я снимат. Съюзът на писателите бе ангажирал секретарка, която да й помага. Чистачката, която идваше, бе някак си незабележима, но между двете бе изградена своеобразна семейственост. Сутрин Багряна, спретната и в хубав панталон, понякога слизаше и до мазето, но не искаше да я придружавам. Казваше: "Сега малко ще поошетам." Звучеше толкова патриархално. Супата димеше, обвита в магданозена приятна пара, меката и зачервена ябълка я чакаше. Домакинята сядаше пред тях сякаш бе на богата трапеза - доволна и благоразположена. Сутрешна разтривка и чудото сякаш стана - тя спеше добре!

Бях й обяснила, че е желателно храната да не се съхранява в хладилник и после да се претопля, още повече, когато се използва и с лечебна цел. Затова правех "ангелската" супа три пъти дневно. С любов и усърдие. Лечителят трябва да вложи всичко от себе си. Тя спомена, че е отрасла с храна, приготвяна с любов. Не се учудваше на моята стриктност. Ние се разбирахме. Не бе нито преднамерено, нито изкуствено. Просто даденост, посочена от други нива на съзнанието. Нямаше нищо случайно. Такова бе моето убеждение, което обаче не споделих с нея...

Времето се проточи. Трябваше да отпътувам при сестра ми в Мюнхен. "Ах, Мюнхен, колко е хубаво там" - каза замечтано тя, навярно спомняйки си времето, което бе прекарала в баварската столица. Когато се върнах оттам, бе пролет. Уговорихме се да я посетя. Поднесох й кутия с любимите ми шоколадчета "Мерси". Тя много ги хареса и сърдечно ми благодари. Да благодариш по подходящ начин е също дарба, свързана с високо съзнание. При нея имаше още един гост. И той й беше донесъл подарък - един от модните тогава в Германия, а и другаде из Европа, часовници. Лъскав, като от злато, отдолу с две или четири топчета, които се въртят ту насам, ту натам. Бележат секундите и създават чувството за перпетуум мобиле. Помислих си, че и аз трябва да си купя такъв, макар че модата им отминаваше. Някак си винаги го свързвах с нея и с онова време - ту насам, ту натам... Времето ни изтича.

Все по-често ми се отваряше път към Германия, сестра ми участваше там в национални изложби като изявен портретист. Там се застоявах с месеци. А като се върнех, не исках да безпокоя Багряна. Обземаше ме някаква необяснима стеснителност. За какво да й напомням за съществуването ми? Сигурна съм, че тя вече се бе "извинила" за стореното от нея на първия си съпруг. Искам да кажа на душата му. И между тях вече имаше мир. А ако това е била някаква "спусната" ми задача, тя беше изпълнена.

© Христина Милчева-Славянска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2017, № 5 (210)