МАЙКАТА НА ЗЛОДЕЯ

Евгения Марс

web

Тая заран бе изпълнена смъртната присъда над Първан, замесен в атентата в църквата "Св. Неделя". Бе осъден по силата на закона на смърт чрез обесване на публично място.

Преди да го извадят от тъмничната килия, прокурорът се яви пред него и го попита какво е последното му желание.

Първан не отговори веднага. Запуши цигара и се замисли. Имаше майка, която обичаше, но за която бе мислил твърде малко. Сега искаше да я види, да й поиска прошка, да я прегърне и притисне до сърцето си за последен път, да й даде смелост геройски да понесе неговата загуба, да бъде силна, а и да й каже, че той се разкайва за стореното злодеяние.

От няколко дена Първан не страдаше вече за себе си, неговият край бе близък, но мисълта за майка му не му даваше покой. Как ще преживее тя неговата смърт? За миг си спомни своето детство. Колко грижи, колко страдания и безсънни нощи беше изживяла тя заради него?! А на старини, когато трябваше да й помага, той я остави сама...

Първан затвори очи и видя майка си, която се мъчи да си пробие път през любопитната тълпа, бледа, с премряло от болка сърце, цяла трепереща, да стигне до лобното място, за да види своя син, да го окъпе в сълзите си, да облекчи страданията му, като му каже, че не само той страда, че и друг, неговата майка, страда повече от него, че той само след малко ще се успокои, а тя ще остане в мъки да живее, да го оплаква...

Един вътрешен глас му обади:

- Тя е слаба, не ще преживее смъртта ти.

- Какво е последното ви желание? - попита прокурорът.

Първан трепна.

- Не казвайте на майка ми часа на обесването.

И като бръкна в джоба на дрехата си, извади едно писмо.

- Предайте й това писмо.

В него Първан се прощаваше със своята скъпа майка, молеше я да не го проклина, да му прости, че не е имал сили да я повика при себе си, да не страда за неговата загуба, да се моли за душата му, защото той се чувства виновен... Той й казваше, че в заблуждението си не е могъл да си представи целия ужас на страшния атентат.

В ушите му постоянно звучат писъците на ония бащи, майки, жени и деца, чиито близки намериха своята мъчителна смърт под развалините на храма.

И завършваше писмото си:

"Майко, моя мила, клета, моли се за мене, грешника. Намери поне ти сили в себе си да ми простиш."

Два часа след обесването на Първан две жени, запъхтени, уморени, бързо минаха алеята на "Миротворците" и излязоха из чертата на гробищата.

С ужасен вик, израз на непосилна скръб, майката се хвърли връз прясната купчина пръст, пред която още стояха с лопати двама гробари, и начена да рови пръстта с треперещите си ръце, а по белите й бузи капеха едри сълзи.

- Защо го заровихте? Отринете го, искам да го видя - викаше тя с пресипнал глас, но грамадата пръст вече притискаше мъртвото тяло на сина й.

Редеше майката тъжни слова, превита под страшния товар на отчаянието. Сгромоляса се над пресния гроб.

Дъщеря й, която притискаше с ръце сърцето си, глухо ридаеше, за да не увеличи скръбта на майка си. Събра сили, наведе се над нея, вдигна я от гроба и като я милваше по сребристите коси, шепнеше:

- Не плачи, мамо, той не страда вече, няма болки... Свършено е... всичко е свършено. Нека се помолим за него...

Майката стенеше безпомощно в ръцете на дъщеря си.

- Няма да го видя вече, няма, гроб без кръст, без молитва - простена тя и загуби съзнание.

Дъщеря й се озърна наоколо за помощ.

Ни една жива душа, освен двамата гробари.

- Добри хора, помогнете ми! - помоли се тя.

И като погледна майка си, която бе затворила очи, заговори:

- Мамо, мамичко, помисли и за мене, бъди силна...

Положиха майката на земята, разтриха врата и ръцете й. Когато се свести, отведоха я до една скамейка.

Дълго седяха двете жени, неми, с оборени на гърди глави, а сълзите течаха тихо и безмълвно по страдалческите им лица.

- Синко, братко...

Отчаяни писъци се разнесоха близо до тях.

Извърнаха глави и видяха редици пресни гробове един до друг. Това бяха жертвите на нечуваното злодеяние, за което един от виновниците беше и Първан.

Над един от тия гробове плачеха стара майка, млада жена и две деца.

Майката на Първан бързо скочи на крака като ужилена.

- Техните гробове... - пошушна тя. - Да се махаме оттук, не мога да слушам... те биха ни убили с камъни, ако знаеха кои сме...

И като умопомрачена с бързи крачки се запъти към църквата, чиято камбана зазвъня за утрешна молитва.

- Защо ги убиха, защо? И те плачат като нас, и тях ги боли... - говореше майката.

Заредиха се за злочестата майка мъчителни дни и нощи.

Тя не мислеше вече за нищо друго, освен за тая купчина пръст, под която лежи трупът на нейния син. Украси безкръстния гроб с цветя, запали кандило, което денем и нощем гореше. И пътникът отдалеко виждаше в мрака как то мъждее и със слабата си светлина наумява за суетата на живота.

Като плачеше над гроба на сина си, си спомняше за друг мил покойник, а баща му... Преди смъртта си, той погали ръката й и каза:

- Не плачи, аз си отивам, но ти оставям един левент, който ще бъде твоята подкрепа. Ти не си сама!...

Оная раздяла беше мъчна, тя много страда, но не беше като тая. Та нали той умря от своя смърт, тя го догледа, грижи се за него, цери го, направи всичко... това беше нейната утеха. Имаше надежда пред себе си - нейният син. А сега?...

В страданията си се питаше дали не е виновната и тя за тоя негов край. Защо не го възпита така, както баща му бе възпитан - в тая религия, в това учение? Защо тя не остави всички други грижи и не проследи всяко действие, всяка мисъл на детето си, защо не проверяваше всички книги, които той четеше, всички приятелства, които си създаваше, всички места, които посещаваше?...

И не можеше да си прости...

Нощите прекарваше в безсъние, плачеше, молеше се, опитваше се да се успокои, да се примири със съдбата си, да надвие горестта, да живее за дъщеря си. Но притвореше ли очи, в дрямката си виждаше бесилото да стърчи, нямо и зловещо, после осъденият да пристъпя ту смело с вдигната глава, ту унило и бавно. Виждаше прокурора, пристава, свещеника, палача, бялата риза, дръпването на въжето, потрепването на тялото, увисването. Недалеч от бесилото тя виждаше друга картина: рухването на великолепния храм, под който умират стотици хора. Писъци, отчаяние, смут, трупове един до друг - обезобразени, осакатени, страшни. Тичат майки, жени, деца, сестри, братя, хвърлят се връз умрелите, кършат ръце. После всички се извръщат към бесилото със светнали от гняв очи и го проклинат с думите: "Проклет да си, мир да не намери душата ти!" Изведнъж сред това проклятие се чува заупокойната молитва на свещениците, ангели с палмови вейки летят из въздуха и отнасят в небесните селения душите на загиналите под развалините на храма. А тялото на обесения със страшно изпъкнали очи, провисен и с прехапан език, с лице синьо, виси на въжето и бавно се люлее във въздуха...

Крещи майката в съня си, скача като луда, разхожда се из стаята, озърта се, обезумяла от страх, пали кандилото пред Божията майка, превива колене и се моли:

- Майко свята, дай мир на душата му, смили се и над моите страдания! Кажи, майко, какво сме виновни ние, майките, за да страдаме толкова много!...

И в молитва дочакваше зората, за да отиде в църквата и скрита от хорските очи в някой ъгъл да запали свещ. Тя бързаше да напусне Божия дом, преди да започне службата, защото й се струваше, че всички ще я проклинат и ще я изгонят оттам като грешница.

Но едно утро, след поредната мъчителна нощ, нещастната майка реши да дочака свещеника в църквата, да му разправи своите страдания и му покаже последното писмо на сина си.

Духовникът я изслуша с бащинско внимание, прочете писмото и каза:

- Успокой се, майко. Бог е добър. Той не съди по човешки. Твоите молитви и неговото разкаяние ще бъдат чути. Неговият изповедник ми каза, че той е приел светото причастие със смирение и разкаяние..

И като поговори за земната суета, за вечността на душата, завърши с думите:

- Аз винаги ще се моля за покойника и за тебе.

Злочестата майка слушаше със смирение благоговения вдъхновен стар свещеник, който така бащински й протегна ръка в нещастието, и си отиде у дома преобразена и примирена със съдбата.

От тоя ден намираше утеха само в църквата и вярата.

© Евгения Марс
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2015, № 4 (185)

Други публикации:
Евгения Марс. Човекът в дрипи. София, 1935.
Евгения Марс. Извън сянката на Вазов. Съст. Елиана Митова. София: Труд, 2015.