НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Четвърта част

* * *

Върху тротоарите имаше сергии за сандвичи. Плочките бяха засипани с пясък. Над него стърчаха плажни чадъри. От един балкон грееше прожектор. На електрическите стълбове висяха тонколони. Разнасяха шум от вълни и крясъци на чайки.

Циганин по риза печеше наденички на скара...

- Заповядайте, мосю!

- Два пъти наденички с хляб.

- Кетчуп или горчица? Или чили?

- Кетчуп с малко чили.

- Заповядайте, мосю. Двайсет франка, ако обичате.

Циганинът сложи в ла багет пържени картофи. Платих и продължих по улицата. Наденичките бяха сочни. Хлябът хрупаше.

Тръгнах нагоре по улицата. Тя ставаше стръмна. Стигнах до мост, който беше направен на кораб. По средата му стърчеше висока мачта. Каютите имаха истински прозорци.

След моста улицата ставаше стръмна. В дъното, където беше площадът, се виждаше изкуствена ски-пързалка. Изкачих се до площада и застанах пред сцена, покрита с брезент. Певица по потник се пенеше пред микрофона. Пищеше сякаш я изнасилваха и изглеждаше доволна от резултата. Върху по-ниска сцена до витрината на едно кафене четири момчета свиреха и пееха рокаджийски парчета.

И двете сцени бяха осветени от прожектори.

Повечето от масите в кафето бяха заети, но имаше и свободни.

Седнах с лице срещу музикантите. Поръчах бира. След малко тя ми я донесе и аз отпих от нея.

И помислих, че прекарвам най-хубавия ден в живота си.

* * *

Арабката с фереджето седеше на един от плажните столове, които Онкела беше наредил край плувния басейн на “Айхлитен”. До нея спря един от румънците, които бяха дошли миналата седмица. Беше мокър от плуването и пушеше цигара. Настани се на съседния стол и се обърна към жената с фереджето.

- Защо не се съблечеш? - попита я той.

Изстинах.

Двамата с Ники лежахме на спалния чувал под чадъра до тях и аз чувах какво й казва. Румънецът говореше на немски.

Арабката стана и се отправи към “Айхлитен”. Румънецът се засмя.

До него се настани приятелят му, който току-що също беше излязъл от водата. Двамата размениха няколко реплики на румънски и се засмяха по адрес на арабката, която се отдалечаваше.

Обърнах се към другия край на басейна, където плуваха мъжът на арабката и нейния брат. Видях ги как излизат от водата и тичат към жената с фереджето. Настигнаха я и й заговориха на арабски много високо. После брат й - набит трийсетина годишен мъж с широко лице хукна към “Айхлитен”. Мъжът й остана с нея, като продължи да вика. След малко всички се прибраха в лагера.

Ники вече заспиваше на сянката под чадъра и аз го завих с чаршафа, да не го кацат мухите. В “Айхлитен” имаше много мухи.

От лагера изскочи братът на арабката с фереджето. Все още по бански, мокър от водата, с разчорлена коса той тичаше към нас с румънците. В ръката си държеше голям нож. Сигурно го беше взел от кухнята. Румънците също го видяха. Арабинът не приличаше на някого, който има намерение да се шегува. Лицето му беше изкривено от ярост и крещеше нещо на арабски, за смисълът на което можех само да се досещам.

Румънците скочиха от пластмасовите столове и хукнаха да бягат. Започнаха да обикалят басейна, като се провираха между налягалите по тревата емигранти и швейцарци от околността. Арабинът с ножа тичаше след тях и продължаваше да крещи.

От “Айхлитен” изскочи Ханс-Петер и също хукна към басейна. Препречи пътя на арабина с ножа и оня се спря.

- Дай ми този нож! - каза Ханс-Петер на арабина.

- Найн! - каза арабинът и закрещя нещо на арабски по адрес на двамата румънци. Те се спряха в противоположния край на басейна и задъхано гледаха какво става.

- Дайте ми този нож! - настоя твърдо Ханс-Петер.

От всички посоки дойдоха още араби и оживено заговориха на арабски. Някои на Ханс-Петер, други на този с ножа.

- Те заговарят сестра му! - обясни на Ханс-Петер Кесерван.

- Нека ми даде веднага този нож! - пак повтори шефът.

Пускаше край ушите си останалите неща. Гледаше хладнокръвно арабина и очакваше с протегната ръка.

Арабинът му даде ножа. След това продължи да говори на арабски. На другите араби.

- Елате с мен! - нареди Ханс-Петер на човека, който носеше ножа и двамата влязоха в “Айхлитен”. Арабите ги последваха. Румънците стояха до плувния басейн и гледаха уплашено.

На другия ден ги преместиха в друг лагер.

* * *

С Димо и нашите жени и бебета се връщахме от разходка. Беше се стъмнило и едва виждахме пътя, който се виеше между планинските къщи към “Айхлитен”.

Изведнъж от мрака изскочиха две големи кучета и като се разлаяха, се втурнаха към нас.

- Страх ме е! - изпищя Ели и се сгуши до мен.

Аз тиках количката с Ники. Спряхме на място. Кучетата ни обкръжиха, като лаеха, ръмжаха с оголени зъби и се втурваха да хапят, а след това се отдръпваха и започваха отначало. Препречиха ни пътя и не можехме да продължим напред. С Димо се наведохме и взехме каквото ни попадне под ръка. Започнахме да хвърляме по кучетата камъни и клони, но те не се плашеха от тях и продължаваха да ни лаят и нападат. Опитваха се да ни хапят.

- Махайте се! Махайте се! - крещях аз. - Гадни кучета!

* * *

Вечерята беше започнала, когато в столовата влязоха Юрий и Виктор. Седнаха на съседната маса, където се хранеха албанците.

Ариф скочи.

- Тук местата са заети! - извика той. На немски.

Юрий и Виктор седнаха на двата крайни стола и го погледнаха с любопитство.

- Местата са заети! - пак извика Ариф на лошия си немски, после премина на сръбски. - Заето е! Не разбирате ли?

Виктор и Юрий разбраха.

- Как така ще са заети? - учуди се Виктор. Говореше на руски. Двамата не знаеха немски.

- Заети са! - настоя Ариф. - Местата са заети! Тук се хранят само албанци! Това е масата на Косово!

- Що пък да не е масата на Украйна! - засмя се Виктор. - Хайде, стига!

Дойдоха ливанците и започнаха да разсипват вечерята.

Ариф продължаваше да стои прав.

- Казах ви! Това е масата на Косово! - повтаряше той.

Украинците не му обърнаха внимание. Бяха двама, а и никой не подкрепяше Ариф. Дори другите двама албанци, които миналата седмица бяха заловени да крадат в Букс. И те имаха основания да си траят.

- Не обичам руснаци! - извика Ариф. - На тази маса няма да ядат руснаци!

- Стига, Ариф! - рече му Мурат. - Тук не е Косово! Тук е Швейцария! Всички сме избягали от страните си, защото не сме съгласни с тяхната политика! Не разбираш ли?

- Ти не се обаждай! - извика му Ариф на сръбски. - Руе, ду! - добави на немски.

- Аз разбирам повече от теб! - рече Мурат. - Аз съм африканец, но с европейско възпитание. Ти няма да ми викаш “Руе!”. Сядай и яж!

- Не и с тези руснаци на масата! - гледаше към украинците Ариф.

Те вечеряха невъзмутимо. Бяха малко мрачни.

Ариф заговори на албански.

- Пичку им матерену! - или нещо подобно каза след това.

И също седна да се храни, като се оглеждаше ядосано и мърмореше на албански. Но никой не му обръщаше внимание.

* * *

Изведнъж заваля. Над мен имаше брезент. Хората на открито започнаха да се преместват под навеса. Притичаха две руси момичета. По-високата, която седна до мен, бутна масата с крак и чашата ми се разля върху панталоните.

- О, извинявам се! - засмя се високото момиче и вдигна чашата.

- Нищо - отвърнах аз.

Момичето повика сервитьорката. Поръча две бири и докосна с дъха си дясното ми ухо:

- Какво пиеш?

- Бира.

- Значи три бири - извика тя на сервитьорката.

И се обърна към приятелката си. Двете се засмяха.

Пристигна сервитьорката с бирите. Русата пак се залепи за ухото ми.

- Откъде идваш?

- От България - казах, колкото можех по-силно.

- За първи път виждам българин - каза тя. - Помислих те за италианец.

- Но не съм - казах аз.

- Какво ще правиш тази вечер?

- Ще гледам звездите.

- Къде ще спиш?

- Не знам.

- Всички хотели са заети заради фестивала.

- Остават мостовете.

Засмях се. И момичетата се засмяха.

- Искаш ли да отидем някъде, където се танцува? Знам една дискотека, която работи до сутринта - погледна ме Кристин.

- Чудесно - кимнах.

- Но преди това трябва да изпратим Мари до тях. Тя живее в едно село на двайсетина километра оттук. Ще отидем с моята кола до там и после на дискотека. Съгласен ли си?

- Да.

- Сигурен ли си, че не си уморен? - усмихна се тя.

- Днес е моят първи ден във Франция - обясних й.

Тримата станахме от масата.

* * *

В “Айхлитен” имаше двойка влюбени кюрди. Бяха като два гълъба. Държаха си ръцете, говореха си тихичко, разхождаха се бавно край басейна или по шосето за Гамс и се гледаха в очите кротко и с много обич. Мъжът беше висок и строен, с черна коса и мустаци, тя носеше забрадка и шалвари, но не фередже. Всички бяха свикнали с тях и някои на шега им викаха Ромео и Жулиета. Не бяха женени и нямаха деца. Мъжът беше от пет месеца в “Айхлитен” и не можеше да си намери работа. Беше като Димо разпределен в кантон Сан Гален. Но не изглеждаше недоволен от съдбага си. Виждахме ги по всяко време да обикалят хванати за ръце, да се милват с погледи и усмивки. Никой не им завиждаше, някои им се смееха зад гърба, но повечето им се възхищаваха.

Двойка влюбени кюрди в Алпите.

* * *

Свалих Ники с количката от стаята и тръгнахме из околността. По шосето мина стадо крави. Две момчета с тънки пръчки ги гонеха, а кравите тичаха и подрънкваха с големите звънци. Отбих количката от пътя. Минах край училището, после слязох до спирката. Ники се засмя и замаха на колите. Очаквах, че Ели и Мариана скоро ще си дойдат. Но два автобуса от Букс минаха, а тях ги нямаше. Стана време за обяд. Затиках количката към “Айхлитен”. До училището срещнах Димо. И той возеше сина си в бебешката количка.

- Няма ли ги нашите жени? - намръщи се той.

- Още не. - Току-що дойде автобуса. Следващият е след половин час.

- Закъсняват - каза Димо напрегнато. - Откакто дойдоха в Швейцария, им порасна работата!

- Но това е нормално, нали?

- Абе, нормално... Ще ги чакаме ли или ще ходим да вечеряме?

Вдигнах рамене.

- Да ходим. Ще изтървем яденето.

Затикахме количките нагоре.

- Отпуснахме ги! - каза Димо. - И те помислиха, че всичко е позволено! Веднъж да се махнем оттук! Пръста си няма да помръдна! Ако не й харесва, да си ходи в България! Нали?

- Успокой се! - опитвах се да звуча безгрижно.

- Аз съм спокоен - изръмжа Димо.

- Така трябва.

- Така! Аз стоя тук и гледам детето, а тя си мотае задника из Букс! Кой ги знае сега къде ходят!

- Уж ходят по магазините.

- Пет часа за магазини? В Букс няма толкова много магазини!

- Сигурно са отишли да пият кафе!

- Ще й дам аз кафе! - извика той. - Ще гледам в колко ще се върне! И утре с теб ще излезем и ще се върнем в десет часа! Навит ли си?

- Може. Не се притеснявай! - усмихнах се.

- Аз да се притеснявам?! Не ми пука за нея! Яд ме е, че стоя тук и й гледам детето! Това е женска работа! Превърнахме се в бавачки! Веднъж да почна работа! Писна ми да живея без пари! А този гад Себастиан все се прави на луд!

- Намери ли ти нещо? - съчувствено рекох.

- Абе, остави го тоя мръсник! От утре почвам сам да си търся работа.

- Къде?

- Из заводите. Само там плащат добре!

- Имаме ли право да работим там? Нали ни беше забранено?

- Абе, забранено! Като кажа в общината “Как ще си изхранвам детето!” и ще ми дадат разрешително! Да еба и гадните швейцарци! Не мога да ги гледам вече! Ще ми накипи и ще се върна в България! Там не бях никак зле като келнер! Изкарвах по сто лева на вечер! И курвите мряха за мен! А тук? Само се стискаме! И се превърнахме в бавачки!

* * *

Кристин беше паркирала малкото си Рено зад пързалката. Потеглихме и излязохме от града. По пътя не срещнахме почти никакви коли. Вместо това срещахме камиони. Стояха от двете страни на шосето и повечето бяха със загасени светлини. На някои светеха габаритите. Около тях се разхождаха мъже. Цигарите им мъждукаха в мрака.

Кристин караше бързо и се провираше между камионите.

- Шофьорите блокират пътищата на Франция - обясни ми тя. - Това е стачка.

Минахме през няколко села. Стигнахме някаква къща. Кристин спря, но не угаси мотора. Мари слезе и задържа вратата отворена.

- Ще влезете ли да пийнем по нещо?

- Не си ли уморена? - учуди се Кристин.

- Само за малко - примоли се Мари.

- Сигурно ти се спи.

- Не още. Хайде, елате.

Мари продължаваше да държи вратата отворена.

- Нека да отидем - погледна ме Кристин и угаси.

- Добре - кимнах аз.

Влязохме в къщата на Мари.

Тя попита какво искаме да пием. Наля ми скоч с лед, а за Кристин извади бира. Тя също си наля уиски.

- За България знам само, че Силви Вартан е оттам - усмихна се Мари.

- Аз знам много неща за Франция - отвърнах.

- Странно е, че говориш толкова добре френски. Какво ще правиш във Франция?

- Той отива в Париж - обясни Кристин.

Така й бях казал.

- Значи си турист?

- Да.

Мари въздъхна.

- Нищо не знам за България. Тук нищо не се пише за България.

Кристин се надигна от мястото си и погледна невинно Мари.

- Може би трябва да те оставяме вече.

- О, не - протестира Мари. - В никакъв случай не си тръгвайте. Искаш ли още уиски?

Тя ме погледна с очакване.

- Не - вдигнах рамене аз.

- Останете още малко - примоли се Мари. - Не ме оставяйте сама!

Кристин вдигна рамене.

- Ако искаш ела с нас.

- Искам вие да останете тук - възрази Мари.

Кристин ме погледна с широкоразтворени очи.

- Какво предпочиташ?

- Ходи ми се на дискотека - заявих аз и лицемерно добавих. - Ела с нас, Мари.

- Вие искате да останете сами - разсърди се тя. - Както желаете.

- Не - поклатих глава. - Наистина ми се ходи на дискотека. Никога не съм ходил във френска дискотека.

- Дискотеката е белгийска - уточни Кристин.

- Не съм бил и в белгийска дискотека.

- Навсякъде дискотеките са еднакви - каза Мари.

Кристин стана от фотьойла.

Станах и аз. Мари ни изпрати до колата.

- Обади ми се утре - заръча на Кристин, а после с по-сух тон се обърна към мен. - Приятно прекарване в Париж.

- Мерси.

- Утре следобед - уточни тя на Кристин. Усмихваше се кисело.

- Добре - засмя се дългокраката. - Ще ти се обадя.

Представях си за какво ще си говорят. Кристин трясна вратата. И аз моята.

* * *

Джета, Илия, Станислав и Чан заеха местата си на нашата маса.

- О, Калин! - ухили се Илия. - Чух, че си намерил работа в Цюрих! Браво!

- Още нищо не се знае! Утре Моника ще каже какво е станало! А ти? Какво стана с теб?

- Започвам работа в ресторанта на Златко и Левен - похвали се Илия. - Другата седмица! Днес Моника ми каза, че са ме приели да работя там!

- Чудесно! - възкликнах. - Дано и аз скоро се уредя!

Димо ме изгледа мрачно.

- Работа ли си намерил?

- Ами! Дадох един телефон на Моника да се обади! Още нищо не се знае! Докато бях със Станислав в Цюрих намерих обявата в един вестник.

- Много хубаво! - поздрави ме Димо. - Много се радвам за теб! Дано да имаш късмет! Аз като нямам, дано ти да имаш. Нали така?

- И ти ще имаш късмет! - уверих го разпалено. - Знам, че ще имаш късмет, Димо!

- Господ ще помогне на всички ни! - обади се Станислав. - Само трябва да вярваме в него!

Димо го изгледа намръщено.

- Абе! Господ! - изръмжа той. - Тия, черните, не вярват в нищо и се уреждат по-добре от нас! Господ! Вече шести месец стоя без работа! Господ! Да ми се махаш от главата с твоите Господи, докато не ми е накипяло!

Станислав се усмихна кротко.

- Не богохулствай! Бог те слуша и ще те разлюби!

Димо направи свирепа гримаса.

- Млъквай, че ще ти захлупя чинията на главата!

Сервираха обяда. Беше отвратителен. Илия възмутено огледа чинията си.

- Този обяд е добър само за кампучийци! - сви вежди той.

Чан се изправи. Чинията му беше пълна с ориз. Както и устата.

- Имаш ли нещо против Кампучия? - попита той.

- Не! - каза Илия. - Това е най-хубавият зоопарк на света! Там има най-много от ония животни, дето ходят по дърветата!

- А в Румъния какви животни живеят?

- В Румъния хората не ядат ориз! Там се яде месо, плодове и зеленчуци. Всякакви зеленчуци, а не само ориз!

- И в Кампучия се ядат всякакви зеленчуци! А освен това има сто вида ориз! Не като тук! Всякакъв ориз!

Илия се изхили.

- Ха-ха! Ние в Румъния ядем хляб! А не ориз! За какво са ни сто вида ориз?

- В ориза има много витамини и хранителни вещества! - обясни разпалено Чан. - Той прави хората здрави!

- Колко ориз се яде в Кампучия? - попитах аз, - много ли?

- Да! Познавам един човек, който можеше да изяде пет килограма ориз!

- Ха-ха! - изсмя се пак Илия. - Пет килограма ориз!

- Да! - все повече се разпалваше Чан. - Там се яде много ориз!

- Затова очите ви са дръпнати! - каза Илия.

- Не са! - отрече Чан.

Илия издърпа с пръсти кожата край очите си.

- Дръпнати са! И сте жълти! Вие там сте цигани, знам!

- Не сме цигани! - изпищя Чан. - Но в Румъния има много цигани! Знам това!

Илия изпъчи гърди.

- Но там има и бели хора! Като мен! А в Кампучия има само цигани! Всички кампучийци са цигани!

* * *

След вечеря изведох Ники на поляната зад лагера. На тревата отгоре бяха насядали ливанците. С тях беше и един алжирец, който често бях виждал пиян. Май и сега баше къркан. Той хвърляше малки бомбички по шосето, когато по него минаваха коли и всички се смееха. Ники гледаше и му беше интересно. Алжирецът изведнъж хвърли една бомбичка към него. Тя избухна и от нея се разхвърчаха искри. Ники се разплака. Отидох при него и го вдигнах на ръце. Нищо му нямаше. Само се беше уплашил. Оставих го и изтичах към алжиреца.

Хванах го за ризата и го приближих към себе си.

- Е, сега ти ебах майката! - изкрещях му на български. - Путка майно, мръсна! Защо хвърляш бомбичката по детето, бе! Ти акъл имаш ли, бе! Не виждаш ли, че е бебе и може да се уплаши, бе нещастник такъв! Ще ти счупя главата! Ей сега ще ти счупя главата! - крещях аз и го раздрусвах яростно, но все пак не го ударих.

Той ме гледаше уплашено.

Всички ливанци наскачаха към нас.

- Остави го! - извика Кесерван на немски. - Той искаше да се пошегува! Не виждаш ли, че е пиян! Остави го!

Раздрусах алжиреца силно.

- Какво като е пиян! - разкрещях се вече на немски аз. - Какво ме интересува мен, че е пиян? Защо хвърля бомбички по моето дете? А? Защо, бе? Аз закачам ли го? А? Казвам ли му нещо? А? Ще го убия! Само още веднъж да направи нещо на детето ми и ще го убия! Чувате ли? Чувате ли?!

- На Ники нищо му няма - успокои ме Кесерван. - Нищо не се е случило! Успокой се! Успокой се, Калин! Той искаше да се пошегува! Не разбираш ли? Пиян е и иска да се шегува!

Пуснах алжиреца и го блъснах назад. Той отскочи и се опита да ми се нахвърли. Арабите го хванаха.

- Стой далече от мен! - изкрещях му още веднъж. - Иначе ще те убия! Разбираш ли? Ще те убия!

* * *

След закуска излязох на балкона при Джета. Саша и Ники играеха в нейната стая. Отдолу на терасата се появи Моника. Запали цигара, вдигна глава и ме видя.

- Обадих се на хер Цанер от хотел “Европа” - каза тя. - Обясних му всичко за вас. За вашата жена и вашето дете. Казах му, че сте работил като келнер и имате диплома. Той се заинтересува от вас!

- Я - кимнах напрегнато.

- Хер Цанер каза, че ще ви чака в понеделник в 4 часа в хотел “Европа”, Калин!

- Гут - пак кимнах.

По шосето мина една кола. Спирачките й изскърцаха на завоя. Шофьорът превключи скоростта, даде газ и се скри.

- Ще дойдете в понеделник сутринта да ви дам билет, пари и документите, които трябва да му покажете.

- Гут - повторих аз.

- Имате дипломата тук у вас, нали?

- Да. Тук е. Преведена е на английски. Мога да ви я покажа!

Моника продължи с вдигната към мен брадичка:

- Няма нужда. Ще я покажете на хер Цанер. В понеделник. Елате сутринта в моята канцелария! Няма да забравите, нали?

Да не бях луд?

* * *

С Ели и Ники отидохме до спирката на автобуса за Букс. Седнахме на скамейката и аз запалих цигара.

Ели ме гледаше напрегнато.

- Не се притеснявай! Гледай да му направиш добро впечатление! - посъветва ме тя..

- Ще му направя! Изобщо не се съмнявай!

- Никак не се съмнявам! Мисли за нас с Ники! Ние сме с теб!

- Винаги съм мислил само за вас!

- Добре, миличко! Като си тръгваш, кажи на шефа: “Беше ми приятно да се запозная с вас!”. Запомни ли?

Та го каза на немски.

- “Беше ми приятно да се запозная с вас!” - повторих. - Така ли е?

- Да! Чудесно! Кажи му го! Ще му направиш впечатление! Любезността винаги впечатлява! Не се срамувай да бъдеш любезен!

- Няма! Ще бъда любезен! И ще ме вземат на работа в този хотел! Ще отидем в Цюрих и ще живеем по-добре! Така както заслужаваме!

- Не бързай да говориш предварително! Ще ти стискам палци!

- От четири до четири и половина!

- Ще ти стискам палци през целия ден! - засмя се Ели. - Започвам още от сега!

Засмях се.

- Да не те заболи ръчичката!

- Няма да ме заболи! Обичам те! Двамата с Ники те обичаме! Ти си ни надеждата!

Автобусът се зададе по шосето над нас. Спря, вратата му се отвори.

Очите на Ели се напълниха със сълзи.

- Успех! - извика тя.

Качих се в автобуса. Гледах ги двамата с Ники. И те ме гледаха.

- Мерси! Ще се върна веднага, щом свърша! - извиках аз.

Шофьорът ми даде билет, затвори вратата и тръгна надолу по шосето към Букс. Обърнах се. Ели и Ники още стояха на спирката. Ели беше вдигнала Ники на ръце. Държеше го с една ръка, с другата ми махаше. Махнах и аз. Автобусът зави и те се скриха зад завоя.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).