НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Четвърта част

* * *

Арабската групичка начело с Кесерван стоеше с лопати в ръце зад Айхлитен. Подпираха се на лопатите и се смееха. При тях дойде Себастиан.

- Защо не работите? - гневно ги изгледа той.

- Работим! - заклати отрицателно глава Кесерван.

Другите се хилеха.

- От обяд до сега не сте изкопали почти нищо! - посочи купа пръст пред тях Себастиан.

- Уморихме се - обясни Кесерван. - А и слънцето напича!

- В Ливан слънцето не грее по-слабо - размаха ръце Себастиан.

- Швейцария не е Ливан - отговори един от арабите гневно.

- Точно така! Тук не е Ливан и се работи! Освен това не се краде!

- Ние не сме разбили лавката - поклати глава Кесерван. - Правите грешка!

- Не съм казал, че сте разбили лавката! - отвърна Себастиан. - Но ако откажете да работите, няма да получавате заплати!

Кесерван се усмихна хитро.

- Ние не отказваме. Просто сме уморени!

Всички гледаха предизвикателно Себастиан.

- Започвайте да копаете! - изкрещя той. - Веднага! Иначе ще повикам полиция! Ще ви екстрадирам от Швейцария! Веднага! Хайде! Почвайте!

Арабите стояха неподвижно. Продължаваха да го гледат невъзмутимо.

Себастиан махна с ръка и си тръгна.

- Шер мута! - извика по негов адрес Кесерван.

Себастиан се обърна, понечи да се върне, но се отказа. Продължи към Айхлитен с бързи крачки.

- О, малък Ники! - подвикна Кесерван към нас с количката.

Разхождахме се на площадката до тях.

Ники се усмихна на Кесерван и затича към него, да го прегърне. Бяха приятели. Но това с нищо не променяше нещата.

Същата вечер в Айхлитен завиха сирени. Пищенето беше много силно. Имаше сирени на всички етажи. Те бяха свързани с датчици за пожар. В началото не разбрах какво става. Просто пищеше, вой и след това шум от трополенето по дървените стълби.

- Какво става? - попита Ели. Тъкмо хранеше Ники.

- Не знам - вдигнах рамене. - Ще видя.

Излязох от стаята. Сблъсках се с двама тамили.

- Слиза долу! Слиза долу! - завикаха те.

- Защо? - нищо все още не разбирах.

- Аларма! Пожар! Аларма! - извикаха те и се спуснаха по стълбите.

Върнах се в стаята и излязох на балкона. Всички емигранти се тълпяха пред столовата и гледаха нагоре.

- Слизайте! - извика ми Димо. - Веднага слизайте! Има пожар!

- Хайде да слизаме! - рекох на Ели и грабнах Ники от столчето му.

- Защо? - разтрепери се тя. - Какво става?

- Тревога! - извиках й - станало е пожар!

Взехме набързо някои неща на Ники и слязохме долу. Всички бяха навън.

- Май е фалшива тревога! - рече Димо. - Никъде не гори! Току-що проверих навсякъде! Няма пожар!

С още няколко души пак влязохме в “Айхлитен” да видим дали има някъде огън. Тръгнахме наред по стаите. Нямаше. Беше фалшива тревога. Димо беше прав. Някой си беше направил шега.

Никой не се засмя обаче.

* * *

Един ден, докато разхождах Ники с количката в околностите на Айхлитен, видях Мариам да слиза с две момченца по пътеката към спирката за Букс. Беше по тениска, която очертаваше гърдите й, през късите ръкави се виждаха тънките й ръце. Със загоряла кожа. Тя ме погледна и се усмихна.

- Оправи ли се крака ти? - светна лицето й.

- Да - ухилих се .

- Ти си добър татко - тя посочи Ники в количката.

- А ти добра учителка.

Захилихме се. Тръгнахме надолу към Гамс.

- Защо не ми дойдете на гости с жена ти и вашето дете? - погледна ме кокетно тя.

- Не знам къде живееш - отвърнах на погледа й аз.

Тя ми смигна.

- Искаш ли да научиш?

- Може би.

- Ще ти покажа! Оттук се вижда моята къща!

Мариам ми посочи една двуетажна къща в Гамс.

- Кога можем да дойдем? - срещнах погледа й след това.

- Обикновено вечер съм си вкъщи. Когато решиш!

Същата вечер Ели легна, а аз отворих вратата на стаята.

- Отивам в Букс - обясних й.

- Какво ще правиш там? - изгледа ме Ели подозрително.

- Ще се разхождам.

- Кога ще се върнеш?

- Не знам. Няма да закъснявам.

Тя сви устни.

- Защо не отидеш утре?

- Ходи ми се днес.

- Иди утре - настоя тя

Поклатих глава..

- Не искам утре.

- Защо?

- Нали ти казах. Ходи ми се днес.

- Добре. Ще те изпратим с Ники до спирката! - скочи тя от леглото.

- Май ще вали - рекох й аз.

- Нищо - рече тя. - Имам чадър.

Изведнъж се беше загрижила за мен. Усещаше нещо, май. Но не ми пукаше. А докато отивахме към спирката, наистина заваля. Слязох от рейса в Гамс и отидох до къщата на Мариам. Наоколо беше тихо. Дъждът току-що беше спрял.

Позвъних на звънеца на входа. Тя се показа от прозореца на втория етаж.

- Качвай се! - каза. - Отворено е!

Качих се по дървените стълби. Пред двойна стъклена врата ме чакаше Мариам. Беше по чехли на бос крак.

- Салю! - каза и ми направи място да мина. Беше застанала толкова близо до мен, че усетих дъха й.

Влязох в апартамента. Състоеше се от четири стаи и кухня. С голям коридор по средата. Огледах с любопитство.

- Тук ли живееш? - попитах, въпреки че знаех.

- Да. Харасва ли ти?

- Да.

- Правила съм повечето от нещата тук. Абажура, тапетите, пердетата.

- Много интересно! Твоя ли е тази къща?

- Не, живея под наем.

- Нали си оттук?

- От Букс съм. Там живеят родителите ми. Но предпочитам да живея сама.

- Не се ли разбираш с тях?

- Разбирам се. Но обичам да съм свободна. Свободата и спокойствието... Как е жена ти? Детето?

- Чудесно.

Влязохме в кухнята.

- Смятам да вечерям - каза Мариам. - Ще ми правиш ли компания?

- Защо не?

Бях мек като памук.

- Преди това ще си взема душ - каза тя.

Съблече се пред мен и влезе в банята...

...........................................

- Ще си запаля една цигара с трева - каза тя.

Бяхме в дневната й. Мариам лежеше гола в леглото.

- С трева ли? - учудих се аз.

- Да. Искаш ли?

- Не пуша трева - казах аз. - Пазя си здравето.

- Тя не е по-опасна от цигарите, нито от алкохола - поклати глава Мариам.

- Ти си луда.

- Това, че съм спала с теб не значи, че можеш да ми казваш какво да правя.

- Казвам, каквото мисля.

- Това ли мислиш?

- Не.

- А какво?

- Нещо друго...

Започнах да я целувам и т.н..

А тя запъшка. Сигурно се чуваше чак в “Айхлитен.” “Тревата” продължи да дими в пепелника на масата. Хванах последния автобус за лагера и заварих Ели да говори с Илия в нашата стая.

- Нещо закъсня - каза тя. - Какво прави?

- Бях в едно кафене - казах аз.

Чувствах се гузен.

* * *

Дойде септември и един ден двамата със Станислав решихме да отидем в Цюрих да си потърсим работа. Пристигнахме към обяд на централната гара. Беше слънчево и горещо, а по “Банхофщрасе” имаше много хора. Една групичка момчета и момичета в бели дрехи пееха “Харе-рама” пред “Льовен банк”. Всички бяха остригани. Отидохме до езерото. Разгледахме яхтите в пристанището. На кея беше спрял голям пътнически параход и в него се качваха туристи. На “Белвю” една жена ни спря и ни попита откъде сме. От България, казах аз. Опита да ни продаде някаква шарена книга. Ние се качихме на един трамвай и отидохме да търсим организацията за подпомагане на бежанците. Станислав беше намерил адреса й в някаква брошура и държеше да проверим дали там няма да ни помогнат с нещо. Станислав вярваше в организациите от този род. В религиозните организации. Офисът се намираше на третия етаж на една сграда в тиха улица с кестени и място за паркиране на автомобили от дясната страна на шосето. В него имаше десетина бежанци от различни раси. Повечето бяха черни. Чакаха на пейките в коридора и когато влязохме, ни огледаха уморено. Станислав седна на пейката до един поляк, а аз излязох навън да пуша. Вътре пушенето беше забранено. Дойде неговият ред и той влезе, а аз останах да го чакам на пейката до един тамил с дънкова риза и мустаци. Докато чаках, си мислех, че на тамилите не им отиват дънкови ризи. Не им отиваха и каквито и да са европейски дрехи. На тамилите им отиваха бели наметки и екзотични дрехи с ширити и златни бродерии. Дрехи с топли и пъстри цветове. Излезе Станислав. В ръката си държеше някакви брошури. Това ми дадоха, каза той. Тръгнахме си. Разгледахме брошурите. Бяха пълни с глупости. Още по-глупавото беше, че даваха пари да ги печатат. Можеха да ги използват за нещо друго вместо това. Но може би швейцарците по-добре знаеха как да си използват парите. Разходихме се по една улица с много магазини. Хванахме трамвай и се върнахме на “Белвю”. Вече се смрачаваше. Минахме по “Нидердорфщрасе”. Така се казваше една малка улица в старата част на Цюрих. Тя беше покрита с павета. От двете й страни имаше магазини, ресторанти и барове. На “Нидердорфщрасе” имаше и много стрийптийзклубове. Тя беше оживена и пълна с туристи, улични музиканти, улични измамници от албански произход и латиноамерикански проститутки. Беше малка и весела уличка без тротоари. Навсякъде имаше маси и столове, на които можеше да седнеш и да пиеш или ядеш.

Излязохме на реката и минахме по един мост край хана, в който някога беше спал Моцарт. Поне така пишеше на една мраморна плоча отвън на стената. Сградата беше много стара, но изглеждаше запазена.

Обадихме се по телефона на квартирата, където живееха Златко и Левен. Вдигна някакъв тамил. “Слатко?” Да, Слатко, казах аз. Нихт, Слатко. Арбайт, Слатко. Руфен шпеть, Слатко арбайт йетц. Я, я, казах аз и затворих. Разходихме се още малко. Пак се обадихме на телефона. Обади се Левен. Ей, вие ли сте? Ще ви чакам на гарата. Под часовника в чакалнята. Хайде. Хайде. Със Станислав хванахме трамвай и отидохме на гарата. Левен беше там. Прегърна ме. Запознах го със Станислав. Той ни заведе в квартирата си. Бате Златко го няма тук, каза той. Бате Златко днес почива и отиде на гости на някакъв негов приятел в Люцерн. Ще спите на неговото легло. Левен ни даде да ядем. Той работеше в кухнята на един ресторант. Със Станислав бяхме много гладни. Имаше сирене, колбаси и хляб. Домати. Левен ни гледаше как ядем, пушеше “Феникс” и разказваше. Много работа. Със Златко работим заедно. Другите работници са испанци и португалци. Има и тамили. Тук спим. Тази къща е взета под наем от собствениците на ресторанта за работниците. Работим до десет вечерта. Жени ли? Ходих три пъти на проститутка. Всеки месец по веднъж. Струва сто франка. Има и хубави. Дори да не спреш, познават, когато свършиш. Дори и с два презерватива да си, пак познават. Стават и се обличат. Бях с една негърка. Те вземат на половина. Има и по четиридесет франка, но те са най-грозните. Хубавите са по сто, а има и супер мадами по двеста франка. Да, само за веднъж. За цяла нощ струва струват от две хиляди нагоре. А вие работа ли търсите? Вижте обявите. Може и по ресторантите да питате. Както решите.

На другия ден със Станислав прегледахме обявите в “Цюрихер тагблат” и “Цюрихер анцайгер”. Една обява привлече вниманието ми.

- ХОТЕЛ “ЕВРОПА“ - ЦЮРИХ -

“Ако искате да работите на спокойно място,
Ако владеете чужди езици -
Вие сте добре дошли
в нашия колектив!
Търсете хер Цанер, персоналшеф”

Обявата беше в каре. Имаше адрес и телефон. Със Станислав отидохме до хотела. Намираше се зад Операта, до “Белвю”. Вратата се отваряше от фотоклетка. Беше стъклена. Рецепцията беше малко тясна, но много луксозна. Администраторът вдигна глава и ни огледа. Тук ли е хер Цанер, попитах аз. Имате ли среща с него? Не. Тогава се обадете по телефона и си определете. Администраторът беше брадат и с голяма глава. Имаше сини очи. Носеше хубав костюм. Тръгнахме си. Обиколихме няколко хотела и ресторанти. Имате ли бевилигунг? Откъде сте? Приемаме чужденци с бевилигунг “В” или “Ц”. Станислав беше оптимист. Намери чифт стари обувки до една кофа за смет. Взе си ги. Във Виена по улиците също можело да намериш хубави неща. Беше започнал да ме отегчава. Слава богу, заряза ме и отиде на гости на някакъв Свидетел на Йехова. Да се молели.

Хванах трамвая за гарата. Влязох във влака точно преди да потегли, настаних се и след малко в купето довтаса Мурат.

- В Цюрих ли си бил? - попита той.

- Търсех работа - отвърнах.

- Аз започвам в “Браущубе” до гарата - похвали се той. - Шефът е супер, уверявам те! Ще имам самостоятелна стая! В ресторанта работят хубави момичета, Келин! Толкова хубави! Трябва да ги видиш! Страхотни са, уверявам те!

Съмнявах се, обаче. Знаех го по какви си пада.

Прибрах се в стаята ни в “Аихлитен”и целунах Ники. - Какво стана? - попита Ели.

- Намерих една обява, но не разрешиха да се срещна с шефа. Дали да я дам на Моника?

- Трябва да я дадеш! - каза Ели като прочете обявата. - Още утре!

- Не знам.

- Трябва.

- Добре, де. Ще я дам! - рекох. - Нищо няма да загубя, ако я дам. А тя нека се обади! Нали това й е работата?

Запищяха сирените. Пак имаше тревога.

- Сигурно са ливанците! - каза Ели. - Няма да слизаме!

- Все пак ще изляза да проверя - рекох аз. - “Айхлитен” е целият от дърво!

Сирените продължаваха да вият.

Да се побърка човек.

* * *

Моника беше към четиридесетгодишна, едра, с правилни черти. Отговаряше за емигрантите от кантон Цюрих - търсеше им работа. Когато намереше на някого, окачваше на вратата си табелка с името му и часа, в който да се срещне с нея. Всеки, на когото беше изтекъл тримесечния срок, ходеше пред вратата й. Да проверява дали името му не е върху някое листче.

Моника беше спокойна, говореше бавно и произнасяше ясно думите. Беше женена за негър, бивш емигрант от “Айхлитен”. От предишен брак имаше петнайсетгодишна дъщеря с бяло лице.

Значи от бял баща.

* * *

Влязох в банята в къщата на италианския кантонер и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше черно. Както и дрехите. От влака в тунела. Съблякох се и се изкъпах. Избърсах се с хавлията, която ми беше дала дъщерята на кантонера и обух панталона. И него беше дала тя. Момиче на двайсетина години. Казваше се Джули. Имаше черни коси. Излязох от банята наметнат с хавлията. В дневната се бяха събрали Джули, баща й и приятелят на Джули - момче с дълга коса.

- Ето ти още дрехи - посочи ми гардероба Джули. - Избери си... Облечи се.

- Ще облека моите - казах аз.

- Не. Избери си нещо.

- Не знам дали трябва.

- Твоите са мръсни.

- Грация - казах.

- Мама мия! - рече кантонерът. - Ти си бил хубаво момче! В тунела приличаше на негър! Защо бягаш от България?

- Имам проблеми - отвърнах и заобличах една риза. Беше малка. Съблякох я и облякох друга. Беше добре.

- Проблеми? И отиваш в Швейцария? Мама мия! Добре, че те срещнах! Тия хлапета! Никога не мислите, преди да направите нещо! Трябва да се мисли! Главите са ни за това! Да мислим!

- Стига, тате! - скара му се Джули. - Остави човека да се облече!

- Ще го оставя - рече той. - Ще отида да приготвя нещо за вечеря! Сигурно си гладен, булгаро? А? Гладен ли си?

Поклатих глава.

- Не много.

Умирах от глад.

- Не много! Ще видим! Само да опиташ от спагетите ми! Ще видиш! Ял ли си спагети карбонара?

- Не.

- Тази вечер ще ядеш. Не се безпокой. Тук си в сигурни ръце. Ще се навечеряш и ще се наспиш, а утре ще те закарам в Швейцария с колата! Да! Не се безпокой! Облечи се! А аз ще отида да направя спагети! Мама мия! Какво момче! Толкова симпатично! Защо не останеш в Италия? А? Тук е по-хубаво от Швейцария! Нали? Ще видиш!

Той отиде да направи спагети, а аз седнах до Джули. Тя се усмихна, приятелят й също.

Аз останах сериозен.

* * *

Почуках на вратата. Отвътре извикаха да вляза.

Моника седеше зад голямото бюро и ме гледаше с любопитство.

- Вчера бях в Цюрих - започнах аз. - Обадих се на една обява, но не можах да се свържа с шефа...

- Каква работа? - прекъсна ме Моника.

- Келнер в един хотелски бар. В хотел “Европа”.

- Къде видяхте обявата?

- В един вестник - подадох й “Тагес анцайгер”.

Моника прочете обявата.

- Ще се обадя - каза тя. - Още днес.

- Обявата е подходяща за мен - казах. - Говоря английски и френски и съм работил като келнер в България. И то в добър ресторант. Имам и диплома за келнер.

- Ще видим дали мястото е свободно - каза Моника. - Ще говоря с хотел “Европа”.

- Благодаря ви - казах.

- Няма нищо - усмихна се бавно Моника. - Ще се обадя още днес, Калин!

Излязох в полумрачния коридор. На дивана пред вратата седеше Ариф. Гледаше угрижено.

- Вътре ли е Моника? - попита.

- Да.

- Имам шпрахщунде - малко важно произнесе той. - Пак ми е намерила работа. Дано този път не получа негатив.

- Учиш ли немски?

- Я - ухили се той и заговори на немски. - Аз съм Ариф. Аз съм от Косово, Югославия. Аз съм на 24 години!

- Чудесно - кимнах. - Научил си немския! Знаеш ли къде ще работиш?

- Още не. Сега Моника ще ви каже. Сигурно в някоя кухня. Какво друго?

- Влизай и успех! - пожелах му.

- Рано е още! Сега е още девет и половина. Имам шпрахщунде в десет. Ще почакам до десет!

- Добре! Успех, Ариф!

- Хвала! А ти? Получи ли работа?

- Още не. Но ще получа!

- Ти нямаш проблеми! Знаеш супер немски!

- Точно колкото трябва, за да получа работа.

Ариф се засмя и ме потупа по рамото.

- Това е супер!

Беше ми фен.

Слязох в кухнята да приготвя обяд за Ники.

След обяд Ели и Мариана отидоха в Букс. Приспах Ники, взех учебника по немски и излязох от стаята. Седнах пред вратата и започнах да чета. След малко по дървените стълби се изкачи Чан. Дойде при мен, засмя се и погледна учебника..

- Немски ли учиш?

Кимнах. Отбелязах си наум страницата и оставих учебника на пода.

- Тук ли са руснаците? - попита Чан.

Така наричаха украинците.

- Отидоха в Лихтенщайн. При някакъв руски граф да го молят за помощ.

- Сигурно ще закъснеят. Исках да ги помоля за една книга... Ти? Немски ли учиш?

- Мъча се. Надявам се да почна работа. Утре ще разбера какво ще стане.

- Каква е работата?

- Келнер. В един луксозен хотел. Но още нищо не е станало. Надявам се да стане, защото говоря френски и английски, а там такъв им трябва.

- Дано да стане нещо.

- Дано.

- Сега си уреждам работа в един ресторант до Букс. Собственикът е приятел на Ерика - така се казваше бременната швейцарка, с която Чан се беше сприятелил. Знаеш ли, тези хора са много любезни! Всеки ден ме канят на вечеря! Намериха ми работа, ще ми помогнат и за интервюто!

- Да не ти е дошло второто интервю?

- Не! Но аз се подготвям за него! За мен е важно да остана в Швейцария! Свързах се с един приятел от Червен кръст. Запознахме се с него в Кампучия. Той ще потвърди пред Ханс-Петер моята история. А след това и пред властите в Берн!

- Наистина ли?

- Честна дума!

- Защо трябва да потвърждава пред Ханс-Петер?

- Той е много важен! Всичко, което правим тук, се записва и отива в Берн - тихо добави Чан и се огледа. - Не казвай на никой!

- Съмнявам се.

- Не се съмнявай! Ханс-Петер работи за полицията! Но аз съм си опекъл работата. След две седмици ще почна работа. Заплатата ми е добра за този кантон. Стаята и храната ще бъдат отделно! Да. Наистина!

- Провървяло ти е!

- Най-важното е да ме оставят в Швейцария! Да получа азил, а след това и паспорт! Ще взема при мен жена си и детето. И ще започна хубава работа! Например към ООН! Там имат нужда от преводачи с кампучийски език! Аз знам перфектно немски! Но ми трябва английски. Затова търсих руснаците. Те имат хубави учебници по английски. Щом получа азил, трябва да говоря перфектно английски! Всички в ООН трябва да говорят английски! Да! Да!

Чан се засмя. Имаше хубав смях. И не се смееше толкова високо, че да събуди Ники.

- Имаш ли цигари? - попитах.

- Да.

Кампучиецът извади кутия Малборо и я отвори. Вътре имаше само една цигара.

- Последна ти е!

- Взимай! Имам други в стаята!

- Няма да я взема!

- Ще я смачкам! - извика Чан и се засмя.

Знаех, че няма да го направи. И аз се засмях.

- Благодаря ти!

Запалих от огънчето, което ми даде.

- Внимавай да не те види Нора! -Чан се засмя. - Вчера пак ме глоби пет франка!

- Мръсница! - казах аз.

- Всеки ден влиза в стаята ми да проверява дали пуша! - хилеше се Чан. - И от време на време ме хваща!

- Всички пушат в стаите - казах.

- Да! Да! Всички! Но тя преследва само мен! Абсолютна кучка!

- Не само теб! И мен ме е проверявала.

- Възможно е. Но към мен е много ожесточена! Веднъж даже искаше да ме изкара гол от леглото!

- Мислиш ли, че не е искала точно това?

- Не! Не! - Чан се засмя. - Как можеш да си помислиш такива неща!

- Може би е извратена. Иска да предизвика съдбата!

- Не вярвам! Твърде злобна е за такова нещо!

- Веднъж Кесерван я беше хванал за задника! Беше го ядосала толкова много, че не издържа и я хвана там! А тя се хилеше!

- Наистина ли? - не повярва Чан.

- Да! Смееше се! Честна дума!

- Не мога да повярвам! - захили се Чан. - Но аз не бих могъл да я хвана там! Предпочитам да плащам глобите! Остават ми две седмици в Айхлитен. След това ще пуша, където искам и ще имам пари!

- Ох, дано и аз да почна работа! - въздъхнах. - Дано Моника ме уреди по-скоро!

- Ще те уреди! Не се безпокой! Мисля, че ще започнеш работа! Не се безпокой!

Мед му капеше от устата.

Изведнъж завиха сирените. Тревога за пожар. Цялата сграда се тресеше от тях, те пищяха като луди в ушите ми.

- Ливанците! - каза Чан.

И аз мислех така. Но Ники се събуди и заплака.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).