|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НИКЪДЕ НИЩО Стефан Кисьов Първа част * * * Спускахме се с влака по склона и приближавахме езерото. То беше огромно и приличаше на море, а в него имаше безброй малки корабчета, яхти и платноходки. Местността беше осеяна с бунгала и дръвчета, сред които имаше хора и паркирани автомобили. В тоя миг облаците се разкъсаха и лъчите на слънцето осветиха езерото, корабчетата и лодките с бели платна, а далечните заснежени върхове на планините се сляха с хоризонта. Навлязохме в Кройцлинген, минахме край голяма дъскорезница и спряхме на гарата. Тя имаше четири перона, като главният беше с навес. В павильоните под него продаваха вестници и списания, а зад чакалнята имаше улица, по която минаваха автомобили и хора. Стори ми се доста пусто. Като курортно градче преди началото на сезона. Слязохме от влака и тръгнахме с багажа към чакалнята. - Хей! - извика някой зад нас. Обърнахме се. Някакъв старец. Стоеше на вратата на вагона, от който бяхме слезли. Стискаше моята чантичка, в която бяха всичките ми пари и документи, с които бях дошъл в Швейцария. Също и адреса, на който трябваше да идем. Кой знае как я бях забравил. Затичах назад, поех я от ръцете му и благодарих сърдечно. В тоя момент влакът потегли, старецът се прибра във вагона и затвори вратата. А аз се върнах при Жоро и Мима, които ми казаха, че съм извадил голям късмет. След един час уморително обикаляне с тежките чанти из улиците на Кройцлинген намерихме лагера за емигранти, който всъщност се намираше всъщност съвсем близо до гарата. Срещу дъскорезницата, край която бяхме минали с влака на идване. Беше на един етаж. Изглеждаше построен от сглобяеми части и имаше плосък покрив. Гледаше към жп линииите, иззад глухата тясна уличка, която свършваше до триетажна къща с двор. До входа му се стигаше по стъпала, а зад тях започваше телената ограда. Тъкмо бяхме пристигнали там, когато двама негри излязоха през вратата към двора, огледаха ни любопитно и седнаха на скамейката под прозорците, като заговориха на някакъв неразбираем език. Пред стъклената врата на лагера пък седеше някакъв младеж с раница, с руса коса и сини очи. Имаше изнурен вид. Щом наближихме стъпалата, той надигна глава и също ни изгледа с угаснал поглед, но нищо не каза. Изкачих се, видях едно копче на стената и го натиснах. Чу се слаб звън някъде отвътре. Зад покритите с бели пердета стъкла. - Не отварят - каза на лош английски русият. Заприлича ми на поляк. Хвърлих му пренебрежителен поглед и нищо не казах. Замириса ми на готвено. - Какво става? - подвикна Жоро от подножието на стълбите. - Нали виждаш? Мамка му! - Да не би да няма никой? - изпъшка Мария до него и свали бебето от ръцете си. То ми се ухили и опита да ходи. - Давай, майна! Звъни! Трябва да има някой! Трябва да ни приемат! Мамка му! Ако трябва, ще ощипем бебето, за да се разреве! Хайде!Давай! Да не ти пука от нищо! - Кротко - рекох. - Няма кротко! Давай! Вместо отговор натиснах звънеца. По-продължително. Русият дъвчеше. Следеше ме с очи. Зад мрежата след стъпалата седяха двама негри. Но може и да не бяха такива. Бяха черни като негри, но с прави коси. И по-европеидни физиономии. Зад вратата се чу шум. Някаква врата се отвори и затвори, после в дъното на коридора се появи силует. Тръгна към нас. Зад пердето се появиха малки очички, прорязано от бръчки чело. Мъжът долепи лице до стъклото, после отвори. - Какво има? - попита на немски. - Полицията на летище “Цюрих” ни изпрати. Нали тук е този адрес? Тикнах в ръцете му листчето, което носех. Мъжът го пое, намръщи се и го погледна, а след това пак вдигна глава към нас. - Какви сте? - Българи. Някаква старица с бяла престилка излезе от кухнята. - Няма свободни легла! - извика тя. Никой не й обърна внимание. - Проблеми ли имате в България? - подхвана мъжът. Без ентусиазъм. - Да. Имаме проблеми - рекох аз. Той пак замълча. - Какво пита? - обади се Жоро. Не му отговорих. - Имате ли пари? - попита ме мъжът намръщен. - Да. - Идете в хотел. Днес е събота. Няма никой от полицията. Елате в понеделник сутринта. - Точно така! - обади се старицата. - Елате в понеделник! - Къде има хотел? - Къде... къде... - той се замисли отново. После махна с ръка и неочаквано каза: - Хайде, влизайте! Старата вещица се разкрещя като бясна. Влязохме вътре. Русият, който седеше пред входа, също тръгна към вратата. - Вие не може да влезете! - препречи му пътя мъжът. - Защо? - на лошия си английски попита младежът. - Не приемаме поляци! За разлика от българи, помислих си аз. Портиерът затвори след нас. Озовахме се в нещо като фоайе. - Оставете си багажа тук - рече той и посочи малката портиерна до вратата. Преведох на Жоро и Мария и си свалих раницата. - Носите ли алкохол? - попита портиерът. - Не. Искате ли да проверите? - Няма нужда. Седнете! - той ни посочи фотьойлите в дъното на фоайето, влезе в стаичката си, извади някакви формуляри, даде ни ги и изчезна. Ние седнахме на фотьойлите и зачетохме в листовете. Бяха написани на български. Нещо като молби за убежище в Швейцария, съдържащи въпроси от рода на “Къде сте роден”, “Вашата религия”, “Точен адрес”, “Адрес на предишните ви местоработи” и т.н. Затрудни ме единствено края, където трябваше да напиша защо съм напуснал България. Попитах Жоро как смята да отговори, но и той не знаеше. Решихме да напишем “По политически причиви”. Така и направихме. Приключихме и зачакахме. След малко от вътрешната врата се появи някакъв набит мъж с черна коса, към трийсет и пет годишен и доста мургав. - Вие ли сте българите? - попита ни той на български. - Да - казах аз. С уважение. - Аз съм Николай - представи се непознатият. - Кога пристигнахте? Разказахме му. - А ти? - попита го Жоро. - Откога си тук? - От пет дни! Ей, добре, че дойдохте! Побърках се сам с тия черните! - Да, бе! Какви са тия? - попитах аз. - Ония, дето седят вън на пейките! - Колко бяха гнусни! - потрепера Мария. - Тамили - обясни Николай, без да се засяга от думата черно, въпреки че беше доста мургав. - Не мога да ги понасям! Крещят, блъскат се за храна и говорът им е особен. Иначе не са страшни. - Откъде идват? - Шри Ланка. Бившия остров Цейлон. - Защо са дошли тук? - Като нас. Да търсят хубав животец. - Аз съм майна, расист! - каза Жоро - Не понасям черни или жълти маймуни! Как ще издържа тук с тия! - И аз не ги понасям! - рече Мария. - Тихо! - сложи пръст пред устните си Николай. - Тук расизъм е забранена дума! И черните са докачливи! - Ебаси! - възмути се Жоро - Няма ли други българи тук? - Няма. Заобсъждахме разни емигрантски проблеми и след малко се появи пак портиерът, който ни беше приел, взе формулярите, поиска да му дадем паспортите си и самолетните си билети и ние му ги дадохме. Той занесе всички неща в стаичката до вратата, където бяхме оставили багажа си, и каза да го последваме. Станахме и тръгнахме към спалните. Озовахме се в мрачен коридор, минахме край кухнята, където миризмата на готвено ставаше още по-силна. В трапезарията до нея работеше телевизор, който предаваше мач от Световното първенство по футбол от Италия. Коментаторът говореше бързо на немски, телевизорът беше цветен и с голям екран. Продлъжихме към стаите, през вратите на които се виждаха мъже, жени и деца, май всички бяха араби, турци или тамили. Те седяха или лежаха по леглата. Някои се бяха завили с одеала и спяха. В дъното на коридора имаше друга врата към двора, която беше отворена, и една жена с фередже простираше бельо върху простор между две дървета. Спряхме пред една врата, портиерът я отключи, влезе в малко и тъмно килерче, запали лампата в него и извади оттам одеала, възглавници и чаршафи и ни ги даде. Даде ни и ключове с номера. После загаси лампите, заключи и си тръгна, като ни остави сами. - За какво са тези ключове? - попитах аз. - За шкафчетата за багаж - рече Николай. - На всяко шкафче отговаря и легло. Жоро и Мима се настаниха в стаята до килера, а аз се оказах в стаята на Николай. Леглата бяха железни и на два етажа. Горното, над неговото, беше свободно. Аз оставих завивките на голия дюшек и се върнах за раницата си, която бях оставил в стаята на протиера. Николай дойде с мен да ми помогне. - Кои други спят в нашата стая? - попитах го аз. Той ми изброи пет-шест африкански националности. - Може ли да имаме проблеми с тях? - Не. - Къде са те сега? - Сигурно са излезли в Кройцлинген. - Не знаех, че е разрешено. - Трябва само да се обадиш на портиера, който ти дава лист, на който записва името ти и часа. Стигнахме стаичката на портиера и аз почуках на стъклата. Портиерът ни отвори. - Дойдох за багажа - рекох му аз. - Не носите алкохол, нали? - попита той. - Не. - Употребата на алкохол е забранена - рече той.
* * * За вечеря имаше шницел с гарнитура от цветно зеле, залято с някаква отвратителна течност, очевидно швейцарски сос. Аз, Жоро, Мария и Николай се наредихме на опашката от емигранти. Жената с очилата, която беше казала, че няма свободни легла, сипваше. Говореше високо на немски диалект. Тогава още не знаех, че това е швицтуч. Дойде нашият ред, ние с Николай, Жоро, Мария и бебето седнахме на една маса под телевизора и докато ядяхме, гледахме новините. Дадоха репортаж от България. Вечерята все пак ми хареса, може би защото бях доста изгладнял, а след нея двамата с Николай излязохме от лагера. Жоро и Мима останаха да къпят бебето. Портиерът записа имената ни в някакъв регистър и ни даде листчетата, за които вече ми беше обяснил Николай. Те бяха с неговия подпис и печата на лагера. Портиерът ни предупреди, че в десет заключвали, а ние казахме, че ще се съобразим с това. Когато минавахме край оградата на лагера, видях, че там още стои полякът с раницата, който бяхме заварили на идване. С Николай минахме край него и той ни се усмихна. Заговорихме го и той ни обясни, че в Полша имало демокрация и затова не искали да го приемат. Все пак не изглеждаше нещастен, само уморен. После тръгнахме към Кройцлинген. По шосето край гарата имаше много автомобили, които се бяха наредили в колона, на която не се виждаше края. Николай ми обясни, че това било шосето, което водело към Германия. Отсрещният град бил Констанца, а границата била само на стотина метра. Аз го накарах да отидем дотам. Тръгнахме покрай колоната от коли и след малко спряхме. - Това отсреща е Германия - каза ми Николай, и посочи осветения участък от улицата, до която бяхме стигнали. Там нямаше магазини и къщи. Имаше две бариери и будки със стъклени прозорчета. Между тях сновяха няколко ченгета. - Тъй ли? - зяпнах аз. - Да, бе! - Значи, ей онова там е Германия, а? - Да! Искаш ли да идем? - Къде? - В Германия! За малко. После ще се върнем. - Ебати!... Какво има там? - Същия град като Кройцлинген. Само че се казва Констанца и цените са в марки, а не в швейцарски франкове. - Ебати! - Да. Искаш ли? - Не ми се вярва да ни пуснат. - Аз минах вчера следобед. Много хора минаваха пеша и в двете посоки. - Сега обаче няма много хора. - Няма никакви хора. - Пак можем да опитаме. - Ако ни поискат документите? - Не вярвам. - Мисля, че ще ги поискат. - Няма. - Какво ще стане, ако ги поискат? - Нищо. Хайде да опитаме. - Добре. Тръгнахме към Германия. Един полицай ни спря. - Паспортите, бите! Николай му даде листчето, което ни беше написал портиерът, преди да излезем от лагера. - Найн! Не можете да минете с това! - Само да се поразходим! - Вие сте емигранти! Не можете да напускате Швейцария! В известен смисъл ми стана приятно, като чух това - вече се грижеха за нас. Когато се върнахме в лагера, заварихме Жоро и Мима на скамейката в двора. Бяха увили бебето с одеало и то спеше. - Видяхте ли как са се облякли тамилите! - попита Жоро. - Не - рекох аз. - Всички ходат по хавлии на голо! Вечерта беше ясна и звездна, а въздухът чист и хладен, като след летен дъжд. Влаковете минаваха по релсите, дойде портиерът и каза, че е време за лягане. Влязохме в трапезарията, телевизорът работеше, но никой не гледаше. Пак даваха мач от Италия. Пожелах на Жоро и Мима лека нощ и отидах да се обадя по телефона на жена си. Тя си беше вкъщи. Разказах й накратко как съм прекарал деня и къде се намирам. Швейцария е чудесна, казах аз. Дали ще мога да дойда с бебето, попита тя. Имало ли условия за деца? Разбира се, отвърнах. Швейцария е подходящо място за отглеждане на деца. Няма митинги и глад. Няма опашки. /Освен от емигранти./ Ще се обадя пак, когато мине интервюто. Тогава нещата ще станат по-ясни. Обичам ги. И поотделно, и заедно. Затворих и ме обзе празнота. Отидох да си взема душ. Бях съвсем сам в банята. Имах чувството, че съм на пионерски лагер. После си легнах в леглото над Николай. Той вече спеше, както и останалите в стаята. Дори не ги бях видял. Чух как по релсите мина влак и заспах.
* * * На другия ден сутринта в лагера в Кройцлинген се появи нов портиер. Той крещеше и обикаляше стаите да търси неоправени легла, остатъци от храна или алкохол. Закуската протече бързо и когато излязохме в двора, през мрежата на оградата видяхме как пред входа на сградата спряха няколко коли. От тях слязоха мъже и жени, които отиваха в другата половина на лагера. Започваха интервютата. Денят беше топъл и слънчев. В дъскорезницата срещу лагера влизаха камиони, а с един кран разтоварваха трупи от товарен вагон, по релсите минаваха често влакове. Всички емигранти бяха на двора, а две чистачки миеха коридорите и спалните с парцали. Чуваха се разговори на резлични езици. Аз, Николай, Жори и един албанец седяхме на скамейката под прозорците на столовата и говорехме за предстоящите интервюта. - Какво ще им кажеш? - предложи ми цигара Николай. - Нищо. Не мога да лъжа - рекох аз. - По-добре. - Защо, майна? - учуди се Жоро. - Швейцарците не пасат трева. - Ами! Аз съм си приготвил цяла история! Дойде Мария. Пред себе си побутваше бебето, което опитваше да ходи. - Жоро, викат ни! - каза тя. - Хайде! - той се изправи. - И нашия ред дойде! - Успех! - пожелахме им с Николай. - Не бой се, момче! - обади се албанецът. - Изобщо не ми пука! - Ще вземеш ли детето за малко? - смигна Мария. - Докато мине интервюто ни? - Да. - Мерси! - тя се усмихна. Прати ми въздушна целувка. - Айде, ма! Ей, че си! - дръпна я Жоро. - Голям си ревнивко! - захили се тя. Двамата влязоха вътре. - Гу-гу! - погалих бебето по главичката. - Дали да взема жена си и детето при мен?- свих рамене. - Не се чуди! Веднага ги вземи! - отсече албанецът. - Нали още нищо не е сигурно? - Взимай ги, ти казвам! Взимай ги! - Не знам дали има смисъл. - Има смисъл! Как да няма! - Защо? - Без тях нищо няма да ти е сладко! - Дали ще има условия за детето? - Има, бе! Това ти е Швейцарско! Всички помагат. Църквата, общината, сосалът. Вземи ги, да си спокоен! Едно дете ли имаш? - Да. Момче. На осем месеца! - Не му мисли! Вземи го! Преди да затворят границата! Нали, Николай? Албанецът се обърна към мургавия. Николай се усмихна тъжно. - Моята е по-различна! Жена ми не иска да идва, преди да съм се уредил. Албанецът го изгледа изумено. - Може ли така? - При мен няма проблеми - обадих се. - Жена ми ще дойде! Само да й се обадя, ще дойде! - Обади й се! - рече албанецът. - Жена ти е! Аз съм с три деца тук! Навсякъде ходим заедно! Четири години бяхме в Германия, сега съм тук! Може ли инак? Точно това се чудех. Край лагера мина влак. Прииска ми се да съм в него. На двора се появи новият портиер и започна да чете новите имена за интервютата. Между тях беше моето.
* * * На другия ден Николай замина за кантон Арау, а вечерта изкараха новия списък на заминаващите емигранти и имената на нас с Жоро и Мария бяха в него. Аз бях разпределен в кантон Цюрих, а семейството в Шафхаузен. Жоро се ядоса. Било забутано място. Албанецът каза, че Цюрих бил “добре”. Това се покриваше и с информацията на Жоро. “Но може би в Шафхаузен ще ни дадат самостоятелна квартира!”, рече Мария. След вечеря останахме в лагера. Не ни се разхождаше в Кройцлинген. Беше ни нервно. По телевизията пак дадоха репортаж от България. Митинги, ядосани хора. Комунистите бяха спечелили. Така шансовете ни се увеличаваха, но все пак бях ядосан, а и се притеснявах за Ели и детенцето ни. Дали комунистите нямаше пак да затворят границата? Говорихме до късно на двора и когато си легнах, видях, че в леглото на Николай спи непознат мъж. Минаваше полунощ. Не можех да заспя. Станах, взех си хавлията и влязох в банята. Пуснах душа и застанах под него. Изведнъж вратата на банята се отвори и се показа Мария. - Здрасти! - ухили се тя. Обърнах се с гръб към нея. - Това е мъжката баня! - извиках аз. Тя ме гледаше и се хилеше. - Така ли? - Точно така. - Искаш ли да си ходя? - Не... Ела! - Тц, тц! - поклати глава тя. - Да не съм луда! Продължаваше да стои и да ме гледа. - Така ли ще стоиш ? - Неприятно ли ти е? - Не, но... - Къпи се! Ще те гледам... - Мамка му! - Ха-ха! Май се възбуждаш? - Сторило ти се е. - Тц! Не ми се е сторило! - Жоро може да дойде! - Жоро спи! Не се тревожи! Пък и аз нищо не правя! - Що не се махнеш? Тя се изкикоти. - Съвсем си се възбудил! - Така ли? - Така, ами! Колко сте смешни мъжете! - Ела! - Не! Няма да се чукам с теб! Ти какво си мислиш? - Нищо. Хайде, де! Ела! - Не! Казах няма! Само гледам! Що не си направиш чекия? - Чекия ли? - Да! Ще гледам! Интересно ми е! Направи я, както се къпеш! За колко можеш да се изпразниш? - Мамка му! Перверзна кучка! - Ха! Наистина съм перверзна! Харасваш ми, но няма да те свалям! Но ако направиш чекия, ще гледам! Хайде, направи я! - Не. - Няма ли да ти е приятно, да те гледам? - Не. - Лъжец! Хайде! Направи я! Защо се притесняваш? - Ти ме притесняваш! - Не те ли възбуждам? - Възбуждам се, като мисля за теб. - Хайде, направи я! - Проклета да си! Тя се изкикоти. Отидох при нея и я вкарах в банята. - Остави ме! - задърпа се тя. - Няма да се чукам с теб! - Хайде! По-бързо! - Не!... Не!... Недей!... Не... Не... Бях започнал да я събличам, когато се отвори някаква врата. - Пусни ме! - каза тя. Обу си гащите. И избяга. Изпсувах, върнах се под душа и продължих да се къпя, но пуснах студена вода. Някой пак влезе. Обърнах се. Пак беше Мария. - Жоро спи - каза тя. И тръгна към мен. Вратата се отвори с трясък и в банята нахълта Жоро. - Вашата мамка! - разкрещя се той. Събудихме целия лагер.
© Стефан Кисьов
Други публикации: |