НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Първа част

Вълците виеха.

Продължавах да вървя в снега...

Луната се беше скрила. Нищо не се виждаше. Вървях нагоре, към билото. Там трябваше да е границата. Студът ме беше вкочанил от кръста надолу, но вълците бяха по-страшни. Бяха долу, в ниското... Дано не ме бяха усетили... Задъхвах се и продължавах да крача. Кръвта пулсираше в слепоочията... Туп... Туп... Туп... Трябваше да издържа.

Луната се показа... Виждах снега, храстите под дърветата... Нищо по-страшно от сенки в планината...

Поне луната да свети... Така ще падам по-рядко. По-ряд...

Строполих се в снега. За миг се отпуснах. По тялото ми се разля топлина... Пак тръгнах нагоре. Само да стигнех... Там трябваше да е границата. Надолу щеше да е по-лесно. ...

Вървях цялата нощ. Стигнах билото и се спуснах надолу. На разсъмване наближих някакво село. Не усещах тялото си. Не ми пукаше от полицаите, от кучетата, които лаеха... Щях да кажа, че идвам от България... Само да стигнех някъде...

Виждах прозорците и дима над комините... Приличаше на българското, което напуснах снощи...

Нищо чудно. Намираха се от двете страни на границата. На десетина километра едно от друго...

Имаше и следи... Някой беше минал преди мен... Ловец или ...

- Не! Мамка му! Мамка му! Мамка му! - разкрещях се. - Да еба и шибания късмет! Мамка му! Мамка му! Това бяха моите следи! Не бях минал границата. Бях се въртял в кръг.

* * *

Таксито чакаше пред блока. Очукана жигула. С Ели се качихме, след като шофьорът сложи раницата ми в багажника.

- До летището - казах аз.

Той подкара колата. С Ели мълчахме и зяпахме през стъклата София. Стигнахме и този път аз извадих раницата. Бая се озорих. Платих му и влязохме в чакалнята. Обирах си крушите от България. Надявах се да е завинаги.

Отидох до чекинга и оставих раницата си на гишето.

- Забравих да купя цигари! - присетих се след това.

- Аз ще купя! - каза Ели. - Какви искаш?

- Не знам дали има време! Самолетът ще излети всеки момент!

- Няма! Почакай тук! Ще отида бързо!

- Недей! По-добре да тръгвам. Не съм минал паспортната проверка!

- Ще успея! Сигурна съм! Сега идвам!

Тя изтича назад. Продължих да стоя на входа на терминала на летище “София”, като гледах часовника. Дванайсет и четиридесет. Самолетът излиташе в един. Имах двайсет минути. Не знаех дали не съм закъснял. След малко Ели се появи с един стек “Арда”.

- Само такива имаше! - проплака тя. - Никакви други! Ще ги вземеш ли?

- Разбира се. Хайде! Тръгвам! Обичам те! Ще ти се обадя, щом пристигна!

- И аз те обичам! Обичаме те двамата с Ники! Мисли за нас! - разциври се тя.

- Трябва да тръгвам! Ще изтърва самолета!

- Няма да го изтървеш! Постой още малко! Съвсем малко! Целуни ме пак!

- Ще те целуна! Но след това тръгвам! - притеглих я към себе си.

- Много ще ми липсваш! Ужасно много! Не ни забравяй!

- Няма! Обичам ви! Хайде! Тръгвам! Чао! Целувки!

- Побързайте! - обади се митничарят.

- Идвам! Хайде, миличко! Не се безпокой!

Пуснах я и тръгнах.

- Целуни ме още веднъж! Само още веднъж! Целуни ме! Моля те!

Върнах се и я целунах.

- Обичам те! Много те обичам! - плачеше тя.

Махнах с ръка и се скрих зад гишето.

- Дайте си паспорта! - изръмжа милиционерът отвътре. Някакъв кретен. Но ми подейства освежаващо. Мразех разделите.

След малко излетях за Швейцария.

* * *

Летище “Цюрих” изплува изпод рехавите облаци. Беше красива гледка. Нещо като кутийка за бижута, като голи женски гърди в покрита с пяна вана. Най-хубавото, което бях виждал изобщо, но дотогава не бях виждал кой знае какво. Самолетът на БГА “Балкан” се приземи под съпровода на импровизирани ръкопляскания, поразходи ни по пистите между крилати чудовища от различни страни и тромаво спря. Пътниците наставаха с чанти и пликове в ръце. Изпълниха пътеката между седалките, скупчиха се пред станалата изведнъж тясна врата към изхода, където стюардесите си кривяха розовите устички да пожелават на всички разни приятни неща. Но като че никой не се впечатляваше, включително аз.

Качихме се на нов и много чист автобус, който ни стовари до терминалите на летището, пред двойна стъклена врата, зад която бавно се плъзгаше напред дълга електрическа пътека, на която се качихме и която ни откара до дълги и криви коридори, в края на единия от които се беше образувала опашка от пътници. Наредих се на нея. Тя бързо се смаляваше Всеки момент трябваше да ми проверат паспорта и визата. Пред мен имаше една блондинка, която си я биваше...

- Какво зяпаш жена ми? - изръмжа мъжът до нея.

- Аз ли? - стреснах се. - Не си в ред, човече!

- Не съм, ама имаш късмет, че сме в Швейцария и наоколо е бъкано с ченгета! Такъв щях да ти изсвяткам, че да ти причернее!

Изсмях се.

- Такива като тебе се перят само там, където има ченгета - рекох наперено. - След малко ще излезем оттук и съм на твое разположение!

- Нямам нищо против - изгледа ме кръвожадно непознатият.

- Стига сте се карали! - намеси се блондинката. - Не сме дошли в Швейцария да се караме! Айде, Жоре! Стига си се разправял с човека! Туй остава!

- Аз не се карам... - започна чернокосият, но тя го сряза:

- Стига, казах! Вместо да се сприятеляваш с хората, ти все на бой налиташ!

- Може и аз да съм виновен - вдигнах рамене. - Май се заглеждам повече, отколкото трябва.

- Така е, майна! - омекна чернокосият. - Пък аз хич не обичам да зяпат жена ми!

- И аз - рекох. - То кой ли обича?

Двамата се захилихме. Мадамата ни гледаше като ударена с парцал.

- Вие май ще станете приятели! - засмя се и тя.

- Ще бягаш ли? - попита ме той.

Бях направил съдбоносния избор.

- Да - рекох. - Ако има къде.

- Ние с жената и детето ще бягаме. Ще дойдеш ли с нас?

- Къде?

- Тук в Цюрих.

- Мислех да отида в Женева...

- Не, тук е най-добре. Заплатите са най-високи, на семействата веднага давали жилища!

- Откъде знаеш?

- Един приятел ми каза. Живял е в Швейцария...

- Той е ченге! - обади се русата.

- Затваряй си устата! - сряза я чернокосият. - А, майна? - пак се обърна към мен - Идваш ли?

- Не знам.

- Ела с нас! - примоли се русата.

- Добре. Защо да не опитаме в Цюрих? Ако не стане тук, ще идем в Женева.

- Ще стане, майна! Само няма да зяпаш жена ми! Ясно ли е?

- Добре, бе!

- Не се майтапя! Чуваш ли?

- И-и! Стига, бе Жоро! Стига вече! - нацупи се русата и ми подаде ръка. - Аз съм Мария! И ми е приятно да ме зяпат!

- Калин - отвърнах аз.

- Аз съм Жоро, майна! - рече чернокосият, като гледаше подозрително.

И на него подадох ръка.

Наближавахме гишето за проверка на документите. Аз и новите ми дружки. Преминахме я успешно, продължихме напред по коридора, смесихме се с пътници от други самолети и се озовахме в огромен салон с няколко елипсовидни ленти, върху които се поклащаха куфари, сакове и раници. Намерихме багажа си, натоварихме го на колички и тръгнахме към изхода. Не се виждаха митничари, полицаи, но аз си мислех, че отнякъде ни наблюдават. С това чувство, без да забавям скорост, минах през широката врата и се озовах в накакво огромно помещение, да кажем колкото пет-шест закрити плувни басейни и също толкова пъти по-луксозно /или поне така ми се стори/ от фоайе на хотел от веригата “Шеротон”. Сред лъскавите барчета, блестящите от чистота витрини, в които стоките изглеждаха като наредени от влюбена принцеса, сред гишетата за обмяна на валута и продажбите на самолетни билети, павильоните за вестници, списания, цигари, шоколад, картички и сувенили, ескалаторите, светещите надписи със стрелки, упътващи в различни посоки, сред миризмата на този нов, непознат и вълшебен свят на богатство, ред, сред хилядите чужденци, които се смееха, прегръщаха, посрещаха или изпращаха, сред шумовете и хладната красота на цивилизацията, аз се почувствах като Алиса в страната на чудесата. Но знаех, че това не е приказка. Това беше истинският свят. Измисленият беше този, от който идвах, измислен бях самият аз, животът ми до този миг.

Сякаш най-после се бях събудил.

Най-после си бях дошъл у дома.

Изтикахме количките до една скамейка пред изходите.

- Ще седна да почина малко! - рече Мария.

- Сядай! Ние с Калин ще потърсим полицията! Нали майна? - рече Жоро.

- Веднага ли? - рекох аз.

- Ами веднага, ами! Ти кво мислиш. Жената ще пази багажа, пък ние ще идем при ченгетата!

- И се връщайте по-бързо! - рече Мария - Не искам да стоя тук сама!

- Ще се върнем - казах аз.

- Докато стоиш, нахрани детето! - изръмжа Жоро.

- Добре, слънчице златно! - усмихна се Мария. Имаше хубави зъби. И не само зъби.

След дълго обикаляне из лабиринтите на летище “Цюрих” с новия ми познайник стигнахме до врата, над която върху метална табелка пишеше “Полиция”. Жоро остана вън, а аз почуках и и влязох. Озовах се в нещо като вестибюл с голи стени. Вратата отсреща беше полуотворена. Продължих и се вмъкнах в помещение с компютри, рекламни плакати на полицаи в различни видове униформи, снимки на издирвани лица, телефони, факсове и карти. Един симпатичен, гологлав полицай стана от тапицирания си стол, направи няколко крачки напред, усмихна се и се облагна на дългия плот, който разделяше помещението на две.

- Да, моля?

- Имам проблем - започнах на немски, но спрях. Не знаех как да завърша изречението.

- Да? Слушам ви.

- Искам да емигрирам в Швейцария - продължих на английски.

Ченгето сви усмивката си, но запази любезното изражение.

- Моля?

Повторих.

- Бихте ли си дали паспорта?

- Да... Заповядайте.

- Сам ли сте?

- С едно семейство.

- Заедно ли сте?

- Да.

- Къде са те?

- Отвън. Пред вратата.

- Кажете им да дойдат тук.

Изтичах вън при Жоро и Мария, които ме посрещнаха опулени.

- Викат ви! - казах аз.

- Наистина ли? - зяпна Мария.

- Майтапя се.

- Айде, Мимо! - скочи Жоро. Държеше бебето в ръце.

- Да взимаме ли багажа? - попита тя.

- Разбира се - отвърна Жоро.

- Да не сте луди! - извиках. - Ще задръстим полицията с нашите колички и сакове!

- Как така? Да не искаш да ги оставим тук, майна? Някой ще ги открадне!

- Няма да ги открадне! Тук е Швейцария! Това не е България, да ги откраднат! Стига си се панирал!

- Не се панирам, ама багажа няма да оставя! Остави твоята раница, ако искаш!

- Жоре, човекът може би е прав...

- Млъквай! Прав, не прав - вкарвам всичко вътре! Това е! Айде, давай! - ревна Жоро.

Мария млъкна. Спогледахме се. Тя се усмихна.

- Стига си я зяпал! - кресна мъжът й. - Нали се разбрахме? Не ме карай да побеснявам! Като излезем от полицията и се разкарваш! Ясно ли е?

- Жоре... - пак се обади Мария.

- Няма Жоре! Айде! Влизаме! С багажа! Ей, мама му да еба! Не разбирате от дума!

Влязохме в полицията. Жоро и Мария дадоха паспортите си на полицаите и тримата с бебето седнахме на скамейките в малката ниша срещу плота. Постояхме така известно време, след което бебето се разхълцука. Полицаите започнаха да надигат глави.

- Дай му нещо да пие! - изръмжа Жоро.

- Нали му дадох? Искаш да се напикае ли? - отвърна Мима.

- Стига си говорила глупости, ма! Малко му дай! Да спре да хълца!

- Няма!

- Дай му ти казвам!

- Не. Абе, стига бе, Жоро!

- Ей, мама му стара!

Бебето пак хълцукна. Много силно. В участъка беше тихо. Хълцукването отекна като гръм.

- Ще стана да го поразходя малко - рече Мима. Започна да ходи напред-назад, а ние с Жоро я гледахме.

- Май се наака - рече тя след малко.

- Тъй ли? - попитах аз.

- Тъй ами! Дете е! - сопна ми се Жоро.

Като че не знаех.

- Трябва да му сменя пелените - рече Мария. - Къде да отида?!

Изглеждаше доста разтревожена.

- Тук ги смени - рече Жоро.

- Как тук? Трябва ми вода да го умия!

- Иди в някоя тоалетна!

- Къде има?

- Не знам! Откъде да знам! Ти, майна, не видя ли някъде?

- Не видях. Да излезе да види! Излез вън! - рекох на Мария. - Питай някой!

- Добре. Ще изляза.

Тя излезе. Пак стана тихо. Полицаите продължаваха да ни проверяват с компютрите.

Губеха си времето.

- Елате! - махна ми накрая с ръка полицаят, с който бях разговарял.

Скочих от мястото си и изприпках при него.

- Идете на този адрес! - той ми даде малко листче.

- Къде се намира това?

- Този човек ще ви заведе до гарата - посочи един мъж, кой те ми се усмихна.

- В Цюрих ли?

- Не. Гарата на летище “Цюрих”. Ще питате кондуктора къде да смените влака...

- А къде трябва да идем после?

-В Кройцлинген. Не е далече оттук. Един час път с влака.

- Благодаря.

- Не забравяйте да питате къде да смените влака.

- О кей. Благодаря ви много!

- Приятно пътуване!

- Благодаря.

Разтапях се от любезност. Дойде някакъв мъж и ни каза да го последваме. Казахме довиждане на полицаите. Те надигнаха глави и до един отговориха на немски. “Ауфидерзеен”. Беше направо трогателно.

* * *

Аз и Жоро затикахме количките след швейцареца, Мима носеше бебето. Спуснахме се с ескалаторите под земята. Заедно с количките. Те можеха да блокират, явно с такава цел. Тарикатска работа. В един от подземните салони обменихме доларите си в швейцарски франкове, купихме билети за влака и пак с ескалатори слязохме още едно ниво под земята. Там беше гарата. Имаше само един перон. Заприлича ми на метро. Швейцарецът ни обясни откъде ще дойде влака, който трябваше да хванем, усмихна се и си тръгна. Останахме сами срещу рекламните пана по стените. Спря един влак, но той не идваше от нашата посока. Слязоха няколко пътници, които носеха големи куфари и сакове, качиха се с ескалаторите нагоре и пак останахме сами. Седнахме на една скамейка и зачакахме нашия влак мълчаливо. Аз си запредставях емигрантския лагер, към който се бяхме отправили. Сигурно беше нещо като затвор, пълен с главорези. Закъде по дяволите бях тръгнал?

- Детето е гладно! - обади се Мария.

- Нахрани го! - отвърна й Жоро.

- И-и, бе Жоре! Твой ред е! Обеща да помагаш!

- Следващия път.

- Сега!

- Не.

- Айде, де!

- Мамка му! Добре! Ние сме италианско семейство, майна! - засмя се той.

- Забелязах - отвърнах.

- Да не се притесняваш нещо?

- Не от това.

- Какво тогава?

- От други неща.

- Не се притеснявай! До довечера ще ни настанят. С малко дете сме. Няма да ни оставят на улицата.

- Откъде знаеш?

- Тук е Швейцария, бе майна! Държат на децата! Косъм не дават да им падне от главите!

Той взе бебето от Мария, а тя започна да вади разни торбички от един сак.

- Гладен ли си? - попита ме тя.

- Не.

- Не се притеснявай. Взели сме много храна! Искаш ли сандвич?

- Не.

- Много са хубави.

- Какви са?

- С пилешко месо, с кюфте и с кашкавал. Какъв искаш?

- Не знам... Може с кашкавал.

- Този или този? - тя показа два сандвича. Отвън изглеждаха еднакви.

- Този - взех единия.

- Знаех , че ще избереш този. Той е по-хубав. И аз щях да го избера.

- Случайност.

- Няма нищо случайно.

- Напротив.

- Стига сте се сваляли! - изкрещя Жоро. - От дума не разбирате! Ще ви напердаша накрая!

- Само говорим - каза Мария. - За сандвичи.

- Виждам аз. Сандвичи. Писна ми вече! Няма ли да дойде този влак? Да се махнем оттук? Ей, да му еба майката!

Дойде влакът и се качихме в него.

>>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).